• Да пишем за природата

    Тед Хюз

    Из Poetry in the Making (Faber & Faber, 1967), със съкращения. В Poetry in the Making са събрани текстовете от радио предаване за деца по BBC, “Слушане и писане”. 

    Свали txt.

     

    Какво гледат всички тези хора, седнали в шезлонги на плажа? Гледат морето. Но морето си е море, всеки знае как изглежда морето и не е нужно да изминем двеста километра като някои от тези хора, само за да проверим дали е още там. Знаем, че то не може да избяга.

    Тогава какво правят всички те, взиращи се там в морето?

    Ами именно това – взират се в морето. Не говорят много-много, не пресмятат големи числа наум, не чакат да изскочи чудовище. Ако ги попиташ какво правят, ще ти кажат: „Гледаме морето, какво друго да правим!”

    Разбира се, някои могат да кажат „Печем се на слънце”, но това едва ли е вярно – нима са изминали цялото това разстояние до морето, за да се пекат на слънце? Биха могли да го правят и в собствения си двор, ако искаха само слънце. Не, не, те са на плажа първо за да видят морето, после заради слънцето и на трето място, вероятно, заради другите хора.

    Ако се съмнявате в думите ми, изчакайте просто да завали и да се надигне вятърът, който раздухва пясъка на ивици и опръсква крайбрежните алеи със ситна роса. Тогава хората се качват на автомобилите си, отиват колкото се може по-близо до морето и там се паркират със затворени прозорци и пуснати транзистори. Седят, ядат сандвичи и се взират в морето през стъклото на колата.

    Какво виждат в морето? На този въпрос не е лесно да се отговори.

    Кораби не търсят там, макар че въодушевено ги посочват, когато се появят, димящи на хоризонта. Не чакат и необикновена приливна вълна, която би ги помела от местата им. Хората не знаят какво търсят с поглед. Привлечени са към морския бряг като карфици към огромен магнит и там стоят. Просто им харесва, удоволствие е за тях.

    whistler-nocturne-blue-and-gold-southampton-waterДжеймс Уистлър, Nocturne: blue and gold – Southampton Water, 1872.

    Същото е и с други природни гледки, когато са просторни. Най-добре е да има вода някъде, но дори и да няма, това не би ни попречило. Повечето от нас са се возили по път, който се вие нагоре до някакво открито възвишение, където пред нас внезапно се ширват долини и реки или се откроява височината на планина. Всички ахват. Спри – погледни! Това се случва толкова често, дори бих казал – неизбежно, че местните кметства правят специални паркинги по пътя, а понякога даже и будки за сладолед има на такива места, и всичкото това – за любителите на красиви гледки. Изскачаш от колата или автобуса и насочваш фотоапарата.

    И всички малко или много сме запознати с пейзажа в живописта. След портрета, това, предполагам, е най-разпространеният вид живопис. Първо хората, после гледката. Каква особена магия упражнява над нас пейзажа, щом толкова от най-великите ни художници цял живот са се опитвали да хванат същността на тази или онази природна гледка. А какви суми са готови хората да платят, за да окачат на стените си дори съвсем обикновени пейзажи, дори скучни пейзажи, сякаш добавят прозорец с гледка към самотната шир на Конемара, към крайречни кални ивици с диви патици тук-там, или към поле с крави.

    Със сигурност не сме, всички ние хората, тайно влюбени в природата! А може и да сме. Кой би посмял наистина да твърди, че не сме тайно влюбени в тревата и в дърветата, по възможност – когато са далеч от къщите, или ако има къщи, то когато са от селски тип, колиби или чифлици. В крайна сметка, кое, ако не именно някаква луда любов, ни кара да окачаме по четири пейзажа в купетата на вагоните, когато през прозореца в повечето случаи не виждаме нищо друго, освен пак пейзажи, в които се взираме заедно с останалите си спътници? Тези картини може би са там за моментите, когато влакът навлиза в град или сред сгради на вид безпризорни. Но дори и така да е, защо четири? Две биха били напълно достатъчни.

    Каквито и да са причините, местата с красива гледка, както ги наричаме, будят нещо у всички нас. Когато не успяват, то е защото не ни харесва тълпата и тогава или си намираме друго място с природна красота, все още не много популярно, или се цупим като деца, които отказват да ядат въобще, защото са им взели парчето торта, и казваме, че мразим да излизаме извън града и че ни прилошава от толкова зеленина. Като цяло обаче хората веднага разпознават местата с особена природна красота и им се радват.

    Подобни места обикновено са известни с едно – тяхната дивост. И колкото са по-диви, макар в някакви граници, толкова повече ни харесват. Какво ни дават такива места? Те ни отмарят. Хората всъщност идват, за да си починат, да се възстановят и да си възвърнат духа и доброто настроение. Но защо да не могат да се отморят пред телевизорите си или в парка? Защото факт е, че не могат.

    Особеното на тези места на природна красота, онова, което ни дава чувство на покой и облекчение, е състоянието на духа, в което те ни въвличат. Пред нас са останките на света такъв, какъвто той някога е бил навсякъде. Те ни пренасят в средата, в която са живели нашите предци преди 150 милиона години – достатъчно време човек да започне да се чувства у дома си дори и в съвсем диво място, каквото е била земята преди появата на цивилизация. Цивилизацията е сравнително ново нещо, все още ни напряга, опъва нервите ни – човекът още не я усеща като дом и има нужда да отиде на почивка в старата домашна среда. Само там древните ни инстинкти и чувства, чрез които живеят телата ни, се отпускат като у дома си, на своя земя. Сякаш тези места са генератори, където можем да презаредим изхабените си батерии. А с какво ги зареждаме, с какво електричество? Тези праисторически чувства, тези удовлетворения, които ние дори не съзнаваме, освен като усещане за нещо приятно – те са като преливане на кръв, а в дивите места те се издигат на повърхността и ни освежават, обновяват ни. За някои хора дори мисълта за тези места е отмора.

    И може би именно затова толкова ни харесва да виждаме такива места пресъздадени в картини или в думи – те събуждат у нас чувства, които са насъщни за здравето ни така, както водата е необходима за растенията.

    Ето един пасаж от поета Едуард Томас, който доста ясно показва какво имам предвид. Това не е стихотворение, или поне не е написано в стихотворна форма. То е описание на морето и Томас явно изпитва именно онези чувства, за които говоря, когато се среща с морето една ранна утрин. Мисля, че това е хубаво описание на начина, по който повечето хора възприемат морето в това негово типично състояние.

    Морето… не се е променило и не се е смалило и увеличило като земята; то не е затоплено от слънцето: то е чудовище, застинало във времето, спи и стене пред портите, зад които хора и животни са се преобразили до това, което са днес. Всъщност тази студена, съдбовна стихия с безчетното си беззвучно население пробужда копнеж, сякаш бихме могли да разсеем мъглата и да се върнем в зората на самото време, когато морето е било невъобразимо и непреодолимо, когато земята тъкмо се е надигнала над водата и отново е щяла да потъне: тя се превръща в онази пустош, където всичко, освен смъртта, е непознато или несигурно; стихия, изливаща в ума ни мислите на хора, които са гледали към планини, гори, блата, недокосвани от човешки крак, в ръмящата зора на света. Морето е точно такова, каквото е било когато планина, гора и блато са били неподатливи врагове и видът му възобновява древния страх. Съвсем отчетливо си спомням една утрин, когато това възобновление беше пълно. Още по тъмно, вятърът се надигна поривисто под ниското сиво небе и чучулига пееше някъде сред шумящи жълтуги и стенещи порти, и дълбоко поетия дъх на пълния прилив. Още не беше се развиделило, когато чайките започнаха да се вият и кръжат, и да се отпускат по въздушното течение като на пенлив водовъртеж или сняг на парцали. Те се виеха между мачтите на кимащи рибарски лодки и се целуваха, и се разминаваха покрай стръмните скали на малкия залив, чиито черни очертания обливаше пяната на тъмното море; и нямаше нито един човек сред лодките и сред сивите къщи, който да погледне над стените на залива към призрачните стълби и морските порти на черния нос, чиито отвесни скали се извисяваха… като гигантски идоли. Високите скали бяха обрасли в храсти, с люспи от лишеи, стъпили във възглавнички от лъжичниче и звездан и бяло плюскавиче. Бе настръхнало море, не буреносно, дори никак, а настръхнало, тъмно и студено в бавната, безцветна зора, тъмно и студено, и необятно; а по ръба му земята коленичеше, поднесла песента на малка прехвърчаща птичка и красотата на мънички цветя, бели и златни, в дар на тези идоли. О, те бяха страшни. Но морето бе още по-страшно…

    Този текст има толкова силно въздействие, поне за мен, благодарение на почти зловещото описание на морето, което помрачава чучулигата и портите, и лодките, и чайките, и мъничките цветя – тези дребни живи нещица – самата противоположност на необятното, мъртво, тъмно море.

    И именно това прави пейзажите ценни за нас: не просто присъствието на природните стихии, а срещата между стихиите и живото, най-често човешкото. Както споменах вече, става дума за човешки чувства, за онези човешки чувства, които пейзажът ни кара да осъзнаем. Вземете например това изречение: 1 500 акра, паркова площ и букова гора, с голямо езеро и гледка към Чилтърнските хълмове в далечината. Какво означават тези думи? Те почти нищо не ни говорят. Звучат като лошо написана обява. Но когато същите тези хълмове се явят пред нас изобразени от английския художник Търнър – най-вероятно те ще се окажат незабравимо място. Той ни го е показал чрез мощно, наситено чувство.

    Трудно е да се опише пейзаж с думи, разбира се. Дори и в една малка нива има безкрайно много детайли, които и съвсем бърза акварелна рисунка по-добре би хванала от думите. Но думите могат да предадат чувството. В следващото стихотворение например, вижте колко ярка картина можете да си представите: стихотворението се казва „Вирджиния”, името на един от южните Американските щати, и е от Т. С. Елиът:

    Червена река, червена река,
    Течаща мудно жегата е тишина.
    Както реката стихва, щението
    Не стихва. А ще ли жегата
    С едния вик на присмехулник
    Да помръдне? Притихнали
    Хълмовете чакат. Пурпурните,
    Белите дървета – чакат, чакат,
    Бавят се, изгниват. Живи,
    Неподвижни, а винаги в движение
    Железни мисли с мен дойдоха
    И си тръгват с мен:
    Червена река, река, река.

    Ако сте като мен, това стихотворение създава в ума ви наситена, ярка представа за място. Сякаш можете да го нарисувате. Но в същото време какво точно ни описва? Пурпурните дървета близо ли са до белите? Тези порти на градина ли са или на нива? Близо ли са до дърветата или са до реката? Има ли наоколо къщи? А дърветата къде са – покрай реката или по хълма? Стихотворението не ни казва. Тогава как успява да създаде толкова въздействаща картина? То успява да създаде ярка представа, подобно на предишният откъс, като създава мощно и ярко чувство. Това, което стихотворението описва е чувството за бавност, завладяваща стихналост, застинало време, жега, сухота и умора, с нотки на гнетяща опасност, като горещ следобед, в който ей сега ще засвятка и загърми, ленив ден в занемарено място, много на юг. Всичко се съдържа в бавното лъкатушене на фразите. Може би добър начин да го схванете е да си представите, че това са думите на самата река, която описва натежалия си ход през вцепенената от жега земя. Хълмовете, портите, белите дървета, лилавите дървета, всички те минават, движат се макар и неподвижни, като отражения по повърхността, под която реката бавно пътува.

    … Живи,
    Неподвижни, а винаги в движение
    Железни мисли с мен дойдоха
    И си тръгват с мен:…

    Тези стихотворения са ценни, защото в някои отношения те са по-хубави от действителните пейзажи. Чувствата, които ни завладяват по объркан и мигновен начин, когато сме на самото място, тук са концентрирани, изчистени и засилени. Много често хората, които от време на време имат хъс да пишат поезия, изпитват това чувство – когато видят някаква поразителна гледка или усетят неповторимата атмосфера на някое място, те изпитват силно желание да я уловят по някакъв начин, да открият и пресъздадат същината на мястото, да почувстват пълната наслада от него. С пейзажите това е изключително трудно, защото те съдържат толкова много детайли, представят ни толкова много видими неща, че ние не знаем откъде да започнем, а ни трябват само онези няколко ключови детайла, които да открият път на вълнението, на човешкото в нас, на дълбокото ни усещане за мястото.

     

    Превод от английски Олга Николова.

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Infinitas” на Елица Кирилова.

    Прочети “Лястовицата” на Георги Маринов. 

    Прочети “Обитателят на Източния склон” на Шу Съ.