• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Драги читатели,

    зная, че всички очаквате новата Ламцадрица, а ето че на мен не ми се пише. Влезе главната ни редакторка онзи ден и ми подхвърли стихосбирката “Ние според мансардата” на Иван Ланджев:

    – Голям успех жъне – кажи си “експертното мнение.”

    И от машинката ни за разпознаване на клишета, подарък от почитател инженер – досущ като часовник, но вместо да познава колко е часът, познава когато думите дрънчат на кухо – се разнесе истеричен кикот. Това обикновено ме развеселява достатъчно, за да запретна ръкави. Но ето че отваряйки тази стихосбирка, от нея ме лъхна такава безгранична скука, че паднах по гръб и зареях поглед в небето. Вече трето денонощие лежа и гледам мудното въртене на космоса в пълен ступор.

    И скърбя за врабчето на Катул, което било сгазено от джип на булевард “България”:

    Врабчето на Катул
    го сгази хубав джип.

    Знаете колко ги обичаме тези стихчета от по два реда, емблема на мършавите чувства на нашето съвремие… Само че Катул не е имал врабче, сещам се аз и ставам да се поразтъпча. Тъй че не е редно да скърбим. Нека се радваме, че Ланджев знае името “Катул”, виждал е врабчета или поне е чувал за тях, и се вози по софийски булеварди, в автобус най-вероятно, или в трамвая на щастливото вдъхновение, заедно с цялата сюрия претенденти за Барабалски венец. От чисто естетическа гледна точка обаче, се чудим дали няма да е по-добре врабчето да бъде сгазено от хубава стара Лада, докато поетът прелита на своя хвъркат кон – както подобава на истински поет, смело размахал перо срещу джиповете.

    Всъщност Ланджев ни наведе на една идея как да разсеем скуката. Зимата иде, а какво по-хубаво от поетически игри в дългите студени вечери?

    Безспорно сте забелязали, че под свободен стих “в бранша” се разбира накълцана проза. Новата игра, която предлагаме на вашето внимание, е следната: вземете която и да е книга, по възможност с невзрачна проза, отворете на някоя страница, извадете подобаващ абзац и го накълцайте на стихове!

    Ето един майсторски пример от Ланджев:

    Първо в проза:

    Ние караме по тези две напукани, единствени платна, по лошия балкански път. Срещата ни е колкото невъзможна, толкова и неизбежна. Давай. Зверовете ще се откажат да ни гонят, ако не побързаме.

    А сега магическото пресътворение в поезия:

    Ние караме по тези две напукани, единствени платна,
    по лошия балкански път.
    Срещата ни е колкото невъзможна,
    толкова и неизбежна.
    Давай.
    Зверовете ще се откажат да ни гонят,
    ако не побързаме.

    Не е ли чудесно – направо спира дъха! Което ни навежда на още една актуална идея – най-хубаво би било такава поезия да се чете на глас именно със секващ дъх и обилни въздишки, които да добавят към илюзията за ритъм и илюзията за чувство. Опитайте!
    Ето един пасаж от “Жълтата роза” на Мор Йокаи (1978), която успяхме да изровим от някакъв кашон:

    Момичето дълго гледа след него, докато двете ѝ очи не се замъглиха от сълзи, после потърси хвърленото на земята копче и го скри в пазвата си.

    Фокус-мокус!

    Момичето
    дълго гледа
    след него,
    докато двете ѝ очи
    [защото тя имаше две очи]
    се замъглиха – от сълзи
    после потърси хвърленото
    на земята
    копче
    и го скри
    в пазвата си.

    Владеещите някакво актьорско майсторство биха могли да допринесат много за всеобщото веселие!

    Както виждате, играта предлага и някаква свобода по отношение на пунктуация, на това къде точно да клъцнете изречението, за да се получи “по-така” стих и пр. Както сме споменавали многократно – стихове от по една дума са задължителни, както и стихотворения от по едно просто изречение. Можете да опитате и с вестници. Зимата е дълга. А за да овладеете още по-добре изкуството на кълцането, можете да си вземете и новата стихосбирка на Владислав Христов “Германии”.

    Владислав Христов спада към онези новопроизвели се кандидат-поети, на които някой безскрупулен шегаджия е подшушнал, че де що им минава през главата е премъдро и трябва да се разтръби – в името на същото всеобщо веселие.

    завиждам на сухите листа
    покрили летището
    за разлика от хората
    те знаят какво им предстои

    Ударно начало! Но откъде знаят листата какво им предстои – бихте попитали. Няма значение. Всичко тук е наужким – нима сте виждали летище, покрито с листа? Или пък си мислите, че хората – и то всички хора на въпросното летище – нямат представа какво им предстои? Не, не, даже листата не са сухи, защото сигурно е валяло.

    Христов по същия начин се опитва да ни убеди, че в самолета имало само два типа пътници – такива, които четат българо-немски разговорници и такива, които спят.

    три часа полет
    онези които не четат
    българо-немски разговорник
    спят спокойно по седалките
    на тях всичко това
    вече им се е случвало

    Е, тук ще си признаем, че според теорията на вероятностите, описаната ситуация е напълно възможна макар и шансът да е около 1 / 10000000000000000000000. (Читателят, който знае името на това число, да ни пише – ще го поканим на гурме вечеря в редакцията!)

    Третото стихотворение от този дневник-стихосбирка вече сериозно започна да ни притеснява:

    матилденщрасе беше първата улица
    чието име запомних
    представях си матилде
    едра жена със скърцащи стави
    и наистина я видях един ден
    да минава по улицата
    с гордо изправена глава
    знаеше
    тази улица
    е кръстена на нея

    Не – не скърцащите стави. Помислете – ами ако улицата се казваше Хитлерщрасе!

    Невероятният капацитет на Христов да съчинява небивалици е явен в цялата книжка, но той блести с особена яркост на стр. 71, където поетът толкова иска някой да му обърне внимание, че е готов (наужким, разбира се) да умре за това:

    искам да умра
    в малко немско градче
    никой да не разбере
    за моята смърт
    да минат дни
    да се вмирише целият квартал
    чак тогава от благоприличие
    един съсед да ме попита
    как съм със здравето

    В себеопиянението си обаче Христов забравил, че ако вече е умрял, съседите няма как да се поинтересуват от здравето му. А! Това било шега? А-ХА-ХА-ха-х. Хах. Ах.

    Да минем на следващия голям хит на сезона – “Нощта е действие” на вече небезизвестния бивш порно актьор, настоящ поет Августин Господинов или Илиян Любомиров. Ние много се радваме, че най-накрая свободният стих настигна по посредственост поезията в римувани четиристишия, стил турбо-фолк, а да не забравяме, че тази поезия е имала няколко десетилетия да се усъвършенства в глупостта си.

    По отношение на корица и графично оформление обаче има какво да се иска още. Авторът на корицата Иво Рафаилов може би не познава добре естетиката на турбо-фолк поезията, затова си позволяваме тук да дадем няколко идеи.

    Първо, за задната корица – снимката е точно каквато трябва да бъде:

    valentino-gospodinov

    Но! както се вижда от корицата на Валентин Василев-Валентино, вместо скучна биография и разни празни приказки, хубаво е да се цитира някакъв откъс от стихотворение, чрез което да предвкусим обещаното удоволствие. Ние бихме избрали нещо в този дух:

    отвътре си мека
    като средичката
    на бял ръчен
    от селска фурна
    и си чиста отвътре
    другото се мие

    Или:

    бъди готова
    за ръцете ми гладни
    за допири
    белези синини
    пулсове в слепоочията
    бъди готова

    Предната корица от друга страна никак не върши работа – не е достатъчно смела. Трябва целуващи се на залез двойки, препускащи на коне жени, цветя, димящи цигари или поне цици, дупета и пр. С други думи, нещо незабравимо като това:

    korica

     

    Учудва ни, че Иво Рафаилов не се е възползвал от снимки, които самият Господинов / Любомиров е публикувал на профила си във Фейсбук. Например тази или тази.

    Някои в литературните среди се учудват на популярността на Господинов / Любомиров и недоумяват, че нещо толкова очевидно евтино може да се приема за златна монета. Ние искаме да ги успокоим – среда, която развява посредствеността за свое знаме, съвсем естествено издига самовлюбения гол глупак в свой цар. Иначе казано, драги обезпокоени колеги – каквото повикало, такова се обадило. Няма страшно. Всичко си е както преди.

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Infinitas” на Елица Кирилова.

    Прочети “Да пишем за природата” на Тед Хюз.