• Сусам: царски съкровищници

    Джон Ръскин

    Лекция I от “Сусам и лилии”

    Свали rtf.

    Ръскин изнася тази лекция на 6 декември 1864г. по повод набирането на средства за обществена библиотека в бедното градче Ръшолм, днес предградие на Манчестър.

    “За всички ще има сусам – по пет килограма”
    Лукиан “Рибарят”

    Най-напред съм задължен да се извиня за завоалираното заглавие, с което тази лекция бе обявена – защото всъщност няма да говоря за царе, под което се разбира личности с царска корона, нито за царски хазни, ами за друг вид повелители и друг вид съкровища, които не винаги приемаме като такива. Дори ми се искаше да задържа вниманието ви, да поискам да ми се доверите и сякаш повел приятел към любимо място, да скривам до последния момент онова, което най-много искам да покажа – когато, с хитрост, извел двама ни по криволичещи пътеки, пред нас ще се открие най-хубавата гледка. Но тъй като неведнъж хора опитни в публичните изяви са ми казвали, че най-уморително за слушателите е да следят нишката на лекция с неясна цел – ще дръпна тънкия воал веднага и ще заявя открито, че ще говоря за богатствата, скрити в книгите; как можем да ги намерим и как можем да ги изгубим. Сериозна тема, бихте казали; и толкова обширна! Да. Толкова обширна, че няма дори да се опитвам да стигна до някакъв предел. Ще се опитам само да ви предам някои мисли върху четенето – мисли, които все по-настойчиво ми се натрапват, докато наблюдавам обществените вълнения по ежедневно нарастващите средства за образованието, и съответно, разширения обсег на напоителните канали на литературата.

    По един или друг начин аз имам връзка с училища за деца и юноши от различни социални класи. И получавам много писма от родители, загрижени за образованието на децата си. Едно нещо ме впечатлява в повечето от тези писма, и това е, доколко идеята за “социалното положение” измества всяка друга мисъл и грижа у родителите и най-вече у майките. “Образованието, което най-добре подхожда на еди-какво-си социално положение” – това е неизменно фразата, това е неизменно целта. Никога не се търси, поне доколкото аз виждам, образование добро само по себе си. Авторите на тези писма рядко показват, че имат въобще някаква представа за добро обучение, което да е общовалидно. Но за образование, “което ще осигури хубаво палто на гърба на сина ми; което ще му даде нужната самоувереност, за да натисне звънеца за посетители на врата с два звънеца; което ще му позволи един ден да сложи на вратата на собствената си къща въпросните два звънеца – с една дума, което ще му помогне “да напредне в живота” – за това сме готови на колене да паднем да се молим – и само за това се молим”. На родителите сякаш и през ум не им минава, че има образование, което е само по себе си напредък в живота; че всяко друго образование е, може би, само едно напредване към Смъртта; и че това най-важно образование може много по-лесно да се  придобие, или да бъде дадено, ако го потърсят както трябва; и че ако го търсят по погрешен начин, всичките пари и препоръки на света не биха могли да им го предоставят.

    И наистина, сред най-разпространените и влиятелни идеи в тази тъй заета с разни дейности наша страна “Напредъкът в живота” заема първо място, или поне това най-откровено се заявява като подобаваща мотивация за усилията на младежта. Но нека заедно да разгледаме какво на практика съдържа тази идея, и какво би трябвало тя да съдържа.

    Понастоящем “напредък в живота” на практика означава заемане на видно място в обществото – предполага се социална позиция, всепризната като достойна за уважение и почит. Този напредък в обществото не означава просто, че печелите много пари, а че другите знаят колко много печелите. Не означава, че сте постигнали някаква висока цел, а че другите виждат постиженията ви. С една дума, движеща сила е жаждата за възхищение. Тази жажда, макар и малък недъг при благородния ум, е значителен недъг при слабия ум; и оказва най-силно влияние върху желанията на средния човек: най-големите си усилия човечеството е положило заради стремежа си към похвали, най-големите беди то си е нанесло заради страстта си към удоволствия.

    Нямам намерение да защитавам или да оборвам този стремеж към възхищение. Бих искал да ви накарам само да усетите присъствието му в зародиша на всяко усилие, и особено на всяко усилие в нашата епоха. Именно за да задоволим суетата си, ние се трудим и се отдаваме на отдих. Тя е до такава степен свързана със самия извор на живот у нас, че ако някой я нарани, буквално (и с право) казваме, че сме съкрушени. Говорим за “покруса”, т.е. гибел и разпад, сякаш телом дори губим целостта си.  И даже само малцина сред нас да познават тялото дотам, че да знаят как суетата се отразява на здравето и силата ни, убеден съм, че всеки честен човек си дава сметка и веднага би признал, доколко у него тя е мощен двигател. Морякът не желае да стане капитан само защото вярва, че може да ръководи кораба по-добре от всеки друг на борда. Той иска да стане капитан, за да го наричат капитан. Свещеникът не иска да стане владика само защото смята, че неговата ръка най-вярно ще изведе епархията обратно на правия път. Той иска да бъде владика най-вече за да се обръщат към него с “Ваше Преосвещенство”. И принцът не се стреми да простре владенията си над нови територии, защото вярва, че никой друг не би служил на Държавата и нейния трон по-добре от него, а защото мечтае все повече усти да произнасят “Ваше Величество”.

    И така, след като видяхме какво най-общо означава “напредък в живота”, ще отбележим, че тази идея ни влияе, на всички нас, съобразно социалното ни положение, особено що се отнася до другата тъй желана последица от “напредъка” – “приемът ни в доброто общество”. Ние искаме да бъдем приети в доброто общество, не за да сме в добро общество, а за да могат другите да ни видят сред него; а доколко обществото ни се струва “добро”, зависи най-вече от видимостта му.

    Ще ми простите ли едно малко отклонение? Бих искал да задам въпрос, който, опасявам се, мнозина ще сметнат за неуместен. Когато изнасям лекции ми е много трудно да продължа да говоря без да добия представа дали публиката е съгласна с мен или не. В началото дали е едното или другото, няма значение. Но трябва да зная как сте настроени сега. И бих желал да попитам в този момент дали смятате, че, обрисувайки мотивите на хората, аз ги подценявам. Тази вечер реших да определя тези мотиви дотолкова принизявайки ги, че всички да могат да ги приемат поне за вероятни; защото всеки път,  щом седна да пиша нещо по Политическа икономия и приема за даденост, че малко доблест или малко щедрост – или, както преди се казваше, “добродетелност” – са сред всеобщите движещи сили на човека, неотменно ми се отвръща с думи като тези: “Не може да разчитате на подобни неща: те не са в човешката природа. Не бива да разчитате на нищо друго, освен на стремежа към печалба и завистта. Всички други чувства оказват влияние върху действията на човека  само тук-таме, по случайност, но никога, когато става дума за бизнес.” Съответно тази вечер започвам с ниската част на гамата от човешки мотиви, но бих искал да зная дали според вас това е правилно. Затова, моля, вдигнете ръка, ако смятате, че жаждата за възхищение е обикновено най-силният мотив в опита на хората да се издигнат в обществото, докато искреното желание да изпълнят какъвто и да било дълг играе напълно второстепенна роля. (Около дузина ръце се вдигат – слушателите явно се питат дали лекторът не се шегува или се срамуват да изкажат мнение.) Въпросът ми е съвсем сериозен – наистина бих искал да зная какво мислите. Нека да го поставя иначе тогава. Моля всички, които смятат, че дългът е най-важната движеща сила в човека, а жаждата за похвали е по-маловажна, да вдигнат ръка. (Според присъстващите в аудиторията, една ръка се вдига – зад лектора.) Добре. Виждам, че сте по-скоро съгласни с мен и че не смятате, че подценявам човешката природа. Сега, без да ви тормозя с други въпроси, ще предположа, че повечето от вас биха признали чувството за дълг за второстепенна или поне третостепенна движеща сила. Вие смятате, че желанието да извършим нещо полезно или да допринесем нещо добро е реална, макар и странична, второстепенна част в мотивите на хората, стремящи се към издигане в обществото. Бихте се съгласили, с други думи, че един що-годе честен човек, който търси висок социален статус и висока длъжност, е поне донякъде мотивиран  и от своята добродетелност, в буквалния смисъл; и че би си общувал по-скоро с умни и осведомени хора, отколкото с глупави и необразовани. И най-накрая, без да се налага да повтаряме всички онези банални фрази – колко ценно е приятелството и как с какъвто се събереш, такъв ставаш – вие бихте се съгласили, несъмнено, че верността на приятелите ни и благонадеждността на съдружниците ни зависи от собствената ни искреност; бихте се съгласили, че шансът ни да бъдем щастливи и полезни за другите намалява или нараства съобразно нашата собствена доблест и разсъдливост в избора на приятели и съдружници.

    Да кажем, че имаме нужната воля и разсъдливост, за да изберем добри приятели –  но  колко малко сред нас имат тази възможност! или колко ограничен, за много от нас, е възможният избор! Нима почти всичките ни познанства не са предопределени от случайността или от нуждата, и не са ограничени в тесен кръг? Не можем да се запознаем с когото пожелаем, а от тези, които познаваме, едва ли можем да очакваме винаги да ни се притичат на помощ. Всички висши сфери на човешкия ум са затворени за пребиваващите по-долу и се отварят на пролуки,  и само за миг. По щастлива случайност можем да зърнем велик поет и да чуем дори гласа му; може да ни се случи да зададем въпрос на бележит учен и да получим благосклонен отговор. Можем да се натрапим за десетина минути на някой министър, който би ни отговорил с думи по-страшни от тишината, защото ще бъдат лъжливи. Веднъж-два пъти в живота ще ни се   удаде да хвърлим букет на пътя на Принцеса, или дори да хванем беглия благ поглед на Кралица. И при все това, именно за тези случаи бленуваме, хабейки годините, чувствата и способностите си в преследването им. А в същото време, през цялото време, пред нас стои отворено общество от хора, които биха говорили с нас колкото искаме и без оглед на положението или длъжността ни – които биха говорили с нас, стараейки се да ни дадат най-добрия израз на най-съкровените си мисли. И това общество, толкова многобройно и благовъзпитано, ние можем да караме да ни чака по цял ден – царе и държавници, търпеливо изчакващи, не да дадат, а да получат аудиенция!  из семпло мебелираните и тесни приемни, нашите полици и библиотеки – тази компания ние не броим, не надаваме ухо дори и за една думичка, която биха ни казали – по цели дни!

    Бихте ми отвърнали, или може би си мислите в този момент, че безразличието ни към това благородно общество, което настойчиво ни зове да се заслушаме, както и от друга страна въодушевлението, с което преследваме онова друго общество,  най-често лишено от всякакво благородство, изпълнено с презрение към нас и неспособно да ни научи на каквото и да било, се дължи на следното: на живите можем да видим лицата и с тях, а не с думите им, искаме да се сближим. Представете си обаче, че не можете да видите лицата им; – представете си, че някой би могъл да ви скрие зад параван в кабинета на държавник или в стаята на принц. Нима не бихте се въодушевили да чуете думите им, дори да ви е забранено да се покажете иззад паравана? А когато този параван е съвсем малко по-тесен, сгънат на две вместо на четири, когато можете да се скриете между кориците на книга и да слушате цял ден, не просто ежедневно бърборене, ами старателно изказаните, избрани слова на най-мъдрите хора от всички епохи – тази висша аудиенция, това поверително съвещание с благородни съветници – вие презирате!

    А може би ще кажете, че живите говорят за преходни неща, които са ви по-близки и интересни – затова искате да ги чуете. Не. Това не може да бъде, защото дори живите говорят по-добре за преходните неща, когато пишат, а не когато небрежно бърборят помежду си. Признавам, че това ви влияе, доколкото предпочитате бързите и преходни пред бавните и трайни писания, сиреч, книги. Тъй като има две категории книги, книгите на деня и книгите на всички времена. Обърнете внимание на тази разлика – тя не е разлика в качеството. Тя не означава просто, че лошата книга е нетрайна, а хубавата остава завинаги. Това е разлика между два вида книги. Има добри книги на деня и добри книги на всички времена; има лоши книги на деня и лоши книги на всички времена. Нужно е сега да определим тези два вида, преди да продължим нататък.

    Добрата книга на деня – не говоря за лошите книги – е просто приятен и полезен разговор, записан и разпечатан за вас, с човек, с когото иначе не бихте могли да разговаряте. Често много полезен, защото ви разкрива неща, които трябва да знаете; често много приятен, точно както би бил разговорът с умен приятел. Тези живописни пътеписи; добросърдечни и остроумни обсъждания на въпроси; оживени или трогателни разкази и романи; непоколебимото изложение на факти, което ни дават истинските действащи лица на исторически събития – всички тези книги на деня, все по-разпространени с достъпа до образование, са особеният дар на нашата епоха. Ние трябва да сме благодарни, че ги имаме и да се срамуваме до дъното на душата си, ако не ги използваме както трябва. Но в същото време, ако ги оставим да изместят истинските книги, ние не само не ги използваме както трябва, а ги използваме по възможно най-лошия начин – защото реално погледнато това не са книги, а писма и вестници с по-добър печат. Писмото от приятел може да ни достави голямо удоволствие, да ни е нужно – днес – но дали си струва да го съхраним или не е под въпрос. Вестникът е чудесно четиво по време на закуска, но не и през целия ден. Тъй че, макар и подвързано в томче, дългото писмо, което увлекателно ни разказва за странноприемниците, пътищата и времето на еди-кое-си място миналата година, или което ни забавлява с някаква история, или ни дава точни данни за някакви събития, не е – в истинския смисъл на думата – “книга” въобще; и отново, в истинския смисъл на думата, не предполага “четене”. Книгата в същността си не е нещо казано, а е нещо написано; при това написано не просто с цел общуване, а с цел да бъде дълговечно. Книгата-разговор се печата единствено защото авторът ѝ не може да говори с хиляди души едновременно; ако можеше, би го сторил – печатното издание просто умножава многократно гласа му. Не можете да говорите с приятел в Индия; ако можехте, бихте говорили с него; затова му пишете: така пренасяте гласа си. Но истинската книга бива написана, не за да умножи многократно гласа на своя автор, не за да го пренесе някъде, а за да го увековечи. Авторът има нещо да каже, нещо, което му се струва истинско и полезно или красиво по благотворен начин. Доколкото му е известно, никой преди него не го е казвал; доколкото знае, само той и никой друг не може да го каже. И той е длъжен да го каже, ясно и благозвучно, ако му се удаде; но при всички случаи ясно. Целият му живот е намерил в това нещо, или тези няколко неща, своето проявление; – това, това късче истинско знание, или истинско прозрение, което неговият дял земя и слънце са му дали да проумее. И с каква охота той иска да го запише; да го издяла в камък, ако може – да каже: “Това е най-доброто от мен; колкото до останалото – ядох, пих, спах, обичах и мразих като всеки друг;  животът ми се изпари яко дим; но ето това видях и узнах; ако нещо в мен заслужава да се помни, това е.” Това означава да “пишеш”. По своя малък човешки начин, с толкова истинско вдъхновение, колкото е могъл да поеме, авторът ни е дал своя запис, своето писание. Това значи “Книга”.

    Може би смятате, че няма книги, писани по този начин.

    Но нека отново ви запитам – вярвате ли въобще в човешката почтеност? Вярвате ли в добротата? Или мислите, че у мъдрите хора няма капчица чест и щедрост? Надявам се, че сред нас няма хора дотам злочести, че да мислят по този начин. Онази част от работата на мъдрия човек, която е завършена с чест и щедрост, е неговата книга, неговата творба на изкуството. Винаги има примеси, лоши откъслеци на неща недоизпипани, ненужни, престорени. Но ако четем както трябва, истинските парченца се откриват лесно, и именно те са книгата.

    Такива книги са били писани от най-добрите хора на всяка епоха – от добри читатели, добри държавници и добри мислители. Всички те са на ваше разположение; а Животът е кратък. Чували сте го и преди – но измервали ли сте този кратък живот, и опознавали ли сте възможностите, които ви дава? Знаете ли, че ако прочетете едно нещо, не можете да прочете друго нещо, че загубеното днес не се намира утре? Наистина ли предпочитате да отидете да клюкарствате с прислужницата или коняра си, когато бихте  могли да разговаряте с крале и кралици?  Не се ли самоласкаете, когато си казвате, че действително ви се полага уважение и затова се ръчкате и бутате с гладния прост народ, за вход тук или аудиенция там, когато този вечен царски двор е отворил широко  вратите си и отвъд тях ви чака обществото, разнообразно като света, многобройно като дните – на могъщите и избраните на всички времена и на всички народи? Тук можете да влезнете, когато пожелаете. Тук ще намерите сродство и ранг. Оттук, веднъж влезли, никой не може да ви изгони заради някакво прегрешение. Тук, другарувайки с благородни умове, собственото ви вродено благородство ще бъде изпитано и мотивите ви, стремейки се да се издигнете в обществото на живите, ще бъдат оценени, спрямо истината и искреността им, и според мястото, което желаете да заемете в това общество на Мъртви.

    “Мястото, което желаете” и мястото, за което сами се подготвите, бих добавил; защото, забележете, този царски двор се различава от всички други царски дворове по това: в него влиза само достойният и чрез  труд, и нищо друго. Никое богатство не може да подкупи пазача на тези Елисейски порти, никое име не може да го уплаши, никоя хитрина не може да го заблуди.  В най-дълбокия смисъл на думите, подлецът и простакът никога не са стъпвали в него. И на входа на това тихо предградие Сен Жермен биват задавани само тези няколко кратки въпроса: “Заслужаваш ли да влезеш? Влез. Желаеш ли да си общуваш с благородници? Стани сам благороден и ще можеш. Жадуваш ли за думите на мъдреци? Научи се да разбираш какво казват и ще ги чуеш. Има ли друг начин? – Не. Ако ти сам не се издигнеш до нашия ум, ние не можем да се снишим до твоя. Живият господар може да прояви любезност, живият философ може да положи усилия да изясни мисълта си; но тук няма преструвки и тълкувания; трябва ти сам да се извисиш, ако искаш да се радваш на мислите ни, да споделиш чувствата ни, да ни усетиш”.

    Това се изисква от вас и признавам, че не е никак малко. С една дума, от вас се изисква да обичате тези хора, ако искате да споделите компанията им. Амбициите няма да ви послужат за нищо. Те презират амбициите ви. Трябва да ги обичате и да покажете обичта си по тези два начина:

    Първо, чрез искрено желание да се учите от тях; и да навлезете в мислите им. Да навлезете в тях, да наблюдавате; не да намерите собствените си мисли, изразени там. Ако авторът не е по-мъдър от вас, няма нужда да го четете. Ако е по-мъдър, то в много отношения той ще мисли различно.

    С каква готовност казваме за някоя книга “Колко е добра – изразява точно, каквото си мислех!” Но правилното чувство е по-скоро “Колко странно! Не бях се замислял за това преди, а виждам, че е истина; или ако не виждам истината сега, надявам се един ден да я видя”. Но независимо дали с подобна смиреност или не, опитайте се да откриете авторовите мисли, а не своите. Отсъдете истиността им накрая, ако сметнете, че имате нужните познания, за да отсъдите; но преди всичко първо ги открийте. И не мислете, че е възможно да разберете който и да е автор, ако той си струва, отведнъж; – не, въпреки старанието, ще ви отнеме много време. Не защото авторът не казва какво мисли – казва го, със силни думи; но той не може да каже всичко; и което е още по-странно, не иска да каже всичко, а за да бъде сигурен, че искате да го чуете, въплъщава мислите си в притчи. Не зная причината за тази коравосърдечна сдържаност у мъдреците, която ги кара да крият най-дълбоките си проникновения. Но тези проникновения не ви се дават в помощ, а като награда; за да ги прозрете, трябва да станете достойни. Но същото е и с физическата форма на мъдростта – златото. Няма видима причина земята с електрическите си сили да не може да изтласка всичкото си злато по върховете на планините, така че царе и народи да знаят къде е и без тежък труд и копане, без страх, без упование в съдбата, без загуба на време, да го извличат и да секат колкото жълтици им трябват. Природата обаче не действа така. Тя крие златото си из малки процепи в земята, никой не знае къде; можете да копаете дълго и упорито и да не намерите нищо; трябва да копаете усърдно, за да намерите нещо въобще.

    Така е и с най-ценната мъдрост на човешкия род. Когато подемете в ръцете си добра книга, запитайте се: “Готов ли съм да се трудя като австралийски миньор? Здрави ли са кирката и лопатата ми? Навил ли съм ръкавите си? Достатъчно силен ли съм, успокоил ли съм дъха и сърцето си?” И ако разтеглим още малко метафората, дори и с риск да ви дотегне, защото все пак е полезна – металът, който търсите е авторовият ум и неговата мисъл, а думите му са скалата, която трябва да разбиете и да претопите, за да го извлечете. Кирките ви са вниманието, разумът и познанията. Топилната пещ е собствената ви деликатна душа. Без тези оръдия и този огън не можете да извлечете нищо; а често ще ви трябват най-острите, фини длета, често ще се наложи да топите с най-голямо търпение, за да се сдобиете и с едно едничко зрънце злато.

    Затова, казвам ви откровено и уверено (зная, че съм прав), най-напред трябва да започнете да наблюдавате думите с всичкото внимание, на което сте способни, изучавайки значението им сричка по сричка – дори буква по буква. Защото макар и изучаването на книгите да се нарича “литература” благодарение на разликите между буквите в ролята им на знаци и благодарение на разликите между звуците в ролята им   на знаци; и макар че онзи, който умее да борави с литературата, се казва литературовед, а не книговед или думовед, тази случайна терминология, приета по съгласие между народите, е свързана с явен факт – а именно, че е възможно да изчетете всички книги в Британския музей (стига да имахте повече от един живот) и да си останете пълен невежа [illiterate на английски, т.е. безбуквен]. Но ако прочетете десет страници от добра книга, буква по буква – ще рече, с прецизност и точност – ще бъдете оттук насетне, поне в някаква степен, образован човек. Всичката разлика между образованието и липсата на образование (що се отнася до интелекта) се състои в тази точност. Образованият човек може да не знае много езици – може да говори само на родния си език – и може да е чел съвсем малко книги. Но езикът, който знае, той знае с прецизност; всяка дума в неговата уста е произнесена точно и правдиво; и най-вече, той познава родословието на думите. От пръв поглед различава думите с благородно и древно потекло от модерните вагабонти; помни историята им, сродствата, далечните им роднински връзки, и доколко са били на почит и какви длъжности са изпълнявали сред дворовете на различни страни и различни епохи. От друга страна, необразованият човек може да знае много езици наизуст, да ги говори всичките, и да не знае дори и дума – да не знае дори и дума от майчиния си език. Обикновеният, що-годе умен и здравомислещ моряк може да се справя по пристанищата из целия свят; но достатъчно е да каже и едно изречение на който и да е език, за да си проличи дали е неграмотен. По същия начин едно ударение, една добре построена фраза е достатъчна, за да разпознаем учения. И това важи с такава сила сред образованите хора, че едно грешно ударение или грешна сричка са достатъчни, завинаги да снишат нечий ръст в очите на всеки парламент на цивилизована нация.

    И така и трябва да бъде. Жалко е, че не изискваме дори повече точност в езика и за по-важни цели. Така и трябва да бъде, когато грешно ударение на латински предизвиква усмивки в Камарата на парламента; но когато грешно значение на английски не предизвиква дори две сбърчени вежди? Нека да следят дали ударенията са правилни. Но нека още по-внимателно следят за значението на думите; тогава и по-малко думи ще стигат, защото няколко добре избрани и разграничени думи биха свършили работата, която и хиляда не могат, ако всяка от тях неясно се мъчи да отнеме смисъла на друга. А думите, без нужното внимание, могат да бъдат смъртоносни. Сред нас сега в Европа жужат и кръжат маскирани думи – (както никога досега, благодарение на рукналата повсеместно плитка, омърсителна, незряща, заразна “информация”, или по-скоро деформация, както и благодарение на подмяната на човешки знания с катехизиси и заучени фрази) – кръжат маскирани думи, казвам, които никой не разбира, но всеки произнася, думи, за които мнозинството са готови да се бият, в името на които са готови да живеят, да се борят, дори да умрат, самозалъгвайки се, че значат това или онова, което им е присърце. Тези думи са наденали кожата на хамелеони, кожата на земни лъвове [буквално от стгр. χαμαί-λέων], слели се с земния цвят на всякое въображение. И така слети, дебнат случай да се нахвърлят, впивайки зъби в жертвата си. Тези преиначени думи са по-коварни и от хищните зверове, по-хитри от дипломати, по-смъртоносни от най-силната отрова. Те са подлите управници на всички човешки идеи: ако човек милее за някоя представа или инстинкт, той я поверява на грижите на милата си маска-дума; и така думата придобива небивала власт над него – никой не може да стигне до ума и сърцето му, освен чрез нейното посредничество.

    А в език до такава степен мелез по произход като английския, на хората им е дадена гибелната възможност да въртят значенията, създавайки двусмислия, дори като се стремят да ги избегнат. Когато искат да представят нещо за страховито и величаво, избират гръцки или латински; когато искат да изразят вулгарност, избират англосаксонски или други прости думи.  Какво благотворно влияние би имало върху умовете на онези, дето по навик бъркат Формата на “Словото”, в което се кълнат, със Силата, за която Словото им говори, да решим да приемем, или да отхвърлим веднъж завинаги, гръцката форма “biblos” или “biblion” като правилното название на “книга” – вместо да избираме едното, когато искаме да дадем идеята за нещо достойно, а да превеждаме на английски във всички други случаи. Колко здравословно би се отразило на много от простите хора, ако например в Деянията, гл. 19:19, запазехме гръцката дума, вместо да я превеждаме, тъй че да могат да прочетат: “Мнозина още и от тия, които правеха магии, донасяха своите библии и ги изгаряха пред всичките; и като пресметнаха цената им, намериха, че бе петнадесет хиляди сребърници”! Или пък, ако преведем там, където сме оставили гръцката дума, казвайки винаги “Светата книга”, а не “Библията” – тогава на много повече би им просветнало, че Божието слово, чрез чиято сила са създадени небесата и се съхраняват сега, никому не може да бъде подарено в подвързия от сахтиян; че това слово не се сее край пътя с помощта на парни трактори или преси; че въпреки всичко всеки ден то ни се дава и всеки ден ние го отричаме с оскърбления; и всеки ден у нас бива хвърляно семето и мигновено бива затрито.

    [Следват няколко параграфа в лекцията на Ръскин, които са съсредоточени върху конкретни думи на английски и чийто превод би изискал твърде много обяснения и бележки. Затова, с риск да прекъснем ритъма на четене, предаваме съдържанието им тук накратко.

    1. Ръскин говори за разликата между damn, “прокълна”, чрез лат. damno от старогр., и condemn, просто “осъждам”, макар и със същия корен. Друг пример е старогръцката дума ecclesia, която обозначава в европейските езици събор или съвет, но само когато се отнася до църквата, така създавайки разделение във възприятията на европейци, което е струвало “морета от кръв” – по този начин Ръскин открива темата, която ще разглежда: светска и духовна власт.

    2. “Почти всяка дума в английския език е била дума в друг език преди това – англосаксонски, немски, френски, латински или старогръцки (освен разните източни и архаични диалекти)”, като при всеки преход тя е търпяла промяна в употребата, но е запазила живец на значение. Ръскин насърчава слушателите си 1) да научат гръцката азбука; 2) да се снабдят с добри речници на всички тези езици и когато се усъмнят за някоя дума, да издирват следите ѝ както ловци дивеч; 3) да прочетат лекциите на Макс Мюлер, известен филолог индолог; 4) оттам насетне никога да не употребяват думи, чието значение не им е ясно. От самото начало, Ръскин твърди, подобни занимания са интересни, а след това се превръщат в дълбоко удоволствие. А ползата им в изграждането на нашия характер, сила и прецизност, е просто неизмерима.

    3.  Това не означава, че трябва да научим всички тези езици. “Цял живот е необходим, за да научим един език до съвършенство”, но можем да научим значенията на думите спрямо промените, които те са претърпели.

    4. Ръскин чете откъс от пасторална елегия на поета Джон Милтън. Откъсът говори за вратите на рая и е остра критика на упадъка на църквата.

    5. В поемата Св. Петър носи митра и държи два ключа, един златен и един железен. Ръскин се пита защо протестантът Милтън е коронясал Св. Петър, и дали ключовете там са само за украса. Добрите писатели никога “не си играят на шикалки” и не слагат думи само за да запълнят стиха. Епископският сан на Св. Петър е там, за да бъде противопоставен на шарлатаните, онези, които са готови на всичко, “за да си напълнят търбуха” и “лазейки, натрапвайки се, катерейки се, да се смесят със стадото”.

    6. Ръскин отново набляга, че думите не служат единствено на стихотворната стъпка, нито за украса, както може да бъде при “немарлив автор”. Има три думи, описващи точно трите типа подлеци, които търсят власт. Лазенето характеризира онези, които се вмъкват подмолно и се стремят, чрез лукавство и лъжи, да манипулират хората. Натрапването характеризира онези, които са по природа безочливи и благодарение на известен дар слово и желание да се себеизтъкнат, добиват авторитет. На трето място са онези, които се “катерят” с труд и упорство, но чиито амбиции са себелюбиви; това са хората, които се превръщат във “владетели на наследството”, но не водят стадото чрез пример.

    7. Ръскин се спира на фразата “слепи усти”, която на пръв поглед  изглежда като лоша двойна метафора. Но слепотата и лакомията са извращения на двете основни функции на църквата. Епископът е този, който вижда, а пасторът е този, който храни (етимологично погледнато). Най-голямото предателство за един епископ е да е Сляп. Най-голямото падение за пастора е да престане да храни и да стане храненик, тоест Уста.

    8. “Почти всички злини в Църквата водят началото си от това, че епископите се стремят към власт повече, отколкото към просветление. Те искат влияние, а не кръгозор.” Ролята на краля е да властва; ролята на епископа е да наглежда стадото. Затова епископът трябва да е близо до стадото си. Ако не е, значи не е никакъв епископ, дори и с митра на главата.

    9. След като разяснява връзката между думите вятър, дъх, дух и пръдня или зловоние в следваща част от поемата, Ръскин се връща на първоначалните стихове с двата ключа в ръката на Св. Петър и изтъква разликата между Данте и Милтън. При Данте и двата ключа са предназначени за портите на Рая, но при Милтън златният ключ е за Рая, а железният за затвора, за където са всички, които “присвоили си ключа към знанието, сами никога там не са пристъпили”. “Който не полива, сам ще изсъхне”, заключава Ръскин.]

    Мисля, че извлякохме нещо от тези няколко стиха на Милтън и много още можем да намерим в тях, но за момента да спрем дотук. Това е пример за онова съсредоточено разглеждане на мисълта на един автор, която с право се нарича “четене” – дума по дума. Да четем означава да обръщаме внимание на всяко ударение и всяка фраза; да се поставим на мястото на автора, да се въплътим в него, напълно забравяйки себе си, тъй че накрая да можем уверено да заявим “Така мисли Милтън”, а не “Така мисля аз, според каквото (грешно) съм прочел у Милтън”. Само по този начин ще се научите да отдавате все по-малко значение на това “Така мисля аз”. Ще започнете да разбирате, че какво вие мислите най-често няма никакво значение;  че вашите мисли едва ли са най-ясните и мъдри неща, изказани по даден въпрос: всъщност, че освен ако не сте изключителен човек, вие нямате никакви “мисли” въобще; нямате нужния материал, за да мислите по сериозните въпроси – нямате право да “мислите”, а сте длъжни да се опитате да научите фактите. Дори и по-далеч бих отишъл – най-вероятно цял живот (освен, както казах, ако не сте изключителен човек) няма да имате легитимно право на “мнение” за каквото и да било, освен ако то не ви е надлежаща работа. Какво задължително трябва да се направи и как – това можете винаги да научите, отвъд всякакво съмнение. Трябва да оправите нещо в къщата? Имате стока за продан? Поле за оране? Канавка за чистене? Няма нужда от две мнения по тези въпроси. А ако не разполагате с нещо доста по-силно от мнение във всеки от тези случаи, то сами се излагате на риск. Извън работите, с които се занимавате, има няколко неща, за които трябва да имате твърдо мнение, само едно мнение. А именно, че лъжата и измамата са осъдителни и че де щом бъдат открити, трябва с бич да бъдат прогонени; че лакомията и свадливостта са опасни наклонности при детето, смъртоносни наклонности у възрастните и нациите; че в крайна сметка, Богът на земята и небето обича дейните, скромни и добросърдечни хора, а мрази мързеливите, горди, алчни и коравосърдечни хора; – относно тези факти, сте длъжни да имате едно и само едно твърдо мнение. Колкото до останалото – що се отнася до религии, правителства, науки, изкуства – ще откриете, че като цяло за тези неща не можете да знаете НИЩО – не можете да отсъдите  нищо. Най-доброто, което можете да сторите, дори и да сте високо образован човек, е да мълчите и  всеки ден да се помъчите да станете по-мъдри, за да проумеете малко повече от мислите на другите, а опитате ли се честно и откровено да сторите това, ще видите, че мислите и на най-големите мъдреци са най-вече уместни въпроси. Да дадат ясна форма на проблема и да ви дадат доводи да проявите нерешителност, когато искате да отсъдите – това само могат да ви дадат! – и толкова по-добре за тях и за нас самите, ако успеят да “слеят мисълта с мелодия и да ни вдъхнат тъгата на възвишени съмнения”. Авторът, от който ви четох, не е сред първите или най-мъдрите: той прониква нещата, доколкото му стигат силите, и затова не е трудно да разберете какво казва; но при наистина големите автори – никога не ще обходите напълно мисълта им; те самите не са способни да обходят подобна шир. Представете си, че ви бях накарал да намерите какво Шекспир или Данте мислят по въпроса за църковната власт, а не Милтън; Имате ли дори и най-малка представа в този момент какво те мислят по въпроса? Сравнявали ли сте сцената с епископите в “Ричард III” с личността на архиепископа на Кентърбъри Кранмър? Или описанието на Св. Франциск и Св. Доминик с описанието на онзи, към когото Вергилий се взира с почуда – “disteso, tanto vilmente, nell’ eterno esilio” [„разпнат, така ужасно, във вечно изгнание”; става дума за Каяфа, чието наказание като лицемерен лъжец в Ада на Данте е да бъде разпнат така, че всички минаващи да го тъпчат]; или на онзи, до когото Данте застава, “come ’l frate che confessa lo perfido assassin” [„като калугер, който слуша изповед на вероломен убиец”; Папа Николай III, наказан за симония в Ада с глава заровена в земята и горящи стъпала]? Шекспир и Алигиери са познавали човешката природа по-добре от всички нас, поне така предполагам! И двамата са живели в периоди на тежка борба между светската и духовната власт. Можем да допуснем, че са имали мнение по въпроса. Но къде е това мнение? Доведете го в съда! Запишете веруюто на Шекспир и Данте и го пратете, да отсъдят Еклезиастките съдилища.

    Не бихте могли, казвам ви отново, дори след много дни четене, да си изясните целите и ученията на тези големи автори; но ако им отдадете дори малко честен труд, стараейки се да ги разберете, ще ви стане ясно, че това, което до преди ви се е струвало, че е вашето “мнение” е просто случаен предразсъдък, кълбо бурени, носени безпомощно от въздушни течения. Ще ви стане ясно, че умовете на повечето хора са всъщност неравна пустош, занемарена и неподатлива, тук там гола земя, тук там обрасла в зловредни гъсталаци и отровни бурени на злонамерени догатки, посеви на вятъра; че първият ви дълг към тях и към вас самите е с готовност и презрение да подпалите тази пустош; да изгорите цялата джунгла на купчини благотворна пепел и да се захванете да орете и сеете. Всичката литература стои пред вас, за цял живот, единствено ако схванете и се подчините на този завет: “разорете си нови ниви и не сейте между тръни”.

     

    Край на първа част. Очаквайте втора част в следващия брой.
    Превод от английски Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.