• Patria Mia

    Езра Паунд

    Свали txt.

    from the hudson river april 1900-2

    Част първа

    Обяснителните бележки на преводача са в квадратни скоби.

    I.

    Америка, моята страна, обхваща почти цял континент, но въпреки това исторически едва ли може да се нарече нация, защото една страна се превръща в нация едва когато създаде в пределите си град, към който всички пътища да водят и от чийто център да се разпростира влияние.

    Когато такъв град бъде издигнат, хората забравят, че това, което им изглежда единно цяло, до скоро е било сбор от много народи. Единствено в паметта на самата нация се пази съзнанието за разнородните ѝ елементи – например Кастилия, Арагон и Леон; Валенция и Навара; Бургундия и Аквитания. Сега казваме просто „Испания” и „Франция”.

    „Днешна Америка” е по-млада отколкото се предполага. Европейците датират началото ѝ от 1492г. или 1630г. или 1776г.

    Но всъщност началото на тази днешна Америка можем да проследим едва от 1870г. От порядъците, съществували преди това, има само останали тук-там следи. Разполагаме с няколко фамилии с традиции – традиции в начина на живот, основаващи се на една определена „мащабност на живеенето”. Тази мащабност най-вероятно се е развила чрез поредица от недоловими градации. Наследниците на заможни земеделци от 1800г. сега най-вероятно считат, че по онова време прадедите им са били част от земевладелско дворянско съсловие – оправдана донякъде суета, от която никой не страда.

    В южните щати намираме причудливи останки от феодалната система, от плантациите. Но подобни реликви не ни дават никаква индикация за бъдещето на Америка, с едно изключение: именно от тази по-дълбоко вкоренена прослойка произхождат някои от нашите лидери. Този корен обаче не ражда типичния американец; той ни дава от време на време по някой индивидуален характер.

    Хората се удивляват как тълпи от чужденци заливат Америка и „веднага губят националните си черти”, а „децата им всичките си приличат”.

    Нужно е да си припомним, че хората, които имигрират в Америка от Унгария или от Швеция, всички тези хървати, славяни, чехи, италианци или немци са хора със сродни вкусове и сродни намерения. Идвайки в Америка, и ирландецът, и руският евреин, са твърдо решени да подобрят материалното си благосъстояние.

    В Америка пристигат най-безскрупулните и най-жизнените хора от всяко село по света. Онези, които просто мрънкат се спират по пътя в Англия. Тук идват „материалистите” и „идеалистите”. И двете думи употребявам с ирония. Идеалистът, който идва в Америка, е човек с вяра в бъдещето, най-вече в своето собствено бъдеще. Той знае какво иска. Иска да живее по-добре.

    Другият тип „идеалист”, непродуктивният идеалист, който е доволен просто да мисли и когото сега е модно да наричаме „сантименталист”, не емигрира. Имам предвид човека с „по-тънка чувствителност” – който изпитва любов към родината, любов към земята, мястото, атмосферата, независимо дали живее на село или не. Той може да дойде тук в пристъп на геройство, но в крайна сметка винаги се връща в родината си. В нашите изчисления той играе пренебрежимо малка роля. Той притежава инстинкт; той не е от нашия тип „идеалисти” поради една-единствена причина, а именно, че никое клише, никой лозунг или набор от лозунги не може да го накара да забрави къде е сърцевината на живота, такава, каквато я познава в неразгаданото си сърце.

    „Идеалистът” е лековерен – лековерен във всичко, освен в броенето на пари. В това отношение той има опит.

    На всеки десет американци поне девет са продали душата си в името на някой цитат. Навили са се като спирала около някоя клиширана фраза, вместо около собственото си ядро.

    Американците за нищо не съдят априори. Трябва първо да се допитат до Емерсън или г-жа Еди, или който там щете. Нито пък отсъждат сами за себе си; само се преструват, че го правят. Държат да имат мнение. Притиснете който и да е американец да каже какво мисли по някой фундаментален въпрос и ще чуете как, с последeн дъх, проронва тежко някакъв цитат.

    Това, впрочем,  пречи на американците да се превърнат в най-цивилизованите хора на света. Те знаят какво искат. Следващата стъпка е да измислят как да го постигнат. А след това бързо се намират и нужните средства. Американците не си губят времето да  философстват. Проумяването на света при тях не е на почит. Онзи, чийто ум не намира начин да се изрази, явно страда от някаква болест, а онзи, който не се занимава с неща, които очевидно са му от полза в краткосрочен план – заслужава презрение.

    Независимо от това, американците са готови, при това съвсем добродушно, да признаят някого за „човек с тежест”, стига той да има репутацията на специалист в някаква „област” и стига тази област да е достатъчно отдалечена от собствените им занимания. Затова мнозина американци, занимаващи се с търговия, със застраховки, с по-тънките и вещи занаяти, проявяват пълно безразличие към изкуствата, което за художника, поета и т.н. е чудесно и дори очарователно. Може да се каже, че те харесват поета и затова му прощават капризите. Какво повече би могъл да иска един поет?

    От друга страна, преките взаимоотношения между човека на изкуството и хората, с които той е длъжен да си общува, за да пласира работите си, са толкова отвратителни, че не бих искал дори да ги споменавам.

    Целта ми в това есе не е да упреквам Америка за слабостите ѝ, нито да обсъждам дадени недостатъци, които са толкова очевидни, че дори обитателите на страната от време на време, поне смътно, си дават сметка за тях.

    Тезата, която защитавам, е следната: Америка е способна да създаде свой собствен Ренесанс, и някои абсурдни черти на американския начин на действие са просто повърхностни недостатъци, а не признаци на стерилност или някакво фатално заболяване.

    Когато англичаните се опитват да общуват с американци, те забравят, струва ми се, че си имат работа с южняци, хора от южни страни. Те погрешно си мислят, че Съединените щати, като бивши английски колонии, са населени с англо-саксонци. Ню Йорк е на същата географска ширина като Флоренция, Филаделфия е пò на юг от Рим. Няма никакво съмнение, че, както етнологията, така и климатът играе важна роля в обуславянето на националния характер. При положение, че става въпрос за толкова смесена раса, където различните народностни черти взаимно се неутрализират, климатът явно взема връх и повелява естеството на новообразуващия се народ.

    Когато европейците за пръв път стигат до Америка, тя е населена от номади. Какъвто и да е произходът на червенокожите, тяхната натура е различна от тази на ескимосите и от тази на китайците.

    В Европа, племе след племе, род след род, народите се пръсват из Испания, Франция и Англия. В тези страни могат да се различат много различни типове, но може да бъде видян и средният испанец или средният французин – този среден тип е творба на климата.

    Влиянието на климата се вижда най-ясно в моралните ценности на Америка. Особено що се отнася до секса, всички понятия за порядъчност зависят от нервната система, а тя на свой ред зависи от слънцето, от вятъра, от сухия или влажен въздух.

    Моралът на Масачузетс не може да бъде като този в Южна Каролина. Само страна като Америка е способна да създаде онзи морал, който човек открива първо у всички около себе си и после –  когато започне да чете антологии, като в стихотворението на Емерсън, чиито последни редове гласят:

    Когато полубоговете си отиват,
    Идват боговете.

    Или в тези няколко реда от друга строфа:
    И крайчеца на одеянието ѝ не задържай –
    най-бледа роза даже няма тя да хвърли
    от лятната си диадема.

    Тъй като всеки жив автор или е писал, или понастоящем пише за секс, секс и пак секс, моля най-смирено да ми позволите да направя следното простичко твърдение: най-често срещаните легенди имат своите американски варианти. Англичаните, французите и американците обикновено взаимно се шокират с поведението си. Габи Дели олицетворява галската нагласа и човек усеща как английската част на публиката в залата се изчервява до уши. Танцьорите от руския балет развяват разкошното си, пъстро езичество и всеки зрител с прерафаелитска чувствителност или суинбърнова закалка изпада във възторг. Какво ще означава думата „морал” след двеста години никой не може да предвиди. Съвременните стандарти на поведение биха могли да предизвикат у бъдещи поколения същото отвращение, с което сега се отнасяме към средновековния аскетизъм. Съвсем възможно е, дори в този момент, „американецът” да бъде по-малко потресен от френския морал, отколкото от английския, ако се изправи действително лице в лице с тях.

    След опита да се възроди мистицизмът сега изглежда ще ни се предлага ново начинание – един вид евгенично езичество. [В тези години евгениката идва на мода и в Америка и Англия се появяват множество евгенични дружества.]

    На пръв поглед се лутам безразборно с тези мисли, но на заден план в ума ми стои идеята за неустановените стандарти на поведение, които съпровождат италианския ренесанс и вероятно са били негов симптом или предвестник.

    Тъй като съм израснал в средновековната американска система, виждам такъв знак и в наплива на тълпата по Седмо авеню в Ню Йорк – тълпа езическа, сравнима с потока на имперския Рим, нахъсана, ведра, с животинска сила, която не съм срещал никъде из Европа. Няма я меланхолията, начумерената болнавост на лондоската тълпа; няма я вехтата живост на Париж. Нито мисля, че Виена има нещо общо с този темперамент.

    fifth avenue 1905-2

    Пето авеню, 1905г.

    Когато човек се връща от Европа, забелязва величината и силата на този странен нов народ. Тези хора не са англо-саксонци; боговете им не са боговете, които са ни дресирали да почитаме. И няма как да не се запита човек какво ли общо имат те с лирически стъпки и дължина на сричката.

    Знаем, че те са господстващ народ и че не понасят изтънчени неща. Въображението им не ражда красиви удоволствия. Те не могат „да седнат на бунището и да сънуват звездите”, както казал на Джоузеф Камбъл някакъв селянин в Ирландия.

    Желанията на новия гражданин на метрополиса биват задоволени преди още да са се породили. Благодарение на електричеството, той няма нужда от видения. В Кони Айлънд разполагат с изкуствена страна на феите и колкото и долнопробен да е паркът, когато си там, ако се поотдалечиш, светлините му са прекрасни на фона на нощта. А и самият този град  – Манхатън! Нима сградите на Ню Йорк не са египетски в презрението си към човешката единица? Именно такъв е духът на архитектурата в южната част на Манхатън – точно като духът на пирамидите. Египетският цар е презирал отделния роб, точно както американецът презира самотния долар.

    И тук, не в презрението, а в архитектурата, виждаме първите светлини на зората, нашата „алба”; на американската нация в зародиш. Градът е намерил свой израз. Първото от изкуствата е вече тук. Архитектурата, която никога не е умирала и едва ли е залинявала за толкова дълги периоди, както другите изкуства, вече е сред нас.

    Съвсем естествено е архитектурата да се развие първа. В сравнение с другите изкуства, нима не е тя много по-тясно свързана с утилитарността и с чувството за притежание?

    Нима дворците на ренесанса не са служели за реклама? Нима има нещо чудно, че архитектурата първа се отзовава? Така или иначе, тези нови сгради са красив филиз, проникнал из блатото на търговията. Тъй че, освен от чисто практическа гледна точка, бизнесът притежава и други страни, достойни за похвала.

    И в тази наша архитектура поетът вижда надежда – ако един народ се научи да разпознава фината красота в хубавите сгради, и ако така добие навика да прави разграничения, то не след дълго ще започне да проявява нетърпимост  и към нездравите и мърляви прояви във всички видове изкуства; и гладът за красота, събуден от подобни сравнения, не ще се задоволи вече само с един тип храна.

    Нашата средновековна система изискваше до неотдавна хората да строят големи къщи. Така, на два-три километра от дома ми, има два двореца – един подобен на Хауардън [дворец от 18-ти век в Уелс, където живее и умира Уилям Гладстоун], и друг, наподобяващ Бленъм [имението на херцозите Марлборо в Англия]; има също голямо имение (в Елизабетински стил) и множество други по-малки най-разнообразни сгради, като голяма част от по-старите къщи притежават разкошни интериори; и в нито един от тези случаи не може да се каже, че имаме архитектура – всичко е сведено до декорация, а архитектурата се състои в изобретяването на форма спрямо дадена цел; сграда, която може да приюти цял гарнизон за отбрана, едва ли би вършила работа на някой  отшелник.

    На плутократа, представител на нашия средновековен период, му е липсвало и все още му липсва въображение, и най-вече каквато и да било оригиналност.

    Истинските постижения на архитектурата са сгради като Пенсилванската гара или небостъргачът на Метрополитън Лайф в Ню Йорк.

    А плутократът, в желанието си да възвеличи своето име, само едно може – да построи това, което някой друг вече е построил, но – по-голямо.

    Затова имаме всичките тези огромни имения. Затова има и феодална система, ще рече: ако по нашите земи се е появил някой Савари де Малеон, то мълвата за него не се е разпространила.

    Разказват как един джентълмен, който намирал компанията на някой си Бил Донъхю, боксьор, за много забавна и воден от американската си любов към несъвместимости, решил да остави въпросния Уилям Донъхю сам в стая, пълна с дами от изисканото обществото.

    Дамите не знаели какво да кажат и мълчали. И Донъхю не знаел какво да каже и мълчал. И за известно време нещата замрели в това положение. Донъхю, седнал на ръба на малък стол, с дебели кожени ръкавици на ръце, станал червен като домат и продължил да се изчервява.  Накрая не издържал на напрежението и викнал:

    – Бас държа, че мога да вдигна това пиано!

    Никоя от дамите не поела предизвикателството. Най-накрая шегобиецът се върнал и така приключило всичко.

    „Успелият” американец неведнъж се оказва в подобна ситуация. Той зяпа цивилизованите хора по света и бас държи, че може да вдигне пианото. А те от своя страна остават безразлични, потънали в собствените си видове тъпота.

    Но все пак, след периода на красиви замъци, истинските наченки на нашата архитектура са налице.

    И това е възраждане, това е Ренесанс. Колкото до сградата на Метрополитън, кулата камбанария [като например тази в Пиза] от няколко века насам вече не е актуална. В момента, в който градовете престават да се нуждаят от часовникови кули, камбанарията престава да бъде жива архитектурна форма.

    С въвеждането на стоманата като строителен материал става възможно да се строят кули с пропорциите на ренесансови камбанарии, но и достатъчно големи, за да служат за офис сгради. Небостъргачът на Метрополитън е около 210 метра висок и се издига над Ню Йорк, както навремето камбанариите са се издигали над градовете по хълмовете на Тоскана. Небостъргачът е красив и бял, и несъвършен, защото часовникът е много грозен. Но всеки чувствителен човек, минавайки по улицата под него, се изпълва с мисли отвъд всекидневието и с гордост.

    И точно до него се намира църквата на д-р Паркхърст, бижу на архитектурата, заради което си струва човек да пропътува километри. Това късче архитектура може би няма нищо общо с бъдещето, но то олицетворява американското прераждане; то е имитация по европейски модел, но не пада по-долу от която и да е сграда, проектирана от Паладио по имитация на Ветрувий.

    Тази църква притежава качество, което никой от по-интересните експерименти не е успял да постигне, а именно – прецизност.

    Църквата на д-р Паркхърст

    Старата готическа църква на д-р Паркхърст, преди 1907г.

    Мадисън скуеър, Ню Йорк.

    Новата неокласическа църква на д-р Паркхърст, след 1907г.

    Метрополитън Лайф, Ню Йорк.

    “Камбанарията” на Метрополитън Лайф с църквата на Паркхърст вляво.

    Но да се върнем към камбанарията. В Грамърси парк можех да видя от прозореца на квартирата си една нова и светла сграда. Общият ѝ архитектурен план има формата на три реда с по три квадрата като на шахматна дъска, като извадим средния квадрат на най-горния ред.

    И тъй като липсващият квадрат създава сянка, ако погледне човек над площада към 21-ва улица, ще види две извисяващи се кули – което също е много приятно приложение към мотива на камбанарията. Но идиотът, строил сградата, е решил да сложи обла цистерна за вода на покрива и да развали профила. В следващите три десетилетия няма да има сила, която да може да спре подобни издънки. Ясно е, че е по-удобно водният резервоар да е над последния етаж. Но да им хрумне да построят водохранилище във формата на издадена по-малка кула, така че да се запази линията на сградата като цяло – това е просто мечта.

    Новата библиотека е още един пример за издънка, за куха конструкция. По-високата задна част е хитро разрешение на проблема със светлината в читалните. Но са се опитали да прикрият трети етаж зад балюстрадата. Балюстрадата така става фалшив елемент, а третият етаж стърчи като ръкав на долна риза изпод маншети. Покривът е ужасяващ. Тъй като библиотеката е заобиколена от високи сгради, човек постоянно я вижда отгоре. Архитектът е нарушил едно от най-основните правила на занаята, отказвайки да се съобрази с ъгъла и височината, от които сградата му най-често ще бъде гледана.

    Опитах се да обясня тези неща на един от по-младите служители във фирмата на архитекта – без никакъв успех.

    Той каза, че имало нужда от помещението на третия етаж. Не се и съмнявам, че би ми отговорил, че „има нужда” и от водната цистерна на другата сграда. Господ да порази дано цялата тази пасмина и дано да ни прати едно ново поколение.

    1908г. Ню Йорк, градската библиотека.

    Новата библиотека на Ню Йорк, 1908г.

    Все пак се провижда волята на експериментаторския дух. Някой си, например, е построил сграда с апартаменти на запад от парка и ѝ е лепнал фасада на готическа катедрала. Резултатът е лош, но духът, който дерзае с подобни опити, все някой ден ще победи с нещо достойно.

    За голямата Пенсилванска гара са копирали плана на баните на Диоклециан или някой друг от тази епоха. И двете имат широк вход и галерия, прости на вид, но способни да поемат огромния поток от хора; коридорите към пероните обаче са тесни и човек се чувства притиснат и сгъчкан.

    Веднъж обсъждах нашата архитектура с един познат, носител на американския еквивалент на „Prix de Rome” [френска стипендия за млади художници, основана по времето на Луи XIV, която позволявала на наградените да прекарат две или три години в Палацо Манчини, а по-късно във Вила Медичи в Рим; съществуваща и до днес]. Ако не друго, поне имаме десетина американски художници, чийто престой във вечния град е осигурен, тъй че да могат да се учат от древните образци на живопис, скулптура и архитектура. Та двамата с този познат разглеждахме Италия. Във Верона, в базиликата „Сан Дзено”, могат да се видят колони, носещи подписа на майстора-каменар. Ето така: „Me Mateus fecit” [„Направи ме Матей” – лат.]. Това е нещо, което ние нямаме и не можем да имаме, щом колоните се поръчват на едро. И това се дължи на „индустриалните условия”. Съвършената творба не се, или поне все още не се, определя от тях.

    Въпреки това, Америка е единствената страна, където съвременната архитектура заслужава някакво внимание. Ако не друго, архитектурата тук е поне едно живо изкуство.

    И не е ли Ню Йорк е най-красивият град на света?

    Не е, но пък не стои и много по-назад. В никой друг град нощта не е като нощите тука. Гледал съм от високо през  прозорците надолу към града. Нощем огромните сгради стават недействителни и вълшебни. Те губят своята вещественост – виждат се само осветените прозорци.

    Квадрат след квадрат от пламъци, изсечени в ефира. Ето нашата поезия. По волята ни, звездите са слезли от небето.

    Колкото до пристанището и града, видян от пристанището, когато за последно бях там, до мен застана грамаден ирландец и безуспешно се опита да се изрази, повтаряйки:

    – По’лемо от Лондон.
    – По’лемо от Лондон.

    Виждал съм Кадис от морето. Тънък бял лотос отвъд ослепително синя вода. Виждал съм градове. Ирландецът мислеше само за размера. Аз мислех за красотата и в сравнение – Венеция ми изглеждаше като накичена кукленска къщичка. Ню Йорк е навън, на открито.

    Колкото до  Венеция – ако г-н Маринети и неговите другарчета успеят да сринат този древен град, ние ще го построим наново в мочурищата на Ню Джърси, а в старата Венеция ще ходим да пием чай.

    II.

    Имах удоволствието да се запозная с многоуважаван американски писател, който заговори за Американската академия, където той бе почетен член. Каза ми: „Странно е как на този континент изкуството и литературата просто не виреят”.

    Не, не е странно, ако се вземе предвид, че тук всеки индивид, или почти всеки индивид, с достатъчно умствена енергия, за да ни интересува, се занимава или с бизнес, или с политика. А политиката вече не е нищо повече освен бранш на бизнеса.

    „А защо интересни индивиди се занимават с подобни работи?” –запита ме някой неотдавна.

    Защото въпросните работи са много интересни. В тях няма застой. Условията постоянно се менят. Страната се променя напълно на всеки десетина години, като изключим някои общи форми като правителство, митници, полиция и пр. Но няма бизнес институция, няма търговски взаимоотношения, които да са статични; и никое обединение на интереси не изисква дългосрочна лоялност.

    Америка е създадена от номади. Дори Европа по времето на Хлодвиг не претърпява толкова вихрушки и порои от преселения. От заседналите народи първо се откъсват и идват мигрантите по душа; след няколко поколения те се разединяват; едни се заселват и пускат корени, а други се запътват към нови гори и пасища, към мините и т.н.

    От типа имигранти, които отидоха в Канзас през „петдесетте”, преминалите в новите територии на Канада и Британска Колумбия бяха 150 000 през 1907г, ако не се лъжа.

    От живи членове на собственото ми семейство съм чувал разкази за типове индивиди, представляващи отделни фази на цивилизацията, които са изчезнали не само от еди-коя-си географска ширина, но и изобщо.

    Типичният американски бизнесмен от 1840-та или от 1850-та е много различен от типичния американски бизнесмен на 1870-80-та, както и от днешния типичен бизнесмен (1912г). Всъщност той няма нищо общо с тези двамата, освен климата и влиянието на климата.

    Американският бизнесмен, който строи железопътни линии, който сече горите и прокарва напоителни канали, няма нищо общо с бизнесмена, който къта печалбите от последвалото развитие на промишлеността. Първият тип, за когото говоря, е човек на мечтите, в епоха, когато да мечтаеш е носело реални блага – той е авантюрист, той е безгрижен. Вторият тип е затворен човек, който гледа да граби, той е ненаситен и упорит. Първият има дух и характер. Днешният бизнесмен е най-вече маска, идеалът му е лъскав, никелиран касов апарат, към чиито добродетели той всячески и най-всеотдайно се стреми.

    Първият общува с хора, вторият се занимава с хартиени бланки. Освен бизнеса, той няма други интереси и сладкодумието не му се отдава.

    Не искам да кажа, че авантюристичният дух е изчезнал напълно, или че англо-саксонецът е изчезнал като вид. Просто казвам, че предприемаческият манталитет, който носи успех през 1870г, не носи успех през 1912г. Колкото до приключенския дух – познавам двама типа в Ню Йорк, достойни мъже; и двамата са се били в битки и са пътешествали с кораби, и са живели всякак – ту изкарвайки по два долара и половина на седмица, едва свързвайки двата края, ту печелейки по 7 500 на година.

    Та веднъж, когато и двамата работеха като чиновници в застрахователна компания, се запознах с един стихоплетец; не че съвсем му липсваше талант – умееше да имитира други поети; и го заведох с мен в квартирата им. Исках да разсея скуката, с която натрапената му компания ме изпълваше, и си мислех, че ще му се отрази добре да се срещне, макар и за малко, с истински хора.

    И по някое време, с лъвската си смелост, решил, че е изправен лице в лице с омразния меркантилен враг, той реши да възвиси разговора. Настоя да ни прочете лошо стихотворение от друг автор, не негово (казвам поне това в негова защита), а от някакво списание, жалко опошляване на едно или друго чувство.

    Ние тримата се оказахме в много неловко положение, стараейки се да не се разсмеем. Защото, първо, двамата чиновници притежаваха благородство по рождение, а стихоплетецът – не, и второ – те бяха много по-начетени от него и знаеха повече за литературата, отколкото той изобщо някога би могъл да научи. Единият от тях, при това, имаше странната наклонност да чете Шекспир, Рабле и въобще творби от онази епоха, и умееше да разказва истории, а и притежаваше пребогат речник, и пиперлив, колоритен изказ, с какъвто би могъл да се гордее всеки елизабетинец. И така тази марионетка, този позьор, който никога не беше чел нещо, писано преди 1890г., и чиито словесни умения се свеждаха до имитации на известен, все още жив автор, продължи да ни поучава и да хленчи за възвишени глупости.

    Та това е то „изкуството в Америка”, или, по-скоро, „литературата”. И затова никой не може да очаква „американецът” да вземе „литературата” на сериозно и затова тя е в ръцете на разни дамски кръжоци или на клубове по „текущи събития”, и се брои за „културно влияние”. И болестите, които тровят нашето изкуство, или, нека да го ограничим за момента – нашата литература, са немалко.

    Поезията е ранна форма на словесните изкуства. Един народ пише добра поезия преди да се е научил да пише добра проза. Ние сякаш сме обърнали нещата. Има в американската литература – съвременната литература – добре написани романи, макар и наполовина пълни с жаргон. Романистите притежават същите качества, които откриваме и в нашите писачи на реклами, тъй като в рекламите се обръща внимание на живия, деен език. Когато има пряка връзка между действие и печалба, американецът веднага развива нужните качества.

    Освен при авторите на подобна симптоматична проза, сред живите американци няма нито един, чиято работа да заслужава дори най-малък интерес от страна на сериозния поет. А знаем, че нацията печели слава именно когато създаде изкуство, което в други страни не позори родината си. Литературата е едно министерство на външните работи на всяка страна. Народите стигат до някакво разбиране помежду си само чрез изкуствата и само чрез тях добиват взаимно уважение.

    Болестите на американската литература са сведени най-вече, преди всичко, и най-първо, до следното: вътрешно гниене – „списанитис”. Има и по-дребни заболявания; например в поезията се срещат следните дребни шарки:

    Имаме „школата на мъжествения стих” или „на червената кръв”; болните от тази шарка си мислят, че човек се различава от животните благодарение на фалоса. Творбите им звучат като книжка от Сандоу [Юджийн Сандоу или Евгени Сандов, баща на културизма].

    Имаме и „школа на великолепието”, чиито членове следват най-лошото от Киплинг и Суинбърн. Целта им изглежда е да назоват колкото се може повече съзвездия и да ги натоварят с колкото се може повече многосрични прилагателни, независимо дали са подходящи или не.

    Имаме социологичната школа, която перифразира в слаби стихове идеите, изразени в проза в миналогодишните списания.

    Под подобно знаме се развяват и пост-Уитмъновците. Уитмън, отбелязвам, не е поет; той е рефлекс, първият неподправен рефлекс в епоха на ерзац литература. Той е своето време и своя народ (1860-1880); това е може би скандално твърдение, както относно Уитмън, така и относно епохата.

    Неговите „последователи” се задоволяват да имитират недостатъците на стила му. Не си дават сметка, че неподправен рефлекс през 1912г. би произвел съвсем друг резултат от рефлекса на 1865г.

    Някъде покрай глезените на всички тези школи се подвизават представителите на „нормалното стихоизделие” – сиреч, онези, които пълнят страниците с приятни домашни чувства в подредени боязливи стихчета.

    И над всички, като огромна отвратителна гъба, са виснали „по-добрите ни литературни списания”.

    В нито един от тези случаи не става въпрос за невежество или безразличие от страна на читателската публика; става дума за псевдо-поети и за система на контрол върху книгоиздаването. Изкуствата виреят добре дори във времена на най-дълбоко невежество сред народа. Те могат да виреят въпреки лъжливите проповедници и продажните писачи на имитации; но проблемът тогава е че народът не знае, че изкуствата са живи, и ерзац литературата избуява.

    Сериозният поет не се подчинява на „закона” за търсене и предлагане. Той процедира като химика – четиридесет пъти нищо няма да се получи от експеримента, но четиридесет и първия път или четиристотния път съчетанието на елементи ще сътвори чудо, което ще пребъде или няма да пребъде. Търговецът или трябва да се откаже от експерименти, от откривателство, ограничавайки се до производството на това, което се търси, или трябва да пробутва за продан и неуспешните си опити; и двата случая са фатални, както за поета, така и за учения.

    Всички редактори, дори да са добросъвестни по природа, се превръщат в долни същества, упражнявайки професията си. С други думи, системата на издаване на литературни списания в самата си основа противоречи на целите на сериозния поет.

    Това е неизбежно. Поетът рисува нещата, действителни или въображаеми, така, както ги вижда; той дава тълкование и страстен изказ. Поетът трябва да е свободен, както математикът е свободен. Ако се случи да е велик поет, той ще иска да ни представи колкото се може повече от живота такъв, какъвто го познава. Няма да има време да се повтаря. Както Коулридж отбелязва мъдро някъде, отличителната черта на творчеството му ще бъде като подводно течение, което се усеща навсякъде, но никъде не е видимо в отделна струя. Никоя част от творчеството му, взета сама по себе си, няма силата, която би могла да има в контекста на цялото.

    Главата си залагам, че, ако прочетете публикациите от списания на някой автор, събрани на едно място, ще усетите сухота, ще имате чувството, че нещата поотделно са били по-дълготрайни.

    Цялата работа е в това, че редакторът търси текстове, които да пасват на общата схема на броя. Точно както собственикът на фабрика иска един работник да навива болтове и друг да прави колелета и всеки да извършва някакво механично действие, почти без да мисли, така издателят на списание иска един да му дава едно, а друг – друго; да кажем, един да пише някакви истории, а друг пътеписи за Италия и най-вече – нищо прекалено лично.

    Подобно на природата, сериозният поет трябва да е отворен. Природата не се открива напълно в един параграф. Тя е сурова и чорлава, не е подредена в чисти категории. А пък „читателите” търсели хитри криминалета от еди-какъв-си тип – в това се опитват да ни убедят – и писателят, и неговите имитатори трябвало да спрат да мислят за живота и значението на живота, и да впрегнат ума си да измислят хитри разказчета за престъпления, които да се вместват в 5000 думи.

    Срещал съм редактори, които в началото са водени от идеали, но постепенно съсредоточават цялата си енергия в просъществуването на списанието, а не в това на писателя. Когато казвам просъществуването на писателя, имам предвид истинския живот на писателя, себепостигането му в изкуството, великото му животописание. А то е делото на цял живот. И ако му се случи нещастието да преуспее в периодиката или в някой друг клон на популярното книгоиздаване, той почти веднага се превръща в нещо отживяло. Престава да носи проникновение, старае се да повтори ефектите, с които е успял да се наложи, добива навика да се повтаря. Така изкуството му атрофира и умира.

    При истинския писател винаги има остатък, винаги има нещо, което остава извън творчеството. Затова да го познаваме като човек си струва повече, отколкото да познаваме книгите му. В дългосрочен план нищо друго няма значение. Когато четем цялостното творчество на истински писател, винаги смътно усещаме присъствието на този остатък. Но именно този вид писатели, които носят това в себе си, биват измествани от комерсиалната периодика.

    Списанията дори не насърчават словесното майсторство, тъй като майсторството в езика, техническото умение, означава да се намери или да се създаде точно взаимоотношение между съдържание и изказ. Техническите умения, нужни на списанията, се състоят в нагаждане към дадени клишета.

    Заявил съм вече вярата си в американското „рисорджименто”. И нямам желание да лаская страната като се преструвам, че в момента не сме в някакво тъмно средновековие.

    „Рисорджименто” означава „събуждане на умовете”. То ще окаже влияние не само върху изкуствата, но и върху ежедневния живот, политиката и икономиката. Ако ви се струва, че обръщам прекалено внимание на състоянието на изкуствата, то е защото изкуствата реагират на раздвижването на умовете по-бързо и по-явно, отколкото институциите, а не защото е по-важно да се говори за тях. [Този текст на Паунд е публикуван за първи път в списанието New Age, което може да се нарече политическо списание, макар че по широкия си обхват на теми не прилича на нищо, което днес бихме нарекли политическо списание.]

    „Рисорджименто” означава мощно освобождаване; освобождаване от идеи, от глупост, от условия, от тиранията на богатите и на армиите.

    Нека погледнем първо идеите – сред средствата за тяхното формиране и, в настоящия случай, тяхното разпространение и подръжка в обращение са същите тези тъй уважавани, и тъй слаби списания.

    Отношението им към поезията тълкувам като показател за умственото им развитие. Чувам, че отношението им към пътеписите в проза е същото – при това ми го казва човек, който е отишъл до другия край на света и се е върнал обратно, без никаква помощ от тяхна страна.

    Всеизвестно е, че в лето господне 1870-то Йехова се явил на господата Харпър и компания, и на редакторите на „Сенчъри”, „Атлантик” и някои други списания, и тъй им зарекъл: „Както се пише днес в лето 1870то, тъй да се пише завинаги. Това е последното божие откровение. Нищо да не се променя.” И те, бидейки почтени и богобоязливи хорица, послушали словата на Всевишния и се сдобили с голяма почест и слава. Нима не им е попечителка самата повеля божия! И ако не ми вярвате, разгърнете някой брой на „Харпърс” от 1888г. и го сравнете с брой от 1908г. Гръм да ме удари, ако отриете някаква разлика, освен в датата.

    Та затова, когато открито заявявам, че в Америка има повече творческа енергия, отколкото из цяла Европа, не рискувам някой да ми повярва. Документите противоречат на думите ми.

    А когато добавям, че няма нито един жив писател в Америка, чиято работа да буди и най-малък интерес у мен, ме обвиняват, че сам си противореча. В отговор мога да кажа, че няма почти никой в Америка, който да може да различи доброто писане от лошото – или поне, няма такъв човек в системата за разпространение на литературата.

    Забавно е да отбележим, че американците приеха Уитмън едва след като той им бе подобаващо представен от Уилям Майкъл Росети.

    Когато младеж в Америка, притежаващ инстинктите и душевността на поет, започне да пише, няма кой да му каже: „Предавай точно чувствата си и се опитай да изразиш точно това, което мислиш! Бъди колкото е възможно по-кратък, избягвай всяка преструвка и всякакви украси. Учи се направо от майсторите, усвоявяйки колкото можеш от техническите им умения. Не слушай съветите на хора, които никога не са написали свястно стихотворение. Запитвай се от време на време (както съветвал навремето Лонгин) какво ли би си помислил еди-кой-си велик поет за твоите стихове”.

    Дори точно обратното – той получава от разни редактори послания като следното: „Уважаеми г-н Еди-кой-си, Вашите стихове и т.н. са много интересни и т.н., но трябва да обърнете повече внимание на общоприетите вече форми, ако искате да се радвате на някакъв успех”.

    Това получавате от г-н Многомилков, който изпитва най-топли чувства към вас. И нищо, ни на земята, ни на небесата, може да накара г-н Мн. да погледне на нещата по друг начин. Още от малък той е обучен да почита модните клишета на 18ти век. Никога, дори и за момент, не се е замислял по някой основен въпрос на естетиката и на изкуството. Научили са го, че има само един добър стил. И този г-н Мн. е навсякъде. (Съществува един редактор, който е заучил стила на 1890г. вместо на 1870г, но и той не мръдва от там.)

    Съдим априори!! Как е възможно!!! Служител на свещения император – в чайна за простолюдието?

    Естествено, изкуството и успешната периодика са несъвместими, защото работата на поета е да казва истината, дори и бъде ненавиждан за това, а работата на редактора е да поддържа тиража на списанието. Младите писатели трябва да бъдат възпитани на здравословна доза оскърбително презрение към периодиката и всякакви издания. Добрият поет не е задължително образован човек. Често има хъс да се учи. Дори малко в повече. Помня, че когато бях на двадесет, си мислех, че да приемат моя публикация в „Атлантик” е чест. Има много млади поети в Америка, които живеят с подобни заблуди.

    Срещнах един тип в Ню Йорк, на възраст малко над тридесетте. Нямал време да се „образова”. Харесах някои от стихотворенията му. Казах му: „Дай ми още няколко стихотворения, ще ги взема с мен в Лондон и ще ги публикуваме”.

    Всичко, което ми даде след това, беше покварено. Питах го: „Защо така си го направил тук?” Той ми отвръща: „Така ми казаха”. Питам го: „Защо така си развалил ритъма и си сложил безмислена инверсия, само за да спазиш някаква изтъркана стъпка, дето на всички им е втръснала?”

    Получавам същия отговор. Казвам: „Защо пишеш неща, които не мислиш, само и само за да вмъкнеш повече рими, отколкото в действителност ти трябват?” Той казва: „Казаха ми, че иначе нямало да има достатъчно рими”.

    После ми прочете хора на своя пиеса – прекрасен ритъм. Формата на стиха съответстваше и принадлежеше на стиха. И му казвам: „Света Богородице! Защо не пишеш такива неща през цялото време?” И той ми отговаря: „О! Не знаех, че това се брои за поезия. Това го написах, защото така исках – писах го, както го чувствам.”

    И, естествено, да „успееш”, както го наричат, означава да се нагодиш. Да се нагодиш към клишетата и то клишета, които нямат нищо общо с познаването на някакво изкуство, нито предполагат то да те вълнува. Ето пример: запознавам се с дама, която се впуска в излияния за поезията ми. Заговаря ме с подходящата скромност – дали бих удостоил списанието им с моето внимание или презирам всичко американско.

    И им пратих упражнение по граматика, щателно изпипано и съвсем явно изкопирано от Antоlogia graeca.

    И те ми писаха, че са във възторг и ми платиха съответния хонорар, и ме уведомиха, че възрастен член на Американската академия (г-н Хауелс, ако трябва да бъдем точни) много харесал стихотворението. Така че им пратих истинско стихотворение, модерно стихотворение, което съдържаше думата „uxоrious” [„влюбен в съпругата си”] и те ми писаха, че съм сложил три „р”-та в първия стих и било много трудно за произнасяне и може би съм си спомнял, че Тенисън веднъж се възмутил от употребата на четири „с”-та в някакъв стих с различна стъпка.

    Ето за това говоря. Упражненията по граматика носят пари. Има също така пазар за оптимизма. За всяка глупост, облечена в симетрични панталонки, ще се намери купувач.

    Дори и за момент редакторът не си задава единствения въпрос, който всеки критик има правото да си зададе, а именно: този поет сериозен поет ли е?

    Предава ли тази творба по сполучлив начин онова, което авторът е искал да каже?

    Спазва ли законите, които сама съдържа в себе си?

    Формата съответства ли на съдържанието?

    Няма никакъв интерес към поезията като живо изкуство, като изкуство, което се променя и се развива, запазвайки същия корен, но преобразявайки се напълно на всеки двадесетина години.

    Или, може би, мога да се изразя още по-сбито: Те полагат големи усилия да установят дали стихотворението отговаря на някакъв стандарт. Но не ги вълнува въобще да проверят дали новите неща, живите неща, които търсят нов изказ, успяват да намерят съответстващи им форми.

    Колко често ми се налага да чувам европейски автори да казват: „Не виждам с какво се занимават американците, освен че ни пращат обратно имитации на това, което вече сме създали.”

    Има и друга нотка: „Америка преди имаше значение.” Има се предвид, имаше значение в света на литературата. Чувал съм това в Лондон от устата на хора, озадачени от този факт. Чувал съм почти дума по дума същата фраза в Париж от един от сериозните критици. „Защо е така сега?” – каза той. „Преди петнадесет-двадесет години смятахме американците за сериозни писатели.”

    Днешна Америка е типът страна, която прогонва Хенри Джеймс и кътка в любвеобвилните си прегръдки един небезизвестен Хенри Ван Дайк.

    Това твърдение е драстично, но фактът е налице.

    Позицията на Америка в света на изкуството и литературата днес е като това на Испания по времето на Сенека Млади и Сенека Стари. Що се отнася до цивилизацията, Америка е голямата, богата, западна провинция, пратила един-двама видни писатели в източната столица. И тази столица, разбира се, не е Рим сега, а двойката Лондон-Париж.

    Чисто колониалната ни култура произведе Ървинг и Хоторн. По това време традицията е английска и без примеси. След това се сдобихме с Уитман, „Рефлексът”, който не ни е оставил нищо повече от свидетелство за човешкото съществувание, защото за да се нарече поет, писателят трябва да покаже, че е способен на въздържаност и самообладание, трябва да покаже, че може да надвие силите, които го лашкат насам-натам.

    Колкото до нашата епоха, страната е дала на света двама души на изкуството: Уистлър, от школата на майсторското произведение, школата на Дюрер и Хокусай, на Веласкес; и г-н Хенри Джеймс, от школата на Флобер и Тургенев.

    Ако някой чужденец желае да научи нещо за особеностите на Америка, нека чете Хенри Джеймс: той ги е очертал и описал съвършено. Вярно е, че по-емоционалните американци обвиняват г-н Джеймс в безчувственост; и се смята също така, че читателят трябва да познава и двата континента, за да може действително да го разбере и оцени.

    Мисля, че в непрестанните спорове относно стила на Джеймс, мнозина пренебрегват неговата пропаганда, постоянните му усилия в полза на свободата на индивида, неспирната критика срещу жестокостта и стремежа към потисничество. Голяма част от истинската работа, която трябва да бъде свършена на този свят, се осъществява именно с такива ненатрапчиви и неспирни диагнози като тези на Джеймс. Ядрото на работата му не се ограничава до Америка, но никой друг не е предал толкова добре очарованието на всичко хубаво в американския живот, на онези с вдигната глава, или, така да се каже, на върховете, тънещи в блатото на националната ни бъркотия.

    Може би е ненужно да споменавам образа на американския манталитет в първия том на „Американецът” или фината дисекция на дилетанта в „Портрет на една дама”. Този тип ни е добре познат. Срещал съм Озмънд във Венеция. Правеше кожени орнаменти. Беше разстроен, защото Теодор Рузвелт демонстрирал ужасна простащина, отивайки на погребението на Крал Едуърд с мека филцова шапка. В това се състоеше интересът му към обществените дела на страната.

    Но да се върнем към г-н Хенри Джеймс и неговите образи – колко фино е разграничил „старото” от „новото” в разказа “Crapy Cornelia”, нашето любезно, безвкусно, ненатрапчиво старо и триумфалното, никелирано ново.

    Не съм съгласен с твърдението, че диагнозата е нещо статично, нито мисля, че „опознай себе си” е насърчение за апатия към света.

    Вярно, работата на писателя на романи е да описва точно обноски и външности: той трябва да ни представи някакъв спектакъл; трябва – ако ми позволите метафората – да опише с прецизност естеството на машината, положението и взаимодействието на зъбчатите колела.

    Поетът или човекът на изкуството – и това е разграничение, което никой прозаик не иска да признае – поетът е един вид манометър, волтметър, сбор от тръби за термометрично и барометрично пророкуване.

    Дори не му се налага да следва логика. Искам да кажа логиката, която се изразява в поредица силогизми.

    Така творчеството на Хенри Джеймс ме изпълва с радост и му отдавам почит доколкото способностите ми позволяват.

    Проявявал съм също интерес, макар и в съвсем различна степен, към работата на Греъм Филипс – по начина, по който човек проявява интерес към пошло нарисуван портрет, където художникът е успял да постигне прилика с „познат модел”.

    Филипс описва в лоша проза различни типове американци, такива, каквито неговата социална  среда му позволява да опознае. Мисля, че романите му показват на какво Америка е способна „сама”. Той е местно явление. Ако разгърне книгите му, любопитният европеец ще разбере защо се налага да живеем в чужбина. Но цялата история може би не заслужава място в едно толкова кратко резюме на настоящето.

    Романите на Хенри Джеймс ми доставят дълбоко удоволствие. Изложбата на картини на Уистлър в Тейт (септември 1912г.) ми вдъхна повече житейска смелост, отколкото законопроекта за Панамския канал или която и да било друга проява на енергия от страна на Америка.

    И по въпросната тема писах лоши стихотворения и избухвах в несвързани опити за разговор, в стремежа си да обясня какво тази изложба означава за американския поет.

    Тя ни показва работата на художник, който е роден в Америка и носи в себе си всичките сили на бъркотията и хаоса, присъщи на Америка, но е успял да наложи порядък в творчеството си, постигнал е най-висше майсторство – не благодарение на някакъв талант по рождение, а с постоянство и търсене, и труд.

    За читателите, които не са видяли изложбата, мога да спомена, че тя не съдържа очакваните „Ноктюрни”, а творби в различни стилове, пастелни рисунки по старогръцки мотиви, една прерафаелитска картина, картини по испански, северни и японски образци, както и някои ранни неща, които не мога да определя.

    Борбата на целия му живот е изложена наяве. Опитал е всички средства, нищо не си е спестил, борил се е в една посока, докато не постигне желаното или докато не разбере, че посоката е грешна. Когато извежда нещо до завършек, не се повтаря. Много борби е преживял, за да стигне до последните ноктюрни.

    Казвам всичко това по тромав начин. Но ето един американец. В себе си Уистлър се е борил с недостатъци и пречки, за които европеецът може само да гадае.

    Веласкес не би могъл да нарисува обувките на мъничката г-ца Александър, нито шала, преметнат на стола. И Дюрер не би могъл да се справи по-добре с двете лица, в „Grenat et or” [„Гранат и злато” – фр.] или „Кафяво и златно”. Първата картина се нарича също „Le petit cardinal”.

    Тези две картини съдържат цяла Шекспирова драма, въпреки че разбирането и въздържаността на Уистлър са такива, че той би ви дал само съвсем сдържан коментар върху техниките на изображение, върху картините като живопис. И критикът би трябвало да се интересува само от тези техники. Това е единственият етап на рисуването, който се поддава на обсъждане. Колкото за останалото – или го виждате, или не го виждате. Художникът споделя с вас съкровени познания, само ако можете да ги разберете.

    Уистлър доказва веднъж завинаги, че да си роден американец, не значи, че си прокълнат за вечни времена или че пред теб стоят непреодолими препятствия в стремежа към най-висше изкуство.

    И преди него никой не бе успявал да го докаже. А той го доказа въпреки многобройни спънки и множество осуетени опити. Заедно с Абрахам Линкълн, Уистлър полага началото на нашата Голяма Традиция.

    Обноските и нравите ни са различни (и слава богу, че са различни!) от английските. Това е така, защото етиката ни лежи на различна основа и защото порядките ни имат различен произход.

    Признавам, че от Англия съм видял само Лондон и приятелите ми казват, че не познавам Англия въобще, тъй като си общувам само с няколко свръхцивилизовани индивида, които се вълнуват от изкуство. От това, което все пак съм видял, мога да твърдя, че английските обноски и нрави представляват система за отбрана, развита с усет и мъдрост, и породена от нуждите на хора, които живеят в голяма близост едни до други.

    Човек се нуждае от известна доза свобода. В града той не може да си позволи да опознае отблизо съседите си.

    Всеки в Лондон познава всички, които иска да познава. Познава всички, за които има време. Запознава се с толкова разнородни хора, че не остава място за любопитство към даден тип.

    Всяко ново познанство е експеримент, всяко ново приятелство представлява опасност. Да се сдобие човек с едното или с другото означава да наруши равновесието на живота си. Означава, че трябва да преразпредели времето си, за да допусне нарушителя.

    Положението в Лондон е такова от векове насам и е създало нуждата от известни процедури.

    Хората тук имат клубове, за да могат да те огледат и изпитат, без да им се налага да те канят вкъщи. Ходят на „чай”, за да могат да проявят гостоприемство, без да те канят на вечеря.

    Срещате се за обяд, за да можете да се видите в отсъствието на съпруга.

    И всички тези неща биват организирани с невероятна трезвост и лекота, осигурявайки удобен, но доста анемичен социален живот, а на чужденеца не му остава друго, освен да се възхищава на ловките им машинации.

    Нетърпеливият чужденец, нетърпеливият американец, който си мисли, че може да се отнася към англичаните като към всички други човешки същества, рискува да се почувства зле и отвратен от привидното себелюбие и снобизъм, да си тръгне, мърморейки гневно „Господ не би стъпил тук, родината му е от другата страна на Атлантика”.

    Докато не опознае внимателно нравите в страната, пътешественикът, който иска да остане в нея за повече от седмица, трябва да се отнася към местните обитатели като към загадъчни и вероятно опасни насекоми.

    Английските начини на общуване са напълно в рамките на здравия разум и са добре приспособени за метрополис на тънещ в мъгли остров. Нашите са коренно различни. Несъзнателно нас ни занимават други неща.

    Нашите порядки не датират от епохата на паланкини и лакеи, а от времето, когато хората са живеели на петнадесет километра един от друг. Сприятелявал си се със съседите, защото ти е била нужна помощта им за отбрана срещу диваците.

    Никой американец не познава всички интересни хора, които иска да познава. Американецът се хвърля през глава във всяко ново познанство с надеждата, че това ще се окаже точно човекът, когото той търси; човекът, с когото може да си говори на тази или онази тема, която не интересува никой друг сред познатите му.

    Но и със същата бързина занемарява познанствата си, защото много малко сред тях заслужават да бъдат запазени.

    Когато хората живеят далеч един от друг, всеки гост е извор на новини. Гостът бива гощаван. Остава за обяд. Остава за вечеря. Най-вероятно преспива на място и остава за обяд на следващия ден. Градският живот не е успял да унищожи напълно тези обичаи сред нас. Не мисля даже, че е променил отношението ни към гостоприемството, към подробностите, към нещата, които правим без да се замисляме.

    Прислужниците ни не се ужасяват, когато променим някоя установена порядка на ежедневието. Казват ми, че в Америка няма прислужници в английския смисъл на думата. Но следната история от Вермонт илюстрира краен, а не средностатистически, случай:

    Г-жа Д. от Ню Йорк, която прекарвала лятото в щата на зелените планини, с голяма трудност успяла да намери момиче от съседна ферма да помага в домакинската работа. И някой дочул майката на момичето да споделя в местния пощенски клон: „И таз там жена, седнала начело на масата и наредила децата от две страни, фащала да звъни със звънче, да дойдела мойта Ани, да ѝ подаде нещо от скрина, дет’ бил до нея, моля ви се!”

    Разбира се, обноските зависят не само от условията на живот, в които се пораждат, но и от етиката ни.

    Доколкото виждам, в Англия не съществува морален принцип, който да не е, по един или друг начин, проявление на чувството за притежание.

    Нещо се счита за правилно и порядъчно, ако варди имущество или поддържа наследство, без никакъв оглед на това, дали гнети или поробва други хора.

    При нас презумпцията е че е правилно онова, което дава най-голяма свобода, най-голяма възможност за развитие на индивида, независимо от пол, възраст или социално положение.

    Вярвам, че ние сме най-щедрите хора на света или, ако не друго, че сме най-непредубедени в щедростта си.

    Уилям Блейк е написал: „Единствените злини са жестокостта и потисничеството.” А в „Книга на мъртвите”, в изповед под формата на отрицание, се явява следното: „Не съм отритнал Бог в никое негово проявление”.

    Мисля, че в Америка се придържаме към тези елементи – съзнателно или не.

    Със сигурност ни обзема ужас, когато за пръв път се сблъскаме с някои фази на английския живот. Струват ни се пошли, животински и „средновековни” в най-лошия смисъл на думата.

    Завръщането в Америка е като ободряваща, пречистваща баня. Поне на мен така ми се струва. Може в страната да има злини, но мирисът на повсеместна поквара не се натрапва постоянно. Срещаш много невинни хора, които нямат представа за съществуванието ѝ въобще; срещаш толкова по детски наивни хора, които не разбират от двусмислици.

    Вярвам, че в склонноста ни да не приемаме някои неща прекалено сериозно сме по-скоро като французите. Френският морал е вкоренен във вярата в семейството. „Ако семейството устоява – нацията устоява”, останалото се счита за подробности.

    В Америка се възмущаваме от френския матриархат, от тиранията на семейството, но английската система на движима собственост, на „стока”, вероятно би ни възмутила още повече.

    Ако приемаме секса по-лековато, то е защото вярваме, че има по-важни неща.

    Французите лековато приемат секса. Те са, общо взето, по-наясно със секса и по-наясно с разновидностите му, и това се вижда дори и в най-обикновените им книги.

    В Англия, от друга страна, сексът се приема на сериозно. Ако някой мъж е извън нормата по някакъв начин или е импотентен, или му се ще да има повече от нещо, което не му се отдава много, или спада към някаква категория на патологичност, той се заема да пише книги по въпроса, да основава секти и да набира поддръжници. И изглежда очаква цялото общество да се промени спрямо индивидуалните му предпочитания.

    Колкото до жените, гръцкият пантеон е представил общите типове не по-зле от който и да е по-късен автор: Церера – майката, майка по природа, майка на всичко, което расте, тип, признат от Евгеничното дружество.

    Юнона – британската матрона, порядъчност и социално положение, които трябва да се поддържат на всяка цена – ничий комфорт не е от значение. Жените от този тип винаги са били, и слава Богу, винаги ще бъдат, лъгани от съпрузите си.

    Афродита – името е достатъчно. Атина Палада – многоизстрадалата интелектуалка. И Артемида.

    Фигури на Артемида е имало и има доста, но психологията не е обърнала никакво внимание на типа досега.

    Може би защото сме млад и неопитен народ, в Америка ние продължаваме да вярваме, както в този женски тип, който е всъщност доста сложен, така и в дълбоката симпатия – чувство на близост и обич, несвързани със секса.

    Семейните ни връзки са толкова слаби, че около себе си създаваме друго семейство, с което ни сродява не кръв, а темпераментът ни. Мисля, че за европейците е много трудно да разберат как и защо това е така.

    „Чувство за притежание” – казах аз. „Което е много важно” – добави британски редактор.

    Търпеливият чужденец може само да размишлява върху факта, че Англия е обременена с имперските си владения; че за колониите ѝ казват, че са добре управлявани; че управлението на тази Великобритания между четири морета не е за завиждане.

    Каквато и роля да играе чувството за притежание в Америка, в настоящата президентска кампания се употребява един лозунг, който едва ли би бил скандиран в друга страна, освен в Америка и Франция.

    „Първият дълг на една нация е да съхрани човешките си ресурси”.

    Вярвам, че в това изречение се съдържа бъдещото величие на Америка.

    Вярвам, че благодарение на това проникновение ние ще надминем всяка нация, която най-напред се опитва да съхрани материалните си ресурси.

    Не казвам, че американецът е лишен от чувство за притежание, но за него надпреварата, играта и придобиването са много по-важни от запазването на собствеността.

    Идеята за непоклатим и еднообразен ред на нещата все още не е проникнала американския ум. Относно което мога да разкажа следната случка: Баща ми, в миньорски град на западен щат, наел някой си Джоунс да нацепи дърва за една седмица. След като тъй нацепените дърва били изгорени, баща ми, след седем дни, се видял с Джоунс и му предложил същата работа. Въпросният Джоунс рекъл: „Да цепя дърва, Хоумър, да цепя дърва? Ти кажи, не искаш ли да идеш на изток и да продадеш една мина за мен?” Джоунс вече имал десет хиляди долара в банката, освен мината.

    В подобни условия не можеш да храниш вярата, че всяко благосъстояние се определя от някакъв капитал, инвестиран на три процента лихва.

    Това обаче се отнася до миньорски град преди тридесет години. Не можеш да придобиеш представа за Америка, ако се опитваш да я схванеш като цяло. Най-малкото не можеш да я представиш по правдоподобен начин. Все едно да правиш обобщения, които еднакво да важат за Холандия и за южна Франция.

    Колонии и каравани са се пренесли на нашия континент, и са се „заселили и пуснали корени”. На 50 километра от Филаделфия можеш да попаднеш на село на 200 години, където хората не говорят английски, а често и не искат да го говорят. Вече не говорят и немски, а „пенсилвански холандски”.

    В множество изолирани места съществува подобен консерватизъм – обикновено не що се отнася до езика, а до обичаите и възприетите начини на мислене.

    В северните части на щата Ню Йорк има градове, където още „не са разбрали, че гражданската война е приключила”, обсъждат Клей и Уебстър и си представят, че дебатите в конгреса са въпрос на красноречие.

    В Аквитания или в Хесен-Дармщат все още могат да се видят остатъци от ранните племена: анжуйци, пикти, тевтонци и хуни. В Америка също, сред местното население се виждат подобни, макар и не толкова очевидни, разлики. Най-явно се виждат в домашните обичаи. Не говоря за чужденци или натурализирани граждани, а за родове, които са в Америка от много поколения.

    Веднъж попаднах на необикновено интелигентно семейство в най-празната пустош на градче в средните щати и се оказа, че произхождат от много ранни френски заселници по тези земи.

    След още сто години може би и при нас ще има същото слабоумно селячество като в Европа.

    Най-пошлият елемент от интелектуална гледна точка са „добрите семейства” от малките „загубени градчета”. Те притежават собственост. Те са най-важният фактор в областта. Пазят се да не се разчуе, че ако напуснат малкото си кътче, не биха били от значение където и да било другаде. Поддържат статуквото и потъпкват всякакъв опит за обновление.

    Друга промяна, която все още не се осъзнава напълно, е упадъкът на Нова Англия и „Юга”. Едно време това разделение е обхващало общо взето всичко и изведнъж става ясно, че Нова Англия и Югът са само ушите на един нов звяр, който почти не си дава сметка, че съществуват.

    Силовите линии пресичат Ню Йорк, Синсинати, Чикаго, Сейнт Луис, Сан Франциско.

    Почти невъзможно е, а и безполезно, да се правят обобщения относно страна без център, без място, което да служи за обект на изпитание, където „днес се казва това, което другаде ще се казва утре”.

    В изкуствата и литературата „страната” ще следва Париж и Лондон. Във финансите, предполагам, че следва Ню Йорк, но не съм сигурен.

    Би било дори подвеждащо да се каже, че американската „култура” следва Париж и Лондон, освен ако не се добавят куп уговорки. Реално процесът е следният:

    Когато на някой блестящ ум или някой специалист в Лондон му втръсне от даден набор идеи, от дадени теми на разговор, или когато има нужда от пари, той консервира идеите си в книга. И лондонските критици и журналисти написват рецензии и попиват някои от идеите, и ги разводняват до към десетина процента.  Американската преса на свой ред разводнява получената разводнена смес с още десетина степени и така американската публика получава една водниста помия. И ако се опиташ да говориш с американци по подобни екзотични теми, те ти сервират помията.

    Не искам да кажа, че американецът е по-неподатлив на стремежа към точност или любовта към το καλον в сравнение с младата английска дама. Той просто е далече от изворите, от няколкото души с подвижен ум, които наистина могат да различат доброто от лошото в изкуството; дори когато доброто не се вписва в стандарта; дори когато доброто не е чудовищно.

    Твърди се, че една от функциите на „дамата в изисканото общество” е да предлага критика на творби на изкуството. Тя бръщолеви по цял ден, сякаш говори за „играта”, за хокей, за „новостите в градчето”. Вярва в разнообразието на естетическия вкус. Вярва, че всичко заслужава еднакво възхищение. Но поне човек не се натъква на нея навсякъде. Дори в Лондон може да се избегне срещата с нея.

    В Америка резултатът от разговорите е същият, но причините за този резултат са различни.

    Американецът често има желание да научи кое е доброто. Но няма време да се научи сам. Новините, които получава по въпроса, са пошли. Мисли си, че научава какво мислят в Лондон,тоест, какво мисли чуждестранен специалист, но всъщност му се предлага само чуждестранен журнализъм. И той го взема за светото писание, и нагазва в блатото.

    Той не може и не бива да говори за изкуство. Може да говори за нещата, които знае. Може да говори добре за политика, за патенти на военни снаряжения, за процесите в един или цяла дузина занаяти, за финансови методи; и поетът или специалистът го слушат с радост.

    Когато стане дума за подтика към изкуство и любовта към него или възприятието за него, той често се оказва в ситуацията на каубоя в следната история:

    Млад господин „от Бостън” бил потресен и ужасен от начина, по който въпросният каубой поглъщал храната си в някакъв ресторант в Уайоминг. И бил достатъчно лишен от такт, за да се остави да му проличи. А каубоят се обърнал и му рекъл: „Виж с’я, мойто момче, и’ам обноски, ама не’ам време да ги ползвам”.

    Мога да продължа да изразявам недоволството си от разни елементи в американските порядки и това може би е най-лесният начин да убедя иностранната аудитория, че съм прав да вярвам в нашето бъдеще.

    Ненавиждам всяко образование, което изгражда прегради между човека и околните му. Ако хуманитарните науки се преподаваха както трябва, те биха създавали повече, а не по-малко, допирни точки между хората. Бих искал да видя университетите, изкуствата и системата на книгоиздаване свързани по такъв начин, че взаимно да се стимулират и   подпомагат.

    Ненавиждам педантизма на „германската система”, макар че приемам някои от доводите в полза на метода и механизмите ѝ. Искам прецизността на тази система, но с по-умел синтез на резултатите.

    Искам да се премахне митото върху вноса на книги.

    „Si étais dieu le printemps soit eternel” [„Ако бях бог, пролетта би била вечна” – фр.]

    Все пак въпросът не е какво бих искал аз да променя в делата на Америка, а на каква сила разчитам; защо вярвам, че тези промени, както и други, ще дойдат с времето си.

    Уповавам се на националния химичен елемент, или иначе казано, ако читателят е с викторианска чувствителност – на „духа”, на „нрава” на американците.

    В поемите „Мореплавателят” и „Скитникът” открих следи от онова, което бих нарекъл „английски химичен елемент”. В тези ранни англо-саксонски поеми намирам израза на онова качество, което успява да преобрази поредицата поетични техники, пренесени в Англия от южните страни. Техниките, изкуството на поезията, са дошли предимно от юг и са намерили на острова нещо в нрава на хората, което да им даде сила и жилавост. И това нещо може би се състои просто в общото убеждение, че думите не подхождат на мъжа.

     

    Nor may the weary-in-mind withstand his fate,
    Nor is high heart his helping.
    For the doom-eager oft bindeth fast his thought
    in blood-bedabbled breast.

    [Не може онзи, чийто ум е изтощен, да устоява на съдбата,
    ни му помага извисеното сърце.
    Защото жадният за славна орис често
    удавя мислите в потъналите си във кръв гърди.]

     

    Думата, която съм превел с „doom-eager” [жаден за съдбата си] е “domgeorne”. А “dom” означава и съдба, и слава. Мъжът жаден за съдба и слава е човек готов да извърши делото си, жаден да го извърши, жаден за славата и готов да плати цената.

    Ако човек притежава това качество и е пестелив с думите си, нищо повече не се иска.

    Намирам същото у Уитман. Искам да кажа, намирам в него качество, което бих нарекъл американски тембър, точно както горния пасаж бих нарекъл английски тембър.

    Доколкото мога да му дам определение, то е един вид щедрост; някаква безгрижност, хлабавост, ако щете; ненавист към низкото, способността да пренебрегнеш дадена част в името на цялото, стремеж към простор, желание да излезеш на показ.

    Camerado, this is no book;
    Who touches this touches a man.

    [Камерадо, това не е книга;
    Който го докосва, докосва човека. – англ.]

    Поетът е готов лично да се подложи на напрежение, на което поетическите му умения не биха издържали.

    Това е дух, така да се каже, не по-малко враждебен към изкуствата от англо-саксонското предубеждение срещу говоренето въобще.

    Но именно тук е силата на двата народа. Едните решават да си мълчат, освен ако нямат наистина нещо да кажат, а другите не предприемат нищо в изкуствата, за което да не могат лично да поемат отговорност.

    Всичко това разбира се са идеали, а не стандарт или установени практики.

    Имам и друга надежда; че веднъж запознал се с най-доброто в някое изкуство или занаят, американецът повече няма да се примирява с второкачествени работи. По това се различаваме като млада и силна нация. Старите нации пресмятат цената на най-доброто и се питат дали си струва.

    Тъй като ние не процедираме по този начин, колко бързо ще се развием, ще зависи от това колко бързо ще се научим; въпреки че нито знание, нито инстинкт се придобиват от днес за утре; трябва повече от едно поколение.

    Все пак, ако сега имаме култура и празна черупка, след време ще имаме хуманитарни науки и център.

    „Стихотворения и материал за стихотворения ще изникват от живота им, те ще творят и ще откриват.”

    Една от причините Уитмън да се наложи в Америка със закъснение е че той казва толкова много неща, на които сме свикнали, които почти несъзнателно приемаме за даденост. Окраската му е така близо до цвета на нацията като цяло, че едвам се откроява на фона ѝ. Той се появява по времето, когато американците се гордеят с няколко дела и с няколко принципа. Появява се преди народът да се самоосъзнае, да насочи поглед към себе си; преди да се заинтересува от себе си и да иска да бъде себе си.

    Нацията по това време не иска огледало. Иска традиция като другите нации и затова Лонгфелоу пише „Приказка за крайпътния хан” и „Хайяуата“ и „Евангелин“.

    Уитмът задава основния тон. Човек може би няма нужда от него у дома. Тониката му е в движението на сaмата атмосфера. Но когато отиде в чужбина, когато забрави исконното си право, когато, заобиколен от хулещи зложелатели, загуби вяра – в Уитмън намира успокоение. Уитмън действа като поръчител на нацията.

    Уистлър бе лястовица и предвестник, който ни остави вест почти по случайност. Тя се състои най-общо казано в това: че да си роден в Америка не е извинение за примирение с умствено ограничени стандарти. Може някой да твърди, че Уистлър е европеец, но това не оборва ни най-малко тезата ми.

    Ако работата му изисква от поета или художника да живее в чужбина, нека да страда или да се радва на изгнанието си. Но един американец може да се поангличанчи, пофренчи или поевропейчи точно толкова, колкото може да се покитайчи или поиндийчи – сиреч, почти никак.

     

    Превод от английски: Олга Николова
    Редактор: Чинко Велков

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Други творби на Езра Паунд в Пеат неко[г]аш.