• Умисъл

    Олга Николова

    Свали txt.

    Той беше сред онези, които запалвали клечка кибрит, за да осветят ъгълче от портрет от Сезан. Разбира се, вижда се ясно че картината е завършена, обяснявял той на другите американски художници, които идвали и гледали колебливо, вижда се по това че има рамка, къде се е чуло и видяло някой да сложи рамка на картина, която не е завършена.
    (Гъртруд Стайн “Автобиографията на Алис Б. Токлас”)

     

    В ръба е смисълът
    между
    каквото там е и природата.
    (Любомир Терзиев “В интернет да гледаш Хирошиге след Шимборска”)

     

    frame building hans-rucker-co

    Hans-Rucker-Co. Frame building.

    I.

    Няма нищо невъзможно. Ако наистина искаш нещо, то ще го получиш. Вярвай в себе си! Възможностите са Безкрайни! Няма граници пред теб – единствените граници са тези, които сам си поставяш. Светът е неограничен,
    или поне с неограничен достъп.
    Светът е отворен за теб като раковина [от която никой не ще прави пурпур].
    Нужно е само желание и воля. Желай – на воля!

    Чували сте ги тези меркантилни, истерични повели в най-разноòбразен вид.

    И за малко да им повярвате? …

    „Стоикът е човек, който, без страх, но и не с безразличие, смята, че възможностите, открити пред него, са много, или може би не много, но така или иначе – ограничени.” (Хю Кенър, „Флобер, Джойс, Бекет”) Вътрешните межди на живота могат да се разместват, пречертават, договарят, изговарят и преговарят. Tе са променливи, но крайното, последно или първо (кой знае?), ограничение – смъртта – не е. „Умира се” – както каза наскоро приятел, цитирайки едно или друго, свързано с дзен. Или „всичко живо – умира”, по дефиниция.

    Това е може би странен начин да се заговори за мисленето – защото именно за него иде реч. Ангелите и боговете не мислят, те познават света пряко. Да мислиш е присъщо на смъртните. Затова не бих заменила мястото си на човек в реда на нещата. И проклет да е реда на нещата!

    Според бизнес модела, нещата се редят така: новини, спорт, култура, пътувания, пари, работа, писма от читатели…

    Или: праистория, античност, средновековие, ренесанс, просвещение, модерна епоха, светло бъдеще / край на света

    Или: трите имена, рождена дата, постоянен адрес, телефон за връзка, димпломи, професионален опит, компютърна грамотност, езици, мотивация за работа. А, и спечелени конкурси за поетите.

    Или: всички неща, чиито обозначения започват с буквата А, всички неща и т.н. с буквата Б, В, Г …Ю, Я.

    И ние дотолкова сме приели, че така се редят нещата – че имаме личен живот от една страна и работа от друга; обща култура и специализирани познания в някаква „област”; приели сме, че някои любят природата, а други я недолюбват; че има войни, бедствия и награди; че всичко се намира в Уикипедия по азбучен ред, ако ли не, по случаен; и вече не си даваме сметка дори в каква сюреалистична „страна на чудесата” сме се преселили. Пример: на днешната страница на Уикипедия, смъртта на поета Шеймъс Хийни и годишнина от първия полет на космическата совалка „Дискавъри” се нареждат до лауреат на титлата национален герой на Индонезия, тайфуна Понгсона и вид детелина, която се използва за голф игрища.

    За сравнение, ето тази мозайкa от византийската църква в Торчело, Венеция (XI-XIIв., детайл от седем-редна мозайка, заемаща цяла стена):

    8820-torcello-cathedral-last-judgment-mosaic-calling-forth-dead1

    Забележете ритъма в гънките на дрехите и на морето, в ръцете и стъпалата на ангелите, в звездното небе, сгъваемо на свитък, в позите на животните. Два месеца се чудех коя е тази странна, езическа по всички признаци богиня вдясно и по случайност попаднах на отговор в метростанция Сердика в София, където някой е имал чудесната идея да сложи статуи и архитектурни орнаменти от разкопките на римския град – за наслада и поучение на чакащите. Сред тях се намира статуетка на Майката на боговете (“богородица”) и на всичко живо по света – Кибела. Независимо дали е християнски настроен или не, читателят може да подозре какъв светоглед – времеви, пространствен, етичен – предполага мозайката…

    А през 1360г. Бартоломео от Гланвил написал „За естеството на нещата”, разделяйки въпросните неща на 19 тома, първият от които е върху Бог, вторият върху ангелите и т.н., за да се стигне до описание на цветове, миризми, вкусове и напитки и 36 вида яйца. (Отново цитирам Кенър, който цитира „Енциклопедия Британика”).
    Някакви други отживели умове разделяли знанията на най-важни, важни и по-маловажни, все „либерални изкуства” („изкуства на свободния човек”), и не се питали дали числото π играе роля в живота.

    За други повествователни и йерархични подредби на света, виж статията върху „енциклопедия” в някоя енциклопедия.

    Ние обаче вече не виждаме небесни сфери и степени (стъпала) на взаимосвързаност в света. Земята не е център на вселената, дори слънцето не е, въпреки че се въртим около него. Слънцето е звезда сред много други. А античният театър е антика. Какво значение има колко реда и как са разположени, около какъв център и защо? Кой знае какво е мислил зидарят, на тайния си говор, какви съображения е имал?

    Мънуил мастор градѫ гръдеши,
    градѫ Пургузѫ, градѫ Мургузѫ,
    динеѭ гръди, нуще се рони.

    В Рейдио Сити в Ню Йорк искали смехотворен газ да пръскат в залата.

    В това многоточие се съдържат двайсетина века.

    Светът е сцена и всички ние… Я направи една снимка, както сме застанали така!

    Та какъв е проблемът да вземаме света на парче, както си купуваме пица, спокойни, че останалата част, ако ни се прииска, е там, достъп неограничен, срещу известна сума и с търсачка? И въпреки че в цялата работа има едно такова приятно завиване на свят (космическа совалка и детелина!)?

    Хана Аренд го описва като „баналността на злото” (потърсете, ако трябва, сами) и всички, сигурна съм, сте я срещали тази баналност – не вярвам да съм изключение в сблъсъка си с човек, който „не пише правилата, само си върши работата” или „предприятието, за което работи, произвежда отрова, а я продава за храна… но заплатата е добра”. И къща, деца и всичко останало и всеки „експерт”, забил нос в малката си специализирана област – бог!

    Но има и друго. Да приемаш света като неограничен или ограничен единствено от твоите желания, приумици и пр. (живеем, защото сме родени и така ще умрем) е всъщност да се стремиш към механизация на мисълта. Колкото по-механично мислим, толкова повече в живота ни на кукла-автомат смъртта не значи нищо. А ако успеем да заживеем съвсем като автомати, както вероятно би казал Кант, о! това е върховната свобода.

    Нищо чудно, че някои вярват, че ще се слеем с машините и ще преминем към нов вид съзнание. Надеждата умира последна. (Виж „сингулярност” на Курцвайл, а в противовес „Структурата на научните революции” на Томас Кун, преведена и на български (изд. „Петър Берон”, 1996))

     

     

    II.

    melancholy-of-a-beautiful-day-1913Джорджо де Кирико, “Меланхолията на един хубав ден”, 1913г.

     

    Има интересна мисъл, тъжна мисъл, красива мисъл, възторжена мисъл, смешна мисъл.

    Има и привидна мисъл. Има нещо, което може да наподобява мисъл, но е мимикрия на машина, недвижена от упорито жива ръка.

    Както много други живи същества, човек се учи най-вече наподобявайки. Дали мисленето възниква в ума, защото такава е човешката природа (мислеща) или защото то се превръща в човешка природа (цивилизационен навик), остава отворен въпрос; доколкото е въпрос кое в нас е вродено и кое придобито. Един ден някой е забелязал връзката между слънцето и светлината. Един човек имам предвид. Или няколко. Оттам нататък тази връзка изглежда като даденост, и може и да е такава – за нас като човеци. Котаракът, от друга страна, не вярвам да я възприема така, или поне не го показва, примигвайки на припек. Но ако едно дете, да кажем, се учи да танцува, повтаряйки стъпки и последователности от стъпки, в кой момент започва истинският му танц? В кой момент разцъфва способността му да предава светоусещане чрез движение?

    Всеки може да се движи – малко или много; но не всеки владее танца. Не всеки усеща света – дори и да изненадва всяка среща с подобна възприятийна апатия. Не всеки съзнава усещанията си дотам, че да може да ги предаде. Най-сетне, не всеки владее израза, т.е. не всеки може да направи прорез в ефирното, призрачното, доловимото.

    И каквото и да се намеква или твърди от холивудската доктрина, не стига въпросното дете просто много и истински да иска да стане танцьор.

    Ето един танц.

    Спомням си ясно как се вцепених от удивление, осъзнавайки, че няма нужда да преобръщам образите в главата си, за да знам кои са истина и кои измислица или сън; кои са възприятия за настоящето и кои за миналото. Е, както на всеки, случвало ми се е да объркам сън с действителност. Лъхвал ме е хаосът на несъзнатото, предвесникът. Но общо взето, ако си представям стара круша, без усилие зная дали това е крушата, засадена от Любен Каравелов през 1854г., жива и видима в къщата му в Копривщица, или круша, която я има само във въображението, подобна на много други, но различна, съществуваща някъде там в ума, по особен начин, който, в зависимост от полъха, може да те накара да настръхнеш от ужас или от възторг.

    С не просто образните мисли нещата са по-сложни, или поне по-различно сложни. Кои са истински и кои лъжливи мисли? Кои са мои мисли и кои нечии други? Нима не сте се хващали да мислите неща, които не ви принадлежат, с които дори – ако се замислите – не сте съгласни? Нещо у вас повтаря. Нещо у нас заучава отговори, като предпазен механизъм, вероятно от преди ученическата скамейка и опасността от двойка и родителски гняв. Мисълта естествено клони към автоматизъм и се иска усилие за себепознанието, което да превърне потока в искрена – с искра! – мисъл.

    В кратко есе, писано за деца, английският поет Тед Хюз описва първите стъпки на това начинание:

    “Както има хора, които тичат насам-натам и непрекъснато правят нещо, докато други по-скоро си седят спокойно – така е и с умовете на хората: някои се блъскат и работят и си спомнят и умуват над разни неща през цялото време, а други лежат, похъркват и просто от време на време се наместват от една кълка на друга. Тук не се обръщам към щъкащите умове. Нямам какво толкова да им кажа, освен да им пожелая късмет. Обръщам се към мързеливите или спотайващи се умове, а от собствен опит зная, че това са деветнадесет на всеки двадесет души. Аз самият съм от този тип хора и винаги съм бил.

    Когато бях ученик ме мъчеше идеята, че мислите ми далеч превъзхождат думите, в които мога да ги облека. Не че не успявах да намеря подходящите думи или че мислите ми бяха прекалено дълбоки и сложни, за да бъдат изразени с думи. Просто всеки път когато се опитвах да изкажа или да запиша мислите си, те изчезваха. Оставаше ми само глухо кухо чувство, сякаш някой ме питаше за името на първородния син на Юлий Цезар или ми казваше “Колко е 728 по 295? Бързо, бързо! Мисли!” Така, по една или друга причина, тези мои мисли, които не можех никога да уловя, ми станаха много интересни. Понякога дори не бяха мисли като мисли – а по-скоро смътно чувство за нещо. Не бяха конкретно по някакъв предмет като история, аритметика или нещо подобно, освен може би по английски. Тогава ми хрумна идеята, която постепенно се затвърди, че именно с такива мисли се пишат есета, или може би не точно есета. Така или иначе те не ми служеха за нищо, защото не можех да ги уловя. Само докато пишех, сякаш виждах да се мярва опашката на някоя мисъл, но хич не бях доволен.

    Може би разбирате какво се случваше с мен. Аз мислех, дори ми минаваха мисли, които ми се струваха интересни, но не можех да ги задържа, не можех да ги извадя на повърхността, когато ми трябваха. И бих сметнал, че този факт касае само мен и не вълнува никого, но зная, че много хора срещат същата трудност. Мислите им прелитат – проблясват и хоп! изчезват. Или пък, знаят, че знаят нещо или имат идеи за нещо, обаче не могат да го изкарат наяве, когато имат нужда от него. Нямат достъп до собствения си ум. Странно е това твърдение, но е вярно.

    Вътрешният ни живот е висш в действителността си свят, светът на спомена, на чувството, на въображението, на интелекта и на дадения ни по природа здрав разум; съзнателен или несъзнателен, той тече и не спира никога, както сърцето ни не престава да тупти. Съществува мисловен процес, чрез който можем да проникнем в този вътрешен живот и да уловим някои отговори и доказателства, които да потвърдят тези отговори. Именно този процес на набег, обкръжение, засада, или упорито дебнене, или капитулация, е мисленето, на което трябва да се научим, а не се ли научим на него по един или друг начин, умът ни се носи в нас като риба в езерото на човек, който не знае що е въдица. “

    Това е едно от най-приятните и разбираеми тълкувания на “познай себе си”, което може да се намери, или може да се намери в моята библиотека. Няколко параграфа и едно стихотворение по-късно, Хюз споделя, че той самият е стигнал до него благодарение на риболова и че подобен лов на мисли е вход към едно от блаженствата (има и други).

    Как се опитва Хюз да научи децата? Като ги кара да се замислят за нещо конкретно и просто, чичо им в случая, и да останат там – с мисълта за чичо им, с външния му вид, с косата, с брадичката, с чувството, което предизвиква и т.н., въпреки че умът им постоянно ще се опитва да се измъкне по най-различни асоциативни пътечки.

    Но както споменах, това са само първи стъпки. Защото след като улови мисълта си, човек трябва да я разгледа и да ѝ се довери или да я отхвърли. А след това, ако е решил, да кажем, да пише поезия или да рисува картини или да се занимава с някакво друго изкуство, той ще трябва да се научи и как една мисъл се свързва с друга и как мисълта носи емоция. А това е процес, който изисква много, много стоене на брега на езерото.

     

     

    Прочети стихотворенията на Любомир Терзиев.

    Обратно към съдържанието на броя.