• Tурист в Холивуд: Тилда Суинтън

    Вера Траянова

    Тилда Суинтън за играта на ръба и за майчинството: интервю
    Tilda_Swinton_crop

    Тилда Суинтън, Единбург, 2007г. Photo by Alan Strevens.

     

    Чуйте – гледайте само с ушите си – сцената с жълтиците от филма “Караваджо” на Дерек Джарман: Найджъл Тери, Шон Бийн и Тилда Суинтън.

    Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

     

    Участвате както в независими филми, така и в големи касови продукции, но не правите компромиси. Как постигате това равновесие?
    TC:
    Мислех, че ще кажете „но не правите никакви пари“ (смее се)… Мисля, че съм в изключително приливилегирована позиция – работя предимно с хора, които ми допадат. В киното попаднах чрез филмите на Дерек Джарман. Имах шанса да работя само с него цели осем години. Така натрупах опит в една много свободна среда, която ми позволи да развия усет и собствен стил на работа. Когато Дерек почина през 1994 г., загубих основния си работодател, но вече имах дълъг опит и хората ме познаваха. Режисьорите сами започнаха да ме търсят. Разбира се, има и много, които не ме търсят. Но това е чудесно – за щастие работата ми държи някои от тях настрана (смее се).

    С какъв тип режисьор предпочитате да работите?
    ТС:
    Повечето от режисьорите, с които съм работила и продължавам да работя, не са просто кинематографисти с изявен артистичен почерк, а хора с образование в областта на изящните изкуства. Честно казано, възприемам се по-скоро като модел на художници или скулптори.

    Това важи ли и за опита ви в Холивуд?
    ТС:
    Авантюрата ми с американското кино беше едно особено откъсване от дома. Нямам предвид дом в буквалния географски смисъл, а по-скоро факта, че трябваше да работя в непознатата за мен атмосфера на голямо филмово студио. Всичко там ми изглеждаше екзотично и тайнствено. Продуцентите се свързаха с мен в Шотландия с молба да дойда и аз се съгласих. Планината отиде при Мохамед, а не обратното. Мисля, че това е показателно за развитието и разширяването на кръгозора на киностудията. Продуцентите подготвят касови продукции, но гледат и филми като „Орландо” на Сали Потър. До съвсем скоро беше нормално да гледат само други големи студийни продукции. Но тази моя авантюра е вече към края си. Бях турист в Холивуд, сега е време да се завърна, чака ме много работа у дома.

    Относно фестивала CINEMA OF DREAMS, който организирахте в родния си град, – как се чувствате в ролята на фестивален директор?
    ТС:
    Фестивален директор е малко силно казано. Нашият фестивал е по-скоро купон (смее се)… В почти всяко градче в Европа има по някой магазин, за който възрастните си спомнят с носталгия – ех, преди това беше кино! И в моя роден град има една изоставена бинго зала, която наех абсолютно на риск –нямах никакви пари. Малко след това спечелих „Оскар“ и сумата от наградата стигна точно за наема на залата за година. Исках да превърна това изоставено място в кино, исках да прожектирам там филми всяка събота. И то филми, които не вървят по големите мултиплекси. Затова с моя добър приятел, критика Марк Казънс, решихме да направим фестивал през август миналата година като един вид тест за бъдещото кино. Двамата ми сина близнаци тогава бяха на 10 и също помагаха в организацията. Не успяхме да направим сериозна реклама, обявихме го само във Фейсбук. Но дойдоха около шест пъти повече хора, отколкото очаквахме и  можехме да поберем в залата!

    Какви бяха отзивите?
    ТС:
    Показахме „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ на Фасбиндер и това беше най-добрата прожекция на този филм, на която някога съм била! Гледала съм го безброй пъти сред различна публика. Този път го гледах сред шепа възрастни дами, деца и хора, които никога преди не бяха чували за Фасбиндер. Филмът ги грабна. Никой не си тръгна! На другия ден дойдоха пак, за да видят следващите прожекции в програмата. Беше чудесно! Показахме им Параджанов, Фелини, филми от Иран… Можете да погледнете списъка онлайн (www.cinemaofdreams.co.uk).
    Входът струваше само 2-3 лири. За някои филми имаше специални условия – ако някой дойде на шотландски филм с шотландска поличка, влиза безплатно. На „Аз пея под дъжда“ пък влизаха безплатно зрителите, облечени в шлифер. А ако някой се появеше с домашни сладки, можеше да влезе навсякъде без пари…Смятаме да продължим в същия дух. И вече прерастваме в международен пътуващ фестивал. Със съдействието на шотландското правителство през март ще показваме шотландско кино в Пекин.

    И китайците трябва да носят домашно приготвен ориз, за да влязат безплатно?
    ТС:
    Не (смее се) – трябва да носят шотландски поли.

    Как се развиват сега шотландското и британското кино? Има ли разлика в сравнение с времето на Дерек Джарман?
    ТС:
    Дерек е чудесен пример за творец с международна значимост, който успя да се наложи и да остави своя отпечатък. Включително у дома, въпреки че Англия, като всяка малка страна, много добре се справя с потъпкването на най-добрите си творци. Важно е че той успя да се наложи в британското кино от онова време – преди двадесетина години. Макар да се оплаквахме колко ни е трудно да правим филми заради политическия климат при Тачър, трябва да призная, че тогава нещата стояха по-добре за нас. Поне от културна гледна точка. Тогава във Великобритания имаше специално финансиране на киното, което вече не съществува. Британската киноиндустрия ни отпускаше известна сума на всеки филм и работехме с презумпцията, че ще получим по толкова и за следващите пет. Така човек имаше самочувствието, че може да се развие като творец. Сега всичко се определя от пазара.

    Във филмите „Орландо“ и „Константин“, а и в някои театрални пиеси, играете мъжки роли. Случайно ли е?
    ТС:
    Не. Усещам ходенето по въжето на половата идентичност като нещо естествено за мен. Представата ми за идентичност от какъвто и да било вид е че тя изобщо не съществува (смее се). Със сигурност мога да кажа като Орландо – “да, може би съм жена”. Въпреки че все още не съм се сдобила с широк ханш и огромни гърди. Опитах се да си ги набавя в “Джулия”, но после всичко изчезна… (смее се). Не зная дали сте гледали “Джулия” на Ерик Зонка, но за мен тя беше символ на женственост. А откакто станах майка, ме интересува какво се случва с човек, когато стане родител. Усещането за частици от себе си, които реално губиш, и други, които запазваш… Или пък с остаряването! Да вземем например  филма на Дейвид Финчър “Странният случай с Бенджамин Бътън”. Там играя ролята на жена, чийто живот преминава в съжаление. На 19 години тя има възможността да преплува Ламанша, но се отказва и после съжалява за това. По-късно обаче, вече в доста напреднала възраст, решава все пак го направи! Тази идея много ме вдъхнови. Ние сами се ограничаваме с предразсъдъка, че някои неща се правят в точно определен ред спрямо годините. Това ми се струва погрешно. Ако не си се налудувал през пубертета, може да дивееш на средна, даже на пенсионна възраст. В момента децата ми са на единадесет, а човек се връща към възрастта на децата си. Така че сега се чувствам на единадесет.

    Над какво работите в момента?
    ТС:
      Тъкмо заснех с Лука Гуаданино филм, който се  казва Io Son Amore („Аз съм любов”), но ние го наричаме „Висконти на LSD”, защото е нещо като поклон към Висконти. С Лука сме приятели от двайсет години. За мен той е велик режисьор, на когото тепърва предстои да направи истински филм (смее се) – досега е правил няколко късометражни. Той е един от най-големите киноестети, които познавам. Притежава изключителна чувствителност, в него има нещо истински класическо и същевременно истински модерно.

     

    * Бележка на автора:

    Годината е 2009. Списание Нея тъкмо прохождаше, за да измине (за съжаление) твърде кратък път. В края на 2010 заговорхиме за Нея в минало време и с носталгия. Но както пише Мария Касимова (главен редактор и съосновател): “Интересно е как нещо е спряло да съществува, а по някакъв начин все още има знаци за присъствието му”.

    Това тук е малък знак за присъствие. Интервю с Тилда Суинтън от далечната 2009, което публикувах в Нея с подкрепата на Нева Мичева.

    Обратно към съдържанието на броя.