• Откъс из Doting

    Хенри Грийн

    Свали txt.

    – Колко тъпа отвсякъде беше тази пиеса!
    Синът му издаде нечленоразделен звук в отговор, лицето отпуснато, устата полу-отворена, в Лондон, годината 1949-та.
    С благосклонна усмивка, майката, съпругата, се наведе към четвъртинката на след-театрената компания, момиче по-голямо от това момче, горе-долу на седемнайсет, вероятно с две години.
    – А представяте ли си онази жена? – възкликна г-жа Мидълтън.
    Момичето, Анабела-та Пейнтън, се усмихна.
    – Нали! – съгласи се детето, което, като предпочитана дъщеря на стар, но разлюбен приятел, неотклонно канеха за четно число на тези излизания, по обичай вече от памтивека, в чест на първата вечер от ваканцията на момчето.
    Тъй че всички бяха в официално вечерно облекло с изключение на Питър, който носеше костюма си на тънки райета, същия с който три седмици по-късно щеше да нарами бяла гъска под мишница, мъртвата ѝ човка увиснала почти доземи, дращейки перона, и да хване последния влак обратно към училище за още един срок.
    – Пълна помия отвсякъде, ако мен питате! – настоя Артър Мидълтън, „помия” бидейки дума, употребявана изключително по време на ваканциите на сина му. Но никой не му отговори, освен тържествено избарабаняване на оркестър, тъй като в този момент, в целия ресторант, светлините притихнаха.
    – Не е идеална обстановка за вечеря, оплака се Даяна Мидълтън.
    – Много съжалявам, ето, извини се съпругът и запали лампата, чийто абажур разля теменужено сияние върху масата, при което миловидните черти на момичето придобиха направо дива тайнственост в озарения полумрак. Тя може би си даде сметка за това, тъй като се засмя с пълен глас към Питър и продължи да се смее, докато момчето не се извърна с гърч.
    – И какво, идвал ли си тук преди? – запита тя.
    – Как! На неговата възраст! – възкликна г-жа Мидълтън.
    – В такъв случай, най-накрая мечтата му се осъществи – съпругът отбеляза, наблюдавайки г-ца Пейнтън в лицето, очите ѝ. Тогава, при повторния звук на барабани, теменужени светлини огряха малката сцена, мъж се провикна приветствено и Анабела изду корсажа на дълбокото си деколте, за да види по-добре между елегантно обутите си крачета – компанията беше настанена за вечеря на балкона на този нощен клуб и точно до железния парапет – тъй че тя се наведе по този начин, за да види по-добре появата на почти гола жена, която крачеше под оскъдни аплодисменти и носеше леко непохватно с две ръце, тънки като змии, обикновен плетен пурпурен кош за пране.
    – Погледнете само какво нещо – бащата каза и отмести поглед обратно към г-ца Пейнтън, а синът отвори уста, сякаш можеше да лапне гледката.
    – Кой се показва като тесногръд сега, скъпи, а? – попита Даяна.
    Питър шъшна на двамата да замълчат, понеже след барабаните скръбна песен с цвят на индиго се издигна и сниши, или издигна, заедно с повторните, менящи се, трели на самотна флейта.
    – Според теб тя красива ли е, Питър? – майката попита с ведър глас.
    – Пълна грозотия – отговори той. При което г-жа Мидълтън се усмихна най-любвеобвилно.
    – Според мен си я бива – баща му каза на Анабела, но Питър отново го сряза със „шшът”.
    Понеже дамата беше започнала да танцува.
    Облеклото ѝ се състоеше от по една синя пайета на върха на гърдите и няколко долу, прикриващи слабините. Докато премяташе бедра, пайетите улавяха светлината, хвърляйки ослепителен блясък в кралско синьо, а кожата ѝ оставаше лунно бледа и дланите ѝ, боядисани вероятно в по-тъмен цвят, тъмнееха в сянка над две вдигнати ръце, толкова дълбоко червени, че чернееха в това пространство, където тя махаше с разтворени пръсти, рисувайки осмици пред процепите на две вторачени гагатени очи.
    Г-н Мидълтън явно не можеше да остави г-ца Пейнтън на мира.
    – Колко години ѝ даваш? – запита той момичето с шепот, който прозвуча похотливо. – Шестнайсетина?
    – О, не! Поне на двайсет и три е – младата дама отвърна, с безиразен глас, като продължи да гледа.
    – Не може да бъде – каза той, по-високо този път, и доби уверен вид. – С такава фигура, та тя е дете още!
    – Сигурно – г-ца Пейтън сякаш се съгласи, но с явно съмнение, и му хвърли бегал поглед.
    – Шът… Артър – настоя съпругата му умолително.
    – Да, да, извинявай – отговори той с нещо като театрален шепот, при което, след още едно избарабаняване, представлението се смени, онези светлини станаха розови, покривайки челото на Анабела в руменина, а жената долу стоеше неподвижна и сякаш се издуваше, заедно с все по-силните саксофони, засвирили в приветствие на глави на – както скоро стана ясно – механични змии, изскачащи на пружини от вече прасково бледия кош, но без да се вият с тъповърхите си глави, а при внезапното завръщане на флейти – в покой.
    – Май беше грешка да пуснат толкова силни прожектори, докато се мандахерца със старата си кошница, а? – предположи г-н Мидълтън.
    Не последва отговор. Вече в кресчендо, към което се присъедини целият оркестър, жената започна да се клати със страшна сила и светлините почервеняха, сякаш щяха да я стопят в пламъци долу.
    – Уф, няма ли вече да ни донесат нещо за пиене? – оплака се Питър и извърна лице, намръщен.
    – И аз това викам – съгласи се г-н Мидълтън.
    – Къде ми е халбата шанди! – проплака синът.
    – А горкара Анабела даже и капка не е пийнала цяла вечер – напомни на всички Даяна.
    – Не се притеснявайте, все ще ни дойде редът – обясни съпругът, като се наведе напред, сякаш едвам сега започна да оценява хубавата плът, разливаща се с музика, точно под парапета пред него.
    – Артър, може ли така – възропта жена му.
    – Такъв е животът – каза той, без да се обръща. – Всичките до един са сицилианци – каза той, очи вперени. – Никой от сервитьорите няма да се мръдне преди да свърши това. За тях е бонус.
    – Може ли да запаля една цигара тогава? – пожела синът, като прозвуча сякаш заявява изконно право, и Даяна веднага се разтърси из чантата си.
    – Полека – промълви бащата, но никой не му обърна внимание.
    И Анабела, която наблюдаваше танца с нещо като благоговейна търпимост, се обърна към момчето и каза:
    – Значи пушиш вече, така ли?
    Питър не си направи труда да отговори.
    Баща му отново се загледа в Анабела.
    – Странно, колко по-близко сте по възраст вие двамата, отколкото с Даяна или с мен – каза той, втренчвайки се за момент, сякаш със самосъжаление, в жена си, която предпочете да го пренебрегне; после се върна към Анабела, Пейтън-ката, която още растеше, но вече беше пораснала, пищна.
    Г-жа Мидълтън, след като подхвърли цигара на сина си, му подаде запалката си.
    – Защо да не запалвам от време на време? – Питър попита момичето. – Нещо нередно ли има?
    – Има време. За мен – не още, благодаря.
    – Ако продължаваш да си го повтаряш, никога няма да пропушиш.
    Баща му ги прекъсна.
    – Не е ли така, скъпа, замисляла ли си се, – каза той на жена си – че има само две години разлика между него и момиче, което е вече дебютантка в обществото?
    – Разбира се – отвърна тя с любвеобвилна усмивка към Питър. При което представлението долу, което не гледаха вече, свърши с тихи ръкопляскания.
    – Поне да пиеш не можеш ли? – Питър попита момичето.
    – Не искам.
    – Помня, че имаше период, в който пиеше.
    – Недей – каза тя и се усмихна.
    – Сега вече няма начин, ще се заемат с работа най-накрая – възкликна г-н Мидълтън, без съмнение за да прилече вниманието отново към себе си. Беше почти на четиридесет и пет, на път съвсем да се закръгли, и добави: –  След театъра направо умирам от глад.
    Съпругата му придоби нежна, снизходителна усмивка.
    – Ако не беше толкова лаком, нямаше постоянно– каза тя – да трупаш килограми.
    В отговор той намигна на Анабела, което Питър не пропусна да забележи.
    – Е, на мойта възраст вече няма значение – похвали се той.
    – Сериозно! – възкликна момичето. – Вярваш ли си, като казваш такива неща?
    – Милата ми Анабела! – извика той, с доволен смях. – Да не мислиш, че се шегувам. Половината ми живот си е отишъл!
    – Е, аз пък ям каквото ми душа иска и стомахът ми не протестира – похвали се тя.
    – И аз мога да ям като щраус – заяви той.
    – Миличкия, черният му дроб – каза им г-жа Мидълтън.
    – Благодаря ти, мила – съпругът ѝ каза.
    – Лекарят непрекъснато му повтаря, че трябва да отслабне, за негово добро е – настоя г-жа Мидълтън, с тревожно сбрани вежди.
    – Скъпа, моля те, наистина няма нужда да обсъждаме здравословните ми проблеми, не пред хората.
    – Знаеш какво казва д-р Адамс, Артър!
    – Къде е нашият сервитьор? Няма значение, нашите младежи тук нямат нужда да гледат колко има в чинията им.
    – Мога да изям цял бут – обяви Питър. – Истинско месо ли имаше на сцената според вас?
    – Уискито винаги е студен чай – баща му каза през рамо, побутвайки звънчето отново.
    – Артър, съвсем сериозно – г-жа Мидълтън призова. – Не и уиски, знаеш! Д-р Адамс специално ни предупреди.
    – Скъпа, недей да ме правиш за смях пред децата.
    – Не сме деца – синът му се противопостави, с досада в гласа.
    Последва ново барабанене откъм оркестъра.
    – Ха, ще има ново представление – г-ца Пейнтън възкликна, навеждайки се отново. Отново г-н Мидълтън старши погледна към деколтето ѝ, но този път синът му го хвана. И самата Анабела обърна поглед из отдолу, за да постави старичкият мъж на място. При което бащата виновно се отмести, светлините потъмняха, тъй че той се осмели да потърси набързо очите на момичето и в полумрака, тя като че ли го наблюдаваше безцеремонно.
    – Не се вижда много добре от горе – каза той на Даяна, съпругата му.
    – Така ли? – Анабела попита мило. – Защо не се наведеш под парапета като мен?
    Г-н Мидълтън сигурно се беше изчервил, защото, в полуздрача, лицето му сякаш почерня, точно в момента, в който на малката сцена излезе жонгльор.
    Жонгльорът започна с три топки за билярд. Подхвърли една нагоре и я хвана. Подхвърли я пак, после прати втората по следите на първата. В миг вече и трите топки изскачаха като от фонтан от дланите му. И той продължи. Добави, приплъзна последователно, още една и още една, всеки път хвърляйки я точно толкова сентиметри по-високо, за да направи място за шест, за седем топки, докато, без никой да изръкопляска, вече дванадесет топки се гонеха нагоре и надолу от сякаш ленивите му ръце, всяка задвижена с такава прецизност, че на човек можеше да му се стори, че се спускат по бразди в теменужен въздух.
    – Поне нашите сицилианци няма по какво да се захласват – г-н Мидълтън каза и побутна звънчето отново.
    Сервитьор, с почти несъществуващ английски, дойде веднага и тъй като Даяна не можеше да разчете менюто в тъмното, съпругът ѝ трябваше да вдигне запалката си като факла, което причини смут, понеже дамата изпадна в уплах, да не би да изгори великолепните си мигли. Бърборейки, забавлявайки се със сицилианеца, когото попитаха как готвят омара, при което той каза, „с ориз и керевиз, варен и посолен”, те напълно пренебрегнаха, решавайки да не поръчват този омар, ловкостта, която вършеше чудеса на метър-два под тях – там, бяла като слонова кост топка за билярд стоеше в равновесие върху брадичката на жонгльора, а върху нея, под ъгъл ни по-малък, ни по-голям, отколкото беше нужен, за да измами земното притегляне, халба бира, и след нея втора бяла като слонова кост топка, която жонгльорът с пръчка, или щека, постави най-отгоре върху дръжката на халбата – тъй че първата топка подпираше халбата, халбата – втората топка и така, докато, без нашата четворка да забележи, жонгльорът отмести брадичката си и тези отделни предмети паднаха, бели топки в лява и дясна длан, а халбата на върха на лачената му обувка, където той я остави да виси и просветва под погледи на вяло изумление, артистът.
    Независимо от всичко това и въпреки ново барабанене, г-ца Пейнтън настоя да попита Питър:
    – Познаваш ли Терънс Шоун там при вас?
    – Кой? – каза той. – Не познавам такъв.
    – Там учи – Анабела увери момчето.
    – А, да, има един Шоун – призна Питър. – Но той е спортен префект на общежитието.
    – Същият!
    – О, не и префекта – промърмори момчето. – Защо, точно него ли?
    – Непрекъснато ме кани да идвам.
    – Що за човек е иначе, Ани?
    – Става.
    Когато момичето каза това, г-жа Мидълтън позволи на очите си, сякаш небрежно, да се спрат на простодушното лице на Анабела, където те се задържаха, докато великолепните мигли пърхаха от време на време като бавни, пурпурни пеперуди.
    – О, Тери е типичен, предполагам – продължи г-ца Пейнтън. – Кани ме на чай в онзи техен клуб, как се казва.
    – „Квартирата” на префектите!! – извика той. – И как е вътре?
    – Горе-долу, нищо особено – увери го тя.
    – Но никога не съм те виждал из колежа – възрази той.
    – Еми не си гледал, докато съм била там да пия чай, това ще да е – отговори тя и хвърли кратка, мила усмивка към майка му.
    – Би могла да ги запознаеш – г-жа Мидълтън предложи.
    – Майко, стига, моля ти се, не се дръж като ненормална!
    – Знам, Питър, добре – извини се тя. – Артър, и ти ли беше невъзможен като него на тая възраст?
    – Пардон, какво каза? – попита той. – За минутка май се бях заплеснал, замислил се бях за всичките книжа, дето се наложи да донеса от офиса.
    – Ох миличкият ми – съпругата изгука, с искрена утеха в гласа, а г-ца Пейнтън продължи да говори на Питър.
    – Тери всъщност е доста приятен. Пише също.
    Момчето се засмя дрезгаво и уплашено.
    – Шоун ли? – извика той. – Та той е най-добрият защитник, който сме имали от петнайсет години в отбора.
    – Казвам ти, пише поезия. Въпреки че, според мен, Тери май е тръгнал по лош път напоследък.
    – Добре ли си? – Мидълтън младши възрази. – Пийни малко вода, ето, не щеш ли? Искам да кажа, че нещо ме поднасяш. Защото, казваш, че идваш на гости, обаче не съм те виждал въобще, по улиците имам предвид, и какво сервират за ядене в „Квартирата”?
    – О, пържени яйца и всичко останало.
    – Ето къде изчезва храната, значи! – каза момчето, и отмести поглед, навъсен.
    – Добре, много учтиво от твоя страна да не ме наречеш лъжкиня направо. Но го познавам, и идвам на гости. – Тя запази тайнствена усмивка.
    – Ти също беше префект като ученик в „Св. Олаф”, нали, Артър? – прекъсна ги г-жа Мидълтън.
    – Естествено – отговори мъжът и синът видимо потръпна.
    – По твое време канехте ли момичета от Лондон на гости? – запита тя.
    – Че как иначе? – отвърна бащата, възможно най-небрежно.
    – Бас държа, че не сте могли, не е било позволено – успя само да каже Питър.
    – Не възразявай така на баща си, миличък – противопостави се г-жа Мидълтън. – Къде се е чуло и видяло някой да стане префект на седемнайсет? Абсурд! И Артър, – продължи тя – горкичкото ми, съкровище – утеши го тя. – Нали не си мислиш само за всичката работа, която имаш? Не можеш ли да забравиш за момент, само за тази вечер?
    – Скъпа, – отвърна той, – мисля, че е крайно време да хапваме вече, ако не искаме да се приберем по никое време.
    – Но нали сме поръчали, Артър! Знаеш как е в такива заведения, миличък!
    – Защо си мислиш, че не е възможно да сме приятели с Терънс Шоун? – момичето натисна младежа отново.
    – Защото – той каза със сърдит тон.
    – Да, но сме, да знаеш – настоя тя.
    – Е, тогава не му казвай, че се виждаш с мен! Нищо друго не искам от тебе.
    – Намираме си и други теми на разговор, благодаря – увери го тя. – Не се притеснявай, наистина – добави тя с усмивка. – Честна дума, няма да му кажа.
    – Не съм от притеснителните – каза той.
    В този момент сервираха виното на родителите, Питър изпи шандито си на една безшумна глътка и второ шанди бе поръчано, оркестърът засвири музика за танци, донесоха супата, и четиримата заизглеждаха в по-добро настоение.
    – О колко е хубаво, че си си пак тук – Даяна възкликна, поглеждайки сина си. – Нали, Артър?
    – Тази супа е чудна, наистина – обяви Питър. – Чудесно е да съм си тук – съгласи се той.
    – Благодарение на супата! – засмя се бащата.
    Питър също се засмя.
    – Ако Ани идва в колежа, така гладуваме…
    – Питър! – извика г-жа Мидълтън.
    – Според мен трябва да им даваме всичката си храна в подкуп на префектите, иначе никой не би искал да стане префект.
    – О, ако си мислиш, че ходя, само за да се тъпча – засмя се г-ца Пейнтън, пусна лъжицата си в чинията и побутна супата по-далече от себе си.
    – Тогава обират всичко, само ей така, за да имат – каза Питър, ядейки лакомо.
    – Докато отчаяно се опитват да пазят линия – предположи г-н Мидълтън.
    – Нали се разбрахме, че няма защо да се притесняваме за нашата линия? – момичето му напомни. Той се засмя.
    – Всички ядат прекалено – настоя той.
    – Не и на годините на Питър. На тази възраст никой не яде прекалено – Даяна весело обяви.
    – Майко! Стига сега.
    – И кой е лаком този път, питам? – г-ца Пейнтън каза, зарадвана.
    – Като свърша с моята супа, мога да се заема с твоята – момчето предложи на Анабела и ѝ намигна.
    – Хайде. С удоволствие ти я давам – отвърна тя.
    – О, Питър, не може така – майка му заяви бързо.
    – А защо не, скъпа? – г-н Мидълтън попита.
    – Пред всички тези чужди хора, мили?
    – Тук няма почти никой – съпругът посочи, казвайки истината.
    – Давай, прасе такова – Анабела насърчи момчето с любвеобвилна усмивка. – И точно като си напълниш устата, ще те разсмея, за да ни покажеш онзи трик с носа.
    – Е, прекаляваш – оплака се Питър, като изглеждаше, че го приема с голямо чувство за хумор, и се пресегна да вземе чинията с нейната супа.
    – Защото тъкмо се отървах от тежък случай на окопни афти – добави тя свенливо.
    – Браво, успя – каза момчето, бутвайки да отдалечи чинията.
    – Ох, горкичката ми, нали не е вярно – извика г-жа Мидълтън.
    – А откъде знаеш какво е окопни афти? – бащата запита момичето.
    – От нащърбена чаша в столовата – възрази съпругата.
    – Така или иначе, спрях се на косъм – каза Питър.
    – Нали не си мислиш сериозно, че имам окопни афти, а? – момичето проплака с престорено отчаяние.
    – Чух, че префектите наскоро дигали голяма гюрултия заради порцелановите чаши.
    – Виж какво, Питър, ако искаш, можеш да ми погледнеш в устата. Тъкмо онзи ден ходих на зъболекар и зъболекарят ми каза, че имам най-съвършените венци.
    – Добре тогава, дай да хвърлим едно око – г-н Мидълтън пожела.
    – Артър, моля те, това е най-голямата глупост, която съм чувала. Не, Анабела… !
    Но, въпреки молбата на г-жа Мидълтън, момичето се наведе с едно „заповядай” към съпруга и отвори широко перлените порти. Влажните ѝ зъби бяха дълги и остри, почти прозрачно бели. Езикът също бе заострен и лежеше навит на червена ивица до долната ѝ челюст, на която венците бяха в стерилно розово. В пещерата навътре, на дълбоко, в по-тъмно червено, мъжецът ѝ сякаш се свиваше да се скрие от него. Но именно влагата, чистотата, свежестта като след дъжд трябва да са го накарали да затвори  и стисне устни, когато на свой ред се наведе над устата ѝ  и именно тогава, или поне самият той после така каза на жена си, беше усетил, идещ от гърлото ѝ, силен аромат на цветя.
    Той се отдръпна. Въздъхна. Вдигна рамене.
    – Предполагам, че ако има много хора, никой нищо няма да забележи – каза той най-накрая.
    – Ето и ти, Питър – продължи Анабела, и наведе глава, за да може момчето да погледне вътре.
    – Боже господи, не, благодаря – възкликна той, после си запуши носа.
    Анабела избухна в смях.
    – Ти си направо краен случай – оплака се тя.
    – Сериозно вече, мили, стига толкова – г-н Мидълтън се обърна към всички.
    – Съжалявам много, но аз си го поисках съвсем както трябва, нали? – г-ца Пейнтън възкликна. – Вижте, – сама се прекъсна тя, – Камбъл Антони се задава.
    – А той пък кой е? – запита г-н Мидълтън.
    – Ми той е най-добрият жив поет в момента, нищо повече.
    – Анабела, скъпа, колко вълнуващо! Къде? – г-жа Мидълтън попита.
    Момичето посочи към изключително спретнат и чист младеж, който тъкмо се беше настанил под тях в компанията на негов връстник.
    – Питър, ела да танцуваме – предложи бързо г-ца Пейнтън.
    – За нищо на света – каза момчето. – Пък и всеки момент ще ми донесат пържолата.
    – И ти си един чревоугодник – засмя се момичето.
    –  Дай му храна на него, друго не му трябва – съгласи се г-н Мидълтън. – Но аз съм на линия, Анабела, ако искаш – добави той.
    – Защо не, разбира се – отвърна тя, след мигновен поглед към съпругата, и двамата изчезнаха.
    Питър се наведе, за да види по-добре, когато се появят отдолу, на дансинга.
    Даяна се разсмя.
    – Иска само да се покаже малко пред нейния поет – изтълкува тя.
    В този момент пържолите пристигнаха.
    – Не смятам, че е нужно да им казваме да ги държат топли – каза тя. – Да хапнем нашите, пък техните нека изстинат.
    – Добре, що не – проехтя момчето, вече забил вилица в пържолата си. После обсъждаха за известно време как да прекара ваканцията.
    Артър Мидълтън танцуваше добре, но без да прегръща плътно г-ца Пейнтън, на почти празния дансинг.
    – Много мило от твоя страна да се присъединиш към нас отново – каза той. – Опасявам се, че не е бог знае колко привлекателно за теб.
    – Нямам представа за какво говориш – отговори тя. – Кажи, не мислиш ли, че изглежда много уморен тази вечер?
    Г-н Мидълтън видя, че тя гледа към поета.
    – Да, може би не е съвсем във форма – съгласи се той.
    – Не, нямам това предвид – каза тя. – Или поне не винаги. Камбъл работи прекалено.
    Артър отново погледна надолу към момичето в обятията си, тъкмо когато, с извърната глава, тя кимна като на познат на младежа, въпреки че онзи г-н Антъни, потънал в разговор, не я забеляза.
    – Колко часове прекарва в труд, щом е така?
    – Ами всеки ден в Министерството на пропагандата – обясни тя. – А сега също е много зает и с друго, пише върху музиката за танци и трябва да излиза да слуша музика всяка вечер – о Камбъл така се преуморява и му струва прекалено!
    – Искаш да кажеш, че за писателя няма работно време, все работи?
    – Именно – отвърна тя.
    Танцуваха мълчаливо още малко. После г-н Мидълтън видя как поетът най-накрая махва небрежно към тях. При което със щастлива усмивка, Анабела Пейнтън се притисна по-плътно към партньора си.
    – Колко глупаво от моя страна – възкликна тя. – Сега се сетих! Питър казва, че работиш като луд от сутрин до вечер.
    – Питър казва? – запита той, с не малко изумление.
    – О, синът ви е наистина уникален – продължи тя, с бодър ентусиазъм. – Сигурна съм, че ще се превърне в страхотен мъж.
    – Ами, благодаря – сухо каза г-н Мидълтън.
    – Ето че пак се излагам – наскърби се тя. – Предпологам, че е най-скучното нещо на света, хора, които едвам познаваш да ти говорят за собствените ти деца.
    – Не би ми и хрумнало да те приемам като едвам позната, Ани.
    – Нито пък аз, но ти като че ли… О, откъде да знам, може би грешно изтълкувах реакцията ти. Но си представям, че хората сигурно непрекъснато ти говорят за Питър.
    – Не непрекъснато – усмихна се г-н Мидълтън.
    – Кажи тогава – пожела тя. – Ти изпадаш ли в тези ужасни депресии, без повод, ей така?
    – Питър никога не ми е създавал подобни главоболия – отвърна той твърдо.
    – Не, не – каза тя, – мислех, че искаш да сменим темата и да не говорим за сина ти. Имам предвид ти самият. Случва ли ти се още?
    – Разбира се.
    – Но защо? Какъв е смисълът да си постоянно в депресия?
    – Бих казал, че е свързано предимно със секса – отвърна той, с притеснен смях.
    Тя сведе поглед пренебрежително.
    – Така ли? – попита. – Аз не съм наясно, особено по отношение на секса, естествено. Не, Камбъл ужасно се тревожи за здравето си.
    – Но ти не, нали, Ани? Ти си в прекрасно здраве, цъфтиш направо.
    – Да но постоянно се чувствам подтиснато, а нищо ми няма, нали?
    – Поне аз не виждам да ти има.
    – И казваш, че и ти си така? От какво е тогава?
    – В такива времена живеем, може би.
    – Но навремето също всичко е изглеждало ужасно. Прочети само във вестниците, като цитират какво са писали преди сто години. Единственото в главата им е, краят на света иде, даже тогава!
    – Питър какво мисли по въпроса?
    – Но, искам да кажа, той е прекалено малък за всичко това, не смяташ ли? Още е момче, има поне две години още.
    – О, аз само питах от любопитство, исках да разбера евентуално дали и той страда от тези депресии – обясни г-н Мидълтън.
    – Значи така става, когато имаш вече деца на известна възраст? – попита тя. – Само те са ти на ума, даже когато си с други хора?
    – Не – каза ѝ той. – От стеснителност, чисто и просто, човек гледа да отклони разговора към тях, за да не говори за себе си.
    – Защо да не говори за себе си?
    – Колкото по-големи стават, толкова по-стар те карат да се чувстваш.
    – Как ли не! – видимо се подигра тя. – А, слушай. Това не е ли любимата ти мелодия?
    – Да, всъщност – призна той.
    – Иска ми се всички да можеха да танцуват хубаво като теб… – каза тя.
    Горе на балкона Питър се обърна към майка си.
    – Според теб, тя се опитваше да ме дразни или казваше истината, като обясняваше, че идва в „Св. Олаф” да се вижда със Шоун?
    – Защо би искала да те дразни, миличък?
    – Еми и аз това питам. Няма причина Анабела да иска да се вижда с него. Не ѝ е брат.
    – Е, нали знаеш, Питър…
    – И не ѝ пука, ама въобще, той каква титла има в училището, признай.
    – Може би намира момчето за привлекателно, скъпи.
    Питър избухна в радостен смях.
    – Глупости, моля те – изписка той. – Извинявай де, но това е просто невъзможно. Тя даже може да стане причина да го изгонят!
    – Не се заяждай с мен! – майка му каза уравновесено. – Може този твой Терънс Шоун да е богат, може да има пари.
    – О, мислиш ли?
    – Всяко момиче трябва да се грижи за бъдещето си, нали знаеш.
    – Да бе! – засмя се той. – Горката Анабела! Като си помисля само, че ѝ се налага! Имаш ли представа откога?
    – Никаква. Но предполагам, че от съвсем скоро, иначе, миличък, ти щеше да си чул вече!
    – Щях да съм чул, да – съгласи се той мрачно. – Страхотна пържола – добави.
    В този момент музиката спря и оркестърът се изниза.
    – На тях също ли ще им сервират месо? – попита той.
    Артър Мидълтън и Анабела се върнаха, заляни в смях, провиквайки се весело да им донесат пържолите и беше явно, че са се забавлявали. При което Питър попита момичето:
    – Този Камбъл същия Камбъл Антони ли е, който беше в „Св. Олаф”?
    – Да, съвсем същият!
    – О, безнадежден случай значи! Напусна след втория срок. Всички си отдъхнаха, че си тръгва.
    – И какво от това? – запита г-ца Пейнтън.
    – Нищо – отговори момчето.
    – Месото е студено вече – възропта г-н Мидълтън.
    – Миличък, Питър умираше от глад – обясни жена му.

    Час-два по-късно г-жа Мидълтън, която беше запалила въглища в камината, защото бе студено, лежеше и чакаше в двойното легло, чакаше на загасена лампа в тъмното Артър да дойде. Най-накрая го чу да идва, да се съблича в банята и после, преди дори да го усети, толкова беше уютно и топло, той се пъхна внимателно между чаршафите.
    – Свърши ли, миличък? – промълви тя, след като той се намести.
    – Свърших – отговори той.
    Последва известно мълчание.
    – Спиш ли? – попита тя тихо, без да се завърта с лице към него.
    – Не още – каза той.
    – Колко е хубаво – веднага продължи тя, – наистина е толкова хубаво, че Питър си е вкъщи! Страх ме е от крадци, когато съм сама в къщата през деня.
    – Глупости – каза той и въздъхна сънено.
    – Знам, миличък – настоя тя. – Но не зависи от мене. Нали не се сърдиш?
    – Естествено, че не – измърмори той, после се прозя.
    – Толкова крадци има – продължи тя със замислен шепот. – Да тичам нагоре надолу из цялата къща, всеки път като скръцне нещо. Не искам да си мислиш, че е от глупост, просто ме е страх.
    – Спи, спи – прошепна той.
    – Да, заспивам – отвърна тя. – Ама толкова ми е приятно като излизаме с Питър!
    – И на мен – каза той.
    – Толкова ми е приятно, когато се връща за вакациите и миличката Анабела – продължи тя.
    – Сладурана – промърмори той.
    – Горкичкият ми, много ли си уморен? – попита тя. При което той се обърна по гръб, загледа се в шепота на пламъците по тавана, а тя се примъкна до него и положи ленива ръка, топла върху гърлото му.
    – Толкова съм щастлива, скъпи – каза тя.
    – Така и трябва да бъде – отвърна той.
    – Само си помисли, да си пак на тази възраст и с този Терънс Шоун!
    – Разпитва ме дали да продължи да се вижда с него – сподели ѝ той.
    – Ани защо не ме пита мен? – почуди се Даяна.
    – Не я наричай така. Казва се Анабела.
    – Питър така я нарича, значи може – майката прошепна.
    – На нея не ѝ харесва.
    – На кой му пука, мили?
    – Еми да – измънка той в съгласие. – На кой му пука?
    – Но иначе много я харесвам – продължи тя. – Забавна е, двамата се смеят през цялото време.
    Г-н Мидълтън произнесе едно м-хм…мм.
    – Толкова добра партия за Питър. И не се превзема въобще.
    – Нищо особено – изстена мъжът.
    Даяна се размърда.
    – Как можеш да си лежиш и да казваш подобно нещо – оплака се тя сънливо. – Анабела е сладурана.
    – И аз така мисля – съгласи се той.
    – Значи се увличаш малко по нея а миличък?
    В отговор той отпусна тежък юмрук върху бедрата ѝ.
    – Глупости – промърмори той.
    – Ох, отнемам ти от скъпоценния сън – възкликна тя, дъхът ѝ вече като мехлем по врата му. – И все пак много ми е забавно да ги наблюдавам заедно, особено при положение че тя е почти пораснала, а той е още такъв хлапак. Представяш ли си, много други момичета, които вече са дебютирали, въобще нямаше да се държат така мило с него, даже и да се бяха виждали толкова често преди в училище.
    – Със сигурност – промърмори той.
    – Така е – настоя тя. – И е страшно добре за Питър! Господ да я благослови. О, повярвай ми – заключи тя.
    – Щастливец е Питър – съгласи се той, и отново се прозя.
    – Така пораснала – съпругата му добави.
    – Чудна – промърмори той.
    – Ох, познавам те толкова добре! Видях как я гледа някой, да не казвам кой! – каза тя. – И имам предвид съвсем сериозен укор, скъпи. Би било страшно неприятно, ако Питър вземе да забележи.
    – Кой някой?
    – Кой някой, ти, Артър миличък. Лукавият ми миличък. Няма да прекалиш, нали?
    – За какво говориш?
    – Сега спи, трябва да спиш, че си уморен. Да, трябва да се наспиш. Спи. О така и няма да разбереш колко те обичам.
    Той хъркаше.
    – Спи, спи, миличък – прошепна тя, прозя се.

    превод от английски: Олга Николова