• Ламцадрица

    Рада Барутска

    През 1930г. под редакцията на Уиндъм Люис и Чарлс Лий излиза английската антология “Препарираният бухал” – “най-доброто от лошата поезия.” Този шедьовър на сатирата, като под сатира се разбира “обективна истина” (Люис), ни напомня, че не един поет се възкачва на пиедестала на поезията (разбирайте столчето на глашатая) и с приповдигнат, мечтателен, пророчески тон започва да възпява, за всеобща полза и утеха, как чесънът люти, мълчанието е злато, а зиме зимъска зима е – о, чудеса чудес и всяческая чудеса!

    В един от априлските броеве на “Литературен вестник” (17-23.04.2013), ние открихме стихове, достойни за нашия пантеон на неволния хумор на поетическото възвишение. Сред тях се отличава “Есенен цикъл” на Калин Михайлов.

    Чудо е,
    че всеки ден
    се развиделява;
    че мракът
    не е вечен
    (макар да го заслужаваме);
    че съществуват
    цветове,
    които виждаме
    и можем да назовем –
    чудо е
    да си човек.
    И Софокъл го е знаел.

     

    Темата в първия параграф на това стихотворение, както читателите вече са се досетили, е какво точно е знаел Софокъл.

    Тук трябва да отбележим, че като епиграф към това стихотворение, “Крехко чудо” (стр. 15), Михайлов е сложил цитат от “Антигона”: “Много са чудните неща, / но човек е пръв сред тях”. Софокъл в тази част на “Антигона” се впуска в многословни възхвали на човека като земеделец, скотовъдец, строител на градове и създател на закони. Пренебрежителни неща! – със замах отсъжда Михайлов, след като с право (и с истинска християнска умственост) е поправил древния автор, подчертавайки пестеливо, че той различава цветовете и това е същинското чудо.

    И като доказателство, че може да назове поне два от тях, той е написал “Похвала на цветовете”:

    Не знаех,
    че е жълтото така прекрасно
    в своите нюанси,
    че черното зад него
    може да е толкова контрастно!
    Не пиша станси,
    ала искам да похваля
    всички цветове –
    за малко да се спра
    и да отправя благодарност
    към Твореца
    за Неговия труд…

    На човек да му се прииска да го погали по главичката, пардон – да му дръпне попската брадичка – за сладката инверсия „е жълтото така прекрасно”!

    Читателите може би забелязват, че двата стиха “Много са чудните неща, / но човек е пръв сред тях” звучат почти като писани от самия майстор Михайлов. На нас веднага ни замириса на Ничев-щина и не пропускаме шанса да обърнем внимание, че няма никакво “но” между двете части на изречението и става дума за нервен езиков тик, чрез който българските псевдо-поети се разпознават помежду си от два века насам. Слагането на фалшиви съюзи е нещо като тайното ръкостискане при масоните – радва се на различни степени и е на вид нормална размяна на любезности. Поетът, или преводачът в този случай, знае, че ни лъже, и ние знаем, но се правим на “ударени” (от силата на вдъхновението му!). “Простите” хора описват същите взаимоотношения по-реалистично: “мижи, да те лажем”.

    Е, поне поетът Михайлов доказва, че нравоучителните беседи имат бъдеще в свободния стих! Дерзайте, попове!

    Ние естествено не си задаваме въпроса защо подобни ретроградни изделия намират публикация в самообявяващия се за що-годе съвременен “Литературен вестник”, нито защо списание “Християнство и култура”, колкото и да е покъртителна снимката на тримата с възрожденски мустаци, явно за постоянно е окупирало втора страница на иначе тъй постмодерния вестник.

    hkultura_79_koriza

    Без коментар.

     

    На същата 16-та страница, която заслужава антроположко внимание, в брой 30.04 – 07.05.2013г. намираме приятни стихотворения от Александър Шурбанов, които се подчиняват на прастарата, изтъркана идея, че поезията трябва да говори за дървесни клони, луна и вечност. Ако тези стихотворения бяха геометрични фигури, то всички биха имали заоблени краища. А проникновена мисъл без остър връх е като триъгълник без ъгъл. Все пак “Лято” и “Завет” заслужават благонамерен прочит:

    Реката си настила пътя
    с речни камъни.
    Тича надолу
    по все по-гладките им стъпала,
    подскача
    на куц
    крак,
    залива се от смях.

     

    Изцъклена луна насред небето
    сипе по хълми и поляни
    мъртвешки бяла пепел.

     

    Същият този брой на “Литературен вестник” ни предлага нещо като представителна извадка от китайски автори, която има за цел да ни успокои, че и китайците са хора и пишат посредствена поезия, имитираща западна поезия от преди 50 години, както и че модерният манифест и постмодерният академизъм току-що са били открити и синтезирани в нова мода от великия местен бог Ян Ли, пред когото нашият пратеник-синолог Веселин Карастойчев се е просвал коленопреклонно, кадейки благовония. Въпреки глуповатите си, престорени аксиоми на поетиката, Ян Ли има четивно чувство за хумор.

    За съжаление обаче не успяхме да прочетем “Истинският познавач” на Лиу Сие (V-ти век н.е.) в превода от старокитайски на Теодора Куцарова, защото първото изречение гласи така: “Колко трудно е да си истински познавач на литературното произведение!” – промишленият или в най-добрия случай печатарски термин “произведение” веднага ни наведе на други мисли и така се заплеснахме, че денят мина неусетно.

    Ах, времето лети, прехвърча и цвърчи!

     

    Обратно към съдържанието на броя.