• Вместо увод, или modus bene vivendi

    Олга Николова

    Свали txt.
    Първата част на този увод е може би малко скучна, но читателят трябва да я издържи, за да стигне до втора и трета.

    I.

    Преди доста години, в първи или втори курс английска филология, на лекция по теория на литературата, професор Никола Георгиев задава гатанка: например, според кого поетът е един вид катализатор на процеси. Който “познае” получава шестица. Никой от випуска не “позна” или поне никой не посмя да каже, да не би да се изложи. Ето така мнозина чуха за първи път името на Т. С. Елиът – име с магическа сила, шиболет. Споменаването на това име все още е знак за принадлежност сред българската интелигенция. И къде ли не се среща, непрогледна сянка с формата на порта, водеща несъмнено към литературния лабиринт на англо-американския модернизъм и на цялата западна литературна теория. Елиът? О, Елиът. Задава се дълбочина. Защото, нека поясним, който познава поезията и критиката на Елиът, познава не малка част от европейската литература като цяло.

    Тази оптическа илюзия има съвсем явно обяснение – до неотдавна, макар че нещата не са се променили радикално, освен Елиът, никой друг от англоезичните поети модернисти не беше превеждан на български. “Избраните стихотворения” на Елиът се появиха под редакцията на Владимир Трендафилов и Александър Шурбанов, двама добри преводачи, и двамата филолози. Горе-долу по същото време, първата половина на 90-те, излязоха две смехотворни книжки със стихове на Езра Паунд и Уилям Карлос Уилямс в превод на Николай Кънчев, като „превод” в случая е подвеждаща дума. Тези писания, свободно тълкуващи онази част от английския текст, която Кънчев е разбрал, са сред най-нескопосаните подобия на стихове, които човек може да прочете. И българските читатели продължават да си мислят, че Паунд и Уилямс са някаква шега, с необяснима репутация в родната им страна (в добрия случай), или, повлияни от тази репутация, която ги предхожда, мислят, че добрата поезия прилича на подобна неграмотна изкънченост. Двете книжки са достъпни на сайта на читанка и щом някой си е направил труда да ги сканира, значи някой е решил – погрешно – че не бива да потънат обратно там, откъдето са дошли.

    Елиът / Паунд

     

    Не е никаква тайна, че за мен най-важният модерен поет е Паунд. Елиът, спор няма, е добър поет. Той е също сносен критик на стара литература и галено дете на академичната критика на 20ти век, избран за представител на модернизма, защото показва как човек може да бъде хем авангарден, хем консервативен. Както в римската литература Катул привлича с това, че е хем вулгарен, хем изтънчен. Паунд е по-добрият поет по думите на самия Елиът – не че трябва задължително да му вярваме. За разлика от адаптиралия се, костюмиран, по християнски помазан редактор на Фабър, Паунд е върл особняк. Той е е не само особняк, тоест неконформист, но и критик, чийто строителен материал е обособения случай. Ако Елиът ви представя изящна сграда, в която можете да се разходите и която можете да съзерцавате, Паунд ви хвърля тухли да строите сами. С други думи, ако ви сърбят ръцете за умствена или душевна дейност, Паунд е по-добрият критик.

    Помните ли онзи момент в “Пустата земя”, където Елиът сравнява Лондон с Дантевия ад?

    Недействителен град,
    под кафявата мъгла на зимното утро
    тълпата тече по Лондонския мост, те са толкова много.
    Не знаех, че смъртта е унищожила толкова много.
    Не знаех, че смъртта е унищожила толкова много.
    Издишват се въздишки, къси и редки,
    и всеки е приковал очи пред краката си.

    Текат нагоре и надолу по Кинг Уилям Стрийт
    към църквата „Сейнт Мери Улнот“, която крепи часовете
    с един мъртъв звук в крайния удар на девет.
    Тогава видях един познат и го спрях, и извиках: „Стетсън!
    Нали с вас бяхме на корабите във Миле?
    Оня труп, който зарихте миналата година в градината си,
    взе ли да пуска стебло? Ще даде ли цвят тази година?

    Същата отпратка към Песен трета на “Ад” прави и Паунд, намигвайки видимо на Елиът, в една кратка статия, наречена “Кредо” (1930г.):

    Г-н Елиът, който е от време на време великолепен поет и който, главно понеже се преструва на мъртвец, се е сдобил с титлата негово върховно Преосвещенство сред английските критици, ме попита приятелски в една статия “в какво вярвам”. …

    Ако имах нужните средства, бих сложил обратно статуята на Венера на върха на Терасина [крайморски скали с останки от древен храм, мраморни очи биха гледали вълните]. Бих издигнал храм на Артемида в “Парк Лейн”. Вярвам, че светли лъчи от Елисейските мистерии са пробили през средновековието и са ни дали красотата на провансалската и италианската песен.

    Вярвам, че “връщането към християнството” след войната (с всичките си подразделения и смисли) е просто il gran rifiuto и в най-общ смисъл, признак на умора.

    Не смятам, че науките (математика, биология и пр.) ще ни върнат обратно към незащитимите презумпции на теолози.

    Il gran rifiuto. Какфо по дяфолите е тофа gran rifiuto?

    Бележките в края на книжката на “Пустата земя”, писани от Елиът по настояване на издателя всъщност, цитират три реда от оригинала на италиански, и трите реда са буквално преведени в стихотворението:

    si lunga tratta
    di gente, ch’io non avrei mai creduto
    che morte tanta n’avesse disfatta

    “Толкова дълга върволица хора, че не можех да повярвам колко много смъртта е разсътворила” или нещо достатъчно близко.

    В тези два цитата или пасажа минава видимата разделителна черта между Елиът и Паунд. Елиът ни дава разбираем сам по себе си откъс, с цитат от оригинала, който има за цел не толкова да ни отпрати да четем “Ад”, колкото да ни обясни кого и какво цитира авторът, за да не си помислим, че е просто плагиатство. Застраховка един вид, върху която настоява издателят. Самият Елиът разчита на това, че образованите хора вероятно ще разпознаят Данте, а ако ли не, то и без отпратката значението е горе-долу ясно: метрополисът е ад, подземно царство, зомбита вървят по улиците, цари нереалност и отчужденост, свидетели сме на бълнуванията на болен мозък. Ритуалното посещение на Хадес и допитването до мъртвите е превърнато във фарс.

    Паунд, от друга страна, вмъква ключова фраза на италиански и оставя на онзи, който има желание, да отиде да провери. С други думи, можем да прескочим фразата без да разберем, но със съзнанието, че не сме разбрали. Паунд недвусмилено предпочита да отидем да погледнем трета песен на “Ад”, стига да не се уплашим от чуждия език. А фразата е ключова, защото концентрира в себе си темата на цялата песен трета, както и на целия пасаж от “Пустата земя”. Буквално тази фраза гласи “голямото отричане”.

    Трета песен е всеизвестна с друг един стих: “Надежда всяка тука оставете”. Данте влиза в предверието на ада, където се носят въздишки, стонове и плач от пъплещи хора, “които никога не са били живи” според Данте, или както Паунд пояснява, които цял живот са се престрували на мъртви. Затова преводът на Цветан Стоянов е подвеждаш и не особено удачен. Данте казва, че смъртта ги е раз-сътворила или раз-сторила, disfatta, undone при Елиът, а не “унищожила” или превърнала в нищо. И има вероятност пасажът да е бил важен за Елиът именно заради метафизичния въпрос какво значи смъртта да преобърне процеса на съзидание, и защо именно тук са онези, които – от страх – “са се отказали от благото на интелекта”. Как са свързани умът и съзиданието, разумът и въображението? И на какво е метафора смъртта?

    Голямото отричане конкретно се отнася до папа Целестин V, който се отказва от папския престол. Както и другите в предверието, той “не заслужава нито похвала, нито порицание” и не е имал смелостта да мисли сам за себе си (да се радва на интелекта си), нито да премине от мисъл към действие, подобно на ангелите в предверието, които не се разбунтували с Дявола, но и не защититили Бога.

    Благото на интелекта е онова, което чрез радостта съживява, и страхливецът се отрича от него. Но щом е благо или радост, защо буди страх?

    Елиът представя Лондон или може би дори епохата, която ние доживяваме, като въплъщение на този отказ, обратното на изказ, на поезията, понеже както казва Хераклит (е да, Хераклит отдавна витае на заден план):

    Човек трябва да говори за всяко нещо според неговата природа, как то е и как расте. Хората говорят за нещата без да ги разбират и без да разбират собствения си ум, сякаш спят наяве, безпаметно.

    Или както се казва, “Ко не шай помен ставало, не ша сай песен пеело.” От време на време някой буден запява.

    II.

    Добра Савова: Тоньова мама думаше

    Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

    Песента ми “Тонюва мама думаше”… е създадена по истински случай. … Героинята ми се е казвала Стоянка, а галено са я наричали Чана. Той се е казвал Тоню. И двамата били много хубави, но и двамата много бедни. Майката и бащата на Чана смятали, че, ако я оженят за богатия Деню, тя ще живее по-добре. Навремето не правели сватби през работно време, по жътва, Чана отишла да помага на Денюви да прибират реколтата, а след това трябвало да правят сватбата. Когато седнали да обядват, Деню казал: “Яж, Чано, че у вас няма”. На нея й приседнала хапката. Когато се върнала вкъщи, казала на буля си: “Ами, какъв ще ми бъде животът, щом той отсега ми казва така.” Буля й я посъветвала да пристане и тя пристанала на Тоню. (Целият разговор тук.)

    Класически сюжет – момичето се сгодява за богаташ, но на сватбата чува песента на кавала и бяга в прегръдките на овчаря. Почти като в уестърн. Или май не уестърн, а истърн от Добруджа.

    Когато събира “Книга на песните”, Пенчо Славейков се оплаква, че “На сегашния слабо културен българин е чужда народната песен, той не я обича, защото не я проумява, защото не я знай.” Културата се определя от познаването на родното културно наследство. Тя не изключва чуждоезичното или всечовешкото културно наследство, напротив. Но за българоезичния тя се основава на българското, не защото на гаргата гарджето е най-хубаво, а защото българската литература се пише на български и защото, ако има едно място, където езикът е бил свободен да търси поетическите си граници със и във музиката, то това е била народната песен. Славейков в предговора си изцяло заменя думата “поезия” с думата “песен”, за да ни напомни може би, че без музика поезията атрофира. И ни обвинява, че “само … обираме трохи от чужди трапези, когато имаме храна и на своята, с която храна можем богато да се наситим.” Идеята е ясна – страдаме от провинциализъм. Все още страдаме от провинциализъм. Метафората обаче не е съвсем удачна. Не мисля, че човек може да се “насити” от добра литература – въпреки че… току виж разбрал връзката между ситост и сито.

    Дайте сито и ситно решето,
    Да пресееме момините двори,
    Да питаме момината макя:
    – Играе ли моминото сърдце?
    – Игра, игра, един Бог да знае,
    Като риба у студена вода!

    Ех, и мойто сърце така да играеше. Някой някога е стоял, загледан в реката, и е видял в игривата риба образ на собственото си сърце.
    Вехтостта на езика в песните несъмнено е препятствие за мнозина, и то двойно, благодарение на глупавото предубеждение, че, освен на книжовен език, истински умни и хубави неща не могат да се казват.

    В песните имаме еквивалент на трубадурската традиция или на Шекспир и Чосър и не му обръщаме почти никакво внимание. Оставили сме го в ръцете на специалисти, които да си го къткат в музеи и дебели томове и да го пазят като мумия, която ако види бял свят, се разпада под зловредния въздух на гниеща соц естетика.

    И това няма нищо общо с патриотизма. Има общо с il gran rifiuto, с отказ от благото на интелекта. Не сме “отстъпници от своя народ”, както пише Славейков, а отстъпници от своя ум.

    III.

    … и страхливецът се отрича от него. От страх?

    За разума светът е бездна. Дори квантът не предлага дъно. Децата, например, инстинктивно усещат, че знанието е едно безкрайно mise en abîme и само парадоксът и безмислицата могат да спрат пропадането в нищото, мистерията: защото защо завършва на о.

    И именно въображението рисува пейзажа, през който разумът препуска, понякога в галоп, а пътеката не е нищо друго, освен ръба на невъобразимото.

    Децата са бързи, та от време на време, ха да политнат и човек трябва да ги хване за яката или коланчето, дори и да ги остави за известно време да висят, взирайки се надолу в бездънната пропаст.

    Подухнал е тихи ветер,

    Извили се три вихрушки…