• Лицето на жонгльора

    Олга Николова

    Свали txt.

    I.

    Някъде, не помня къде, Езра Паунд определя провинциализма като неспособност да отделяш доброто от недоизпипаното, посредственото и пошлото. Провинциализмът е сляпа вяра във вкуса, нравите и принципите  на господстващото – т.е. умствена нагласа, а не географско разположение спрямо център.

    Провинциализъм е да четеш Хемингуей не защото го смяташ за добър автор, а защото така е представен и иде от Америка. По същия начин да четеш Сафо, Аристотел или Шекспир, без да се замисляш за всяка една творба –  какво точно казва,  дали отговаря на твоя опит, кое в нея е добро и кое – не чак толкова; да гледаш с “добро око” (а не с питащо) новопреведената книга на френски постмодернист, която дори не иде от Франция, ами два пъти е преплувала океана; да смяташ, че всичко от Пикасо е гениално и просто някои картини не ти харесват, но са достойни за възхищение. И провинциализъм е да си “в крак с времето” – в стремежа да не изпуснеш крачката си  в строя, не питаш кое време, по чия скала, в какво съизмерение.

    Обратната нагласа, разбира се, действа на същия принцип –  мислим, че в Гана няма гениални автори и че каквото се случва в България, се случва, защото сме първо и най-напред “българи” и в това название има нещо… – ах, ако можех да го пипна – по самото си естество отрицателно или положително, каквото и да е то.

    Провинциализмът всъщност е суеверие, недотам далечен братовчед на индуктивната магия. Той се основава на същия мисловен процес, на който се основава вярата, че ако сееш детелина при прилив, тя ще расте в изобилие и че ако даваш на бебето да суче захар, думите му ще са сладки, когато порасне.

    Това не означава, че между захарта и сладкодумието няма връзка. Но тя не е причинно- следствена, а по-скоро възприятийна. И захарта, и сладкодумието предизвикват удоволствия – сходни удоволствия, които свързват сетивото вкус с насладата от говора
    (кой не е изпитвал радост, издавайки звуци?), и  тази на слуха, (чии колене не са омеквали, когато бленувани думи закапят като мед на сърцето?), и не на последно място – с радостта, която умът изпитва, долавяйки не само значението на думите, но и самата взаимосвързаност на съществуването ни във и със света.

    Може би именно това, този вид сетивно образование, е имал предвид магьосникът, убедил майките да дават на бебетата си да сучат захарни пръчици. Завоалирано в магически ритуал, то е предназначено – обърнете внимание – най-вече за родилката-слушател, а не за бебето бъдещ оратор. Защото, знаел е знахарят, общуването е двупосочен процес и само едната посока е (донякъде) обект на нашата воля.

    Този вид знание принадлежи на поезията и на лингвистиката днес, както едно време е била привилегия на магьосника. И няма нищо мистериозно в това. Не казвам, че поетът е магьосник – а че има неща, които са обект на познание чрез изкуството.

    Проблемът със суеверието е, че то по дефиниция изключва разбирането, разбора на отделните елементи – тоест, не е знание, а полуфабрикат, най-често пълен със заместители. На мястото на действителната връзка между явления, процеси, думи и сетивност, то поставя – по определението на Джеймс Фрейзър (ако не сте си свалили още „Златната клонка”, никога не е късно) – „тайна индукция”: нещата си въздействат от разстояние, предават си импулси едно на друго посредством “някакъв невидим ефир”. И приликата в това описание с интернет, този тътнещ лабиринт на Мълвата, на дочутото втора, трета, пета ръка, не е случайна.

     

     

    buster-keaton-yes

    Бъстър Кийтон, чиито филми, някой казваше, хвърлят целия свят във великолепен въртоп, “където единствената точка на покой е безизразното лице на жонгльора.”

     

    II.

    Ние не знаем почти нищо за това как работи умът. Знаем само, че се нуждае от опорни точки; или по-точно, че има навика да се уповава на даден набор опорни точки: подобие, съприкосновение, причина и следствие и пр. – умствени механизми с граници на приложимост. А често най-истинската опорна точка е да си признаем, че не знаем.

    В едно интервю физикът Ричард Файнман отхвърля идеята, че колкото по-добре познаваме едно цвете например, толкова по-малко му се наслаждаваме – същото предубеждение, което предполага, че ако изучаваш внимателно литературата, губиш автентичното удоволствие от писането и четенето. Напротив. Но, добавя Файнман,

    “ако очаквате от науката да отговори на всичките прекрасни въпроси относно вселената и кои сме ние и накъде отиваме и т.н., мисля, че бързо ще се разочаровате и ще започнете да търсите мистични отговори. … Ето какво мисля – ние се опитваме да научим колкото е възможно повече за света. Хората ме питат дали се опитвам да открия окончателните закони на физиката. Не, не това се опитвам да открия; опитвам се да разбера нещо повече за света и ако се окаже, че има прост закон, който обяснява всичко, така да бъде. Би било чудесно да открием такъв закон. Ако се окаже, че е като глава лук с много слоеве и ни втръсне да се взираме в тях, значи така стоят нещата. Но каквото и да се окаже, природата е пред нас и е това, което е. Затова когато я изучаваме, не трябва да решаваме предварително какво се опитваме да постигнем. …Виждате ли, аз мога да живея със съмнението и незнанието. Мисля, че е много по-интересно да живееш без да знаеш, отколкото да живееш, уповавайки се на отговори, които може да са грешни. Разполагам с приблизителни отговори, вероятно вярвам в някои неща, правя предположения с различни степени на увереност, но не съм абсолютно сигурен в нищо и има много неща, за които не зная нищо. Но не ми е нужно да имам отговор. Не ме е страх да живея без да зная. Не ме е страх от непознатото.”

     

    Нима не е това най-трудно постижимата свобода?

     

    И Кунг каза “Уанг властва с мярка,
    По негово време Държавата бе добре държана,
    И дори и аз си спомням дните
    Когато историците оставяха празни места в текста,
    Имам предвид, за нещата, които не знаят,
    Но това време изглежда отминава.”
    И Кунг каза, “Без характер
    не би могъл да свириш на този инструмент
    Или да изпълняваш музика достойна за Одите.
    Цветовете на кайсиевото дърво
    летят с вятъра от изток на запад,
    И се опитвам да ги спра да не падат.”

    (из Песен XIII, “Песните” на Езра Паунд)

     

    maiden-gathering-flowers-1AD

    Кора? 1в. н.е.

     

    Прочети откъс из “Светлина и Материя” на Ричард Файнман.

    Прочети размислите на Езра Паунд върху Америка.

    Обратно към съдържанието на броя.