• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Това лято, из небитието на българската литература се е пръкнало ново зачатие на списание с озадачаващото име “Но поезия”. На корицата на въпросното се мъдри снимка на две овце и половина – несъмнено алегория на безсъзнателното овчедушие, с което толкова хора у нас се мъчат да пишат поезия, като “писане” явно се разбира буквално: драскане с химикал или тракане по клавиатура, последвано от магическа поява на черни резки по бели листа.

    НО всички деца са родени поети, а после какво ли се забатачва… И ако можехме да си останем неуки, колко приказен щеше да е животът.

    Но да се върнем към списанието.

    но поезия корица

     

    Ние с нетърпение отгърнахме страниците, да видим как са се разблеяли този път многострадалните ни, великословесни поети! И нека започнем с тази ненарочна хумореска, “Повод за плаж” на Оля Стоянова:

    С годините
    телата натежават –
    някоя и друга гънка
    в повече,
    повече релеф върху кожата,
    повече истории,
    разширени вени,
    спукани капиляри
    и други –
    иначе невидими подробности…

    Ние съчувстваме на г-жа Стоянова за проблемите с кожата и теглото, доколкото ни повелява любезността. Ако бяхме на кръчма, то тя спокойно можеше да тропне по масата с халбата и да изпее горецитирания баш шлагер – щяхме да се посмеем и всичко щеше да е наред. НО, уви!, г-жа Стоянова изглежда съвсем сериозно мисли, че “с годините телата натежават” и не се притеснява да използва това клише, че дори и да го раздели на два реда, та пò да прилича на поезия.

    За отминаващата младост в нашата стара поезия има изключително добри образци, от които е достатъчно да споменем само “Пуста младост” и “Черней, горо”. Стоянова далеч не е единствената обхваната от амнезия (в най-добрия случай) пишеща, която се преструва, че до преди нея песни не са се пеели и поезия не се е писало, или поне никой нищо не е чул, и всяко чувство може да бъде сведено до пошли преразкази на холивудски сюжети или статии от лъскави списанийца, чиято главна цел е да продават кремове за бръчки, слънчеви очила и всякакви други чудотворни лекове за душевна недостатъчност. На стихотворението на Стоянова липсва само логото на компанията производител, чийто повърхностен и лъжлив светоглед тя – надяваме се – несъзнателно отразява и разпространява, понеже с годините явно телата натежават, а умствените способности олекват.

    А на онези, за които има все още надежда да научат нещо, ще обърнем внимание, че “С годините” и “в повече” и “и други” в творението на Стоянова са умопомрачително лоши стихове и в най-кратък вид илюстрират как свободен стих не се пише. Не е достатъчно да начупиш изречението на полу-смислени единици, да турнеш всяка на отделен ред и да се правиш, че си сътворил лирическо произведение. Ако няма музика и ритъм в съответствие с някакъв смисъл, няма поезия.

    И понеже виждаме, че се е превърнало в мода да се пишат списъци като този на г-жа Стоянова с вените, вуйчовците и „невидимите” неща, ще наблегнем и на факта, че списъкът, дори разделен на “стихове”, е най-вече търговски, административен и прочие способ, а като поетически такъв той най-често издава недоразвитост, както сме обяснявали и друг път.

    Ето предизвикателство за читателя със свободно време: да намери един съвременен наш поет, който не пише списъци, т.е. чиято мисъл  очертава връзки между нещата, а не се свежда до изброяване, колкото и пресметливостта на днешно време да е най-божествена добродетел и от висше по-висше умение. Ако намерите такъв поет, споделете радостната новина на rbarutska @ peatnekoga.com

     

    Първенството по лоши стихове в броя според нас печели Весела Кучева с “Рибарят ме държи високо – версия “едно си баба знае” и най-вече със следните два реда, обезмислящи в красноречието си всяко поучение за суетата, тази основна движеща сила в нашата литература:

    обичам да ме носят
    мен

    Това важно и емфатично “мен” се е сторило така сполучливо на Кучева, че тя е решила да го повтори във второто си стихотворение “Рибарят ме държи високо – версия “история на костюма”:

    просяците се опитват да ме спрат

    но [!] мен [!] те няма как да стигнат
    освен с лепкавия си мирис на влажни пакетчета захар
    мен [!]
    рибарят ме държи високо
    аз [!]
    не съм риба

    и т.н. и т.н. все в същия дух самовлюбени превземки и удивителна тъпота.

    За ничевщината да се слагат съюзи ей така за стилност и красота, като глигански глави в Пампорово или купи с восъчни плодове в антрето, вижте тук.

    Весела Кучева всъщност се явява като криво огледало, което засилва до карикатура недостатъците на съвременната ни поезия. Това “мен” и това “аз”, толкова ценни, че сами на ред да се изписват, тези думички, разкриващи ни най-вече колко кух е центърът на този дребнав свят с разните измислени животни и насекоми и цветченца, които нямат нищо общо с действителността, със знанието и сладкодумието, – тези местоимения ехтят на заден план като неспирен сополив рев, ритмиращ с подсмърчане детинските излияния, които, уви отново, жестока съдба!, на днешно време минават за поезия.

    – Мен, мен!
    Амин.

    Annex - Keaton, Buster (General, The)_01

     

    Не можем да устоим на изкушението да не обърнем внимание и на Йордан Ефтимов, който е публикувал едно стихотворение (що-годе сносно) и един превод в броя, “Животни” на Франк О’Хара. Преводът е или кошмар, или гротеска, или и двете.

    нямаше защо да се притесняваме за Времето
    пък и имахме няколко фокуса в ръкавите
    и прескочихме няколко бая дълбоки трапа

    цялото пасище ни изглеждаше наша храна

    “Фокуса в ръкавите”? “Наша храна”? Кой говори така на български? Пренебрежението към езика, превода и поезията въобще тук е толкова явно, че се питаме защо редакторите не са спрели Ефтимов преди в просъницата си той така да се е изтъпанчил по гол гъз на мегдана.

     

    Единственото от край до край хубаво стихотворение в броя е “Различни” на Палми Ранчев. “Разговор”, с което започва списанието, е чудесно в началото:

    Седях пред кафене “Флорино” и гледах
    как хората се движат от ляво на дясно.
    И от дясно на ляво. Животът можеше
    да бъде само това, си казах примирен.

    И тук изведнъж Палми Ранчев нещо се е разсеял и е написал следната незабравима глупост: “Тогава нежна пеперуда внимателно”… Тук единствената дума със смисъл е – евентуално! – “пеперуда”. Ама нежна ли е била таз пеперуда? И внимателно ли се е приземила? Пази боже и дяволе поета от прилагателни. Предвид на другите текстове на Ранчев в списанието, всичките много слаби, особено размъркалата се като котенце критика, превиваща гръб под де що мине, може би си струва да напомним, че от бележки в дневници, сиреч прелитащи мисли и чувства, до стихотворения, сиреч един вид емоционално-мисловна архитектура, пътят е дълъг и сложен. За повече по темата виж увода към настоящия брой.

    Неиздържани, но с проблясъци са стихотворенията на Иван Стоянов и Божидар Пангелов.

    Като цяло първият брой на “Но поезия” ни се струва слаб. Редакторският му замисъл не е ясен, а конкретно на този брой той е просто мъглив и недоизмислен. Ако искат да подреждат стихотворенията тематично, то нека стане видно и за читателите защо предпочитат тематиката пред авторски имена. Харесва ни идеята за “дебют на броя”, Но! “господ е картечар”, и то изпищяно с възторжен тон от тичащ под някакви клони и плачещи катерици, загримасничил в усмивки, явно гол и бездомен човек, буди цяла гама от чувства, никои от които не са ласкателни за въпросния претендент-поет, нито за редактора, който е имал неблагоразумието да насочи прожектора към него в тези обстоятелства.

    Очакваме летвата да се вдигне, ако “Но поезия” иска да се превърне в смислено списание, което радее по някакъв начин за българската литература, а не допринася просто за разцвета на самолюбието и глупостта, които си имат радетели бол и по цял свят.

     

    Други ламцадрици.

    Обратно към съдържанието на броя.