• Ламцадрица: критически обзор

    Рада Барутска

    Свали txt.

    (Този обзор бе написан в началото на януари 2013г. и носи отпечатъка на своето време.)
    В следващите страници реших да дам воля на сатиричния си и критически нагон, който отдавна се въздържам да пусна на свобода, да не би нечии чувства да пострадат и да не би нечии поетически амбиции да бъдат смъртно наранени. Несъмнено някои ще се обидят от написаното. Но нека си спомнят, че не техните лични опити и излияния имат значение, а поезията като цяло и българската поезия като част от това цяло, че те в крайна сметка пишат или би трябвало да пишат, защото поезията има значение, а не защото мечтаят за ръкопляскания.

    Задушена в хватката на мъртвешки академизъм, литературната критика се опитва по всякакви начини да неутрализира темперамента и личността на евентуалния критик, както и на евентуалния автор – в името на политическата коректност и добрия тон, и колкото по-криворазбрани са тези понятия, толкова по-добре за бизнеса. Така вместо истински разговори, най-често има спор коя от две лъжи съдържа повече истина.

    След прочита на този обзор, не един роднина на въжделеещ поет ще намери в мое лице враг. Нямам абсолютно нищо против лека литература за семейна употреба. Но разгледаните по-долу автори са публикували нещо, за да търсят оценка, а не само добронамерено, но лицемерно признание от роднинска агитка.

    Ако не беше толкова трудно да се намерят съчиненията на Христо Ботев (срам за българските издатели), може би малко от малко, човек винаги се надява, щеше да има противодействие или поне повече жилавост. Но…
    Порицан от огорчения г-н Стойкова, Ботев отговаря: “От критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тая истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно – това зависи от темпераментът на критикът. Не секи може да бъде хладнокръвен към злото, което разпространяват в нашата литература, от една страна, невинната глупост, а, от друга, глупавото убеждение, че тая глупост, като е невинна, не тряба да се закача.”

     

    muybridge-cat-leap

    Всички имена и заглавия са случайни, доколкото те просто са се появили в края на декември 2012 и началото на януари 2013г. Не познавам нито един от поетите лично.

    Нов брой на Литературен клуб (януари 2013)

    В новия брой на Лит Клуб поетът Радослав Чичев ни пита какво ще си пожелаем когато падне луната. Пожелаваме си, първо да спечелим от тотото, и второ, г-н Чичев да престане да пита глупави въпроси и да си намери речник, за да научи значението на думите, пък дано като гледа, започне да вижда. Незнайно за какво олицетвореният облак на Чичев или има нужда от други облаци или от друг глагол. Падналите му портокали (от небето?) имат нужда от някаква плодово-лекарска намеса? Иначе казано, четири разнородни метафори в четири поредни стиха несъмнено е симптом на болно от метафоритис въображение. Колкото до постройката на изреченията и стиха, то творението на поета Чичев, ако бе мост, никой не би посмял да мине по него.

    В същия този брой на Лит Клуб г-н Ивайло Иванов излага на показ влечението си по словесни трупове и то в напреднал стадий на разложение: “понеже днес помислих си за тебе, /един тапет ми спомни за листо…” Явно хобито на г-н Иванов е да се “взира” по неща като тапети, което, ако съдим по стихчетата (нищо общо със сонети, въпреки подвеждащото заглавие), се превръща в твърде душемощно и непредвзето еротично преживяване и води до спазматични излияния от “уханните сетива” на нашия “поет днешен”!

    Колкото до стихчето “Полетът на Икар” на Вячеслав Куприянов, в превода от руски на Роман Кисьов, съответствието му в реалния живот е нещо като замразена пирожка, подгрята в микровълнова фурна, предъвкана и изплюта в руска чиния, след което предъвкана и изплюта в българска чиния – за всеки, който има желание да яде подобен бълвоч, добър апетит. О, слово, восък на свещта на моята песен – крилата!

    ЛитерНет брой 1, 2013

    В стиховете на г-ца Невена Борисова в новия брой на ЛитерНет откриваме освежаваща искреност: “И опитвам да пиша”, споделя младата поетеса. Явно е трудно, щом и простото изречение е подобно препятствие. Г-ца Борисова също така споделя, че всичко, което има да каже, може да го каже с една дума, тоест, трите параграфа са излишни и всички сме си губили времето. Ако не спеше, докато уж чете на “писалището” си, Борисова току виж разбрала, че няма нужда да ни залива с баналности, писани и пренаписани хиляди пъти от писатели с някакъв или без никакъв дар слово.

    ЛитерНет брой 12, 2012

    Васил Тоновски в последния брой на ЛитерНет за 2012, подобно на мнозинството днешни поети, е решил, че чувствата му са много важни и имат въпиюща нужда да бъдат обрисувани с куп преплетени, недоизмислени метафори и чрез онзи ограничен брой думи като тишина, вълни, стон, бряг, луна, клони, вечност и прочие, които от псевдо-поетите се приемат за пълния лексикален състав на поетическия език, а от другите хора за лигавщина и умствена недоразвитост. Може би има нещо истинско у г-н Тоновски, но бог знае защо, той е решил да го закопае в клишета.

    В същия този брой на ЛитерНет Бистра Величкова предлага бележки от интимния си дневник. Бележките, ако имаха някаква стихотворна форма, биха могли да бъдат интересни за читатели на определена възраст.

    Не на последно място, поетът Цветан Бошев дава пример за това какво става, когато сложим от всички поправки по много в манджата – получава се буламач. Стиховете на г-н Бошев са така натъпкани с алитерации (“препаратосът, преварил пипкавия фокус”!), асонанси (“сипещи перли мимолетни”, ох!), рими (Минотавърът / кавърът), синекдохи, метафори, анафори, катафори и т.н. и т.н., че неологизъм като “бръмък” вместо бръмчене или бръм минава просто незабелязан.
    Съревнованието в тази какофония безспорно печели инверсията с този втрещително изящен пример: “[ковачът] букаи за спъване тъкмеше тъжни”. Тъкмеше? Тъжно.

    Пиар сайт факел.бг

    На сайта Факел, където редакторите са решили, че страницата им ще е далеч по-привлекателна, ако се сипе пърхот по нея (вече са го махнали, уви? за радост?), Иван Ланджев е публикувал нещо, което той нарича “поетични състояния”. Интуицията на г-н Ланджев му е подсказала правилно: освен повърхностната форма (начупена на “стихове” проза), това не са стихотворения. Са ли истински мисли, които не са се разкривили под тежеста на някакви “поетически” очаквания? Надяваме се г-н Ланджев да не споделя заблудата, че мисълта означава нещо да ти минава през главата, и че поезията са думи, подредени тъй, че на вид да приличат на нещо, видяно в учебник.

    На същия сайт се намира един неподражаем първи стих : “Ситен змей топурка…”. Няма значение какво предхожда или следва.

    Литературен свят, януари 2013

    В този брой на Литературен Свят редакторите са се заели с некромантия от втория вид, ще рече с ваденето на трупове, които да ни открият истината за българската поезия и да ни напомнят защо някои автори от преди век-два тънат в забрава.

    Пъблик Репъблик

    Петя Кокудева е стъкмила стихотворение, което за разлика от Чичевия мост, може да стои самостоятелно без да се клати застрашително. Това за ритъма и взаимоотношението на изречение и параграф (или строфа за по-либералните в употребата на термини). Но тематично погледнато сме в областта на незначителни приумици, а езиково – в царството на поетичното клише.

    На сайта на Гранта положението е същото – с едно щастливо изключение, трите стихотворения на Кристин Димитрова, единствените текстове, прочетени в този обзор, които съдържат мисъл и здравословна ирония, показвайки майсторство в боравенето с езика. Под боравене разбирам музикална композиция, синтактична и метрична структура, мисловна постройка – въобще всички тези неща, за които безбройните кандидат-поети не са чували или които са сметнали за ненужни, понеже списъци от съществителни или поредици от прости изречения действително изразяват чувствата и мислите им.

    Послепис:
    Някой ме попита съвсем добросъвестно дали моята критика предполага, че искам да огранича публикациите в интернет и не е ли интернет един вид мегдан, дето всичко може да се сложи на показ, пък читателят да си рови и да намира. Всеки читател с кирка и лопата! С други думи, има ли нужда от критика въобще? Хмм! Има ли наистина? Дали е по-достойно…

    Едип, Макс Ернст