• Сусам (част втора)

    Джон Ръскин

    Първата част на “Сусам” можете да намерите тук.
    Свали цялата лекция – rtf.

    Превод от английски Олга Николова. Редактор Чинко Велков.

    Ръскин изнася тази лекция на 6 декември 1864г. по повод набирането на средства за обществена библиотека в бедното градче Ръшолм, днес предградие на Манчестър.

    Както става ясно от последните изречения на този текст, сусамът, за който говори Ръскин, обозначава заклинателната думичка, “Сезам” в традиционния български превод, отваряща пещерата на съкровищата в приказката за Али Баба. Защо българският преводач на приказката е избрал да предаде думата с транскрипция, а не с нейното значение, не можем да знаем. Но е ясно, че по този начин разбирането на приказката като свързана с култ към растителността се губи. А именно върху тази основа – семе / съкровище / интелект – е изтъкана фигурата на Ръскиновата критика срещу индустриална Англия. Лекцията е не само пример на красноречие и остра полемичност. Процесите и нагласите, които болезнено отвращават Ръскин, са видни и днес – т.е. тази лекция ни напомня, че светът не е от вчера. За нашия читател, надявам се, Ръскин ще предложи и критически модел, който излиза от теснодушието на българския рефлекс за самобичуване, роден вероятно преди столетия и постоянно подхранван от невежеството. Това самобичуване най-просташки се изразява във фрази като “Абе ние българите… от това държава не става” и т.н. В по-елегантните си форми, този самоунищожителен тик води до безкритично внасяне на понятия от всякакъв тип –като се започне от идеи за това какво е “образованост”, “цивилизация”, “бизнес” и т.н., та се стигне до чудесно завоалирана себеомраза и ненавист към родното. Наблягам на “безкритично” – именно в липсата на критическа мисъл, в страха от мисленето (че аз ли ще измисля нещо? колко много са мислили преди мен!) е трагикомедията на нашата човечност. – бел. пр.

     

    Лекция I. – Сусам: царски съкровищници (Част втора)

    След като се вслушате в големите учители и вникнете в техните Мисли, пред вас се очертава още една стъпка – да вникнете в техните Сърца. Както се обръщате към тях, за да проясните погледа си, така трябва да се застоите с тях, за да споделите оправданата им и могъща Страст. Страст или “чувство”. Не се страхувам да произнеса тази дума и не се страхувам от това, което тя обозначава. Напоследък се вдига много врява по тази тема. Но, казвам ви, не по-малко, а напротив, повече чувство ни трябва. Облагородяващата разлика между един човек и друг – между едно животно и друго – е именно в това: единият чувства повече от другия. Ако бяхме сюнгери, чувството най-вероятно не би ни се отдавало лесно; или ако бяхме червеи, които лопатата всеки миг може да сцепи на две, не би ни било от полза да притежаваме много чувство. Но като човешки същества, то ни е от полза – дори още повече: ние сме хора, ние притежаваме човечност дотолкова, доколкото чувстваме; и притежаваме чест и благородство в съответствие с нашата страст.

    Както знаете, казах относно онова велико и чисто общество на мъртвите, че то не допуска в себе си “суетния и вулгарния”. Какво според вас имам предвид, казвайки “вулгарния”? Какво според вас е “вулгарността”? Несъмнено плодоносна тема за размисъл; но накратко казано – вулгарността в същността си е липса на чувство. Обикновената, невинна вулгарност е просто недодяланост на ума и тялото, дължаща се на липса на опит и образование. Но при истинската вулгарност има мъртвешка закостенялост, която в крайни случаи води до чудовищни навици и престъпления, извършвани без страх, без удоволствие, без потрес и без жал. Именно грубата ръка и мъртвото сърце, болният навик, закоравялата съвест, правят човека вулгарен. И той остава вулгарен завинаги, именно защото е неспособен на състрадание – на мигновена съпричастност – не е способен на онова, което назоваваме с обикновената, но съвършено точна дума “усет” или “такт” [„такт” буквално значи „допир” – от лат.] като сетиво на тялото и на душата; онзи усет, който мимозата има като дърво, който целомъдрената жена притежава повече от всички други живи същества – фиността и пълнотата на чувството отвъд разума, онова, което води разума и което именно го прави свят. Разумът може само да установи кое е истина – но дадената ни от Бога човешка страст единствена може да разпознае доброто.

    И тъй ние се обръщаме към великите думи на Мъртвите не само за да разберем от тях кое е Истина, но най-вече за да почувстваме с тях Правдата. А за да чувстваме с тях, трябва да бъдем като тях. Никой от нас не може да постигне това без усилия и мъка. Така, както истинското знание е дисциплинираното и изпитано знание, а не първата мисъл, която ни хрумне – така истинската страст е дисциплинираната и изпитана страст, а не първото чувство, което ни обхване. Първи идват суетните, лъжливи, коварни мисли и чувства. Ако им се отдадете, те ще ви поведат към безпътица, напразни търсения и кухи въодушевления – докато останете без истинска цел и страст. Не искам да кажа, че само по себе си някое от човешките чувства е лошо, но то е лошо, ако не е подложено на дисциплина. Благородството му се състои в неговата сила и справедливост; то е лошо, когато е слабо чувство, породено от дребнавост. Има незначителни възхищение и почуда, елементарни, ако щете, като например тези у детето, зяпнало жонгльор, който подмята златни топки. Но нима е недостойно възхищението на човешката душа, призована да погледне златните топки по нощното небе, подхвърлени от ръката, която ги е сътворила? Има низше любопитство, като това на дете, отварящо вратата на забранена за него стая; или като това на прислужничката, надала ухо да подочуе личния разговор на господарите си;  и има благородно любопитство, пораждащо въпроси дори там, където се крие опасност – отвъд песъчливия бряг, до самия извор на голямата река, отвъд морето, към големите континенти;  и дори има още по-благородно любопитство, което иска да узнае за извора на самата Река на Живота и за Континентите на Небесата – нещата, в които и “ангелите искат да вникнат”. Така, тревогата, с която се маете над развръзката или бедите в някоя измислена история, е несъществена; и мислите ли, че е по-достойна от тревогата, с която наблюдавате – или би трябвало да наблюдавате – как се решават съдбините на цял един агонизиращ народ? Уви! На днешно време в Англия, тесногръдието, егоизма и дребнавостта на чувствата би трябвало да ви потрисат – чувства, които се изчерпват с букети и речи; с банкети и пикници; с престорени борби и шарени кукленски представления, докато през това време гледате – без да пророните и една сълза, без да се притесните ни най-малко даже – как цели благородни нации биват унищожавани, избивани човек по човек.

    Казах “дребнавост” и “егоизъм” на чувствата, но всъщност би било по-точно да кажа “несправедливост” и “безчестие”. Защото както благородникът се различава от вулгарния човек, така и благородната нация (имало е и има такива нации) се различава от тълпата най-вече по това, че чувствата му или чувствата им са трайни и справедливи, и са резултат на продължително съзерцание и уравновесена мисъл. Можете да предизвикате каквото пожелаете у една тълпа; чувствата на тълпата могат да бъдат – и обикновено са – общо взето великодушни и правдиви; но те нямат здрава основа и хората не ги владеят; можете да подразните или подтикнете тълпата към всичко; мнението се разпространява като зараза сред тълпата; в повечето случаи хората го прихващат, както прихващат настинка и в пристъпа на болестта са готови да крещят яростно срещу това или онова – и то е толкова важно, че след час вече, когато пристъпът отмине, не остава и спомен. Но чувствата на благородника или на благородната нация са справедливи, премерени и трайни. Една велика нация, например, не хаби цялата си умствена енергия за да следи в продължение на цял месец какви са доказателствата за убийството, извършено от някой главорез и не гледа в продължение на години как собствените ѝ деца се избиват едни други с хиляди всеки ден, докато се пита само как ли ще се отрази това на цената на памука, и без да направи дори и опит да прецени коя от воюващите страни греши. И една велика нация не праща бедни момчета в затвора, защото са откраднали шест ореха, докато с поклон за благодарност оставя банкрутиралите си бизнесмени да крадат стотици и хиляди; не оставя банкерите си, забогатели със спестяванията на бедните, да затворят кепенци “поради обстоятелства извън техния контрол” или с “молим да ни извините”; нито оставя големи земи и владения да бъдат изкупени от онези, които са натрупали състояние, кръстосвайки Китайските морета с въоръжени параходи, за да продават, с дулата на топовете си опиум, и променили онзи познат ни разбойнически израз “парите или живота” на “парите и живота”. Една велика нация не позволява живота на бедните да бъде изтискан от тях до последно – я от треска, я от чума, тръгнала от сметищата – защото на хазяина това би му струвало шест пенса седмично на живот; а след това да обсъжда със сополиви сълзи и дяволска жал дали не би трябвало, както е богоугодно, да спаси живота на собствените си убийци и да се погрижи за тях. Също така, една велика нация, след като е решила, че обесването е най-здравословния цяр за убийството като престъпление, може все пак милостиво да припознае различни степени на вина в него – тя не вие като глутница премръзнали вълци по кървавите следи на нещастен полудял юноша или на малоумен беловлас Отело, “объркан до безкрай”, докато точно в същия момент праща Представител на Короната да изнася учтиви речи пред човек, който ръга с байонети млади момичета пред очите на бащите им и избива благородни младежи без да му мигне окото, по-бързо даже от селския касапин, тръгнал да коли агнета на пролет. И последно, една велика нация не се подиграва с Небесата като се преструва, че вярва в откровението, че в любовта към парите е коренът на всяко зло, докато заявява открито, че във всички важни национални дела и вземани мерки, тя не се придържа и не ще се придържа към никоя друга любов.

    Драги приятели, не зная дали има смисъл да говорим за книги и четене. Нуждаем се от по-строга дисциплина от тази на четенето; но, така или иначе, няма съмнение, че на днешно време ние дори не можем да четем. Изреченията на големите автори остават неразбираеми за хора в състоянието на духа, в което се намираме ние. Най-просто и сурово казано, англичаните днес са неспособни да вникнат в смислени думи – дотолкова са обезумели в алчността си, че не могат въобще да мислят. За щастие, засега болестта ни се ограничава до тази неспособност да мислим. Все още не е заразила изцяло духа ни. От време на време, когато нещо наистина ни засегне, се дочува вярна нотка. И макар идеята, че всичко трябва да носи някаква “печалба”, да е проникнала така дълбоко във всяко наше действие и цел, че дори помагайки като добри самаряни, щом дадем на стопанина два пенса, не пропускаме да му кажем: “когато се върна, ти ще ми дадеш четири”, все пак в самата ни сърцевина е останало зрънце, от което може да се породи благородна страст. Показваме го в работата си , във войната, дори в онези дребни чувства, които ни карат да изпадаме в гняв заради малка злина вкъщи, докато навън проявяваме учтивост към безброй непознати. Ние все още посрещаме смело смъртта, макар че сме неспособни да различим справедливата кауза. И все още, подобно на китовете и орлите, истински обичаме потомството си и сме готови да умрем за него. И ако това може все още да се каже за нацията, то – има надежда. Докато държим живота си, готови да го отдадем за честта (дори и да е криворазбрана чест), за любовта (дори да е себична), за работата си (дори да е долна) –  има надежда. Но само това има; защото подобна инстинктивна, безумна добродетел не може да просъществува. Никоя нация не може да просъществува, ако се превърне, ако сама себе си превърне, в тълпа, колкото и великодушна да е тази тълпа. Тя трябва да възпита страстите си и да им зададе посока; ако ли не – страстите нея ще възпитат един ден, със змийски бич. И най-важното, една нация не може да просъществува като тълпа от печалбари: не може да просъществува безнаказано; тя ще унищожи сама себе си, ако продължава да презира литературата, да презира науката, да презира изкуството, да презира природата, да презира съчувствието, съсредоточавайки цялата си душевност в Парите. Тези думи ви се струват прекалено остри или прибързани? Моля ви за малко търпение. Ще ви докажа истинноста им, дума по дума.

    На първо място, твърдя, че презираме литературата. Като нация, интересуват ли ни книгите? Колко средства според вас отделяме за нашите библиотеки, частни и обществени? И колко отделяме за нашите коне? Ако някой щедро харчи средства за библиотеката си, вие го наричате луд – библиоман! Но никого не наричате кономан, въпреки че всеки ден някой се разорява заради конете си, а заради книгите си никой не се разорил. Или, още по-ниско да слезем, колко според вас биха стрували на търг всички книги в частни и обществени библиотеки във Великобритания и колко биха стрували всички вина от избите в страната? В сравнение с това, което харчим за луксозни ястия, колко харчим за литература? Говорим за духовна храна по подобие на храната за тялото. Добрата книга съдържа неизчерпаеми количества духовна храна. Тя ни държи за цял живот и храни най-доброто в нас. Но пред хубавата книга, повечето хора не биха се и замислили дали за същата сума да не си вземат един голям калкан! Макар че има и такива, които биха гладували и мръзнали, за да си купят книгата – и вярвам, че библиотеките на такива хора пак им излизат по-евтини от обедите на повечето други. Малцина от нас се подлагат на подобни изпитания – за жалост; защото онова, което сме си набавили с труд и лишения, ни е още по-скъпо на сърцето; и ако обществените библиотеки ни струваха дори наполовина колкото ни струват обществените банкети, или ако книгите струваха една десета от цената на закупените ви гривни, дори и глупаците биха си помислили, че както в дъвченето, и както в проблясването на диаманти – в четенето има нещо хубаво. Но литературата е евтина и дори и мъдрите забравят, че ако една книга си струва да бъде прочетена, то тя си струва да бъде и закупена. A ако не си струва много, книгата не си струва въобще. От нея няма полза, докато не бъде използвана, докато не бъде прочетена и препрочетена, и обикната, и обичана отново; докато не бъде изписана със знаци и бележки, за да може човек да намери пасажа, който му трябва, така както войникът намира пушката си в оръжейната или, както домакинята намира нужната подправка в килера. Хлябът от пшеница е хубаво нещо, но в добрата книга има също хляб и той е сладък като мед – стига да ни се яде от него. И наистина трябва да е бедно онова семейство, което – поне веднъж в живота – заради всичките тези възпроизводими ечемичени питки, да не може да си плати сметката при пекаря. Наричаме се богата страна, а сме дотам кирливи и глупави, че плюнчим пръст, разлиствайки страниците на книги, които си заемаме един на друг  в частните библиотеки! [Първите безплатни градски библиотеки се появяват в Англия във втората половина на 19ти век. Преди това съществуват множество частни библиотеки с платен абонамент. Цената на книгите става достъпна за всички класи едва през 20-ти век.- бел.пр.]

    Казвам, че презираме науката. “Как!” – възкликвате. – “Нима не сме най-големите откриватели? Нима целият свят не се възхищава на изобретенията ни – независимо дали те заслужават или не?” Да. Но според вас това дело на нацията ли е? Това са неща, постигнати въпреки всичко; благодарение на усърдието и парите на отделни личности. Ние с радост наистина се възползваме от науката, особено ако припечелваме нещо; готови сме да захапем кокала на науката, ако има месце по него. Но когато ученият дойде, на нас да ни иска кокал или коричка хляб – е, това е вече друга работа. Като нация какво правим за науката? Длъжни сме да знаем колко е часът, защото от това зависи корабоплаването ни: строим обсерватория. Всяка година с големи терзания Парламентът в наше име решава да понаправи нещо – мърляво – за Британския музей, който, в безрадостните ни мозъци, се явява като място, където държим препарирани птици и водим децата да се забавляват с тях. Ако някой се наеме да си купи сам телескоп и открие нова мъглявина в космоса, ние се разкудкудякваме сякаш постижението е наше. Ако един на десет хиляди от ловците ни земевладелци, изведнъж осъзнае, че земята не е просто развъдник на лисици, и се заеме да копае, и ни съобщи къде има злато, къде им въглища – ние си даваме сметка, че от това има полза; и го награждаваме с рицарска титла. Но тази случайност, по която той е разбрал как може да бъде полезен на обществото, да не би да е наша заслуга? (Това, че събратята му земевладелци обаче, продължават да отричат подобна полза, ако се замислим – вероятно е наша заслуга.) Ако се съмнявате в думите ми, ето един факт, който добре илюстрира доколко ценим науката – нека ви послужи за повод за размисъл. Преди две години колекция от фосили от Золенхофен беше обявена за продан в Бавария. Най-добрата колекция от фосили, която съществува, уникална със съвършено запазените си екземпляри и съдържаща фосил на неизвестен дотогава вид (цяло биологично царство от непознати живи организми се съдържа в този фосил). Тази колекция, чиято цена на пазара на частните купувачи би била хиляда, дори хиляда и двеста лири, бе предложена на английската нация за седемстотин. Но на нас ни се досвидяха седемстотин лири и цялата група щеше да отиде в музея в Мюнхен, ако Професор Оуън не се бе решил да пожертва време и усилия, да настоява упорито пред британската публика в лицето на нейните представители – да му отпусне веднага четиристотин лири, като той се наема лично да намери останалите триста! Които пари горепосочената публика несъмнено ще му върне някой ден, с нежелание, без ни най-малко да се заинтересува от цялата работа; но, ако се наложи, тя е готова да се тупа в гърдите с гордост, че заслугата била нейна. Замислете се, моля, от чисто аритметична гледна точка, какво означава този факт. Годишно вие предоставяте петдесет милиона лири за обществени цели (една трета то тях за военни снаряжения). Седемстотин лири от петдесет милиона е като седем пенса от две хиляди. Представете си тогава, че някакъв джентълмен с незнайно какви доходи, за които обаче можем да съдим по това, че само за оградите на парка и за лакеите си той харчи по две хиляди на година, се обявява за любител на науката. И един от прислужниците му идва и въодушевено му разказва как уникална колекция фосили, която може би съдържа данни за неподозирана досега ера в развитието на света, може да бъде купена за седем пенса. И джентълменът, който обича науката и който харчи по две хиляди само за парка си, – след като е накарал прислужника си да чака в продължение на месеци – му отвръща: “Е! Ще ти дам четири пенса, ако ти поемеш отговорност да намериш сам другите три, в срок до една година!”

    Казвам, че презирате Изкуството! “Как!” – отново ми отвръщате. “Нима нямаме големи изложби? Нима не даваме по няколко хиляди лири за картина? Нима нямаме училища по изящни изкуства и институти – повече на брой отколкото, която и да е нация в историята на човечеството?” Да, наистина. Но всичко това е само за показ, за да изглежда добре отстрани. С охота бихте продавали  не само картини, ами и въглища, не само порцелан, ами и желязо. Бихте взели залъка от устата на всяка друга нация, ако ви се отдаде случай. Но понеже не ви се отдава, идеалите ви в живота се свеждат до това: да стоите по кръстопътищата на света като чираци в Лъдгейт и да крещите по минувачите “Сичко имаме! К’во ви трябва?” Не познавате нито собствените си способности, нито в какви условия съществувате. Мислите, че в мочурливите си глинени равнини можете да имате фантазията на французина с неговите бронзови лози или на италианеца с вулканичните му скали и урви;  че изкуството се учи като счетоводството, и като го научите, просто ви дават да водите повече сметки. Интересувате се от картини, абсолютно вярно, точно толкова, колкото се интересувате от афишите, разлепени по бездушните ви стени. На стените винаги има място за нов афиш, който да прочетете, но няма място за картина, която да погледнете. Нямате представа какви картини притежава страната, нито дали те са истински или фалшиви, нито дали някой се грижи за тях. Гледате с безразличие как в други страни най-благородните образци на изкуството гният сред развалини – във Венеция можехте да видите австрийските топове с дула, насочени към палатите, пълни с такива картини. И ако чуете, че цялата изящна живопис на Европа утре ще бъде превърната в торби за пясък по австрийски укрепления, едва ли бихте се развълнували повече, отколкото ако ви бяха казали, че на ден нормата за дивеч се намалява с два-три броя. Ето това е вашата национална любов към Изкуството.

    Презирате Природата; тоест, всички проникновени и божествени усещания, които тя буди. Френските революционери превърнаха катедралите на Франция в конюшни. Вие превърнахте катедралите на целия свят в състезателни писти. Единственото удоволствие, което познавате, е да се возите из тях във вагони и да грабите лакомо от олтарите им. Сложихте железопътен мост над водопада в Шафхаузен. Пробихте тунели в скалите на Люцерн до църквата на Уилям Тел. Унищожихте брега на Кларанс на Женевското езеро. Не остана долина в Англия, която да не е изпълнена с облаци дим и огън. Не остана кътче в Англия, над което да не валят сажди и пепел – не остана град някъде из други страни, където из старите улици и весели градини, вашето присъствие да не бива белязано от пълзящата белезникава проказа на нови хотели и магазини: Алпите даже, които собствените ви поети обичаха с такава почит, за вас са само насапунени върлини – да се катерите и спускате по тях, “пищейки радостно”, като в някакъв увеселителен парк. А като ви омръзне да писукате, лишени от способността да изразите радост с членоразделна реч, взривявате тишината на алпийските долини с барут и се втурвате обратно вкъщи, изприщени от самодоволство, захълцали в спазматични излияния за това, колко хубаво сте си прекарали. Мисля, че сред най-тъжните гледки, на които съм бил свидетел, са тези двете: тълпи англичани, които се забавляваха в долината на Шамони, стреляйки с ръждясали гаубици; и швейцарци на гроздобер в Цюрих, които изразяваха благодарността си към лозата, събирайки се покрай “кулите на лозето”, за да зареждат и да пукат с пищови от сутрин до вечер. Жалко е когато някой притежава само мъгливо понятие за дълг, но още по-жалко е когато в подобни неща се съдържа идеята му за веселие.

    И последно. Презирате състраданието. Дори не е нужно аз да го доказвам с мои думи. Ще цитирам просто пасажи от вестници, които редовно изрязвам и пъхам в чекмеджето си. Ето един от “Дейли Телеграф”, от преди известно време, но тази година (1867г.) (датата, която по небрежност не съм записал, лесно може да се установи, тъй като на гърба на изрезката се намира следното обявление: “вчера седмото специално богослужение бе извършено от епископа на Рипон в “Св. Пол”); разказва се за нещо, което на днешно време се случва ежедневно.

    “В петък бе проведено разследване от г-н Ричардс, заместник главен коронер, в таверната “Бялата къща”, Крайст Чърч, Спитафийлдс, във връзка със смъртта на Майкъл Колинс, 58 години. Мери Колинс, окаяна на вид жена, потвърди, че живеела с починалият и сина им в една стая на ул. “Кобс Корт” № 2, Крайст Чърч. Починалият бил “преводач” на ботуши. Свидетелката обикаляла и купувала стари ботуши; починалият и синът им ги поправяли и ги правели добри за носене, после свидетелката ги продавала по магазините за колкото успеела, което не било много. Починалият и синът работели ден и нощ, опитвайки се да изкарват пари за хляб и чай и да плащат наема на стаята (2 шилинга на седмица), за да запазят семейството. В петък миналата седмица починалият станал от пейката и започнал да се тресе. Хвърлил ботушите и казал: “Някой друг трябва да ги довърши, когато си отида, защото не мога повече.” Нямало огън в къщата и той казал: “Щях да се чувствам по-добре, ако имаше как да се стопля.” Свидетелката тогава излязла с два чифта поправени ботуши с намерението да ги продаде, но в магазина ѝ дали само 24 пенита за двата чифта, защото,както ѝ казали, “И ние трябва нещичко да припечелим”. Свидетелката купила 6 килограма въглища и малко чай, и хляб. Синът ѝ останал да работи цялата нощ, за да могат да изкарат още малко пари, но починалият умрял на следващата сутрин в събота. Семейството постоянно нямало какво да яде. – Коронерът: “Трябвало е да отидете в приюта за бедни.” Свидетелката: “Искахме да запазим удобствата си у дома.” Член на журито попита за какви удобства става дума, тъй като той можел да види само сламена постеля в един ъгъл, а стъклата на всички прозорци били счупени. Свидетелката започна да плаче и каза, че имали дюшек и други малки неща. Починалият се бил зарекъл, че няма да отиде в приюта. През лятото, когато времето било хубаво, успявали понякога да изкарат по 10 шилинга на седмица. Тогава винаги спестявали за следващата седмица, която обикновено се оказвала лоша. През зимата не изкарвали и половината на това. От три години положението им постоянно се влошавало. – Корнелиъс Колинс каза, че започнал да помага на баща си през 1847г. Работели до толкова късно нощем, че и двамата почти напълно загубили зрението си. Свидетелят сега имал перде на очите. Преди пет години починалият се обърнал към местната енория за помощ.  Служител на енорията му дал хляб, който тежал два килограма, и му казал, че следващия път, ако дойде, ще го прати “да кърти камъни.” Това възмутило починалият и затова той решил никога повече да не се обръща към тях. Нещата вървели от зле към по-зле до миналия петък, когато нямали дори половин пени да си купят свещ. Починалият тогава легнал на сламата и казал, че няма да дочака сутринта. – Член на журито: “Вие двамата гладувате и трябва да отидете в приюта до лятото.” Свидетелят: “Ако отидем в приюта, ще умрем. Когато излезем оттам лятото, няма да можем да се оправим. Все едно някой ще ни е спуснал от небето. Никой няма да ни познава вече и няма да имаме квартира. Бих могъл да работя сега, ако имаме малко храна. Зрението ми ще се подобри.” Д-р Д. П. Уолкър каза, че смъртта на починалият е в следствие на синкоп, преумора и недояждане. Починалият нямал чаршафи и одеяла. От четири месеца не бил ял нищо друго, освен хляб. В тялото му нямало и грам мазнина. Не страдал от никаква болест, но поради липса на лекарска помощ, синкопът и припадъкът са се оказали фатални. След като коронерът отбеляза нещастните обстоятелства на случая, журито отсъди “че смъртта на починалия е причинена от преумора, недостиг на храна и основни житейски нужди; както и от липса на лекарска помощ.”

    “Защо свидетелката не иска да отиде в приюта?” – питате. Ами бедните изглежда хранят предразсъдъци срещу приютите, които богатите не споделят; защото, разбира се, всеки, който приема пенсия от Правителството един вид отива в приют. Но приютите за богатите не изискват труд, а предлагат по-скоро забава и игри. Бедните явно предпочитат да умрат, запазвайки своята независимост. Може би ако направим приютите по-красиви и приятни или, ако им предложим пенсии, с които да могат да си останат у дома, позволявайки им да си присвоят и те малко държавни пари, отношението им би се променило. Междувременно, фактите са налице: помощта, която им предлагаме, е толкова унизителна за тях, или толкова непосилно тежка, че те по-скоро биха умрели, отколкото да я приемат. Или, съществува и трета възможност, оставяме ги толкова глупави и неуки, че гладуват като говеда, толкова недоразвити, че не знаят какво да сторят и какво да искат. Казвам, че презирате състраданието. Ако не беше така, нашата християнска страна не би допуснала подобно нещо, както не би допуснала да се извършват убийства на улицата. “Християнска” ли казах? Уви, ако бяхме истински не-християни, това щеше да е недопустимо. Именно нашето въображаемо Християнство ни помага да извършваме подобни престъпления. Отдаваме се с наслаждение на нашата вяра, опиянени, разгулни от емоциите, които ни предоставя. Обличаме я, като всичко останало, във фалшиви приказки. Имаме си театрално Християнство с органи и постановки, с утринни и вечерни служби – Християнство, чиято пародия не се притесняваме да съчетаваме най-образно с пиеси, пълни със Сатанели и Робъртовци, и Фаустовци. Напяваме химни иззад стъклени ажурни плетеници за повече ефект и гласовете ни се издигат и снишават, произнасяйки името Божие, в поредната вариация на имитация на молитва (а на следващия ден раздаваме трактати, за да образоваме неуките, които сквернят слуха ни с ругатните си, обяснявайки им какво означава Третата Божия заповед);  с този вид Християнство, чиято светлина и просветление иде само от газовите лампи, ние възтържествуваме, дърпайки предпазливо палтата и мантиите си, да не би да се докоснат до езичниците, които го отхвърлят. Но да сторим нещо праведно наистина, с прости английски думи и с дела; да превърнем един християнски принцип в правило, валидно за цялото общество, да създадем Закон, който да даде надежда – ха! знаем много добре докъде се простира вярата ни, стане ли дума за такива неща. Има повече шанс да видите мълния да изскочи от каден тамян, отколкото истинско дело и чувство в съвременното ни английско Християнство. По-добре премахнете дима и органите – и двете. Оставете ги на притежателя им; оставете му и готическите прозорци и стъклописите. Изхвърлете всичко на един дъх – откажете се от духа на водородния газ и се погрижете за онзи Лазар, който лежи на прага ви. Истинската Църква е във всяка ръка, която бива подадена на друга за помощ и това е единствената света Църква или Майка Църква, съществувала някога.

    Всички тези удоволствия и добродетели, пак ви казвам, вие презирате като нация. Има сред вас изключения, наистина. Благодарение на работата, силата, живота и смъртта на тези хора, вие живеете, без да изпитвате никаква благодарност. Богатствата ви, забавленията ви, гордостта ви – имате ги само благодарение на онези, към които се отнасяте с пренебрежение и насмешка. Полицаят, който обикаля по тъмните улици по цели нощи, нащрек, зарад греховете, които вие насаждате там, и с риск да бъде пребит и осакатен до живот – без дума на благодарност; морякът, който се бори с водните стихии; скромният студент, който се е надвесил над книгите си; обикновеният работник, лишен от признание и похвала, лишен от хляб дори, впрегнат като кон в каляската ви, загубил надежда и отритнат навсякъде: това са хората, благодарение на които Англия съществува. Но те не са нацията; те са само тялото и нервната мощ на това тяло, останало без ум, което продължава да действа по стар навик и със спазматична упоритост. Желанието и стремежът на нацията ни е да се забавлява; нейната религия всъщност е изпълнението на църковни церемонии и проповядването на приспивни истини (или неистини), за да продължи тълпата безмълвно да се труди, докато ние се веселим. И нуждата ни от забавление вече ни прояжда като болестна треска, от която устата ни съхне и очите ни блестят налудничаво – която ни превръща в долни, безчувствени и коравосърдечни зверове. Колко добре описва думата “треска” – онова отрицание на духовното равновесие и покой – моралния упадък на нашата английска Индустрия и нейните Забави!

    Когато хората се занимават с ценни неща, удоволствието и забавата се раждат от работата им, така както венчелистчетата се раждат от плодоносен цвят; – когато те с искрено състрадание помагат някому, чувствата им се превръщат в здрави, устойчиви, дълбоки чувства, които вливат живот в душата, така, както пулсиращата кръв в тялото. Но на днешно време, лишени от смислена работа, ние изливаме цялата си дейна енергия във фалшивия бизнес на правенето на пари; и лишени от истински чувства, се нуждаем от други – фалшиви, нагиздени и натъкмени, та да си играем с тях,  но не невинно, както децата си играят с кукли, а пошло и мрачно, както идолопоклонните евреи с техните рисунки по пещерите, които някой е трябвало да разкопае, за да излязат на бял свят. Справедливостта, която не прилагаме в действителност, наподобяваме в романи и театрални пиеси; красотата, която унищожаваме в природата, подменяме с пантомими; а (понеже човешката ни природа изисква някакво благоговение и тъга) чистата скръб и сълзите, които би трябвало да предизвиква у нас нещастието на другите, заменяме със злорада наслада от трагедиите в съдебните палати и събираме роса от тревата над гробовете.

    Трудно е да схванем пълния смисъл на тези неща. Фактите сами по себе си са ужасяващи. Може би вината на нацията не е чак толкова голяма, колкото изглежда на пръв поглед. Ежедневно позволяваме, или причиняваме, смъртта на хиляди хора, но не го правим нарочно. Палим къщи и унищожаваме нивите на селяни, макар че съжаляваме, ако сме причинили зло някому. Сърцето ни все още не е напълно закоравяло,все още сме способни на добродетел, но само така, както го могат децата. В края на дългия си живот, Чалмърс, който се радваше на голямо влияние, подразнен от поредната забележка относно “общественото мнение” по някакъв важен въпрос, се троснал: “Тази ваша общественост е просто едно голямо ревливо бебе!” И причината да заговоря по тези по-сериозни теми, докато обсъждам въпроси, свързани с четенето, е следната: колкото повече наблюдавам грешките и сполитащите ни бедствия, толкова повече виждам как те са породени от детинска неграмотност, липса на образование и на най-прости мисловни прийоми. Повтарям – не трябва да се оплакваме от порочността, егоизма или тъпотата. Става дума за необуздаема ученическа безразсъдност, която се отличава от безрасъдността на истинския ученик по това, че не може да ѝ се помогне, понеже не признава ничий авторитет.

    В една прекрасна и пренебрегвана творба последният от великите ни художници [Търнър] ни е обрисувал по странен начин. Картината изобразява двора на църквата в Къркби Лонсдейл, с потока, долината, хълмовете и отвъд тях набразденото утринно небе. Група момчета, безучастни към красотата наоколо , както и към мъртвите, напуснали тази долина и небе за да се възкачат към други, са наредили книжките си върху един гроб и ги замерят с камъни. Така и ние си играем с думите на мъртвите, които биха могли да ни поучат, захвърляйки ги с горчива безразсъдност далече от себе си; без дори и през ум да ни мине, че тези листа, разпръснати от вятъра, са били събрани не просто върху някоя надгробна плоча, ами на самия вход към вълшебната гробница, и дори нещо повече  – на входа към великия град на спящите царе, които биха се пробудили за да вървят с нас, ако знаехме само как да ги призовем. Колко често, само отмествайки мраморната порта, сме се разхождали сред тези покойни царе, опипвайки погребалните им роби и побутвайки любопитно короните на главите им –  но те ни се струват просто прашни образи, потънали в мълчание, защото не знаем онова заклинание на сърцето, което би ги събудило  и благодарение на което, ако го чуят, те биха станали, за да ни посрещнат с цялата си мощ приживе, и биха се взрели в нас. И както царете на Хадес посрещат новите царе в падението им с думите: “И ти ли бе слаб като нас, и ти ли стана един от нас?”, така тези царе, със сияйните си, непокътнати корони, биха ни посрещнали с думите: “И ти ли направи сърцето си силно и чисто , и ти ли стана един от нас?”

    Могъщо  сърце, могъщ ум , великодушие – да притежаваш това, да бъдеш това, означава наистина да живееш. “Напредъкът в живота” – в живота именно, а не във външните му гиздави прояви – означава да ставаш все по-силен в сърцето и ума си. Спомняте ли си онзи стар скитски обичай, според който, при смърт на главата на семейството, хората го обличали в най-хубавите му дрехи, качвали го на колесницата му и го развеждали по къщите на неговите приятели? И всеки един от тях поставял трупа начело на трапезата и пирувал в негово присъствие. Представете си, че с прости думи, както тук са изложени простите ужасяващи факти, някой ви предложи тази скитска почит, която да заслужите постепенно, докато все още се смятате за жив човек. Представете си, че някой ви казва следното: „Ще умираш бавно; кръвта ти ще става все по-студена, тялото ти ще се вкочанява с всеки изминат ден, накрая сърцето ти ще затропа като ръждясали железарии. Животът постепенно ще се изцеди от теб и ще пропие през земята в ледовете на Каина [деветия кръг на Дантевия ад, където се мъчат изменниците]. Но с всеки изминал ден ще обличат тялото ти с все по-шарени дрехи и ще го возят във все по-големи колесници, и ще го увенчават с все повече отличия, и ордени, ако щеш. Хората ще се кланят пред него, ще го зяпат и ще се провикват, ще се трупат на тълпи по улиците да го видят, ще му строят дворци, ще се гощават по цели нощи, полагайки го на почетно място на масите си; душата ти ще оцелее в него дотам, че да съзнава какво се случва и да усеща тежестта на златните одежди на плешките и ръба на короната по черепа си – но не би усещала нищо повече.” Бихте ли приели такова едно предложение, изречено от ангела на смъртта? Дори най-низкият сред нас, смятате ли, че би го приел? А ето че на практика, в действителност, ние точно към това се домогваме, всеки един от нас –  в по-голяма или по-малка степен, а някои се домогват до него в пълния му ужас. Всеки, който се стреми да напредне в живота, без да е разбрал какво е живот, го приема – всеки, който си мисли, че трябва да има повече коне, повече прислужници, повече пари и повече почести, а не  –повече душа. Напредва в живота само онзи, чието сърце омеква с времето, чиято кръв се стопля, чийто ум става по-пъргав, чийто дух навлиза в Живия покой. Хората, които притежават този именно живот, са истинските царе на земята – и само те. Всички други царски отличия, доколкото не са фалшиви, са просто практическо следствие и изражение на другите; а ако ли не, то те са просто театралничене – пищни зрелища, да, с истински скъпоценни камъни, а не със станиол, но все пак играчки за забавление на нацията. А ако и това не са, то те са тирании или активни прояви на лудостта на нацията. Затова на друго място за тях съм казал: “Видимите правителства са играчките на някои нации, болестите –  на други, хамут  – за трети, бреме  – за повечето.”

    Но не мога да ви опиша с какво удивление чувам как все още се говори за Кралската власт, дори сред мислещи хора, сякаш управляваната нация е лична собственост на краля, и може да се купува и продава, и да се придобива по някакъв начин като стадо овце, с чието месо кралят да се храни и чиято вълна да събира; сякаш епитетът, с който възмутеният Ахил нарича подлите царе – “човекоядци” – е вечно и подобаващо название, част от титлата на всеки монарх, а разширяването на доминиона се счита за разширяване на неговата частна собственост! Кралете, които разсъждават така, колкото и да са могъщи, са толкова истински крале на нацията, колкото конските мухи са крале на коня – те смучат кръвта му и дори могат да го подлудят, но те не го водят. Такива владетели, с техните дворове и армии, видяни в истинската им светлина, са просто един по-едър тип блатни комари – с байонети за хоботи и с оркестрирани мелодични тромпети в летния въздух; здрачът е може би по-хубав, но не и по-здравословен, с проблясващите мъглявини на рояците от мушички. Истинските царе управляват без шум и врява, ако управляват въобще, и ненавиждат тази си роля; прекалено много от тях стигат до “il gran rifiuto”, а ако те не се отрекат, то в момента, в който биха могли да бъдат полезни, тълпата сама се отрича от тях.

    И все пак е възможно видимият цар да е истински цар, ако настъпи ден, в който той да измери владението си чрез неговата сила – а не чрез дължината на географските му граници. Много малко значение има дали Трент разсича земята така, че един декар да е отсам реката и дали Рейн заобикаля оттатък онзи замък. Но за теб, царю на хората, има значение, дали когато кажеш на онзи мъж “Иди”, той отива; дали когато кажеш “Ела”, той идва. Дали можеш да пренасочиш своя народ, така както можеш да пренасочиш коритото на Трент и накъдето му повеляваш  – да отива и идва. За теб, царю на хората, има значение дали народът те мрази и мре заради теб, или те обича и живee чрез теб. Ти би могъл да измерваш владенията си с множество, което не се състои от километри; да измерваш градусите на друг вид ширина – не географска, а ширина на обичта и не от, а към, един прекрасно топъл и неопределим екватор.

    Да измерваш! Ха, не се мерят подобни неща. Кой може да измери разликата между силата на онези, които “действат и учат другите” – най-великите хора на земното и небесното царство, и силата на онези, които рушат и консумират – чиято мощ, дори в най-пълния си вид, е просто разяждащата мощ на ръждата и на молеца? Колко е странно! Като си помислим как Царят-молец трупа богатства за молците; как Царят-ръжда, който разяжда силата на народа, както ръждата разяжда доспехи, трупа богатства за ръждата; и как Царят-крадец трупа богатства за крадците; а колко малко царе въобще някога са трупали богатства, които няма нужда да бъдат пазени от никого – богатства, които, колкото повече бъдат крадени, толкова по-добре! Бродираната роба ще се прокъса; шлемът и сабята ще потъмнеят; скъпоценностите и златото ще бъдат разпилени. Три вида царе ги събират. А представете си, че може да се появи друг, Четвърти вид цар, който е прочел някъде, в някакво прастаро писание, че има Четвърти вид богатство, на което скъпоценностите и златото не могат да се равняват и което не се мери в златни жълтици. Плат, изящно изтъкан със совалката на самата Атина; броня, изкована в божествения огън със силата на Вулкан – златни жилки от червеното сърце на слънцето, когато то се снишава над Делфийските скали – тъкан с дълбоки нишки, непробиваеми доспехи, питейно злато! – трите Ангела на Държанието, на Труда и на Мисълта, които продължават да ни зоват, чакат ни на прага, за да ни поведат с крилатата си мощ и с безгрешния си поглед по път непознат на птиците, невидян от лешояд! Какво ли би било, ако се появят подобни царе, които са чули и повярвали в тази дума, и са струпали богатства от Мъдрост, за да ги дадат на своя народ,?

    Помислете колко чудно изглежда това! Колко немислимо ни се струва то сега и доколко сме лишени от мъдрост като нация! Да ни хрумне да учим селяните ни на книга, а не как да убиват с байонети! – да организираме, да обучим, да поддържаме със заплати и с добри генерали армии от мислители, вместо армии от убийци! – да намираме забавление като народ в читалните, а не само на стрелбищата; да даваме награди за добро прицелване във факт, а не само за оловни топчета  – по мишена. Когато я изречем, каква абсурдна идея ни се струва ! – капиталистите на цивилизованите нации да подпомагат с парите си литературата, вместо войната!

    Моля ви за още малко търпение. Бих искал да ви прочета само едно изречение от единствената книга, написана от мен, която може наистина да се нарече книга и ще остане (ако нещо остане) като най-дълготрайното сред моите работи.

    “Сред формите, чрез които функционира богатството в Европа една от най-ужасните е, че несправедливите войни се осъществяват изключително благодарение на парите на капиталистите. Справедливите войни не изискват много пари, защото повечето мъже, които се бият в тях, го правят на добра воля; а за една несправедлива война трябва да се купят и телата и душите на хората; както и най-добрите военни способи и оръдия; всичкото това прави подобни войни възможно най-скъпи, без да броим цената на страха и гневното подозрение, с които се третират една друга нациите, лишени, при цялата си многолюдност, и от минимума достойнство и чест, които биха им осигурили глътка спокойствие на духа; точно така в момента Франция и Англия си купуват една от друга отчаяние и смут на стойност десет милиона лири годишно (забележително малка реколта, наполовина тръни, наполовина листа на трепетлика, засети, обрани и прибрани в хамбарите с “науката” на съвременния политически икономист, възпитаващ в алчност, вместо в търсене на истина). Несправедливите войни се финансират, освен чрез плячкосване на врага, само чрез заеми от капиталисти, а тези заеми се изплащат в последствие чрез данъчно облагане на народа, който няма думата въобще в цялата тази работа, понеже войната се корени във волята на капиталистите; но истинските ѝ корени са в алчността на цялата нация, която убива собствената си способност за  вяра, честност и справедливост, и така, с течение на времето, води до индивидуална загуба и наказание на всеки.”

    Франция и Англия буквално – забележете! – купуват една от друга паника; те плащат всяка година по десет милиона лири за терор. Но представете си, че вместо ежегодно да се снабдяват с паника на стойност десет милиона, те решат да живеят в мир и да похарчат десетте милиона за знание; представете си, че всяка нация влагаше тези десет милиона в основаването на царски библиотеки, царски галерии на художественото изкуство, царски музеи, царски градини и места за отдих. Не би ли било някакси по-добре и за французите, и за англичаните?

    Няма вероятност това да се случи в скоро време. Но все пак се надявам, че не след дълго във всеки по-голям град ще бъдат създадени царски или национални библиотеки с царска колекция от книги в тях; и една и съща колекция във всяка – от избрани книги, най-добрите от всеки вид, изработени по най-хубав начин за тази национална колекция; с текста, печатан на листа с еднаква големина, с широки бели полета от всички страни на страницата; приятно разделени на томчета, леки, красиви, здрави и съвършено подвързани; и се надявам, че тези велики библиотеки ще бъдат достъпни за всички порядъчни и чисти хора по всяко време на деня и вечерта, като за чистотата и тишината се прилагат стриктни правила.

    Бих могъл да ви опиша и други идеи за галерии на изкуството, галерии на естествознанието и много други ценни – и според мен, много нужни – неща; но тази идея с книгите е най-лесната за изпълнение и най-необходимата и ще допринесе значително за закрепването на онова, което наричаме нашата британска конституция, защото това наше тяло напоследък е натежало и страда от зла жажда и зъл глад и има нужда от по-здравословна храна. Отменихте му законите за царевицата; опитайте, ако не можете да регулирате царевицата, да се заемете с правенето на по-добър хляб; – хляб от онова старо чародейно арабско зърно, Сусама, който отваря врати – врати не на разбойнически скривалища, а на Царски Съкровищници.

     

    Обратно към съдържанието на броя.