• Циркът

    Кенет Коук

    Свали txt.

    Когато за пръв път чух „Циркът” на Коук преди няколко години не можех да му се наслушам. Мелодията, ненатрапчивата мъдрост, интимността с читателя безспорно дължат много на Франк О’Хара и въобще на Ню-Йоркската школа, но формата тук е доведена до съвършенство, а прочитът принадлежи изцяло на Коук. Чуйте го сами.
    Преводът е направен колкото по съдържание, толкова и „на ухо”.
    В стихотворението се споменават доста имена на хора – повечето от тях са приятели на Коук. Някои несъмнено ще са ви известни, другите се намират лесно из енциклопедии. – бел. пр.

    Циркът

    Помня как написах Циркът.
    Живеех в Париж или по-скоро живеехме във Париж,
    аз и ти, Джанис; Франк беше жив, музеят Уитни
    все така беше на Осма или все още не беше музей?
    Фернан Леже живееше в нашата сграда.
    Е, не действително наша, но същата сграда, в която живеехме ние
    в съседство със циркова трупа Гиньол, дето вдигаха толкова шум,
    че един ден им креснах през дупката в стената
    на нашия апартамент – защо там имаше дупка не зная –
    „Млъкнете”! И нечий глас ми отвърна,
    не зная какво. Веднъж май видях Леже да излиза.
    Станли Куниц дойде на вечеря. Написах Циркът
    на два пъти, първия път – почти цялата първа строфа;
    Онази есен писах също либрето, озаглавено Луиза или Матилда.
    Жан-Клод дойде на вечеря. Каза (за соса на стридите),
    че добре би си пасвал със нещо, но със сигурност не с тези стриди.
    По това време, мисля, бях вече написал Циркът.
    Вдъхновението ме обзе на път към пощата една вечер
    и започнах да пиша Циркът
    когато се прибрах, ядосан че е трябвало да ходя –
    не помня вече за какво.
    Ти си бе вкъщи – каква дупка само беше онзи апартамент, но го харесвахме,
    мисля. Помня косата ти, помня как ти пишеше и дрънчеше
    с тиганите в кухнята, а аз Циркът написах.
    Бе лятна вечер, не есенна – лятна
    в моята памет, но в действителност – есен, с онзи плътен здрач по пътя към пощата.
    И написах много други стихотворения тогава, но Циркът бе върхът.
    Е, може би не чак върхът, География също беше хубаво
    и стиховете за Бети Самолета (вдъхновени от теб), но все пак Циркът бе върхът.

    Понякога чувствам, че аз съм онзи
    ходил еди-къде-си, написал еди-какво-си, включително Циркът,
    но от друга страна, понякога – не.
    Във всеки момент толкова много неща изискват внимание –
    щастието на околните, здравето на хората, които познаваме и нашето собствено,
    и всичките милиони и милиони непознати, за чието добро се тревожим;
    тъй че е странно как съм намерил време за писането на Циркът
    и съм отделил две вечери даже, и как сега имам време
    да си спомням това, и тебе и мен да си спомням, и да пиша това стихотворение.
    В началото на Циркът
    цирковите момичета  политат в нощта
    с цирковите фургони, и лалета и други цветя ще бъдат набрани.
    В едно далечно „отдавна” това стихотворение търси отправна точка –
    някъде, като картина, без просто да описва как написах Циркът.

    Ноел Лий бе тогава в Париж, но често пътуваше
    на турне из Германия или Дания
    като част от безпределния му стремеж
    да бъде щастлив, кариера да прави или комбинация от двете,
    или – ни едното ни другото; помня как гледат тъмните му очи, бе нервен,
    когато сме заедно, може би заради студентските ни години в Харвард.

    Съвсем разбираемо е човек да е нервен със някого!

    Как безспорна и нежна усещаме обичта на приятелите,
    когато сме сами, когато е под контрол синдрома на времето и пространството
    ако „синдром” е точната дума, в което се съмнявам,
    и толкова нервни сме, съберем ли се заедно!
    Е не винаги, но какво бях аз и какво съм сега, опитвайки се нещо да сътворя –
    да „сътворя” ако е точната дума –
    от самотата и преживяното,
    и кой си ти – да ми кажеш стихотворение ли е това, не е ли (не ти?),
    при все че се връщаш заедно с мен
    в онези вечери, когато пишех Циркът.
    Харесва ли ти стихотворението? Чете ли го в Благодаря?
    Стихосбирката която Гроув току-що преиздадоха.
    Чудя се, още колко ли ще живея и като как ще го бъде,
    имам предвид, как ли ще бъде оттука до края на моя живот?

    Джон Кейдж ме попита предишната вечер:”На колко години си?” Казах четирдесет и шест
    (вече съм на четирдесет и седем), а той каза:
    „О това е прекрасна възраст, спомням си я много добре.”
    Джон Кейдж веднъж ми сподели, че не вземал много за курса си
    по разпознаване на гъби (в Ню Скул),
    защото не искал да се облагодетелства за сметка на природата.

    Той бе изпреварил времето си, аз бях изостанал от моето и двамата бяхме
    в перфектното време – отпред, пред класа да излезем  и “времето е река”,
    но аз не го чувствам като река, за мен по-скоро е като смътен замисъл –
    дните минават, а ти все още не си наясно
    какво да правиш, докато в един момент не разбереш че това никога
    няма и да стане, и тогава казваш “времето”,
    но то всъщност вече не те вълнува;
    времето те вълнува, когато повечето тепърва ти предстои,
    както ми предстоеше на мен в Екс-ан-Прованс три години преди да напиша Циркът.
    Тогава написах и Тухли, и Големите Атлантически Дъждовни Линии,
    времето ме обгръщаше като безкрайно пухкаво одеяло –
    можех да спя до безкрайност и да се будя загърнат във него,
    но тайно милеех за онази част от мен, която поотделно се менеше;
    като Ноел Лий и аз градях кариера
    и все още го правя, но сега тя е град, който не искам да напусна,
    а не кула която катеря, борейки се с върли врагове.

    По времето когато писах Циркът не споменавах приятелите си в стихотворения,
    макар че за мен те бяха по-важни от всичко.
    В това отношение напоследък усещането отслабва,
    тъй че сега ги споменавам – може би имената им ще ми ги върнат
    или не тях самите, а начина по който ги чувствах.
    Джон Ашбъри, Джейн Фроликър, Лари Ривърс, Франк О’Хара –
    дори само имената им ме разплакват,
    както се разплаках снощи, когато видях Поли;
    това винаги е красиво, но парадоксът е – да се откъснеш
    за да го почувстваш когато се връщаш; слънцето се е снишило
    и хората са развеселени или пък въобще са си тръгнали,
    и ти си сам, е, какво да правиш – горе главата, вярата ти е като слънце,
    докато я имаш, а щом я нямаш, липсата е черна и ледена нощ. Прибрах се
    и написах Циркът онази вечер, Джанис. Не дойдох при теб да си поговорим
    и да те прегърна, и да ти предложа да се поразходим
    или да отидем на цирк в Медрано макар че пишех за това
    и за същото пиша сега, а сега съм сам.

    И това стихотворение не е толкова хубаво колкото Циркът,
    и се чудя дали нещо ще излезе въобще и от двете.

     

    Превод от английски: Олга Николова
    Редактор: Чинко Велков

    Обратно към съдържанието на броя.