• О свят, о свят! Аз нямам път – защо са ми очи?

    Олга Николова

    Свали txt.

    I.

    Hand_with_Reflecting_Sphere
          

    Човек може много да е пропътувал и кръгозорът му пак да е с големината на огледало.

    Днешният култ към туризма, като много днешни неща, е древна мъдрост, сведена до куха, непонятна тоест,  форма, която на свой ред свежда онова, що не се мери – благото –  до количествена полза. Нали имаме измервателни уреди всякакви. И милиметър напредък по неизменно възходящия склон на човешкото развитие можем да превърнем в числа, а после и в статистика, няколко анкети, и хоп – политика! Игра с цифри.

    Така е и с хората, които пътуват – та “свят да видят”, да “разширят кръгозора си”. Сякаш механичното изпълнение на някакво действие, според правило мистериозно и непонятно нам, ще възпроизведе очаквания резултат. Ако движа очите си отгоре надолу и от дясно на ляво по страница с японски текст, все в един момент ще започна да разбирам, нали? Или не? Същото като да стоваря камък върху орех – орехът се чупи. Освен ако не е много костелив. И колкото повече махам с камъка, толкова повече орехи ще чупя. Освен ако не са костеливи.

    Съвременността далеч не е уникална в това си блуждаещо увлечение. То дори е симптом, може би, на всеки упадък. За Овидий още преди 2000 години (числата – как придават тежест на всяко твърдение!), Златният век си отива така:

    Почитта била спонтанна у всеки,
    и всичко заемало мястото си
    в тъканта на света.

    Борът не бивал посичан в планината
    за строеж на галери и тарани.
    Ровове не заграждали градовете.
    Нямало писък на обои, кръвнишки рев,
    ничие сърце не пръсвало под удара на меч.
    Хората не познавали войната и
    не пътували далеч.
    Стигала им тяхната страна.

    Това на пръв поглед би могло да се изтълкува като препоръка да си стоим вкъщи или направо забрана (ако искаме благоденствие) да пътуваме. И кой  – някакъв ренесансов поет или хуманист – беше възкликнал: “Никой благоразумен човек не би искал да пътува – та нима не изпълват чуждите страни сърцата ни с желания и ревност?” И не изпразват джобовете ни – бихме добавили днес, тъй като днес пълнотата на джобовете е много важна. Би могло така да се изтълкува, ако не ни беше подръка Сенека, за да напомни, че “беден е не който има малко, а който желае повече. Какво значение има колко е струпал в ковчежето си, колко – в хамбара; колко добитък храни и колко е дал под лихва, щом ламти за чуждото, щом пресмята не колко е спечелил, а колко още трябва да спечели? Питаш каква е мярката за богатство? Най-напред – да имаш колкото е необходимо, после – колкото е достатъчно.” (“Писма до Луцилий”) Сега разбирате ли защо нашите политици и милиони да имат, пак си остават бедни? Както си остават бедни духом всички онези отишли да видят Джокондата в Лувъра, понеже разбрали, че  така трябва, но и през ум не им минава  да отидат да видят картина на Майстора в Националната галерия, макар  там да няма опашки и блъсканица.

    Сенека, и той бил дълбок провинциалист, испанец в  Рим, но нещо го осенило. И то било мярката.

    Без мяра картината на света в ума е карикатура от черно бели цапаници. Справка: който и да е вестник. Мярата дава градации – погледнете небето, погледнете кое да е цвете. Там има само фини разграничения от цвят в цвят, често невидими за просто (неуко и нелюбопитно) око.

    Нима онзи, сляп за пейзажа който населява, би могъл да види друг – единствено по силата на разстоянието? Разстоянието не е от значение. Важно е отстоянието, многомерността на гледката, била тя в Пирин или Пиренеите. С други думи, важен е погледът, различаващ очертанията. Не всеки поглед. Фотоапаратът, верен другар на туриста, в повечето случаи буквално стеснява полезрението, не само на ширина и височина, затваряйки го в правоъгълничето на обектива (защо снимките са винаги правоъгълни?), а най-вече в дълбочина. Ако има нещо, което фотоапаратът не може да хване, това е образът в ума – тази смесица от видимо и въображаемо, от гледка и спомен, знание и чувство, която е същността на всяко истинско преживяване. Нито в поезията, нито в живопистта е възможен пейзажът, ако тази същност не бъде схваната и предадена по някакъв начин.

     

    II.

    Литературната критика от 20ти век, в желанието си да се състезава със собствената си криворазбрана представа за науката, е развила термина pathetic fallacy, “заблуда на патоса”. Този термин обозначава приписването на емоционални състояния на природата – реката тече безутешно, например; небето е надвиснало мрачно и тъжно и т.н. Всъщност фразата е на Джон Ръскин, който малко преди да се родят Новите критици, се опитал да разграничи пошли и превзети случаи от добри примери на “лъжливост” (това означавало “fallacy” по негово време, а не “заблуда / грешка”), когато макар и лъжливи в описанието на природата, нечии стихове били истинни спрямо състоянието на духа на поета. В престараването си, баш като нашите чиновници и чиновнички в министерството на образованието сега, новите американски критици и особено техните последователи и последователите на техните последователи, все хора следващи, следващи (въздишка), превърнали разграничението на Ръскин в буквалистки бином, според който се предполагало, че всяко приписване на чувство на природата било “заблуда”, терминологично казано (самият език си отмъстил) – “заблуда” спрямо онзи далечен научен идеал за обективност. Сякаш има начин да се гледа обективно на света, въпреки че винаги човек гледа!

    Колко обективен и фотографски неутрален е погледът на учения ви предизвиквам да откриете сами, като отидете например на Белоградчишките скали и, гледайки ги обективно, видите историята на земното кълбо!

    Както е направил Луи Агаси някъде около 1850г., разхождайки се из разни скални местности в Европа. По скалите той видял, че някога тази част на Земята ще да е била един огромен ледник.

    За същия този Агаси, Езра Паунд предава следния поучителен анекдот в “Основи на четенето”:

    Надлежният метод за изучаването на поезия и добра литература е методът на съвременните биолози, ще рече, внимателно, непосредствено изследване на материята и постоянно СЪПОСТАВЯНЕ на едно “предметно стъкло” с друго.

    Никой не е добре екипиран за модерно мислене, без да е разбрал анекдота за Агаси и рибата:
    Докторант, екипиран с почетни награди и дипломи, отишъл при Агаси да получи последна шлифовка. Бележитият учен му дал една рибка и му казал да я опише.

    Докторантът: “Това е проста лунна риба.”
    Агаси: “Знам. Направи ѝ описание.”

    След няколко минути студентът се върнал с описанието на Ichthus Selenodiplodokus или какъвто там термин се използва, за да се скрие от простонародния ум обикновената лунна риба, семейство Seleniichtherinkus, и т.н., всичко, както се намира в учебниците по зоология.
    Агаси отново казал на студента да опише рибата.
    Студентът произвел четири страници есе. Агаси тогава му казал да погледне рибата. В края на третата седмица рибата била в напреднал стадий на разложение, но докторантът вече знаел нещо за лунната риба.

     

    Как да разбираме този анекдот? Признавам си, че ми отне години да го схвана, стигайки, най-просто казано, до тези заключения:

    Че всяко истинско знание е знание първа ръка – произтичащо от непосредствено и непредубедено (трудна работа!) наблюдение.

    Че често термините са параван, куха черупка, скриваща от погледа природата на нещата.

    Че човек трябва да се стреми да разбере, било то и без думи, именно природата на нещата, а не тяхното описание – преди да може да се изказва за тях. И дори и да греши. Защото изразът на нещата има стойност само когато отговаря на тяхната природа и единствената позиция, от която човек може да говори, е тази на истинската убеденост, тоест искреност пред себе си и пред света.

    И най-после, че бабата, която гледа зеленчуци на двора си, притежава знание за растенията, което е не по-маловажно от това на инженера на мотори с вътрешно горене, защото първият и най-важен критерий, мярката, е непосредственото и истинно познание, а не относителната печалба.

    А колко погрешно се приписва на науката някаква криворазбрана обективност и доколко това би накърнило нейното развитие, си личи и от тези думи на Анри Поанкаре, които описват именно онзи поглед, успял да прозре в скалите геологичната еволюция на Земята:

    Не бива да възприемаме напредъка в науката като развитие на един град, където старите сгради биват безмилостно рушени, за да отстъпят място на нови постройки, а по-скоро – като еволюция на животинските видове, които се развиват непрекъснато, докато не станат неразпознаваеми за окото на обикновения човек, но не и за тренираното око, което съзира във формата следите на изменения векове назад. С други думи, не бива да смятаме, че теориите, които вече ни се струват остарели, са били безплодни и напразни.

    Хармонията, която човешкият ум вижда в природата, съществува ли извън ума? Не, няма никакво съмнение. Действителност, напълно независима от духа, който я схваща, вижда и усеща, е невъзможна. Такъв напълно външен свят, дори и да съществуваше, би бил извън нашия обсег. Но това, което наричаме обективна действителност, е в крайна сметка нещо общо, споделено от няколко мислещи същества и би могло да стане общо за всички.

     

    Тук е предизвикателството, което нашите сегашни историци и литературоведи, не са способни да поемат, защото (с изключения, естествено) те нямат нужните възприятия да го осъзнаят. Каква е тяхната задача? Преди да учат другите, тяхната задача е сами да се научат да виждат.

    Покрай цялата сензационна патаклама относно Ботевите стихотворения миналата година, попаднах на покъртителната статия на Юлиана Методиева, която никак не се е посвенила да ни представи неграмотността си  за “европеизираща” напредничавост. Такъв е случаят на много публични фигури днес в България, които използват желанието на маса хора, мислещи се за напредничави, да минават за такива, за да въздигат посредствеността и простоумието като мярка за нещата.

    В тази статия Ю. М. с известна престорена загриженост ни споделя следното:

    Аз например съм преподавала това стихотворенийце [“Майце си” и sic!] на умни ученици от Средно музикално училище “Любомир Пипков”. Била съм свидетел на пълен отказ от комуникация с произведението. Струвало ми е часове да спася Ботев от тийнейджърския сарказъм и ехидство, само защото комунистическото образование го бе положило в Пантеона на безсмъртните поети.

    Ехидство? Както и да е.

    Който има време за губене, може да прочете и цялата статия, за да се убеди, че това презрение към хората, включително учениците, което лъха от този пасаж, не е просто моментно умопомрачение. Идеята тук е че въпросните хора в продължение на 140 години не са успели да решат сами за себе си “безсмъртен поет” ли е Ботев или не, тоест, носи ли им нещо възвисено и стойностно четенето на Ботев или не, ами комунистите са им го наложили и те, хората, понеже нищо не разбират, до ден днешен си повтарят като папагали. Другата идея тук е че самата Ю.М. смята Ботев за някаква литературна фалшификация, но все пак го била “спасила” от тинейджърския сарказъм, т.е. тя излъгала, престорила се, че Ботев си струва да се чете, или че “Майце си” е ценно стихотворение. Или ценно “стихотворенийце”? А учениците дали са ѝ повярвали? А дали са научили нещо? Има една английска поговорка: сляп слепците води. И има една друга, българска, изключително точна: насила хубост не става.

    Оттам нататък какво мисли Ю.М. за Ботев е абсолютно без значение, не само защото всеки е свободен да има мнение, а защото, въпреки претенциите ѝ, че е някакъв “експерт” (с какъв трепет и какво Чеховско почитание се произнасят тези срички!), веднъж изказала се по този начин, за всеки, който има очи да вижда, е ясно, че тя разбира толкова от литература, колкото аз от карбуратори. Никой не би ме помолил – и с право – да му поправям колата.

    Ще цитирам все пак още един пасаж от тази статия, който е симптоматичен за нашето образование, или поне беше, когато аз бях в гимназията. Доколкото виждам, положението сега е същото. В края на същия този красноречив параграф, Ю.М. му отпуска края и без да иска показва същите “комплекси”, в които обвинява възглупавите си сънародници:

    Никакво демитологизиране не е да кажем просто, че тези стихотворения не стават, че са архаични, плод на юношеското бунтарство на Ботев, без да се комплексираме от налагащия се извод, че “гениалността” му е леко преувеличена, а дори “На прощаване” носи стопроцентово влиянието на европейския романтизъм върху българската поетична система.

    Да оставим настрана какво значи “архаични” точно тук и защо то е нещо толкова отрицателно. И да оставим настрана и идиотската, комунистическа, идея, че само “образци” на словото трябва да се преподават, да не вземат децата нещо да научат от съпоставката на по-добро с по-слабо стихотворение от един и същ автор. И да пренебрегнем факта, че Ботев е написал толкова малко стихотворения, че е смешно да се спори дали да се изучават всички.

    “Дори “На прощаване” носи стопроцентово влиянието на европейския романтизъм върху българската поетична система” –  дори? Влиянието на европейския романтизъм върху българската “поетична система” (експертният, по-екзактен термин за “поезия”) се представя като някакъв недостатък, въпреки че, напълно съм убедена, същата авторка не би оценила влиянието на италианския ренесанс върху Шекспир или на Едгар Алан По върху Бодлер, или на архаичната старогръцка поезия върху Катул и т.н. като доказателство против тяхната “гениалност” (кавички на “ехидство”). Но именно този двоен стандарт, израз на дълбок душевен провинциализъм, е плод на дългогодишно комунистическо промиване на мозъци и на комплекси за малоценност. Колко пъти съм чувала този напев в часовете по литература, и не само за Ботев, ами и за Славейков, и за Вазов, и май за всички български автори изобщо – всички били повлияни и това означавало, че нищо оригинално не били написали! А автентично нещо дали са написали? Нещо истинско и хубаво? А очи за хубавото имаме ли? Сърце и ум за истинското? Или зяпаме текстовете като туристи – Джокондата?

    Човек, когато няма ум,
    хей-хо, пълзят мъгли, мъгли,
    ще тегли, без да вдига шум,
    а пък дъждът вали, вали…

     

    III.

    Като стана дума за Шекспир, наскоро гледах постановката на Мариус Куркински по Достоевски “Сънят на смешния човек”. Героят, в своя сън, лети през космоса (и ние наистина летяхме – с жест той караше звезди да светят), стигайки до двойника на планетата Земя. Там последва такава игра на Мариус Куркински, че у мен остана само чувството за синева и лениви морски вълни. А в залата бе тъмно. Магия.

    В “Крал Лир”, откъдето е по-горната песничка, “хей-хо, пълзят мъгли, мъгли”, има един друг пасаж, много мил на театралите, защото той въплъщава самата същност на театъра – едно да гледаш, нещо неимоверно по-силно да виждаш.

    С избодени очи, Глостър броди из дивата пустош с желанието да се хвърли от някоя висока скала и да сложи край на мъките си. Отритнатият му син Едгар, който се представя за лудия Том, го води към скалата:

    ГЛОСТЪР
    Далеч ли е скалата?

    ЕДГАР
    Ние вече
    отдавна се катерим към върха й.
    Наклона не усещате ли?

    ГЛОСТЪР
    Не.
    Дори бих казал, че вървим по равно.

    ЕДГАР
    Не чувате ли как бучи морето?

    ГЛОСТЪР
    Не чувам нищо.

    ЕДГАР
    Може би защото
    по примера на зрението гаснат
    и другите ви чувства.

    ГЛОСТЪР
    Може би.
    Гласът ти ми се вижда променен,
    по-гладко и по-смислено говориш.

    ЕДГАР
    Грешите. Само дрехите сменил съм.

    ГЛОСТЪР
    Речта ти ми се струва по-красива.

    ЕДГАР
    Пристигнахме. Не мърдайте нататък!
    Как шеметно и страшно е, когато
    човек надзърне във такава бездна!
    Там долу нейде чайките се вият
    във слоевете от междинен въздух
    като рояк мухи. Един нещастен
    сбирач на морски копър е увиснал
    на равно разстояние от нас
    и от морето, мъничък съвсем.
    Рибарите, сновящи по брега,
    са сякаш мишки. Корабът закотвен
    е станал дребен като свойта лодка,
    а тя самата пък едва се вижда,
    като поплавък. И шумът неспирен
    на пяната, търкаляща безброя
    от камъчета, не достига тук.
    Не ща да гледам вече, току-виж,
    подведен от замаяния поглед,
    политнал съм надолу със главата
    във пропастта!

    ГЛОСТЪР
    Вземи и мен, където
    сега стоиш!

    ЕДГАР
    Подайте ми ръка!…
    Внимателно!… Така!… Сега сте точно
    на края на скалата…

     

    Глостър и Едгар не стоят на никаква скала. Едгар е завел ослепения си баща до някакъв ръб на сцената, от който Глостър ще скочи, без, разбира се, да се убие. Но ние всички вече сме видели “тази бездна” и сме чули грохота на разбиващите се долу вълни, над които се реят чайки, дребни като мушици. Усетили сме соления вкус на въздуха, хладния полъх на зейналата пропаст.

    В поезията, пресъздаването на това наслагване на възприятия, което в театъра създава самата ситуация, може да се види при Робърт Фрост и Уолъс Стивънс (и двамата майстори на пейзажа), но съзнателното му пресъздаване съм срещала само в този параграф от Песен XX на Езра Паунд, където той разказва за разгадаването на един стих на Арнаут Даниел:

    И отидох при стария Леви, и вече беше 6:30
    следобеда, и той прекосил половината Фрайбург
    преди вечеря, за да види две късчета хартия с преписани
    стихове на Арнаут, settant’uno R. superiore (библиотека Амброзиана)
    Не че можех и да му ги изпея.
    И той: Кажи сега с какво мога да ти помогна? ”
    И аз: Не знам, господине, или
    ” Да, Доктор Леви, какво ще рече noigandres?”
    И той: Noigandres!    NOIgandres!
    ” Да знаеш за сели шест месеца от жифота ми
    ” Фсяка вечер на лягане си казфах:
    ” Noigandres, ха, noigandres,
    ” Какфо по ДЯФОЛИТЕ ще рече това! ”
    Ветрец по върховете на маслините, жълтурчета,
    По светлия ръб на скалите
    Водата тече, и вятърът с мирис на бор
    И на сено в полето под слънчев откос.
    Агостино, Якопо и Боката.
    Само мирисът на това място би те направил щастлив
    и никога не би ти омръзнал, и сам когато си
    или ако си с други.
    Звукът: сякаш славей пее нейде далеч.
    Сандро, и Боката, и Якопо Селайо;
    Жълтурчетата, и бадемът,
    В овощната решетка вплетени,
    Дучо, Агостино; e l’olors –
    Мирисът на това място – d’enoi ganres.
    Въздухът се раздвижи под клоните,
    Кедрите огряни от слънце,
    Сеното прясно окосено по баира,
    И водата там в прореза
    Между двете долни поляни; звук,
    Звукът, както казах, славей
    Пее нейде далеч.
    И светлината се сипе, remir,
    от гърдите към бедрата й.

    L’olors d’enoi ganres – мирисът от скуката предпазва – е стихът на Арнаут, записан по неведомите пътища на правописа като “noigandres”, вместо “d’enoi ganres”. Усетихте ли как от разговора с професора се роди този пейзаж с мирис на бор и сено? Как сред него се мернаха картини на Ботичели (Сандро) и Якопо Селайо? Как стоейки под кедъра, поетът усети вятъра (кой поет – Паунд, Арнаут?) и видя нейните очертания под сипещите се лъчи на слънцето? И всичко това ние виждаме през очите на Паунд, който го вижда през очите на Арнаут, както и в собствените си спомени от едно лятно пътешествие пеша из Прованс, докато д-р Леви обяснява, в шест и половина привечер във Фрайбург.

    Като човек, прекарал голяма част от летата на детството си из Пирин, за мен мирисът на бор беше входна врата към тази песен. Кой, веднъж усетил мириса на Пирин – бор, здравец и мащерка под слънчев пек – би могъл да го забрави? Или не би разбрал някой друг, който възпява мириса на някое място като полет на духа и любов? Или любовта, “и светлината се сипе, remir [виж], / от гърдите към бедрата ѝ”, като радостта от внезапно нахлулия спомен за мириса (духа) на някое място? Раждането на образа в ума на влюбения, тайнство за трубадурите, чийто съвсем точен образ дава тази архаична глава на сфинкс. Загледайте се в чувството:

    Sphinx-Louvre-cropped

    Нима тази архаика няма вече значение? Нима влюбеният младеж вече не изпитва онази тъй сладка тръпка, когато уморен надвечер, за миг се поколебава между задължението да се прибере вкъщи и желанието да види любимата, както в тази Пиринска песен, казваща всичко в пет реда:

    (пее се над селото, на връщане от жътва)

    Слънце, ле, на зайода,
    девойка, ле, на вода,
    лудо, ле, на друм стои
    та се, ле, чудом чуде
    по кой пакь да крейне.

    Невнимателният читател може набързо да подмине това кратко стихотворение, в сравнение с което съвременните опити за хайку, тъй на мода в момента, са общо взето съвсем неиздържани. Стихотворение като това лесно се подминава, защото то е просто и точно в неизказаността си, а ние сме пооглушали за неизказаното. Тук в пет реда е съсредоточена цяла драматична ситуация и е обрисуван пейзаж със съпровождащото го чувство: залязващо слънце, чешма, до чешмата девойка, далеч от нея над селото път, който се разклонява, на разклонението трепетно разколебаният момък, който “чудом” се чуди (кавички на радост) по кой път да тръгне. Оттам нататък, ако искате контрапункт – “Пътят, който не поех” на Робърт Фрост.

    Ето ви още един пример за наситеност на изказа, където няма нито една излишна дума и всичко е казано, така че да остави неизказаното да говори само за себе си и само да събуди скръб:
    Лета Барджиева (с. Бапчор): Вечерайте, не чекайте

    Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

     

    Вечерайте, леле ле, вечерайте, мила мамо, не чекайте
    Ме фатийе, леле ле, ме фатийе, мила мамо, турски аскер
    Ми вързайе, леле ле, ми вързайе, мила мамо, бели раци

    Наскоро в разговор се опитах да преведа тази песен, докато обсъждахме как може да се пише за някаква огромна трагедия, и си дадох сметка колко трудно е да се предаде нещо толкова просто като “бели ръце” на друг език. В литературната критика си има термин за подобно словосъчетание – епитет. Когато се говори за трубадурска поезия и произлезлите от нея ренесансови жанрове като сонета (текстовото алтер-его на сонатата, след като музика и текст се разделили), терминът е conceit, типично сравнение или словосъчетание, поетичен топос един вид. На който и чужденец да преведете песента, той ще се запита какви са тези “бели” ръце? И ако е политически коректен параноик, сигурно би си помислил, че “бели” е употребено, за да се разграничи момичето от “черните” турски войници. Нищо подобно, разбира се. Или вие решете сами. Аз искам само да отбележа, че певците едно време не са имали нужда от термин, че когато ние учим в училище понятието “епитет”, то ни се поднася с подобаваща гарнитура от западна литература, в най-добрия случай старогръцка. И не на последно място, ми се иска да припомня, че в древния старогръцки епос, “белоръка” е Хера и понякога Артемида, която е също така “белонога”.

    Но да се върнем на пейзажа и майсторското му обрисуване в няколко стиха, както се видя, често в старите песни чрез “топоси” или “епитети”. Ето още една Пиринска песен, която би трябвало да ви напомни за една друга, по-известна, понеже всички сте я учили:

    Калино й мори, Калино,
    разболела се й Калина
    на това поле широко.
    Никой край нея нйемаше,
    ни майка, море, ни татко.
    При нея имаше пилянце,
    пилянце, черно гарванче.
    Той си й измйет правяше,
    с крилца й сенка правяше,
    с уста й вода носяше.

    Това е митологична отломка от нашето минало. Какво значи тя? Какво значи тя за нас? Чиста фантазия ли е това? Или утеха? На какво е образ – човекът сам сред природата, “на това поле широко”? И какво говори за нас самите това , че ние вече не можем дори и като фантастична приумица да си представим, че някоя птица ще ни закриля? Макар за кучето още да имаме надежди.

    Достатъчно е съвсем малко да се поразрови читателят, за да попадне на не една митологична отпратка към гарвана, който бил вестител от другия свят, “страната на птиците” според индианците на Америка, вестител на Аполон по тукашните земи, божи пратеник закрилник на светци за средновековните испанци. А дори и самият факт, че гарванът може да бъде дресиран, както соколът и орелът на ловците, или дроздът на римските мадони, е достатъчен, за да хвърли известна светлина върху тази тайнствена гледка.

     

    IV.

    Когато бях в гимназията и моят учител по литература, като гореспоменатата Ю. М.,  не разбираше защо ни преподава и какво точно ни преподава. И помня как трябваше “да знаем”, че Ботев много заимствал от народните песни, ама какво значи това, мисля, че никой не знаеше. То и сега е трудно да си представим, защото песни не се пеят, а по Ботево време са се пели много. Едно ми е ясно – че приобщаването към комунизма от онова време и сегашното “европеизиране” а ла Ю.М. имат много общо в стремежа си да предлагат готова, дъвкана дори, храна за ума, вместо да учат на тънкостите на готварското изкуство. И в това си качество и двете са противоположни на все още живите идеали на Европа, които са, всъщност, и общочовешки, и български. Сред тях е и идеалът за човек с буден ум, и жив поглед.

    И се надявам този контекст да е направил видимо великолепието на тези четиристишия, даващи в няколко щрихи цял свят:

    Лежи юнакът, а на небето
    слънцето спряно сърдито пече;
    жътварка пее нейде в полето,
    и кръвта още по–силно тече!

    Настане вечер – месец изгрее,
    звезди обсипят сводът небесен;
    гора зашуми, вятър повее, –
    Балканът пее хайдушка песен!

    Безспорно, иска се чувствителност, известна, географска дори, висота, за да види човек пейзажа със спряното, сърдито слънце и да чуе далечната песен на жетварката (славея на Арнаут). Или да долови първо шумоленето на дърветата, а после да усети вятъра, който стряска като идеща вихрушка, точно както е описано, и да разбере от пръв прочит, че “Балканът пее хайдушка песен” не е просто декоративно словосъчетание, защото в старите песни гласът наистина се извисява, очертава върхове, подобни на онази висока мраморна скала, окичена с цветя сред облаците, наречена Вихрен.

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети “Шаващи атоми” на Ричард Файнман.

    Прочети “Не*Фолклорът” на Кантелина Беренджийка.