• Завиване на свят (увод)

    Олга Николова

    Свали txt.

    Наведох се и гребнах пет минути
    (колкото да се наплискам по очите)
    да ми светне; да ми трепне
    тънкото перденце на душата.
    ([Откраднах пет минути], Красимира Зафирова)

    Лично мен ме интересува
    звукописът на чучулигата
    и някои други подробности, като например
    небесната еклиптика
    и трансформацията на математиката
    в приказка. Впрочем,
    всичко е въпрос на гледни точки,
    ако, разбира се, човек не се е вторачил
    в себе си. Казват,
    в унгарската пуста конете били истински.
    А тук, спешени, боси хора
    изкореняват спомените.
    ([Ботушите на българите в десети век], Красимира Зафирова)

     

    I.

    Представете си света. Затворете очи и си представете света. Хайде, не се стеснявайте: никой не ви гледа …

    Докъде се шири? Какво обхваща? Пространство и цвят? Хора, далечни страни, галактики? А зад тила ви … – минало? Къде е времето.

    Piazza_San_Marco_with_the_Basilica,_by_Canaletto,_1730._Fogg_Art_Museum,_Cambridge

    Каналето, “Пиаца Сан Марко”, ок. 1730г.
    След наченките на перспектива в живопистта на древните гърци, познанията
    за нея се изгубват през Средновековието, за да изникнат отново и да бъдат развити през Ренесанса. На човечеството отнема хилядолетия да открие математическия метод на перспективата…

    II.

    Топъл февруарски ден. Спирам се на плажа. Светлина се сипе по плитчините. Ослепителна и оглушителна е: вдигам длан над челото. А в сянката, в синьото под скалите, чайка спи на един крак. Друга долита в трептящата слънчевина…  Обръщали ли сте внимание как каца чайка – колко е различен полетът й от този на врабче? Тя се спуска по течението на вятъра, завърта се в кръг над водата, за да намали скорост, и едва тогава, с крила разперени по вертикала, опира крака в пясъка. Следва момент на пълно затишие; и крилата се прибират с изпърхване.

    Същата едвам видима застиналост в движение се наблюдава при котките, когато те скачат на височина, покатервайки се например на масата, на която вие седите, позадремали над чаша чай. Усещате приготовленията на котарака: лапите се наместват, гърбът се свива, тялото се снишава и отблъсквайки се от земята, с опашка щтръкнала от удоволствие, котаракът скача! Но точно преди да тупне срещу вас с меки лапи на масата, той висва във въздуха за миг, сякаш – точно както чайката – преразпределя теглото на своето тяло и силата, която го движи, спрямо земното притегляне. На това се дължи великолепната мекота на неговото приземяване. Защото естествено всяко движение и всеки покой е взаимоотношение на сили и земно притегляне. И в отвесно разперените крила на чайката и във внезапно забавения скок на котарака има равновесие, което разделя две нагласи спрямо земята. “Аз съм вертикална, но как бих искала да съм хоризонтална”, възкликва в едно стихотворение Силвия Плат и вероятно няма предвид, че просто иска да се излегне на някаква плоскост.

    Но дали е истинско това свръхтънко възприятие за покой ? Съществува ли в действителност? В движението и преобръщението на телата, в метаморфозите, има ли фази на застой? Може би фотоапаратът, който заснема движението като поредица от пози в пространството, карайки ни да си мислим, че движението е именно поредица от пози, е просто изобретение като всяко друго. Дава ни да разберем нещо, докато не намерим по-добър начин да го разберем. Същият фотографски поглед ни заблуждава, че понеже видимо не мърда, кристалът е неподвижен и планината не се променя (неистини очевидни за геолога). И макар че, както каза някой, подобни абстракции ни дават да усетим неща, които иначе не можем да схванем, те най-вече ни показват докъде се ограничава чувствителността ни. За кое не се усещаме – или ако бъдем точни, кое в надменността си на модерни хора сме загубили.

    Убедена съм, че мнозинството на днешно време биха сметнали за смешна работа да се боготвори някой връх, някоя скала, или да се коли животно в чест на някое божество, или да си въобрази някой, че Слънцето ще се жени. Сякаш тези неща са приумици, прояви на недоразвития първобитен човешки мозък, които ние, ехей, отдавна сме надмогнали; сякаш тези “измислици” нямат нищо общо с компютъра, на който най-вероятно трепка настоящият текст. И не на последно място, сякаш те не са записа на човешките възприятия за света – тоест онези съдбоносни мигове, когато някой е разбрал, че скалата се мени, но във времева рамка, която хилядократно надхвърля рамката на човешкия живот; че животът се храни само с живот, тъй-наречената органична материя – знание, напълно забравено от индустриалеца и “средния” потребител в супермаркета. И представете си момента, когато, разбрали, че денят е ден благодарение на слънцето, хората изведнъж са направили връзката между топлината на слънчевите лъчи и избуяването на житото. Нима е смехотворно откритие? Ако някой наистина смята, че тъй сме ги задминали първобитните ни прадеди, нека обясни – ако може – връзката между слънчевата светлина или светлината изобщо и живота.

    Или може би не ние, а учени в някакви далечни лаборатории трябва да си обясняват подобни неща. … Което ми напомня за онзи пасаж в “Златната клонка” на Джеймс Фрейзър, където антропологът описва отношението към магьосника-дъждоносец-цар, а косвено и съвременното ни отношение към политиците и учените (особено в науките, свързани с нови технологии), давайки ни почти неволно историята на “политическото” съзнание:

    Преданията винаги свързват източника на славата на древни вождове и герои със способността им да викат дъжда и е вероятно, дори много вероятно, в това да се корени институцията на вождовете. …

    В Омирова Гърция [както навсякъде по света] за царете и вождовете се говорело сякаш са божества и къщите им били божествени, а колесниците – свещени. Вярвали, че управлението на добър цар кара черната земя да дава жито и ечемик, дърветата да са отрупани с плодове, стадата да се множат и морето да дава риба. … В един канон, приписван на св. Патрик, се изреждат добрините, които съпътствуват управлението на справедлив крал – “хубаво време, спокойно море, обилни реколти и натежали от плод дървета”. От друга страна, оскъдицата, безплодието на нивите, болестите по дърветата и недостигът на зърно се смятали за безпогрешни доказателства, че властващият е лош. (115-119)

    Когато реколата била лоша (т.е. икономиката куцала) или бедствие застигнело страната, древните естествено прогонвали царя или го убивали. Не гледаме ли ние по същия начин на “управляващите”, сиреч вождовете, които като по магия трябва да карат нещата да работят – магия за нас, естествено – някъде там в онази висша сфера (на финанси и политика, на демони и ангели), откъсната от нас, неясна, страхопочитана?  Нищо коренно не се е променило.

    Но всъщност суеверната основа на политическите ни образувания ме притеснява по-малко. Невежото презрение към миналото, което води със себе си плиткоумни нагласи и дълбокоумни заблуди към настоящето – това ме кара да помръквам. Това прави суеверието възможно. Защото както за дивака, така и за модерния човек, въпросът не е „как магьосникът прави дъжд?” Магьосникът не прави дъжд. Въпросът може да е „що е то дъжд?” Що е то кръговрат? Има ли връзка между дъжда и звездите? Защо дъждът пада? И т.н. С други думи, превъзмогването на робския манталитет (далеч не привилегия на българите) – или свободата – има нещо общо с проумяването на процесите в природата. Или както е казал Конфуций, „когато стрелецът не улучи целта, той търси грешката в себе си.”

    А когато казвам процесите в природата съвсем не изключвам човешкия ум, чувства, въображение, непредвидимост, жестокост, доброта и пр.

    Алън Ъпуърд разказва как веднъж в някакъв френски град видял хотел с надпис „L’Univers” [Вселена], а срещу него се намирала пристройка с името „Annexe de l’Univers” [Добавка към вселената]. Зная кой е архитектът на този хотел. Името му е Андроник Родоски.” Ъпуърд в тази сатирична забележка осмива метафизиците, чийто „дълъг и мъчителен труд се състоял в това да се откъснат от природата и да се обърнат изцяло към себе си. И когато се вглъбили вътре в себе си, те намерили нещо, което нарекли Ум, и в този ум те намерили „обектите” на външния свят, камъните и дърветата – с една дума, открили същата онази природа.” (The New Word)

     

    III.

    Малко след онзи февруарски ден, докато се опитвам да запиша някаква разбягала се мисъл, събеседникът ми по вино, говори въодушевено. Не го чувам, докато не ме ощипва и след вик и поглед от моя страна, той скоква на крака и възкликва – Какво беше това, а? Механична сила, допир. Ощипах те и ме усети. А сега гледай – пред мен се завихря ликуващ танц с хвърчащи крайници – само фотони! Само фотони! Само фотони! Светлина.

     

    600px-NASA-Apollo8-Dec24-Earthrise_Template

    Една от първите снимки на изгряващата Земя, видяна от Луната, 1968г. NASA.


    Прочети разговора с математика Михаил Громов.

    Обратно към съдържанието на броя.