• Не*Фолклорът

    Кантелина Беренджийка

     

    Простичко заглавие. Прост текст. Непретенциозен. Не*научен.

    Бъкащ от сложни изречения, от главата до петите, разказващ ви за нечии прости действия, усложнили простия, и без това усложнен, житейски път на нашия герой – „нашенецът”.
    Художник съм. И това не е никак добре, когато се налага да заменям четката с клавиатурата.
    Поздрав до недолюбващите изказа по-долу!
    Сюрприз на капчици за “приятно нахалните” (нещо като “приятно закръглените”), сиреч любопитните, които ще дочетат.
    Докато пиша (или рисувам), забравям да се храня понякога. За слабостите или силата на написаното можете спокойно да обвините глада, а мен да оправдаете.

    31 юли 2014
    Денят е… точно един месец преди един от най-тачените местни празници в Мелнишкия край: “Полагане честния пояс на Пресвета Богородица”, или както се нарича тук “Св. Зона” (зона – пояс).

    31 август е датата на осъществяване на наш социален експеримент – наречен Първи Старовремски Неделен Събор, който си имаше и времето, и идеята, и мястото, за да научим нещо от него, тъй като нямаше как да се върнем 100-200-300 години назад, за да бъде то изследвано.

    Докато “фолклорното общество” подигравателно ни задаваше въпроса “И какъв е този събор?”, “А защо събор?” и прочие, той, Съборът, все пак се случи, така, както го бяхме слушали като разкази, така както го мислехме, искахме, жадувахме. И той ни показа своята хроника – проста, ясна, откровена, за да усетим и ние историята за неговия смисъл. Сам ни разкри и съвременното си състояние.

    Плеснахме се по челата – “Така ли било!?” – и останахме потресени от модернистичното невежество и неспособността да се гледа трезво и нормално на живота, що се отнася до проявите на “народна култура”.

    Понякога зачекваме темата с “професионален” хореограф, любители танцьори, музиканти из нета, на живо, или в кореспонденция. Но всичко това омръзва. Омръзва да се опитваш да побереш повече от десет години изследване в пет заядливи изречения, само за потвърждение или убеждение на някого. Омръзва да изправяш едно срещу друго: съзнателния практически опит и наглостта на съвременния лаик, който знае, че “Всеки си има собствено мнение”, и той самия в това число има право на такова, независимо от липсата на позиция, опит, практика, мисъл.

    А “народно” и “фолклор” са неща, от които “Е! Каааакк…!” – се сепва някой – “Всеки разбира.” Разбира, но не разбира колко не разбира, а разбира се, е разбираемо, че нещата са “твърде” разбираеми, но остават неразбрани, поради неразбирането им.
    Или по-скоро, ставаме свидетели на балканския феномен – стремежът към истинност да бъде заклеймяван, докато в същото време биват издигани обществени кумири, а ние им се кланяме и им служим като лакеи, които чакат все неидващото повишение в нечий дворец. А то, повишението, няма да дойде никога, тъй като не заслужаваме да избършем дори прахта от подметките на опинците, носени от тези преди нас. Недостойни сме да изхабим мократа кърпичка от лъскаво пакетче с надпис “Paraben free”, за да почистим гюбрето, залепнало отдолу; калта от дворовете, засъхнала на малки бучки; пепелта от пътищата, от ходене по мъките…

    31 юли 2014, обичаен ден, който се превръща в нещо значително, само защото сега го упоменавам и подчертавам, но без никаква специална цел. И също толкова обичайни са хората, които ми пишат по всяко време на денонощието, отвсякъде, както обичайно – за “фолклор”. Откакто направих страницата “Не*Фолклорът”, българските такива намаляха, до някаква степен “скандализирани”, обидени от “предателството”.

     

    Facebook… Само няколко минути преди полунощ:
    Олга: Не искам да ви досаждам в такъв късен час, но бих искала да науча повече за това, с което се занимавате…
    Аз: Не ми досаждате в “късен час”. По-точно какво искате да научите – занимаваме се с много неща.. традиционни изкуства и занаяти, музика, танци, “етнография”
    Олга: За не-фолклора
    Аз: Не*Фолклор-ът е мой “термин”, който обозначава това, с което се занимаваме по отношение на изкуствата. И акцентирам против термина, с който се обозначават едни други явления, създадени и целящи да изместят и заместят оригиналната култура.
    Олга: Разбирам напълно избора на “не” пред “фолклор”. Писах за нещо подобно в уводното есе на този наш брой, към който Ви пратих линк. За мен традицията на песните ни е един от най-важните елементи на нашата литература. Аз не съм специалист в това отношение – тепърва пристъпвам.
    Аз: Това, с което се занимаваме е “живот” просто, но се обозначава с термина “фолклор”, когато се отнася до живота на обичайния човек – в миналото, или същия – в съвремието, който пък желае да наподоби по музеен образец всичко това. В съвремието ни е “налегнал” термина “фолклор” –който все повече и повече се отдалечава и замества “живота” – стигайки до простото обозначение на “кич”, “музейна дейност”, “театър” и прочие.
    Олга: … или да запази жива традиция
    Аз: Визирайки кича, музейността, театралността, и цялата бъркотия – нарекох страницата “Не*Фолклор”, тъй като не ми се иска да се говори в нея “за живота”, а да се изобличи “лъжесвидетелството” на термина “фолклор”. Когато говорим за “живота” е едно, но първо трябва да изобличим погрешната терминология, която обърква вече 99,9% от населението на страната. “Фолклор”-ът забелязваме, че правилно погнусява голяма част от младите…
    Олга: Да, той от самото си изобретяване като понятие е натоварен с “цивилизационно” високомерие
    Аз: В него не съществува живот, а само един параван и фалш, поднесен с лош вкус – смесица между руски пост-бароков кич, дошъл от Франция, и западноевропейски такъв.
    Олга: ха!– интересно
    Аз: Фолклор обозначава точно това, което се визира в запада – сблъсъка между “старото и новото” време. Една реминисценция към “старото”.
    Олга: Искате ли да напишете текст за нашето списание?
    Аз: Да, може. На тема?
    Олга: Много бих се радвала. Това, което ми казвате сега
    Аз: Ще помисля, може и да напиша.
    Олга: Наистина погледнете този брой – мисля, че е сроден на Вашето мислене. Или поне аз виждам подобна цел.
    Аз: Избягвам “изявления”, защото дразнят слуха на произведените в такива “професори” на този “фолклор”. Ще погледна
    Олга: Да се погледне наново към това наследство. Не е задължително да е “изявление” и дори не е желателно –става дума да се предаде възприятие за нещата
    Аз: Към наследството се гледа по следния начин:
    1. Критически – в търсене на несъответствията и в оразмеряване на “полезното”, което би могло да послужи
    2. Синтез и заключение – кое е било “погрешно”, кое е полезно и как точно, и по какъв начин трябва да се възползваме от ОПИТА на тези преди нас, а не като последния идиот да го отричаме целокупно, без да се напънем да поправим грешните ходове. Но пък и да не бъдем овчедушни и да следваме музейно и чисто по суеверен път това, което е било преди нас.
    Най-важното е ОПОРНА ТОЧКА и ако можем да открием същата, която е била ключова за вековете преди нас, смятам сме близо до “разфасоването” на “наследството”.
    Колко страници (редове, думи и т.н.) са изискванията Ви?
    Олга: Да, аз всъщност мисля, че “наследство” е това, което човек може да наследи, което е способен да поеме – то не е нещо дадено.
    Няма ограничение, списанието е електронно, което също значи, че свободно могат да се включат и видео клипове, и музика, и картинки.
    Аз: Най-вероятно ще съм “изчистена”, само слово, ако не възразявате.
    Олга: Както така. Това, което ми казахте на мен има нужда да се каже публично. Така мисля. Да се казва дори много пъти и по различни начини, докато не бъде разбрано и подето.
    Аз: Не обичам да пиша. И не мога да се накарам да пиша. И трудно е някой да ме накара да пиша. Но ще попиша…
    Олга: Хаха. Живецът трябва да се запази и да се предаде нататък. И аз фаталистично мисля, че няма много надежда за поколение-две-три напред, но…
    Аз: Хората нямат усет къде се намират… и загубени, даже и не го осъзнават. Поне човек като се загуби и го осъзнава – тръгва да търси слепешком път… а то и това няма
    Олга: Да, стигнали сме дотам че не само не разбираме, ами “и все по-малко разбираме, че не разбираме” – това е от есе в новия ни брой
    Аз: Не знам дали съм най-добрия пример за “живец”. Критикарството, бунтарството и нихилизма –ако са живец… значи съм от онези, които поне осъзнават колко са зле и махат с ръце и крака
    Олга: Той живецът се усеща веднага. Ще Ви се обадя като идвам към С-ски. А сега Ви пожелавам лека нощ, много ми беше приятно да се запознаем.
    Аз: Живеем във време, по моему, което има непреодолими пътища – само с “наследеното” –иска се от нас много труд за преосмисляне, но какво да правим, като дали от мързел, дали без талант, позатъваме.
    И аз на Вас. Може на “ти”, от следващия път.
    Олга: Добре, лека!

     

    1 октомври 2014
    Два месеца по-късно. Замислях конструктивно “статията си”. Като картина – първо композицията. Седнах пред клавиатурата, осъзнавайки слабостта си: да се изразявам “твърде сложно”, или да захапя нечие самолюбие направо за дрехите. Та извинете ме – такава съм си, и понякога е полезно за всички. Може и да не продължите, ако Ви омръзва бързо, или не издържате да четете нещо, което друг смята за правилно.

    Иска ми се като последна уговорка и застраховка да отбележа, че написаното по-долу е лесно доказуемо, тъй като представлява изследване за повече от десетилетие, и задължително е подкрепено с практически умения.

    Не обичам да пиша, казах. Твърде сложен процес за човек, свикнал да мисли в образи, а не в изречения. И ако не успях, и до сега да Ви отблъсна с трагичността, или с досадния егоцентричен артистизъм, потърпете още 5 реда.

    Все пак положителният интерес, към нещо, което се приема като “нередно” сред масите, е рядък и достоен за адмирации. Понякога е сигнал, че в нашето тъй задрямало общество все някъде някой нещо е забелязал, осмислил и иска да го “изсветли” и за останалите.

     

    Нещото е “Не*Фолклорът”.
    Малък заядлив Face-блог, отразяващ темата за абсурдността на “фолклора” като термин, създаден в опита на някого да обозначи какво се случва на Балканите; последван от “разпоредби”, заявки, промени, равнозначни на закони и игра на подхвърляне на топчета с възприятията на обеднелия духовно “народ”.

    Да, правилно прочетохте “абсурдността”, и бих добавила: и несъстоятелността на “фолклора”.

     

    Нека започнем от един прост пример:
    Да речем, 1314 година, планинско село, двор на селския храм. Великден. Възкресение. Народа на хорото, а трапезите ги чакат, та който иска – пие и яде, а който иска – пее, слуша, играе.

    Ако Ви попитам “Какво описах?”, ще кажете “Празник. Животът на нашенеца преди 700 години.”

    А сега друго: 2014 година, голям град, зала за спортни състезания. “Народът” е поиграл и се поти на кого ще дадат първото място…

    Или: 2014 година, планинско село. Празник. Няма хоро, защото всеки е от “различна школа и тази хореография не я знаят по същия начин”. Селска читалищна група, преоблечени в “носии”, пее на сцена на 3 гласа произведение на “фолклорна основа” на балкански автор. “Народът”, пиян без причина, съзерцава пасивно шоуто, и “му е малко”, тъй като в по-късен час се очаква синтезатор с местна попфолк певица…

    А това какво е?
    Ще кажете пак “Животът на нашенеца 700 години по-късно от първия пример”.
    Открийте десетте разлики.

    Най-вероятно вече Ви доскуча, тъй като Ви намирисва за пореден път на тема, която ще величае “народните празници и вярвания”. Е, сбъркахте.

    Какво се случи, че да наричаме живота си “фолклор”?
    Какво се случи с нас, та да го “изложим” по такъв ексхибиционистки маниер на показ за всички?
    Какво се случи, че да предпочитаме да зяпаме в чуждата къща, двор, душа, и това да ни “зарежда”, а да ни е страх да надникнем в своята, защото е тъмно, мрачно, влажно и пълно с прескачащи се плъхове – на нашата мисъл?
    Какво се случи? – Не е важно. По-важно е да се запитаме: “А сега накъде?”

    Но пък моята цел не е да задавам или да давам отговор на такива въпроси, тъй като те са “лично постижение” – на всеки поотделно.

    Надявам се да дам своя принос, посочвайки и измъквайки на светло една от тези спотайващи се малки паразитни думички, които напоследък се издигат в култ, вече завземащ голяма територия от културата на всекиго.*Виж КУЛТУРА*

     

    Ай, са! Да запретнем ръкави:
    Вземаме парченца от традицията на духовната и материална култура, размесваме ги с “врели-некипели” и получаваме “фолклор”. Проверете сами. Експериментирайте с различно количество от съставките и ще получите “фолклорни области”.
    После тази огнена смес се рекламира подобаващо, покланяме ѝ се, добавяме щипка злокачествен патриотизъм и получаваме инструмент за въздействие и манипулация на обеднелия духовно и загубил същността си нашенец, но “търсещ” и склонен да “яде пасти” вместо “леб”.
    Лесно било.
    Имаме вече “фолклор”, имаме “фолклорни области”.

    Да продължим:
    Добавяме една чаена лъжичка субективна преценка на действителността с няколко процентен сок от останките от живота ни и вече сътворихме и модерно произведение на “фолклорна основа”.
    Някои го наричат “чалга”, когато произведението е на 9/8 и става за гюбеци из кръчмите.

    А останалото, което не е тъй скандализиращо и грубо, което не е мехлем за ниските похотливи нрави, и е, така да се каже, “по-безвредната” еклектика, която обаче вместо да насочи възпитателно погледа и чувствата, всява объркване и оставя празнота след себе си – то какво е? Това, което се приема за “народно”, и отгоре на всичко, е “даже” с народно звучене – то какво е? То е „съвременен аранжимент”.

    Набеждаваме деветте осми за “долна чалга”, а нейните събратими, мултиплициращи някое клише от “народната музика”, са “авторство на фолклорна основа”. Защо сме тъй критични към едно, а не виждаме опасността в сродното му?
    Защото така е поднесено.

     

    Традиционното:
    За “традиционно” напоследък се смята всичко, ексхумирано, поизтупано от прахта, носещо псевдо-патриархален заряд от миналото, с мирис на остаряла покъщнина. “Традицията” в модерните представи е да си имаш нефункциониращ чекрък, части от разбой (хоризонтален стан) или да пазиш прикията (чеиза) на баба си.
    Или пък да позабърсваш акордеона на дядо си, на който той е свирил руски романси.
    Без да си даваме сметка за реалните стойности, или без да се осмеляваме да критикуваме естетиката на тези похабени форми на живот, приемаме всяко от проявленията им за “традиция”. Традиционна е всяка поместна субкултурна проява, стига да е “призната” за такава от някой Институт, или Организация. Следователно: традиционно е всичко, което е остатъчно, повтаряемо, ако баба ти и дядо ти са го правили, независимо какво е то.

    Традиционно е всяко суеверие, всяка проява на безсмислен битовизъм, шаманизъм, гуру-вство, с местен привкус или поне достатъчно екзотично и неразбираемо на вид. Чувстваме се задължени, обществото ни притиска да “уважаваме” традицията, но кой ли се заема възмутено да пропищи: КОЯ традиция? Кое е всъщност традицията, която трябва да се уважава, следва и пази? *Виж ТРАДИЦИЯ*

     

    Но защо не крещим? Защо сме само немеещи консуматори?
    За да задоволим тънките си щения, че сме “традиционни” и да се залъгваме, че нещо сме “взели”. А то е като захарен памук – “апнеш нещо, глътнеш нищо”.
    Апваме материали, обработени песни, танцови постановки, предмети, черги, части от късна мода в носиите, която е по-скоро кичозна, отколкото носеща естетиката на отминали времена, по-добри от нашето. Преяждаме с митове, “обичаи”, врачувания, гадателства, баячки, вещери, смахнати, болни псевдо-мъдрувания.
    И чакаме да глътнем нещо, та да ни стане топло и приятно на стомаха, и понякога бъркаме афекта от изнасилената и пресилена, напомпана екзалтация със “щастие от общуването с изкуството”.
    Не. Няма щастие, трябва да си признаем.
    Има само един гол припадък, резултат от психо-соматична самоизмама.

    Понякога е достатъчно човек да прочете реалистичното описание на това, което прави, за да стигне до самостоятелно заключение за неговата вреда; или казано иначе, оглеждайки се, да се прецени сам. На това се надявам и аз, рисувайки топографската карта на това понятие „фолклор”.

    Не искам да стресирам „изнежнения” почитател, като малко дете – с “торбалан”. Не, моля Ви, не ме набеждавайте. Нито пък използвам метода на гротеската като прекалил с дрогата художник-символист. Правя скици. Една скица, две скици, три скици – и ги оставям да ги разгледате, без да ви представям етюд. Академизмът, в истинския му смисъл от класическата епоха, е хубаво нещо, но би било твърде самохвално да си приписвам такива качества. Просветителската мисия в нашия случай, препоръчително и наложително, е поприще за голям брой специалисти с правдив, прецизен и строг стил на работа. Затова, нека го оставим на всеки за домашно: да бъде сам със себе си професор-откривател.

     

    Какво още е “фолклор”-ът?
    Фолклорът е това, което се предлага по всички “фолклорни” ТВ канали, сайтове, радиа; което се показва на фестивали, сцени, презентации; което се “съхранява” благодарение на “програми”, “проекти” и задължително е масово, читалищно, сценично, лъскаво, “ефектно”, сърцераздирателно, “патриотично”, весело или подчертано тъжно, с елементи на трагичност.

    Фолклорът е това, което отивате да “правите” след работа като хоби, и в 99% от случаите е авторски продукт, минал през цедката на някой “академик”. Минал през процес на изваряване и стерилизиране, с печат за “качество”, до него щамповано с “ОРИГИНАЛ”.

    Простете ми сравнението:
    Авторските продукти, ползващи за източник “народното” са толкова идентични със самото наистина “народно”, колкото е идентично месото от селско прасенце с кремвирша в “хот-дога” на голяма чужда верига за бързо хранене.

    Това е Вашето (с главно „В”) забавление, удоволствие. Това е Вашата храна, задоволяваща глада Ви за смисъл на живота. Вие я поемате с отворени обятия, като рецепта за лекарство, от приложната психология; с доверие, че е “точно същото”, което са правили Вашите “прадеди”.

    Фолклорът се превърна в спорт, фитнес, състезателност, празничност, “съборност”, общуване, изграждане на човека, в синтетично хапче за щастие, т.е. “дрога”.

    Фолклорът е изкуствен заместител на живота, който всеки търси под път и над път. Новата наркомания на невзискателния нашенец, евтина и ползвана с убеждението, че е нещо “от полза”, и че е съвсем както трябва.

    Казахме, че фолклорът е извадената от контекста си празнична култура, но обработена сценично, с добавени набухватели, за да създава все повече и повече усещането за смисленост. За фалшива смисленост, която дава криле и „носи своя носител” в небето, върху розов облак.

    В последните десет години, лакомията обаче превърна този продукт от “сценичен” в материал за обща употреба. В желанието си непременно да изконсумира, да лапне от “лакомството” на суетата, от превъзнесената радост на слизащия от сцената по време на ръкоплясканията “артист”, нашенецът, търсещ своята облага и разсъблечен неистово, наджапа без ботуши, в локвата на “фолклора”, изтръгвайки го от ръцете на “професионалистите”, като разсърдено сукалче играчката си.

    Състезанията по “фолклор” не успяха да задоволят търсенията. Фестивалите на сливи, зеле, картофи, кисело мляко, чушки, домати, череши и прочие хранителна и нехранителна продукция също ще замрат до изчерпване на средствата по това перо. “Съборите” са вече “хит” сред потребителите на “фолклор”, търсещи нови форми за изява, ново разсъбличане на своята душевност, пред колкото се може повече хора, та колкото може повече да покажем своите “заряд, навитост, чувства, огненост, енергичност, ЕМОЦИЯЯЯЯЯ”… Защото, не дай Боже, да останем сами в оглеждане на голотата си, докато танцуваме – какво тогава?

    Фолклорът е новата цивилизационна сублимация. “На кой шо му е, ай на орото”. Ако не го разбирате – ще го обясня: Танците, песните, носиите, архитектурата, освен, че са повод да накарате някого да купи нещо, прикрито зад “традиционност” (но за това после), са и новият метод за “бързо отслабване-слекване” на нервното напрежение на изнервени служители, хора с излишък на “енергия”, или пък – за ощастливяване на сивото ежедневие. Нищо лошо в което. Но до този евтин медикамент, преекспонирано превърнат, постепенно в “илач за всичко”, се прибягва по всяко време, и за всеки случай, без да се търси първопричината за нечие състояние.

    А сега за марката “фолклор”, единствена според патентното право, която принадлежи на всички – не се регистрира, не се заплаща, не се пререгистрира по никакви системи, сиреч нейното използване е напълно безплатно, а напоследък и особено ефектно. Никой не може да потърси сметка дали нещо е по-традиционно от друго, дали наистина отговаря на качеството си или е просто “менте”, както внимаваме, ние съвестните граждани по отношение на всяка друга марка. Да, ама не.

    Интересува ни къде са изфабрикувани дрехите, които ще подложим под седалищните си части, какво ще изпием, какво ще изядем, дали е като “на рекламата”, а не ни интересува дали е точен приемът на “цяра за всичко”.

     

    Скъпи потребителю! Гражданино!
    Ти използваш с най-голямо доверие точно тези продукти, за които имаш най-малката гаранция – даже никой нищо не ти гарантира! Кой ще те защити от оглупяването ти след 10 години гледане на фолклорна телевизия? Кой ще ти лекува слуха след 30 години слушане на брасбендови терци в съчетание с акордеон и кларинет? Кой ще ти RE-монтира усета за ритъм, обичайно идващ от ритъм-бокса в погрешно съчетание на силни и слаби времена; след като и “дипломираните” музиканти вече нехаят за доброто “7/8 с първо удължено”, или не зачитат “петруниното”? Кой ще ти поправя визуалното възприятие, и респективно естетиката, след като цял живот “почиташ” като красиви нескопосани стилизации на носии, престилки, или закичени навсякъде химически-крещящи черги, килими, прашасали неизползваеми съдове?

    На кого ще се оплачеш, потребителю, след като години наред играеш “на токчета” по ресторантите “кръшните емоционални хора” – нещо средно между ориенталски “кьочек” от долнопробна кръчма и украинска сценична версия на казачок.
    Няма на кого. “Фолклор”-ът е единствената нерегистрируема марка, използвана най-безпардонно за какво ли не.
    Как ти звучи?

    Ако някой изпусне отрова в хляба, до 24 часа се разбира и той бива съден по установен ред. Но ако някой изпусне нематериална отрова и натрови всичките ти сетива, ще го разберат чак правнуците ти, като се почувстват празни, „безкоренови” и неориентирани в света на “главоломната бързотия”, икономическия растеж и “духовните практики”.

     

    www.google.bg
    фолклор… цъквам в някой речник, за да съм по-убедителна:
    Термин от 1846, с английски произход, акцентиращ върху “анонимността” и всеобхватността на някакви “народни обичаи”. Всъщност, по нашите земи щедро може да се нарече и “неопаганизъм”, езичество, културологичен шаманизъм, битовистична идеология…
    Харесва ли Ви (отново с главно „В”)? Вероятно не.

    Докато “фолклор” (мъдростта на народите) звучи някак си чуждо и значимо. Въпреки съдържимото му, той не се напасва, като звучене, с местното схващане за “народ=общност”. *Виж ОБЩНОСТ*

    Базисно, фолклорът е масово опиянение на “Тълпата”, противостоящо фактологически на “изразността на народа като живо въодушевление от живота” ( в Омирово време, χορός) – т.е. какво точно имат да съ-общат един с друг близките, сродените, възпитаните, обичащите се, но различните, и Личности, сами по себе си, разговаряйки песенно помежду си, превръщайки споделянето в наниз от обща верижна материя, подреждаща се метрически, с начало и край, притежаващи ръководна роля.
    Не ни се ще да си признаем, че сме тълпа, тъй като ни звучи твърде “хаотично”, пък ние си имаме някаква представа за порядък, по наследство, която седи в килера, и не искаме да се постараем с усилие да облагородим живота си в “ред”.

    Какъв е смисълът на “запазването” на “обичаи”, битови предмети, и културни проявления, които обаче, да се застраховаме, не са в техния оригинален вид, вътре във формáта на “фолклора”, а се явяват “разкрасени”, гримирани, с дебел слой пудра, целящи екзалтиращ, приповдигащ “националния дух” ефект?

    Колко често се възмущаваме от вида на някое момиче, с леко поведение, повечко грим, чакащо край буферните зони на някой крайградски път?

    Колко често извръщаме погледа си от тв-канал с попфолк и съдим певиците, а същите тях, адмирираме, само ако използват някаква далечна заемка от т. нар. “фолклор”?

     

    “Фолклор” се превърна в марка сънотворни хапчета, мярка за красивото и фабрика за Звезди, Събития и Проекти.
    Приспивателното въздействие на този термин върху будността и бдителността на нашенеца, по природа активен, е следствие от доверието, което се създава като изкуствен облак прах. Идва от неразбираемата и неразбрана подмяна на това, което всеки дири да “открие”; както и от наличието на “менте”, което имаме в наличност под названието “фолклор”.

    Човекът търси. Търси, защото се чувства загубен, и е готов да се обърне, разкаяно, към родителите си и да каже “Сгреших, че потъпках наследеното, простете ми, и ми позволете да живеем пак в мир”. Блудните синове на модерното време се оказват приспани от погрешната етикетировка. Отиваме в “дрогерията” за лекарство против депресия, оглупяване, дезориентация, нещастие и празнота, купуваме си нещо, на което има табелка “фолклор”, пийваме го с малко течност след хранене и чакаме да подейства.

    Защо точно “фолклор”?
    Защото сме видели лъскавите реклами по тв, радио, сайтове и т.н. на щастливи хора, които ползват новото “лекарство” против душевни болежки на съвестта. Дали поглеждаме недоверчиво към Състав-а, търсим ли процентите “Е-та” върху опаковката, както постъпваме в супермаркетите, избирайки нов вид деликатес? Не. Не го правим, заради леко сънотворния и опиянителен ефект на тази нова дрога за масите, очакващи, че и без никакъв напън, само с пазаруване ще си доставят изпрана съвест, мъжественост, доброта, усмивка и любов. Фолклорът съдържа в себе си едновременно „приспивателен ефект против недоверчивостта” на нашенеца; опияняващи съставки (защото обичаме да се “носим”, повдигаме и самохвалим) и “енергийно питие” (защото землякът “от цивилизацията” обича да е пренавит, нещо средно между водещ на вечерна шоу-програма и офисен работник, които според нашенската ценностна система са едновременно рецепта за щастлив живот и образец за индивид “постигнал успех”).

    Странното е, че “фолклорът” в неговите две основни проявления, 1. авторо-участника и 2. зяпачо-пасивния, еднакво добре завладява, като масова истерия, под формата на бързоразпространяващ се вирус, всякакви прослойки от населението на Балканите.

    Това обстоятелство води след себе си извода, че душевната празнота, безлюбието и нещастността не са приоритет на дадена група от тълпата, а стават масово явление, което намира своя отдушник в това, което му се предлага – “фолклора”, евтин заместител на труда, естетическото изграждане, търпението.

    Как така Балканецът, мнителен по характер, изведнъж припознава за свое, нещо натрапено и чуждо? Каква трагедия! Да объркаш изкривен образ на себе си със себе си. Какво непознаване на “своето си”!?!

     

    Фолклорът е като лафка (sic) за “бързо хранене”.
    Гладен си, отиваш и глътваш малко “народни обичаи, култура, предмети” . Гладът ти за истинност и щастие се засищат временно поради образуваните газове в стомаха от съприкосновението с тази смес. Балканецът е традиционалист по наследство и затова се лъже тъй лесно, поради доверието си в “традицията”. Достатъчно е да види надписа “традиционен” и автоматично му заработва рефлекса за доверие. Балканецът е родолюбец, уважава това, което е преди него, безапелационно и без съмнение.

    А би трябвало да се замислим и за момент да станем “родоотстъпници”, за да можем трезво да поправим погрешното, което е оставено за нас, и да се опитаме да върнем процесите на разлагане, разкривайки кое ги обуславя.

     

    Фолклорът е “мярка за красиво”, т.е. новата смела естетическа категория.
    Тя замества срама от липсата на собствен вкус, позиция и собственоръчна навигация в океана от продукция, която се бълва денонощно от всички медии. Когато не знаем кое е “красиво” посягаме отново към “доказаната” ужким рецепта на “фолклора” – цветове, форми, звуци, композиция.

    Не лъжем ли арогантната си куртоазна и ленива душичка като консумираме нещо снобарски, само заради неговата “марка”?
    Гледаме с охота снимки на парцаливи носии, облечени накриво, или стилизирани им форми, доведени до кичозност, за да бъдат продадени на по-ниска цена и закупени от някой, който има нужда от “реквизит” за шоу-спектакъл с нисък бюджет.

    Изваждаме с фалшив трепет и захлас нещо от “бабините ракли” и го поставяме сред купчината нескопосани сувенири от последната ни екскурзия до чаршията в екзотична страна, без въобще да преценим дали тези “бабини” одежди, душе-приказки в материал, не са евентуално писък на модата, смесен с ниската култура на отминала епоха!
    А се смеем над “плюшкинството” на Гоголовия герой, без да осъзнаваме умъртвеността на собствения си вкус ?

    С напор над сетивата си отиваме на концерт на “младите фолклорни таланти” и ръкопляскаме над усилията на някого да направи от децата ни папагали. Или копнеем по новият “фолклорен спектакъл” ала- “ирландската мечта”, пълен с елементи, будещи съжаление към авторовата немощ да използва “фолклорни елементи” в безчовечни комбинации – опит да станем човекоугодни за съвременната публика, готова да даде 10, 20, 30, 100 лева за нещо, което да я екзалтира или напълни с жизненост, без усилие… БЕЗ УСИЛИЕ! Иска ни се да преживеем ре-сътворение? Хоп, пляс, и готово, ние сме пак живи, пречистени, изпрани – “само за половин час”.

    Посещаваме музейни сбирки и се дивим на “бита” какъвто и в най-смелите си кошмари не бихме желали да имаме – беден, прост живот, принуден да търси радост в истината, а не доволнически да си търси удобни нему извинения за обхваналата го празнота, въпреки външното и привидно щастие.

    Наизустяваме “фолклорни рефрени” със сбъркан синтезаторен такт, имитиращ неравноделното богатство, и се поддаваме на измамата, че “уважаваме” тази поетична форма. Учим се да свирим на инструменти, които са на не повече от 50 години, с измамното усещане за “медитативност” на свободното време – без да получим нищо.

    Участваме. Забележете: вземаме участие в “хоро”, което всеки път е “най-дългото”, “най-емоционалното”,, “най-най-най-“, а в по-голямата част от случаите не е едно, не е и хоро. По никакъв начин не сме впечатлени от формалното му и историческо отстояние от извора, смесвайки “хорото” с “танците”. *Виж ХОРО*

    Слушаме, гледаме, учим, копираме, участваме, уважаваме, съхраняваме, популяризираме… традиции, обичаи, бит, култура… празни думи, водещи до празно пространство, изпълнено само с мирис на фалш… припознат от нас за “чиста монета”.
    В този момент се сещам за мой познат, който казваше, перифразирам нецензурните му изрази: “Никой не обича да му показват, че е заблуден глупак”. Но ще продължа в своето намерение.

    Фолклорът се превръща в чудовище, което постепенно поглъща своите потребители, защото… им губи времето. Да, това е загуба на време в надлъгване с ветъра.

    Лъжем себе си, доброволно, че ползваме нещо, което се твърди, че е “наше”, а всъщност бъка от имитативни форми на поведение, естетика, музика, пълно с еклектика, кич, чалгализация под префинена опаковка.
    Търсим “автентичния фолклор”, а как можеш да търсиш извора на нещо, което тече едва от 150 години като понятие, създадено, за да определи неразбраните прояви на живот у “туземното” балканско население? – неразбрани от чужденеца, който може да бъде както и “местен”, така и “пришълец”.

     

    Първо:
    Наричайки “фолклор” живота си, ние ставаме чужденци за самите себе си, чуждоземни в собствената си “земя”, предатели на собствената си плът. Нима е възможно!? Как!?

    Как се е случило да бъде вписана с названието “знание и традиции на тълпата” (всъщност поп-арт с неопаганистични елементи, или Volk-lore), местната висота на житейската мъдрост, практика и предание, достигнала до нас, за съжаление в опоскана и изкривена форма.

    Налага се да подложим на повторно гласуване вота на доверие: дали точно нашия Живот има нужда да бъде класифициран като “култура”, “традиция” или “фолклор”? Как само чуждо нам звучат! Окончателното отстраняване на тези понятия от контекста, в който се плацикат, потапяйки се, когато си искат и както си искат, трябва да стане НЕМЕДЛЕННО!

     

    Второ:
    Наричайки “фолклор” проявите на модернистичен естетизъм, примесен с битовистични и псевдо-религиозни останки от миналото сме чисто и просто: потребители на фалш, привнасящ смущение и хаос, вместо мир и порядък.

    Което и да изберем като трактовка на понятието “фолклор”, и в двата случая нямаме истината за живота тук, която се търси за “консумация” от населението, като бутилка олио по време на купонната система от ’90-та година.
    Хората търсят, търсят, търсят… и като гладен помияр нагъват и ближат всякакви хартии по земята, покрай кофите за отпадъци на чужди страни, всякаква духовна слуз, или извратена представа за красота.
    Малко е да се излъже веднъж… та дваж, за по-сигурно.

    Двойното лицеприятие на този термин смущава новото поколение, което, за добро или за лошо, забравя да се кланя на “традицията”, в която не вижда себе си, или на “утвърдени авторитети”, без да са се утвърдили, и в този момент, тук и сега.
    Отрязването на злокачественото образувание в разбиранията, осакатява младите, оставащи също толкова празни, но поне без излишни романтически нагласи, извън чисто функционалната им утилитарност.
    Неразбраната и неуместна терминология постепенно води до омраза към всяка проява на какъвто и да е “традиционализъм” във всяко едно отношение, до изкореняване на всяко добро, поникнало през вековете, докато трае сечта на увехналите храсти.

    Разбираемо е. Разбирам Ви, отрицатели на “традицията” и “фолклора”!
    Всеки “трезвомислещ” човек не желае да го будалкат със заместители на щастие, нито иска да ползва лесни и бързи рецепти за екзалтиране и фалшиво самочувствие по “европейски”. Здравите нямат нужда от дрогиране, пиянство, превъзнасяне… като с неразбиране и лошо око гледат посегналите към тези средства.
    Оставащи без наследство, отрекли и изсекли старото, но неспособни да родят нещо ново в безкоренова система, като трюфелни гъби, съвременниците се юрват в търсене на нови “по-сигурни” симбиозни приемници на своята оттекла от пришпорване воля, я на запад, я на изток. Отричайки всичко местно „наеднач”, героите на новото време, победили “заблудата на фолклорната дрога” са тачени като “трезви”, неподатливи и непристъпни крепители на истинността.
    Но дали?
    Дали техния нихилистичен мързел и нео-скептицизъм е най-доброто?
    Отрицанието на предшестващото не винаги е доказателство за рационална всеобхватност на дадена позиция.

     

    А някъде там…
    Лежат под прахта затрупани, загнили, окислени, ръждиви, неразкопани иманета, служили векове наред, подредени, чакащи някой да ги почисти, излъска и намери тяхното място в съвременния живот, по предназначение, но те не са от онези богатства, които се чупят или заемат пространство…

    Каквото не може да бъде оползотворено, следва да остане в историята само като “нещо, което е свършило някога работа, но сега е неупотребимо”. Това, което е вредно и породено от слабост, следва да се премисли.
    Но това, което е чисто, употребимо и добро, би било нормално да се изследва, изучи и внесе, където е нужно.

    Ето това, последното наричам “Не*Фолклорът”.
    Всичко, което не е измама на по 50 или 100 години. Това, което не е романтична безвкусица на наши невежи предци. Това, което не е породено от или служещо за екзалтация, душевно пиянство или задоволяване на слабости. Това, което е базирано, регламентирано и следствие от неизменчива твърда основа, носеща завинаги живота, като форма на съществувание.
    Това, което е премислено, чувствано, изработено, изстрадано и стоящо като част от местния човек в името на защита на ценностите.
    Това, което е премерено естетически, с оглед на възпитаването на по-добър вкус.
    Това, което не води до разстройство на личността, и не е следствие от нездрави представи.
    Това, което е живота, такъв, какъвто е, жив сам по себе си, независимо дали е песен, музика, танц, инструмент, визия, съд или какъвто и да е израз на характера.

     

    “Не*Фолклорът” е категория, Re-акция, противодействие на натрапчивите представи, които ни следват, за да ни отклонят от живота така, че да мислим за собственото си пребиваване в света като за нещо чуждо, външно и “създадено” ей сега… наскоро, заплашващи ни, че ако не им подражаваме, ще бъдем “прокълнати” като нихилисти, антитрадиционалисти, антифолклористи, невежи, модернисти.

    А всъщност невежеството и модернизмът са скрити в идеи като “фолклор”, които няма как да бъдат разбрани от здравото население на Балканите, просто защото освен “живот”, който е сраснал с теб самия, докато си жив, живот, който е всъщност твоята жива жизненост, няма как да го наречем по друг начин.

    Назовавайки го с иностранно и несвойствено му име, навлизаме в шизофреничната нагласа да живеем “двойствен живот” – едното “нашият живот”, а другото “живота според представата на някой друг”. “Заветната цел” (ирония, моля!) е “лечението” на тази шизофреничност, но така че да приемем за “свое” измисленото, натрапеното, чуждото, измененото, стилизираното, обработеното.

    Ощастливявайки се все повече и повече от проявите на “фолклор”-а (като вид осъвременени методи за тълкувание на битовизма и производният му начин на живот), толкова повече уеднаквяваме, приравняваме и изтриваме себе си като “живи”, приемайки доброволно да заменим личния си усет, макар и недодялан, с усета на изобретатели на модернизиращата машина.

    “Не*Фолклорът” е платформа за дискусия по проблемите на личността на балканеца, касаещи проявите ѝ в културната сфера. Това е опит да се даде насока извън общоприетата “фолклорна” такава, но запазвайки по-здравите прояви на вкус. Все пак на вкус, а не на никакъв вкус.

    “Фолклор”-ът няма как да бъде и да е част от действителния местен нрав; и неговото изкуствено натрапване, популяризиране, разпространяване и масовизиране като термин и отношение води до замяната на представите на всеки за неговия личен живот с чужди такива.

    “Фолклор”-ът е чуждо понятие, отразяващо неразбирането и невежеството на чужденеца при съприкосновението му с по-висока цивилизация, каквато той няма. И за да си обясни по своему видяното, той го анализира доколкото може според собствения си опит.
    Какъв може да бъде опитът на невярващия, ненадеждния и безлюбния човек спрямо този, който изгражда целокупно прогреса си върху други принципи?

    Какъв може да бъде стремежът на “чуждия” да се осъразмери с богатството на стопанина на един благоденстващ дом?
    Какъв би бил резултатът от “изследване” и категоризиране на “по-високото” от представител с по-ограничено познание?

    Отговорът е вече история, видима, ясна и наблюдаема.
    “Пришълецът” посочва с пръст местната “култура”, която невидимо за него се крепи на неразбираеми му принципи; разлъчва я от тях, наричайки я “фолклор”.

    Отделяйки я и напасвайки я според новите представи, за да заприлича на определението, след време никой вече не си спомня, че тези изблици са всъщност част от един живот, в който проникването на “чужди” тела е PRE-застраховано и “предначално” застраховано.
    Можем да вадим късчета от нечие предание, можем да го разпарчосваме, изтърбушваме и да търсим какво има вътре, но не потърсим ли в неговото подножие, няма как да го разбираме като различно от “фолклор”-а…

    Съвременникът ни е със здраво закотвено вече “мнение”, неподлежащо на промяна. За десетки години е постигнат “задоволителен резултат”, адекватен и формиращ у всеки впечатление, че около нас вирее добра реколта.

    Трябва да наречем някак си мисления файл, преди да натиснем “DELETE”…

    Именуваме го “Не*Фолклорът”, тъй като нито е “народна култура” създаденото, нито е налице негово подобие в миналото.
    Пред нас стои един измислен призрак, който след това обличаме в плът, и го съзерцаваме, поставяйки го наравно с пълнокръвните.

    Ако с “фолклор” обозначаваме субкултурата, спокойно можем да заместим с “поп-фолк арт”.
    С обратното – “Не*Фолклор” – може да наречем преданието, неделима част от живота, което нихилистите не успяват да отделят мислено, емоционално и естетически от заместителната “фолклор”-на измама.

    Не*Фолклорът – DELETE.
    Restart.
    System Restore.

    И след това ПРОСТО продължаваме да си задаваме по-смислени въпроси за нашето битие и съществувание, търсейки на по-подходящо място отговорите им, кой както намери за добре.
    Което не смятам за свое “поле за изява”, тъй като колкото и да е безгранична темата, тя е вече “решен казус”… или поне в последните 2000 години успешно.

     


    Бележки

     

    * КУЛТУРА: Докато пренаписвах петата редакция на текста, точно тук се замислих и за КУЛТ-урата в това изречение. Как “култ”-ът, или всеки припадък пред нещо, в днешно време се превръща в “култура”?

    Култура – от латински cultura – “обработка, поддръжка, земеделие, култивация”. Всичко, в най-широкия смисъл на думата, което човек сам ражда творчески.

    Концепция, основаваща се на използвания термин от елинистичния римски оратор Цицерон – Cultura animi, което ще рече “отглеждане на душата”, описващ възможността за развитие на един човек със селскостопанска метафора.
    “Култура” е поредното пост-Ренесансово определение, позакъсняло и позакърпващо новите тънки дрешки на европейците, през студената зима на залязващите барокови кичести клонки, и вледеняващото със своя груб и бездушевен интелектуализъм Просвещение.

    “Култура” в модерното разбиране, по американски модел, е най-общо казано е изкушението на човека, за втори път да се прави на Вездесъщ Творец, със самостоятелни и от никого непридобити “по биологичен път” знания и умения. И разбира се търсещ, посредством своята култура да стане “автентичен Аз”, крайна фаза на модерния индивидуализъм, пролог на декаданса на общността. Обратно към текста ↑

    * ТРАДИЦИЯ – от англ. tradition, всъщност латинското traditio от глагола traderere или tradere (нещо за предаване, да се предаде, да се даде за съхранение).
    Термин от Римското право, използван когато става въпрос за юридическо прехвърляне и наследяване, “еволюирал” в представите на Европееца от последните 200 години, до “традиция”, запълваща несигурността на гражданина от Стария континент, който има нужда да “стъпи върху нещо” във времето на “модерността”, когато се чувства вече осъзнат Господар на себе си и Света, но някак си излязъл по “без-кюлоти” (игра на думи от жаргонното “по без гащи”, т.е. гол, но с претенции, съчиняващ си “традиционност”, за да се почувства “наследствен феодал”, а не както е в реалността изтъпанчил се самозванец. Да не се бърка със “санкюлотите”, които са противодействащото движение на този “европеец” от Просвещението.) Обратно към текста ↑

    * ОБЩНОСТ: Преди да решим какво да наречем “общност”, се налага да потърсим критерия и признака за “общ”-ото, свързващо градивните елементи , в лицето на отделните Личности. Съвременното съдържание, налято в “Личност”, “по подразбиране” е императивно – отделен човек, независим, несъвместим с други Личности.

    “Личност”-та, обаче, като част от общността, е всъщност неделимо свързана и напасваща се с останалите подобни индивиди.
    Каква е аксиомата за превръщането на съвкупността от “Личности” в общност, изградена от независими, и едновременно с това, споени помежду си Човеци? Формулата за “народ”, и неговото значение като явление, е неизвестна величина за модерния ни свят. Ето защо е невъзможно откритото безрисково лансиране на определение за “общност” и “народ” в днешната епоха, тъждествена с бишката в притчата от евангелския текст (диал.-бишка-свиня, виж Мат. 7:6). Грубите чапонци (диал. подбедрици) и калните шлянаци (диал. глезени и копита) стъпкват “заслужено”, и в съответствие с дразнението, всеки опит за дефиниране на “род-ствеността”. А “ако правораздаването” не бъде довършено – интелектуалните песове със сигурност доизпокъсват надребненото “дробка до дробка” (парче по парче-нар. песен от района на Мелник).

    Във връзка с обществени явления, които не са производни на Личността (равнопоставила себе си в общност от себеподобни, свързани неразлъчно и целесъобразно от априорна истина, точна и невъзможна да бъде другояче), следва за описание на феномени, произтичащи от колектив, да използваме по-правилно не “народ”, а “тълпа”, като противовесни и разграничаващи се същностно, една от друга, концепции. Обратно към текста ↑

    * ХОРО: – chorea: от латинското-“движение-игра в кръг, докато се пее”, речник на Джошуа Малер (1529-1599), швейцарски лексиколог и пастор, произлизащо от др. гр. χορεία

    В древността на Балканите са познати:
    χορός
    Играя хоро в гръгова форма, с въртене – най-древното определение за този вид изразност от Омировата епоха (8в. пр. Хр.), носеща смисъла за “игра-движение, в кръгова форма, младежки израз на радостта от живота” – играещи мъже или жени, както и заедно, на сватби или на лозята.

    Др. гръцки:
    от χῶρος – пространство за хоро
    от χέρι – ръка, общ корен
    1. . “народно хоро” , игра чрез изразителни движения на ръцете и краката, както с цялото тяло, на събитие с други или индивидуално, със или без съпровод на музикални инструменти
    2. ритуално хоро за специален определен случай
    3. тялото на танцьора, групата на тези, които са участвали в танца на древна трагедия
    4. хармонично цяло, хармонизирана група, множество от хора
    5. ред
    6. мегдан (място за игране на хоро)
    7. в Спарта и може би в Крит: на пазара

    χῶρος
    Др. гръцки: област, страна
    1. в рамките на даден регион, местоположение, местоположение площ, страна
    2. пространство, на сушата или част отделена повърхност обикновено
    3. собственост, помещения, област, район
    4. име на Северозападния вятър

    χορεία
    Прото-индо-европейски
    1. хващане в близост

    Др. гръцки:
    1. хоро във формата на кръг-играене, с въртене, кръгови движения, шествие
    2. пространство за хоро
    3. припев

    Liddell and Scott’s Greek-English Lexicon, Oxford University Press, 1996.
    χορ-εία
    1. групово хоро с музика
    2. каквото и да е циклично движение, повтарящо се
    3. мелодия за хоро
    4. ритмическо хоро, кръг

    χορεῖα
    1. въздаване на благодарност при победа на хор
    2. такса за право на обслужване
    3. химни

    χορεῖος

    Liddell and Scott’s Greek-English Lexicon, Oxford University Press, 1996.
    χορ-εῖος
    1. хоров, хороводен
    2. =τροχαῖος, поетическа стъпка от една дълга и една кратка сричка

    τροχαῖος
    1. бягане, усукване, навиване на макара, преда (гл. гр.)
    2. трохей, стъпка в поезията, която се състои от дълга и къса сричка, наричана още и “хореиос”
    3. в музиката – свирене на “бърз” марш, (гр. свиря на тръба)
    4. мелодия в “трохаически” такт, изобретен от Терпандрос, 7в. пр. Хр.. на о-в Лесбос (666 пр. Хр.)
    5. извлечено от осмонотна музикална система музикална

    Терпандрос
    Виден гръцки “китар-ед” (аед с китара – вид лира), както и изпълнител на епоси в акомпанимент на лира ( диал. кемене).
    “Бащата на Гръцката музика и лирика”, който всъщност няма почти никакви собствени композиции, като цяло в прости ритми, но изобретява концептуална система, изхождайки от ладовете за пеене, на съседните му страни и острови.
    Изключително талантлив, неговото желание е само да систематизира музиката на “Гърция и Анатолия”.

    Живял и в Спарта, възпял конфликта на местните жители, по вдъхновение от делфийския Оракул. По същото време печели и Музикалните награди в Карнея, както и други конкурси.
    Той е считан за истинския основател на гръцката класическа музика и лирика.
    Според Страбон е първият, който увеличава традиционните 4 струни на лирата-на 7 струни. Терпандрос развива стила на специфично пеене (позовавайки се на фрагменти), в акомпанимент на китара или лира-като променя броя на отделните части на одата-от 4 на 7. Вероятно 7-струнната лира вече е съществувала по това време.
    Той се смята за изобретател и на нови ритми на основата на дактиловата стъпка, които са наречени “пиянски песни” (сколия).

    Той формулира системата:
    Β Γ Δ Ε Ζ Η Θ, като съвкупност от два неразделни тетрахорда.
    Също така измисля музикалната система за нотация-едновременно на две “нива” (две мелодии)

    Умира, според изворите, от задушаване, от хвърлена смокиня по него, в знак на “добра оценка” от фен, по време на негово изпълнение, в малко планинско село в тогавашна северо-западна Гърция (Σκιαδάς, района на Louros).

    χορεύω
    Др. гръцки:
    1. = χορός + –εύω= хоро в чест на някого
    2. участник в хоро, играорец
    3. подскок
    4. забавно, празнувам

    Liddell and Scott’s Greek-English Lexicon, Oxford University Press, 1996.
    χορ-εῖον
    1. място за хоро,
    2. място за изтезание
    3. страна, село

     

    Практически изводи:
    Участниците в “хорото” са се движели във формата на кръг, захванати помежду си, даващи израз на вътрешна радост от живота, като всички са пеели. Образно казано, това е най-древната форма на хорото на Балканския полуостров.
    “Вътрешния подтик”, обаче, на балканеца изминава дълъг път.

    Извършването на някакви движения, причинени от “въодушевлението от живота”, или желанието за “хвалебствие”, още преди близо 3000 години преминават в осъзната естетически форма, спокойна и красива, израз на иначе силния порив-да се радваш живо, че си жив. Това е връх на постиженията в естетиката-да облечеш в красота силното въодушевление, да му намериш изход навън, извън теб самия.

    Началото на подобно разбиране тук, е видно дори и преди Класическата епоха.

    “Хоро”-то постепенно придобива ново измерение, като се влива ново съдържание. Обозначението за “заедност” се запазва, но е променен признака за “родеене” на “играещите хоро”, както и мястото за хоро.
    Тази форма се разглежда с друго съдържание при “празничната култура” на християнина.

    Видоизменяйки се от Античността до днес, вече даваща израз на “радостта от празника” (повода за празника-Възкресение, Светец и пр.), също търпи постепенно развитие, превръщайки се във вид “стратегия”, “мини-обществени събития”, управление, насока, поправка на обществени явления, събрани наедно с “радостта”. Т.е. на хорото участниците се държат като в общество, движено “от само себе си”, а не от ограничителни правила.

    Това “хоро” не се движи от външни правила (освен конструктивно “как трябва да е”)-
    а от непрекъснатото общуване между участниците, от тяхната намеса, ако нещо “не върви добре”-т.е. имаме един динамичен процес, неразбран в съвремието.

    Другата форма на хоро, достигнала до наши дни и съществуваща редом с по-горе описаната е “закостенялата” – тя има “правило”, по което се движат всички, но няма динамика и мисъл в нея. Отново в отворен кръг, с пулсации, на нея и липсва спирализиране, както и движение в свободното пространство, по-скоро е “форма по задължение”, спазена, спокойно и утъпкано.

     

    Танц
    tanz от старофренски, танцувам

    Думата е с по-стар латински корен – “скачам”, и обозначава по-късната ренесансова мода на танците с подскоци (16 в.). Танцът преди 15 век на Запад, не е добре изследван и няма други данни, освен за селски увеселителни танци по времето на празненствата, съвпадащи с края на земеделския период.

    Като далечен предшественик на “селските танци за забавление” на Запад, е кръговата форма на танц, която има водач, запяващ песен, с пригласяне от останалите на припева. За последно е описана в 12 век като “изчезваща”.

    Танцът в “редове” е по-скоро процесия с церемониални движения, мода сред аристокрацията.
    Кърт Закс, немски музиковед от нач. на 20 в. прави пълно изследване и класификация на “танците”.

     

    Днес
    В наши дни, “хоро”-то в “кръгова форма” и практически вид е оцеляло предимно на Балканите, Турция, Грузия и близките им по култура територии, както и на други места в Европа и Азия, като резултат от по-мащабни преселения.

    Наблюдава се много добре запазено хоро в Южната част на страната ни, като могат да бъдат обособени 2 вида разбиране за “хоро”:
    1. “хореографски” – като сценичен танц с личен поглед на всеки автор, повече или по-малко (в повечето случаи по-малко) заимстване от реалността, с претенция за “оригиналност” (автентичност). Това са повечето “хора” практикувани в градовете, клубовете, състезанията и т.н. Те са обичайно недобре стилизирани и зле разчетени оригинали от близкото минало – между ’50-те и ’80-те години активен творчески живот на българска хореографска школа, в търсене на “извора”. В повечето случаи тези “хорца” нямат нищо оригинално в себе си, а доста от тях не се и облягат на нещо съществуващо.
    2. “селски” – оригинални останки от миналото, запазени по високопланинските села, или сред някои групи население в градовете.

    Първият вид, макар и да се причислява към “хоро” в народопсихологията на градския тип потребител, е всъщност, по вътрешния си смисъл “танц”, и няма никакво отношения към местното Балканско разбиране и фактология, изразяваща “хоро”. Оставяме го.

    Вторият вид се разделя на две:
    еднотипно “хоро”, което няма развитие във времето, нито сложно движение в пространството, освен пулсиращо въртене около собствена ос, във формата на отворен кръг. Този вид по-скоро е съпроводен с едновременно пеене от участниците.

    “хоро” като стратегическа “игра”, както се и нарича на някои места на Балканите (игра), упражнение в “общественост”. Този подвид разглеждаме тук като оригинално развитие на древната идея за хоро, намерило свое приложение след редица перипетии, завои и обрати в Балканската история.

    Хоро-то има конструкция, и на първо място има нужда от “играчи”, които да я владеят и познават в детайли. Предполага се, че отделно има нужда и от музика, за разлика от първия подвид, за да се ритмуват стъпките, в протежение и развитие на “стратегията”. След тези двете – играчи и музика – имаме “верижност” под формата на подходящ захват (“за ръка”, “под ръка”, “за рамо”, “за пояс”), даващ усещането за единство между играчите. Като цяло в Балканската култура се акцентира върху разбирането за “свързаност”, като нещо значимо и търсено.

    “Изразът на радост от живота” в заедност ,е най-древната характеристика на “хоро”-то съчетаваща в себе си общочовешки ценности, преминали като такива и в класическите антични векове, и по-късно в християнските.
    Историческият и естетически анализ на различни видове изкуство и начин на мислене тук, ни дават представата за приоритета на “търсенето” като вътрешен подтик, последван от осъзнаването, и чак накрая изблик в подходяща външна форма (процес на обяздване на “напъна”).

    Поставянето на проблематика в изкуството на Балканите, предшества осъществяването на намерението. Изкуството от Класическата Античност оставя дълбока следа, не само в световната концепция за “класическа форма”, но и в настройката на местния човек, като след 8 век във Византия, бива възродено и облагородено отново в най-добрите си черти, налети с ново съдържание.

    Хоро-то започва като “ланец” от човеци, в равномерен, дружелюбен, но здрав захват-като едно семейство. Потегля като движение в силно отворен полукръг, и не след дълго рязко се превръща в спирала, в задния си край, използвайки тактовете предназначени за “движение напред” (терминът е “излитане”). Едновременно през цялото протежение на играта имаме пулсации на събиране и разпускане на обема, при изиграване на отделните фигури.

    Спираловидната форма се развива, хорото продължава движението едновременно около оста си, и в пространството по непредвидима траектория, зависеща от скоростта и от броя участници. Следва отново навиване, но в предния край, по време на тактовете, които обозначават “връщане”. Може по протежението да има промяна както на ритъма, така и на темпото или на вида използвани фигури (“стъпките” на хорото). Характерно е и редуването многократно на бързо и бавно темпо, както и постепенна градация от по-прости ритми, към усложнени.

    Формата на “хоро”-то е едновременно:
    – спирализация и развиване на отворен полукръг
    – свободно движение в пространството на спиралата
    – пулсация навътре и навън

    Кръговата форма не съществува в хорото. По-динамичните форми се развиват благодарение на замяната на пеенето с музика, която идва отстрани. Измествайки основния център на разбирането за живот на Балканите в някои райони, става причина и за промяна на изразността в друга посока, както и до нарушаването на “верижността”.

    Поради едновременното спирализиране, движение около ос и пулсация, хорото има неизчислима крива линия на движение, като се взема под внимание и чисто мисловната настройка при изиграване на стратегията. То се играе навън, без ограничение на обема, ръководейки се от вътрешните си конструктивни особености. Координацията между познаващите структурата на “хоро”-то е много важна, с оглед на общо-успешното движение и направление.

    Балканският субект е трудно управляема единица, която “ни се води, ни се кара”, но тук намира своето място за изява, събеседване, практическо наставление за движение и съотнасяне в обществото, едновременно изразявайки радост по даден повод.
    “Хоро”-то си има специфично време и място за изиграване, което е повод за друго по-пространно описание.

    Успоредно с “хоро”-то на Изток, и по-късно “танц”-ите на Запад, заимстващи и в непрекъснато взаимодействие с тях, се развиват и други форми на движение с музика, характерни за различни обособени групи.Обратно към текста ↑

     


    Бележка на редактора:

    В разговор с авторката покрай този текст, беше споменато следното:

    Когато прабаба ти е ходила на жътва и е пяла, тя “фолклор” ли е правила? Не. Живяла е живота си.

    Подобно на анекдота за Агаси и рибата (виж уводното есе към броя), за онзи, който може да го схване, тук се съдържа едно преобръщане на мисълта, един вид “ефект на Мах” (Ернст Мах), чието значение далеч надхвърля “фолклора”.

     

    Обратно към съдържанието на броя.