• Интервю с Хенри Грийн

    Свали txt.

    The Paris Review, The Art of Fiction N. 22, 1958
    Тери Садърн

    Кой е Хенри Грийн? Хенри Грийн е псевдонимът на Хенри Винсент Йорк (1905-1973), син на богат английски земевладелец и индустриалист. Грийн издава 11 книги, от които осем романа, между 1929г. и 1952г.  До средата на 1990-те, Грийн се чете предимно от писатели и литературоведи и книгите му се намират трудно. За репутацията на писателя, вероятно не малка заслуга се полага на Джеймс Уд. За пръв път чух за Грийн като асистент на Уд в курса му “Английски романи след втората световна война” в Харвард, и както повечето студенти в курса, запознанството с романите на Грийн бе сред най-хубавите ми литературни преживявания по това време.  Джеймс Уд ни четеше пасажи на глас, с различно произношение (спрямо диалекта) и с различен тон за различните гласове на героите. За Уд Хенри Грийн бе (и е) мерилото за добър диалог. Понякога носеше прясно издадени романи и сравняваше пряката реч с тази в Грийн. Както Садърн споменава по-долу, последните романи на Грийн са 90-95 % диалог. Читателят може би трябва да знае още един факт из биографията на Грийн: освен че работи във фабриката на баща си, където слуша говора на работниците, Грийн се преобличал като бедняк и скитал из града – “за да слуша”. – Бел. пр.

    Хенри Грийн е висок, елегантен, впечатляващо красив, с топъл глас и бързи, стрелкащи се очи. От време на време докато говори, слушателят може да забележи онзи отличителен тик, който се придобива само в частните училища: главата клюмва леко встрани и първите срички на изречението се произнасят с притворени очи – жест най-често в пълен контраст с казаното, тъй като изказът на Хенри Грийн клони към притчата, а остроумието му покрива целия спектър от безобидна шегa до отровно ухапване. Мнозина са забелязали, че прословутият му лош слух зависи от околната среда. Така или иначе, той отказва да носи слухов апарат. Само той знае защо, но читателят несъмнено може да се досети.
    Г-н Грийн пише нощем, като изписва многобройни чернови на ръка. В своя мемоар Pack My Bag, той описва прозата по следния начин:

    Прозата не се чете на глас, а наум, нощем, когато човек е сам. Тя не е бърза като поезията, а е по-скоро бавно сгъстяваща се мрежа от намеци, които постепенно разкриват повече, отколкото прякото назоваване на нещата. Прозата трябва да свързва, интимно и протяжно, хора, които иначе са си чужди, независимо че може да са преживели подобни неща. Тя трябва да извиква неизразени чувства на повърхността, да накара и камъка сълзи да пророни …

    От край време като комплимент към автор с високо развити технически умения, в гилдията се употребява израза “писател, когото писателите четат ” [подразбира се, за да се учат – бел. пр.]; за Хенри Грийн се казва, че е писател, когото четат писателите, които писателите четат, въпреки че и от съвсем кратък разговор с г-н Грийн на всеки, занимаващ се с литература, би му станало ясно, че не е дошло време, и едва ли ще дойде, прийомите на неговото изкуство да бъдат извадени на бял свят. Поради тази причина, в опита ми да преодолея стоманената му въздържаност, някои от въпросите в това интервю може да ви се сторят ненужно дълги или самонадеяни.

    САДЪРН: Вие имате зад гърба си значително творчество, десет романа, които критиците смятат за едни от най-трудно описуемите и енигматични творби на съвременната литература – качества, които могат да се припишат и на вас самия, както в професионален, така и в личен план. Не мога да не си задам въпроса, дали това е просто съвпадение?

    ГРИЙН: Какво казахте? Малко недочувам, нали знаете.

    САДЪРН: Да. Имах предвид това, че публикувахте под псевдоним, отказвахте да ви фотографират и т.н. Защо, ако ми позволите да ви попитам?

    ГРИЙН: Не исках хората, с които работя, да разберат, че пиша романи. Повечето вече са вътре в нещата, така или иначе. Искам да кажа, знаят, че пиша, не че те самите са навътре в литературата, слава Богу.

    САДЪРН: И това оказа ли някакво влияние на взаимоотношенията ви?

    ГРИЙН: Да, да, как иначе – преди няколко години група работници в завода в Бърмингам събраха по малко пари и купиха една от книгите ми – Living. И един формовчик в леярната, както минавах веднъж, ми казва, “Прочетох романа ти, Хенри”. “И хареса ли ти?” попитах го с разбираемо притеснение. “Как да ти кажа, не особено, Хенри”, отвърна той. Толкова неприятно ми стана.
    Пък и, нали знаете, някой клиент, в края на сделка, станала болезнен компромис и за двете страни, като нищо може да каже, “Надявам се поне, че от това ще излезе добър материал за някой от романите ви”. Представяте ли си колко неловко?

    САДЪРН: Разбирам.

    ГРИЙН: Да, най-добре е никой да не знае. И да не могат да ви разпознаят от снимки.

    САДЪРН: Но все пак има ваши снимки – в гръб.

    ГРИЙН: И някой шегобиец ще каже: “Този гръб и на сън бих го разпознал.”

    САДЪРН: Някои твърдят, че творбите ви са “прекалено изтънчени” за американските читатели, понеже в тях няма насилие и кървави сцени, както и че са “твърде сложни”, понеже това, което се опитват да предадат, е прекалено завоалирано. Съгласен ли сте с това виждане?

    ГРИЙН: Тук не е като из дивите тексаски долини, няма много насилие. По някое дете убиват от време на време, но иначе не гърмят пушки много. Като прехвърли човек петдесетте, престава да храносмила. Както каза веднъж някой, “Вече оставям храната да ферментира”. Повечето от нас пълзят като раци към обяда си и към всичко останало. На средна възраст най-безопасно е да подхождаш косвено. Да стигнеш някъде е цяло чудо – проклетия!

    САДЪРН: А относно обвинението, че са твърде “сложни”?

    ГРИЙН: Не ви разбрах. Соти? Сати? Доколкото знам, сати се нарича индуисткият ритуал, забранен е вече , при който изгарят съпругата заедно с трупа на мъжа ѝ. Не желая съпругата ми да бъде изгорена, когато дойде мойто време – а и с цялото ми уважение, доколкото я познавам, тя не би…

    САДЪРН: Прощавайте, разбрахте ме погрешно. Казах “сложни” – че романите ви се опитват да предадат нещо по завоалиран начин.

    ГРИЙН: А, сложни. Уф, каква скука!

    САДЪРН: … добре, да продължим. Две от книгите ви, струва ми се, Blindness и Pak My Bag – са “автобиографични”. Така ли е?

    ГРИЙН: Да, тези две са най-вече автобиографични. Но дори и да разказват за мен, те не са задължително точни като портрет; не са като фотографии. В крайна сметка, никой не знае що за човек е, просто се опитва да даде някакъв образ на своето време. Не съм котарак, който се опитва да цапне отражението си в огледало.

    САДЪРН: Критикът Алън Прайс-Джоунс ви сравнява с Жуандо и в една своя статия ви нарича “странен, обсебен, многоизмерен автор”. Знаехте ли за това?

    ГРИЙН: Бяхме в едно и също общежитие в Итън. Той беше по-малък от мен, тъй че може би е прозрял истинската ми същност.

    САДЪРН: Случвало ли ви се е да харесате критиката, която се пише за вас, да я намирате за полезна или интересна?

    ГРИЙН: Без изключение я намирам за безполезна и досадна – когато е в ежедневниците или седмичниците, а те на днешно време отделят толкова малко място за критика. Но има един Едуърд Стоукс, който написа книга за мен и който много разбира. Мисля, че Хогърт Прес ще я публикуват. Френският преводач на Loving също, той написа две статии в някакво месечно списание във Франция. Ценя и двамата.

    САДЪРН: Бих искал сега да ви задам няколко въпроса върху самите романи. Вие самият описвате романите си като “неизобразителни”. Дали бихте могъл да обясните този термин?

    ГРИЙН: “Неизобразителни” означава, че целта им е да дадат образ, който не е по фотографски документален, нито живописно изображение на фотография, нито магнетофонен запис, когато става дума за диалог. Ето например, хората със силно увреден слух, тези като мен, постоянно чуват най-невероятни неща, които всъщност никой не е казал. Това оживява разговора, поне от моя страна, и така, благодарение на множеството недоразумения, се осъществява съвсем ново ниво на общуване. Героите в моите романи не се разбират или не се чуват по-често отколкото хората в реалния живот, но от друга страна по-рядко отколкото ми се случва на мен. В романите си аз “изобразявам” съвсем достоверно това, което виждам (зрението ми съвсем не го бива вече), както и това, което чувам (не много), но казвам, че са “неизобразителни”, защото това, което аз виждам и чувам не винаги е онова, което другите виждат и чуват.

    САДЪРН: Все пак, доколкото разбирам теорията ви, успехът на начинанието не зависи от разлики в слуха или зрението, а от разлики в психиката и емоциите на хората в ролята им на читатели, не е ли така? Имам предвид тази теория погледната сериозно при писането като общуване.

    ГРИЙН: При допира на хора изхвърчат искри – това се опитвам да предам. Но обърнете внимание, това става, само когато хората говорят помежду си. На днешно време, в края на краищата, не пишем писма, а се обаждаме по телефона. И скоро сигурно ще имаме телевизори и самотни хора ще им говорят и от екрана ще долитат отговори. Тогава четенето съвсем ще изчезне.

    САДЪРН: И това е вашият рачи подход.

    ГРИЙН: В отговор на въпроса ви – да. И за да престанат да ме питат защо не пиша пиеси, ще кажа, че предпочитам искрите черно на бяло, а не оставени на произвола на актьорски и режисьорски тълкования.

    САДЪРН: Смятате ли, че описанието, което дадохте, се отнася до всичките ви романи?

    ГРИЙН: Да, но разбира се всеки от тях изобразява само избран материал. В класическата китайска живопис художниците не рисуват среден план. В романите преди Nothing и Doting се опитвах да предам атмосферата на дадена сцена чрез малко на брой, но много точни и фини детайли. След това се опитвах да предам всичко с диалог – много е трудно. Но да се върна към въпроса, който ми зададохте преди малко, когато споменахте разлики в чувствителността на читателите – написаното трябва да означава нещо за всеки. Ако романът не може да предложи нещо на достатъчно много читатели, те ще престанат да четат и издателите ще престанат да публикуват. За да докажа противното на собствения си постулат, написах много забавна пиеса в три действия и никой не иска да я режисира.

    САДЪРН: Искрено съжалявам, но нека да се обърнем към темата за хумора и мястото му в романа?

    ГРИЙН: Както се казва в онова стихче, “всичко е наред, когато има еди си какво и мед”, нали? Естествено писателят трябва да забавлява. Ако не се смеем, нещо наистина куца. Смехът разведрява героите в един роман. А ако успее човек да разсмее читателя, читателят може да се самозабрави и да продължи да чете. Така писателят току виж му вкарал нещо в главата.

    САДЪРН: Мда, а какво по-точно би вкарал писателят в главата на читателя?

    ГРИЙН: Тук се докосваме до самата същина на въпроса и, както с всички смехотворни неща, описанията не вършат работа. За мен целта на изкуството е да създава нещо живо, в моя случай, на хартия, но нещо със свой собствен и, разбира се, човек все се надява – вечен живот.

    САДЪРН: Тогава стойността на една творба на изкуството…

    ГРИЙН: Е в живостта ѝ. Е в това наистина да има свой собствен живот. А най-чудното е, че творбата оживява в този, който я чете. И ако е истинска и истинна творба, тя живее – петстотин години, поколение след поколение. Нещо като да родиш дете, но на книга с мастило. Ако всичко е наистина както трябва, не можеш да потушиш живота в него. Всъщност веднъж в печат, просто не можеш да умъртвиш един роман, както би могъл да удушиш бебе, като сложиш ръце около тъничкия му влажен врат.

    САДЪРН: Какво според вас е нужно, за да създаде писателят такъв живот, за да направи една творба истинска и истинна?

    ГРИЙН: Да си стъпи здраво на краката. Да даде на това, което пише, свой собствен живот.

    САДЪРН: Тази страница от ръкопис, която бяхте тъй любезен да ми покажете – в какъв етап на завършеност е тя?

    ГРИЙН: Това е най-вероятно ранна чернова.

    САДЪРН: На тази чернова виждам, че диалогът не е пипнат, докато всеки друг ред в описанието на сцената е поправян и пренаписван.

    ГРИЙН: Мисля, че ако погледнете други страници от ръкописа, ще видите обратното, места, където диалогът е поправян, а останалото не е пипано.

    САДЪРН: Тук сте пренаписвали цели изречения, а не само думи и фрази – така ли работите по принцип?

    ГРИЙН: Да, защото преписвам всичко наново. Нанасям поправки в ръкописа и след това ги преписвам. Докато ги преписвам, поправям наново.

    САДЪРН: Каква част от романа написвате, преди да започнете да редактирате?

    ГРИЙН: Първите двадесет страници поправям непрекъснато – според мен всичко влиза в първите двадесет страници. Така че докато продължавам да пиша и романът расте, отново и отново се връщам към началото. Иначе редактирам, само докато чета вече написаното, когато запъна на толкова лошо изречение, че не мога да продължа, докато не го направя приемливо.

    САДЪРН: Когато започвате нов роман, започвате с даден герой във въображението си или със ситуация?

    ГРИЙН: Винаги със ситуация.

    САДЪРН: Това обикновено първата сцена на романа ли е? Или може би бихте могли да ни дадете пример. Каква беше основната ситуация, с която започнахте Loving?

    ГРИЙН: Идеята за Loving дойде от един прислужник, който беше пожарникар в Огнеборната команда през войната. Бяхме заедно в командата и той ми разказа как веднъж попитал стария иконом, шефа му навремето, какво най-много обичал на тоя свят. Отговорът бил: “Да се излежавам неделя сутрин в леглото, прозорецът е отворен, камбаните на църквата бият, а аз си хапвам препечена филийка с масло и пръстите ми миришат на пичка.” Представих си целия роман за части от секундата.

    САДЪРН: Така, а след като вече имате началната ситуация, доколко обмисляте сюжета на романа като цяло?

    ГРИЙН: Всичко опира до дължината; тоест, до пропорциите. Доколко даваш място на това или на онова, така се прави роман на днешно време. В епохата на стария тип роман в три тома нещата стояха иначе. Сюжет или предварителен план нямам, когато пиша. Оставям романа да се развие страница по страница, по една на ден, и всичко нося наум. Като казвам нося наум, имам предвид пропорциите – тоест, дължината. Така творбата стига до собствения си край. Към края на книгата главата на човек вече не издържа и буквално се къса по шевовете. Но опитайте да напишете някаква предварителна схема или план – само ще се отклоните после от нея. По моя метод има шанс да накарате нещо да заживее.

    САДЪРН: Никой, изглежда, не е успял досега да свърже творчеството ви с определени литературни влияния. Спомням си, че г-н Притчет се опита да го разгледа в традицията на Стърн, Карол, Фърбанк и Вирджиния Улф – но от друга страна, г-н Тойнби го свързва с Джойс, Томас Улф и Хенри Милър. Има ли стил или творба, които смятате, че са ви повлияли?

    ГРИЙН: Наистина нямам представа. Що се отнася до съзнателно влияние, забравям тутакси всичко, което чета, дори собствените си писания. Но се възхищавам неимоверно на Селин.

    САДЪРН: Имам чувството, че романите ви притежават особености, чиято чисто механична страна не може лесно да се постави под въпрос или поне аз не намирам нужните думи, за да я опиша. Бих искал все пак да се опитам да определя една от тези особености, вие ми кажете дали имам право или дали бихте могъл да обясните по-точно. Г-н Притчет, струва ми се, намеква за същото, когато твърди, че сте “поет-психолог, който създава герои от мастилени петна”. Става дума за начина, по който сте развил принципа на “несъществуващия автор”. Читателят не просто забравя, че има автор зад думите, а като че ли, подразнен от някое “несъответствие” в историята, всъщност сам си напомня, че има автор. Това напомняне е придружено от раздразнение към привидното недоглеждане на автора, който “не е успял” да прозре значимостта на дадени явления или случки. Тази неприязън след това отстъпва място на удоволствие и чувство на превъзходство у читателя, който вижда ситуацията по-ясно от самия творец. Така всичко сякаш е вече в неговите ръце, а авторът е отпратен, едва ли не с известно презрение – остава само творбата, лице в лице със своя читател, който е поел нишката. И чрез магията на собственото си въображение, той сякаш кара героите и сюжета да оживеят по един невероятен начин, непознат досега на традиционните похвати на прозата. Този принцип съществува и в творбите на Кафка, макар и не дотам развит, някак прикрит зад факта, че ситуациите са така отдалечени от реалността. В една много изчистена форма го намираме в “Дневниците” на Кафка – ако приемем, че, въпреки всички твърдения, те наистина са написани с идеята да бъдат четени, то принципът става явен и разбира се, е забавен и интригуващ. Питах се дали този принцип във вашите романи черпи от Кафка и дали всъщност сте съгласен с моето тълкование?

    ГРИЙН: Не съм съгласен относно “Дневниците” на Кафка, които държа на нощното си шкафче и които все още не разбирам и не мога да разбера.
    Но ако се опитвате да напишете нещо живо, със свой собствен живот, то естествено авторът няма място в цялата работа. Ненавиждам портретите на дарители по средновековните триптихи. И ако романът е пълен с живот, разбира се, читателят се дразни от несъответствията – животът, в крайна сметка, е поредица от несъответствия.

    САДЪРН: Смятате ли, че писателят трябва да се стреми да развие свой обособен стил?

    ГРИЙН: Той друго не може да прави. Това е единственото, с което авторът се занимава. Стилът е самият писател и всички ние се променяме с всеки изминат ден – напредваме, или поне така се надявам! Човек оставя следа, напредвайки – като охлюв.

    САДЪРН; Значи стилът се развива в едно с писателя.

    ГРИЙН: Няма никакво съмнение. Но трябва да се пази да не прекали – като Хенри Джеймс или Джеймс Джойс в късните им години. Защото тогава започва затворен диалог със самия себе си, като игра на конец с паяжини, един вид меланезийски гамбит.

    САДЪРН: Относно вашия стил и промените, които е претърпял, бих искал да прочета параграф от Living, писан през 1927г.-1928г. и да ви задам един въпрос. Този параграф, може би си спомняте, описва съня на момиче – момиче от работническо семейство, което мечтае да има свой дом и най-вече да има дете…

    Из този град градски часовници удариха три часа и църковни камбанарии зазвънтяха там в прииждащ звън като мах на крила под небесен покрив, така звънтяха тези камбани. Но стояха жени, вдигнаха към небе клюмнали деца, с изпити кости, тези жени ревяха и вой се надигна и погълна звъна на камбани.

    Въпросът, който искам да ви задам е относно стила в този пасаж, относно пълния и непълния член или по-скоро липсата му, тъй като в целия параграф има само един непълен член и това е типично за цялата книга. Отсъствието на пълния и непълен член в романа Living следва ли някаква ваша теоретична постановка?

    ГРИЙН: Целта ми беше да направя романа колкото се може по-стегнат и пестелив, в съответсвие с работническия живот, който водех по онова време. Така попаднах на идеята да махна пълния и непълен член. И досега смятам, че ефектът е добър, макар че не бих използвал пак същия похват. Опасявам се, че от днешна гледна точка звучи превзето.

    САДЪРН: Смятате ли, че подобен елиптичен метод може да послужи за нещо друго, освен, както споменахте, да предаде бедността и пестеливостта на дадена ситуация?

    ГРИЙН: Не зная, предполагам, че колкото по-малко слагате, толкова по-силно въздействие има това, което сте сложили – очевидно не важи за пълнежа на сандвичи – но представете си, че пишете дневник, никой не иска в ежеминутни подробности досадата на един ден.

    САДЪРН: Да. Романът е написан през 1927г.-1928г. Повлиял ли ви беше стилистично “Одисей” на Джойс тогава?

    ГРИЙН: Не. В нито един от романите ми, доколкото си спомням, няма “поток на съзнанието” –прочетох “Одисей” едва след като завърших Living.

    САДЪРН: Това е вторият ви роман и той се отличава стилистично както от първия ви роман, така и от следващите ви книги – всичките ви книги носят вашия „неподражаем отпечатък”, така да се каже, но в същото време са различни по тон и стил. Въпреки това, мисля, че има нещо общо между Back и Pack My Bag, както и между Loving и Concluding. Nothing и Doting също си приличат донякъде, поне доколкото и двата романа са… колко бихте казали, деведесет и пет? … деведесет и пет процента диалог.

    ГРИЙН: Nothing и Doting разказват за горните класи на обществото – както и Pack My Bag, но тази книга е носталгична, каквато е и Back, която е за средната класа. Носталгията се нуждае от собствен стил. Nothing и Doting са остри и твърди, Back и Pack My Bag са меки книги.

    САДЪРН: Заговорихте за класово разделение на обществото и си спомних, че Living бе наречен “най-добрият пролетарски роман, писан досега”. Вярвате ли, че писателят носи някаква социално класова отговорност?

    ГРИЙН: Не, не. Писателят не трябва да се обвързва, иначе се занимава с политика, а не с литература. Погледнете съветските писатели.
    Аз просто записах това, което чувах и виждах, а както споменах, според работниците в моя завод романът пукната пара не струва. Фразата, която току-що цитирахте е на моя много добър приятел Кристофър Ишъруд. Не ми е известно той да е работил някога в завод.

    САДЪРН: Как предвиждате бъдещето на романа? Според вас как ще се развие самовглъбения стил от типа на Джойс и този от школата на Кафка?

    ГРИЙН: Мисля, че Джойс и Кафка доведоха до завършек формите, които развиха. Няма какво повече да се напише в тези форми. Никой не може да им бъде последовател. Джойс и Кафка са като котки, облизали чиниите си до последно. Днес писателят трябва да изобрети ново ястие, ако иска да бъде писател.

    САДЪРН: Смятате ли, че киното и телевизията ще променят радикално формата на романа?

    ГРИЙН: По-добре да си зададем въпроса дали романът ще просъществува. Авторите на романи съвсем естествено се обръщат към други медии. Не че всичко вече е написано – всъщност още нищо не е написано, като изключим Филдинг, а той е само началото. Просто авторът на романи общува с хора и поради тази причина се интересува от всички форми на общуване. На днешно време не диктуваме на секретарка, ползваме магнетофон. Никой вече не припада от немощ, просто загубва съзнание. В Женева убиецът не реже гърла, а духва отровна стреличка през фуния и хоп, убит. Средствата се променят. Няма нужда да рисуваме параклиси като Кокто, но в същото време трябва постоянно да следим и да търсим нови начини.

    САДЪРН: Какво мислите за употребата на символи?

    ГРИЙН: Човек не може да избегне символите. В какво друго може да се превърне авторът в книгата? А читателите – страхуват ли се и от какво? Еднакво ли се страхуват или различно? Еднакво ли обичат? Без символизъм романът не може да обхване всички читатели.

    САДЪРН: Вие, струва ми се, употребявате принципа на “несъществуващия автор” в комбинация с друг един похват, който се свързва вече с Камю – става дума за абсурда. За да бъде една ситуация абсурдна, в литературния смисъл на думата, тя трябва да бъде развита по убедителен начин, без читателят да си дава сметка. Например, когато млад мъж поема семейната леярна след смъртта на баща си, както се случва в Living, в това няма нищо неестествено. Можем да кажем същото за записването като доброволец в огнеборната команда в Caught, както и за завръщането от фронта в Back – и все пак, подобни резки обрати в сюжета предизвикват ситуации и взаимоотношения, които, въпреки драматичните или красиви моменти на възвишение, са в същността си абсурдни.  Вие развивате този похват до такова съвършенство в Loving, че абсурдното става почти незабележимо – нито един от многобройните критически анализи на книгата не обръща внимание на абсурда в самата основа на сюжета – че английски прислужници работят в ирландско имение. Не е ли тази ситуация, както и мълчанието, което я съпътства в романа, чист абсурд?

    ГРИЙН: Британските прислужници в Ейре, докато Англия е във война, е основният вътрешен конфликт на Ронс и в него се състои сатирата на романа. От една страна, шегата показва абсурдността на ирландците от южна Ирландия, но от друга критикува британските слуги, които все пак запазват своята човечност. Но общо взето целта беше онази жена и снаха ѝ, работодателите, да бъдат разбити на пух и прах.
    Колкото до всичко останало – животът разбира се е абсурден на днешно време, понякога е смехотворен, както споменах преди малко, но най-вече абсурден.

    САДЪРН: Но чували ли сте някога за подобна ситуация в реалния живот – ирландско семейство с английски прислужници?

    ГРИЙН: Не, или поне не се сещам.

    САДЪРН: Пишете ли в момента и какво?

    ГРИЙН: Помолиха ме да напиша книга за Лондон по време на бомбардировките и в момента се занимавам с това.

    САДЪРН: Хората ви смятат за авторитет по въпроса и ако човек прочете Caught, става ясно защо. Как ще се нарича новата ви книга?

    ГРИЙН: “Лондон, пожар, 1940”.

    САДЪРН: И това няма да е роман?

    ГРИЙН: Не – историческа книга за периода.

    САДЪРН: Това ще бъде първата ви книга, която не е роман.

    ГРИЙН: Да, точно така.

    САДЪРН: Ясно. “Лондон, пожар, 1940” – историческа книга, написана по поръчка. Хм, да. Смея да предположа, че ще изоставите рачия си подход в този случай. Можете ли да ни кажете първото изречение на книгата?

    ГРИЙН: Книгата за Лондон през 1940г. … започва в Корк през 1938г.

    САДЪРН: … Да.

    Превод от английски: Олга Николова