• Денят, в който Лейди умря

    Франк О’Хара

    *Лейди: Били Холидей

    Photo of Billie HOLIDAY

     

    Освен Сафо и Катул, в западната традиция никой друг поет не е успявал да предаде личното преживяване, фината мелодика на ежедневните и не дотам ежедневни чувства на поета както Франк О’Хара. За да усети музиката на заден фон в това стихотворение, читателят може да погледне тук (след 0:50).

    Денят, в който Лейди умря

    Часът е 12:20 в Ню Йорк, петък,
    три дни след деня на Бастилията, да
    годината е 1959 и отивам да си лъсна обувките
    защото в 4:19 ще хвана влака за Истхамптън
    и в 7:15 ще сляза на гарата и  оттам отивам направо на вечеря
    а не познавам хората, които ще ме гощават

    Вървя по улицата в маранята
    и ям хамбургер и пия мляко с малц и купувам
    грозна на вид сбирка “Световна поезия”, за да видя какво
    пишат тези дни поетите в Гана.
    Стигам до банката
    и г-ца Стилуагън (малкото ѝ име е Линда, дочух веднъж)
    за пръв път не поглежда дори салдото ми по сметка
    и в “Златния грифон” се спирам на стихосбирка на Верлен
    с рисунки на Бонар за Патси, макар че се чудя
    дали да не ѝ взема Хезиод в превода на Латимор или
    новата пиеса на Брендън Бихън или Le Balcon или Les Nègres
    на Жене, но накрая все пак избирам Верлен
    почти задрямал вече от чудене и маене

    а за Майк решавам да се разходя до магазина
    на Парк Лейн и вземам бутилка Стрега и
    после се връщам на Шесто авеню
    до будката за цигари на театър “Зигфрид” и
    небрежно купувам стек Гулоаз и стек
    Пикаюнес и един “Ню Йорк Пост”
    с лицето ѝ на първа страница

    и  вече съм плувнал в пот и си спомням
    как се облягам на вратата в тоалетната на “5 Спот”,
    докато над клавишите тя запява тихичко
    сякаш само за Мал  Уолдрън,
    и на мен и на всички ни секна дъхът.
    1959г.

     

     

    Превод от английски: Олга Николова
    Редактор: Чинко Велков

    Обратно към съдържанието на броя.