• Из “Автобиографията на Алис Б. Токлас”

    Гъртруд Стайн

    За Алис Токлас казват, че имала неподражаем стил на разговор. Имам подозрения, че това е просто друг начин да се каже, че е довела клюката до изкуство. В тази прекрасно написана “Автобиография”, с автор Гъртруд Стайн, независимо какво се твърди в заглавието, можете да научите безброй анекдоти за всеизвестни и интересни личности като Пикасо (най-близкият приятел на Стайн), Матис, Брак и т.н. Пунктуацията е запазена както е в оригинала, а за да влезете в духа на времето, Париж преди първата световна война, ето малко музика. – бел. пр.

    Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

    Гъртруд Стайн и Алис Токлас

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Превод от английски Олга Николова, 2013. Редактор Чинко Велков.

    Свали txt.

     

    1. Преди да дойда в Париж

    Родена съм в Сан Франциско, Калифорния. Ето защо винаги съм предпочитала да живея на умерен климат но е трудно, в континентална Европа и дори в Америка, да намериш умерен климат и да живееш на него. Бащата на майка ми бил сред първите заселници в западните щати, дошъл в Калифорния през 1849г., тук се оженил за баба ми която много обичаше музика. Баба ми беше ученичка на бащата на Клара Шуман. Майка ми беше тиха обаятелна жена на име Емили.

    Баща ми е от род на полски патриоти. Прачичо му сформирал полк за Наполеон и станал полковник. Дядо ми по бащина линия напуснал жена си веднага след сватбата, за да се бие на барикадите в Париж, но тя спряла да му праща храна и дрехи и той бързо се върнал и заживял като консервативен заможен земевладелец.

    Аз самата никога не съм харесвала насилието и винаги съм изпитвала удоволствие да бродирам и да се грижа за градината. Обичам картини, мебели, гоблени, къщи и цветя и дори зеленчуци и овошки. Харесва ми да имам хубава гледка но предпочитам да седя с гръб към нея.

    В моето детство и юношество водих възпитаното леко съществувание обичайно за моята класа и род. Преживях няколко интелектуални приключения по това време но те бяха много тихи приключения. Когато бях на деветнадесет години бях голяма почитателка на Хенри Джеймс. Смятах че от Неловката възраст ще стане забележителна драма и писах на Хенри Джеймс с предложение да превърна романа в пиеса. Получих от него възхитително писмо в отговор и тогава, като усетих колко бях прекрачила възможностите си, се изчервих от срам и унищожих писмото. Може би в онзи момент не смятах, че имам правото да го запазя, така или иначе писмото не съществува вече.

    До двадесетгодишна възраст проявявах сериозен интерес към музиката. Учих се и се упражнявах усърдно но скоро след това музиката започна да ми изглежда безмислена, майка ми беше починала и нямаше непреодолима мъка, но нямаше и истински интерес който да ме тласка напред. В разказа Ада в География и пиеси Гъртруд Стайн ме е описала много точно както бях по онова време.

    През следващите шест години се занимавах с приятни неща. Водех приятен живот, имах много приятели, много забава много интереси, животът ми беше сравнително изпълнен и ми харесваше но не живеех пламенно. Това ме подсеща за пожара в Сан Франциско в следствие на който по-големият брат на Гъртруд Стайн и жена му се върнаха от Париж а това доведе до пълна промяна в моя живот.

    По това време живеех с баща ми и брат ми. Баща ми беше спокоен човек който възприемаше нещата спокойно, макар и да ги чувстваше в дълбочина. Първата потресающа сутрин на пожара в Сан Франциско аз го събудих и му казах, градът е разлюлян от земетресение и сега е в пламъци. Добре ще ни подреди това в очите на източните щати, отговори той и се обърна и продължи да спи. Спомням си че веднъж когато брат ми и негов другар отидоха да яздят, единият от конете се върна без ездач в хотела, майката на другото момче вдигна ужасна глъч. Успокойте се, госпожо, каза баща ми, може би не вашият а моят син се е убил. Една от неговите максими която постоянно си припомням беше, ако трябва да правиш нещо прави го с достойнство. Той също ми казваше че една домакиня никога не трябва да се извинява че нещо липсва в дома ѝ, щом има домакиня нищо не липсва.

    Както казвах ние всички живеехме приятно заедно и в моето съзнание нямаше действително желание или мисъл за промяна. Настъпилият смут в ежедневната ни рутина след пожара последван от идването на по-големия брат на Гъртруд Стайн и жена му промениха всичко.

    Г-жа Стайн донесе със себе си три малки картини на Матис, първите модерни картини които прекосиха Атлантическия океан. Запознах се с нея по онова време на всеобщ потрес и тя ми ги показа, и също ми разказа много за живота в Париж. От дума на дума казах на баща си че може би искам да напусна Сан Франциско. Той не се разтревожи, в крайна сметка по това време имаше много отиване и връщане и имаше много мои приятели които заминаваха. Година по-късно и аз заминах и отидох в Париж. Там посетих г-жа Стайн която междувременно се бе върнала в Париж, и в нейната къща срещнах Гъртруд Стайн. Бях впечатлена от кораловата ѝ брошка и от гласа ѝ. Мога да кажа че само три пъти в живота си съм се запознавала с гении и всеки път нещо в мен се обаждаше и нито веднъж не беше заблуда, и мога да кажа че и в трите случая това ставаше преди геният на тези хора да бъде общопризнат по някакъв начин. Тримата гении за които говоря са Гъртруд Стайн, Пабло Пикасо и Алфред Уайтхед. Запознавала съм се с много важни личности, запознавала съм се с велики личности но познавам само три пръвокласни гения и при всеки от тях от пръв поглед още нещо в мен прозвънваше като звънче. В нито един от тези три случая не се заблудих. Така започна новият ми пълноценен живот.

    2. Пристигането ми в Париж

    Това беше през 1907г. Гъртруд Стайн тъкмо приключваше с публикуването на Три живота които издаваше на свои разноски, и беше потънала в Създаването на американци, нейната книга от хиляда страници. Пикасо тъкмо беше свършил портрета ѝ който е толкова известен сега но по онова време никой освен художника и самия модел не харесваше и се беше заел със странната си сложна картина изобразяваща три жени, Матис тъкмо беше свършил Щастието да живееш, неговата първа голяма композиция която му спечели названието fauve или звяр. По-късно Макс Джейкъб нарече този момент героичната епоха на кубизма. Помня как неотдавна Пикасо и Гъртруд Стайн си говореха за различни неща които се бяха случили по онова време, единият от тях каза че не може всичко това да се е случило в онази една година, о каза другият, забравяш мили или мила че тогава бяхме млади и успявахме да свършим много работи за една година.

    Има много неща за разказване които се случваха тогава или които се бяха случили преди и допринасяха за събитията тогава, но сега трябва да опиша какво видях когато дойдох.

    Къщата на №27 на улица дьо Фльорюс тогава както и сега се състоеше от много малък павилион на два етажа с четири малки стаи, кухня и баня, и обширно ателие в съседна пристройка. Сега ателието е свързано с павилиона чрез миниатюрно антре добавено през 1914г. но по онова време ателието си имаше свой собствен вход, човек или звънеше на звънеца на павилиона или чукаше на вратата на ателието, и много хора правеха и двете, но повечето чукаха на вратата на ателието. Аз имах привилегията да ползвам и двете. Бях поканена на вечеря в събота вечер а в събота всички идваха на гости, и онзи път дойдоха наистина всички. Отидох на вечерята. Тя беше приготвена от Елен. Трябва да разкажа малко за Елен.

    Елен вече от две години работеше при Гъртруд Стайн и нейния брат. Тя беше от онези достойни за възхищение bonnes с други думи отлична домашна прислужница, добра готвачка работеща неуморно за благоденствието на работодателите си и за своето собствено, твърдо убедена че всичко което купува е прекалено скъпо. О но твърде е скъпо, беше отговорът ѝ на всеки въпрос. Не прахосваше нищо и поддържаше цялото домакинство за постоянната сума от осем франка на ден. Искаше дори и гостите да включи в тази сума, беше въпрос на гордост, но разбира се това бе трудно тъй като за честта на поверения ѝ дом както и за да задоволи работодателите си тя винаги трябваше да поднесе на гостите достатъчно ядене. Беше изключителна готвачка и правеше много хубаво суфле. През онези дни повечето от гостите водеха малко или повече беден живот, никой не гладуваше, някой винаги помагаше но все пак повечето не живееха в охолство. Брак беше онзи който около четири години по-късно когато всички започнаха да стават известни каза, с усмивка и въздишка, как се променя животът сега всички имаме готвачки да ни правят суфле.

    Елен си имаше свое мнение, например не харесваше Матис. Тя казваше че един французин не бива да остава за вечеря още повече ако преди да реши дали да остане е попитал прислужницата какво има за ядене. Тя казваше че чужденците имат всякакво право да постъпват по този начин но не и един французин а Матис веднъж се беше вече провинил. Така че когато госпожица Стайн каза на Елен, господин Матис ще остане за вечеря тази вечер, тя отвърна, в такъв случай няма да приготвя омлет ами ще изпържа яйцата. Ще отнеме същия брой яйца и същото количество масло но ще покаже по-малко уважение, и той ще разбере.

    Елен остана на работа в семейството до края на 1913г. Мъжът ѝ, тя се беше омъжила междувременно и имаше малко момченце, настоя да престане да работи за други хора. За нейно голямо съжаление тя напусна и после винаги казваше че животът ѝ вкъщи не можел да се мери по забавност с този на улица дьо Фльорюс. Много по-късно, едва преди три години, тя се върна за година, трудни времена бяха настанали за нея и съпруга ѝ а малкото им момченце беше починало. Беше ведра както обикновено и ѝ беше много интересно. Не е ли удивително каза тя, всичките тези хора които познавах когато не бяха нищо особено сега ги споменават непрекъснато във вестниците, а онази вечер по радиото споменаха името на господин Пикасо. Та дори говорят във вестниците за господин Брак, който преди винаги държеше големите картини докато ги окачахте защото беше най-силен, и портиерът забиваше пироните, а сега ги слагат в Лувъра, представяте ли си, в Лувъра, картина на онзи дребничък мил господин Русо, който беше толкова срамежлив че не смееше да почука на вратата. Беше ѝ ужасно интересно да види господин Пикасо и жена му и детето му и сготви най-доброто си ястие за него, но колко се е променил, каза тя, е, каза, предполагам че е в реда на нещата но пък сега има прекрасен син. Ние си помислихме че Елен всъщност се е върнала за да огледа новото поколение. Така беше донякъде но тя не се заинтригува от тях. Каза че не я впечатляват което ги натъжи всички защото легендата за Елен беше известна из цял Париж. След година нещата потръгнаха, мъжът ѝ печелеше повече пари, и тя сега отново си стои вкъщи. Но да се върнем към 1907г.

    Преди да разкажа за гостите трябва да разкажа за това което видях. Както споменах бидейки поканена на вечеря натиснах звънеца на малкия павилион и ме въведоха в тясното антре и после в неголямата трапезария пълна с лавици книги. По единствените празни места, ще рече вратите, бяха закачени няколко рисунки на Пикасо и Матис. Понеже другите гости още не бяха дошли госпожица Стайн ме заведе в ателието. Често валеше в Париж и в дъжда никак не беше лесно да отидеш с вечерна рокля от малкия павилион до ателието, но човек не биваше да се притеснява за подобни неща тъй като стопаните и повечето гости не се притесняваха. Отидохме в ателието което се отваряше с ключ Йейл единственият такъв ключ в квартала по онова време, и това не беше толкова за безопасност, в онези дни картините нямаха стойност, а защото ключът беше малък а не огромен като тогавашните френски ключове и можеше да се побере в дамска чанта. Покрай стените имаше големи мебели от италианския ренесанс, и в средата на стаята широка ренесансова маса, върху ѝ прекрасна мастилница и в единия край тетрадки прилежно подредени, от типа тетрадки които ползват френските деца в училище, с картинки на земетресения и изследователски пътешествия на кориците. И по всички стени чак до тавана имаше картини. В единия край на стаята стоеше голяма чугунена печка за дърва която Елен влизайки шумно напълни, а в друг ъгъл на стаята имаше широка маса, върху ѝ се намираха клинци за подкови и камъчета и малки цигарета които човек оглеждаше с любопитство без да пипа, и които по-късно се оказаха неща от джобовете на Пикасо и Гъртруд Стайн събирани с времето. Но да се върна към картините. Картините бяха толкова странни че човек отначало съвсем инстинктивно гледаше навсякъде другаде но не и към тях. Опресних паметта си като разгледах тогавашни снимки от ателието. Всички столове в стаята също бяха от италианския ренесанс, не особено удобни за късокраки хора и човек свикваше да седи покатерен на стола с кръстосани крака. Госпожица Стайн седеше близо до печката на прекрасен стол с висока облегалка и спокойно оставяше краката си да висят, което беше неин навик, и когато някой от многобройните посетители идваше да я попита нещо тя ставаше от стола и обикновено отговаряше на френски, не сега. Отказът обикновено засягаше нещо което посетителят искаше да види, рисунки прибрани някъде, един немец веднъж бе нацапал една с мастило, или някое друго обречено желание. Но да се върна към картините. Както казвах те напълно покриваха варосаните стени чак до много високия таван. Стаята беше по това време с газово осветление по стените. Това беше втори етап. Тъкмо го бяха инсталирали. Преди имало само ръчни лампи, и някой строен гостенин държал лампата докато другите разглеждали. Но сега тъкмо бяха прокарали газ и един изобретателен американски художник на име Сайен, за да отвлече мислите си от току-що родилото му се първо дете, се беше заел да направи механично устройство което да запалва осветлението автоматично. Старата хазяйка изключително консервативна не искаше електричество в нейните къщи и прекараха електричество чак през 1914г., тогава понеже хазяйката беше прекалено стара за да забележи разликата, нейният домоуправител даде разрешение. Но този път наистина ще разкажа за картините.

    Много е трудно сега когато всички са свикнали на всичко да бъде пресъздадено онова неудобство което човек изпитваше изправен за пръв път пред всичките тези картини. В онези дни в ателието имаше всякакви картини, по-късно щеше да има само Сезан, Реноар, Матис и Пикасо по стените, а още по-късно само Сезан и Пикасо. По онова време имаше доста картини на Матис, Пикасо, Реноар, Сезан но също и много други. Имаше две на Гоген, имаше една от Манген, имаше голямо голо тяло от Валотон което приличаше по чувство но иначе не приличаше на Одалиската на Мане, имаше картина на Тулуз-Лотрек. Веднъж някъде по това време Пикасо погледна картината на Тулуз-Лотрек и събирайки голяма смелост каза, и все пак аз рисувам по-добре от него. Тулуз-Лотрек беше най-значимият сред художниците оказали му влияние в ранните години. По-късно купих много малка картина на Пикасо от онези ранни години. Имаше портрет на Гъртруд Стайн от Валотон който някой можеше да вземе за картина на Давид но не беше, имаше Морис Дени, малка картина на Домие, много акварели на Сезан, накратко имаше всичко, имаше дори една малка картина на Дьолакроа и средна по големина от Ел Греко. Имаше огромни картини от розовия период с арлекините на Пикасо, имаше два реда с Матис, имаше голям портрет на жена от Сезан и някои малки картини от Сезан, всички тези картини си имат история и скоро ще я разкажа. Сега бях объркана и гледах и гледах и бях объркана. Гъртруд Стайн и нейният брат толкова бяха свикнали на подобно състояние на духа у техните гости че не му обръщаха внимание. Тогава някой почука рязко на вратата на ателието. Гъртруд Стайн я отвори и влезе дребен тъмнокос спретнат мъж с много оживени лице, коса, очи, ръце и крака. Здравей Алфи, каза тя, това е госпожица Токлас. Много ми е приятно госпожице Токлас, каза той много тържествено. Това бе Алфи Морер редовен посетител на къщата. Той бил редовен посетител преди картините да бъдат там, когато имало само японски гравюри, и беше сред онези които запалвали клечка кибрит за да осветят ъгълче от портрет от Сезан. Разбира се вижда се ясно че картината е завършена, обяснявял той на другите американски художници които идвали и гледали колебливо, вижда се по това че има рамка, къде се е чуло и видяло някой да сложи рамка на картина която не е завършена. Той следвал, следвал, следвал винаги скромно винаги искрено, именно той няколко години по-късно с лоялност и въодушевление избра първата група картини за известната колекция на Барнс. Именно той по-късно когато Барнс дойде в къщата и размаха чековата си книжка каза, Господ да ми е на помощ, не съм го довел аз. Друга една вечер Гъртруд Стайн която има избухлив характер влезе и завари там брат си, Алфи и един непознат. Външният вид на непознатия не ѝ хареса. Кой е този, каза тя на Алфи. Не съм го довел аз, каза Алфи. Изглежда като евреин, каза Гъртруд Стайн, даже и това не е, каза Алфи. Но да се върна към онази първа вечер. Няколко минути след като Алфи влезе на вратата се почука яростно и гласът на Елен се провикна, вечерята е готова. Странно че Пикасо и жена му още ги няма, казаха всички, обаче няма да ги чакаме или поне Елен няма да ги чака. Така че отидохме в двора и оттам в павилиона и трапезарията и седнахме да вечеряме. Странно, каза госпожица Стайн, Пабло е винаги самата точност, никога не подранява и никога не закъснява, за него е гордост да бъде на време защото точността е кралски израз на учтивост, с него дори и Фернанд не закъснява. Разбира се той често казва да когато няма намерение да направи нещо, не му е в природата да казва не, тази частица я няма в неговия речник и трябва да знаеш дали неговото да означава да или означава не, но когато казва да това означава да и така каза за тази вечер а той винаги идва навреме. В онези дни още нямаше автомобили и никой не се страхуваше че някой може да е катастрофирал. Тъкмо бяхме свършили с първото ястие когато на двора се чу забързано трополене на стъпки и Елен отвори вратата преди звънецът да е иззвънял. Пабло и Фернанд както всички ги наричаха по онова време влязоха. Той, дребен, бърз но не неспокоен, очите му притежаващи странната способност да се отварят широко и да попиват всичко което искат да видят. Отличаваше се и движеше главата си като бикоборец начело на процесията. Фернанд беше висока красива жена с прекрасна голяма шапка и съвсем очевидно нова рокля, и двамата бяха изнервени. Много съм разстроен, каза Пабло, но знаеш много добре Гъртруд че никога не закъснявам но Фернанд беше поръчала рокля за вернисажа утре и роклята не беше пристигнала. Е сега нали сте тук, каза госпожица Стайн, понеже е за теб Елен няма да има нищо против. И всички седнахме на масата. Аз бях до Пикасо който остана мълчалив и постепенно се успокои. Алфи правеше комплименти на Фернанд и скоро тя стана тиха и кротка. Не след дълго прошепнах на Пикасо че харесвам портрета му на Гъртруд Стайн. Да, каза той, всички казват че не си приличат но това няма значение, един ден ще си заприличат, каза той. Разговорът скоро се оживи въртеше се около откриването на салона на независимите което беше голямото събитие на годината. На всички им беше интересно какви скандали ще избухнат или няма да избухнат. Пикасо никога не участваше но всичките му последователи излагаха в салона и имаше много истории свързани с всеки от тях надеждите и страховете бяха големи.

    Докато пиехме кафе на двора се чуха стъпки многобройни стъпки и госпожица Стайн стана и каза, не бързайте, трябва да им отворя. И излезе.

    Когато отидохме в ателието там вече имаше голям брой хора, разпръснати на групи, поотделно и на двойки всички гледаха и гледаха. Гъртруд Стайн седеше до печката и говореше и слушаше и ставаше да отвори вратата отивайки при различни хора и говореше и слушаше. Тя обикновено отваряше вратата при почукване и обикновено формулата беше, de la part de qui venez-vous, по чия покана идвате. Идеята беше че всеки може да дойде но в името на формалността а в Париж трябва да има формалности, всеки трябваше да спомене името на човека от когото е чул за улица дьо Фльорюс. Беше чиста формалност, наистина всеки можеше да влезе и тъй като по това време картините нямаха стойност и да познаваш някого там не носеше никаква социална привилегия, идваха само онези на които наистина им беше интересно. Така че както казвам всеки можеше да влезе, обаче се спазваше някаква формалност. Веднъж отваряйки вратата госпожица Стайн каза както обикновено по чия покана идвате и чухме обиден глас в отговор, но по ваша, мадам. Беше млад мъж с когото Гъртруд Стайн се беше запознала някъде и с когото бе провела дълъг разговор отправяйки му сърдечна покана но после бързо-бързо беше забравила.

    Скоро стаята съвсем се напълни и кои бяха всички тези хора. Група унгарски художници и писатели, случило се веднъж един унгарец да дойде с някого в ателието и мълвата литнала от неговите уста през цяла Унгария, във всяко село в което имало млад мъж с амбиции се чуло за улица дьо Фльорюс № 27 и младият мъж заживявал с единствената мисъл да дойде и много от тях наистина дойдоха. Те бяха там постоянно, с най-различен ръст и телосложение, богати и бедни, някои много чаровни, някои просто груби и от време на време сред тях се появяваше по някой изключително красив млад селянин. После имаше големи количества немци, не много добре приети защото винаги искаха да видят нещо прибрано и често чупеха предмети а Гъртруд Стайн има слабост към чупливите предмети, изпитва ужас от хора които колекционират само нечупливи неща. После имаше не малко американци, Милдред Алдрич водеше група или Сайен, електротехникът, или някой художник и понякога студент по архитектура случайно попадаше там и после имаше редовните гости, измежду тях госпожица Марс и госпожица Скуайър които Гъртруд Стайн увековечи в нейния разказ за госпожица Фър и госпожица Скийн. През онази първа за мен вечер с госпожица Марс си говорихме на напълно нова по онова време тема, как да си гримираш лицето. Тя се интересуваше от типове, знаеше че има тип femme décorative, femme d’intérieur и femme intrigante; нямаше съмнение че Фернанд Пикасо беше femme décorative, но каква беше мадам Матис, femme d’intérieur, казах аз, и тя остана много доволна. От време на време можеше да се чуе гръмкият цвилещ испански смях на Пикасо и веселия алтов изблик на Гъртруд Стайн, хора идваха и си отиваха, влизаха и излизаха. Госпожица Стайн ми каза да седна до Фернанд. Фернанд беше красива но непохватна. Седнах, това беше първото ми седене до съпруга на гений.

    Преди да реша да напиша тази книга през двадесет и петте години с Гъртруд Стайн, често казвах че ще напиша, Съпругите на гении с които съм седяла. Седяла съм с толкова много. Седяла съм със съпруги които не са съпруги, на гении които са истински гении. Седяла съм с истински съпруги на гении които не са истински гении. Седяла съм със съпруги на гении, на стремящи се да бъдат гении, накратко седяла съм често и за дълго с много съпруги и със съпруги на много гении.

    Както казвах Фернанд, която тогава живееше с Пикасо и отдавна беше с него, ще рече и двамата бяха на по двайсет и четири години по това време но отдавна бяха заедно, Фернанд беше първата съпруга на гений с която седях и не беше никак забавна. Говорихме си за шапки. Фернанд имаше две теми за разговор шапки и парфюми. През този първи ден говорихме за шапки. Тя обичаше шапки, имаше истинско френско разбиране за шапките, ако една шапка не предизвикаше осторумен коментар от мъж на улицата то шапката не беше хубава. По-късно един ден в Монмартър се разхождахме заедно. Тя носеше голяма жълта а аз много по-малка синя шапка. Докато вървяхме един работник се спря и извика, ей ги слънцето и луната засветили заедно. А, каза Фернанд обръщайки се към мен със сияйна усмивка, виждаш ли шапките ни са хубави.

    Госпожица Стайн ме извика и каза че иска да ме запознае с Матис. Тя говореше със среден на ръст мъж с червеникава брада и очила. Той беше много чевръст но фигурата му беше малко тежка и двамата с госпожица Стайн изглежда споделяха нещо тайно. Когато се приближих я чух да казва, О да но сега би било по-трудно. Говорехме, каза тя, за един обяд тук миналата година. Тъкмо бяхме окачили всички картини и поканихме всички художници. Знаеш какви са художниците, исках да им доставя радост така че ги наредих да седнат около масата всеки срещу своята картина, и те бяха доволни толкова доволни че на два пъти трябваше да пращаме някого за още хляб, когато опознаеш французите ще разбереш че това е знак че са доволни, защото те не могат да ядат и пият без хляб а трябваше на два пъти да пращаме за още хляб така че бяха доволни. Никой не забеляза моята специална подредба освен Матис а даже и той се досети чак когато си тръгваше, и сега ми казва че това е доказателство за моето голямо лукавство, Матис се засмя и каза, да, зная госпожице Стайн, светът е театър за вас, но има театри и театри, и при положение че ме слушате така внимателно и така съсредоточено и не чувате и дума от това което ви казвам то наистина твърдя че сте много лукава. После и двамата започнаха да говорят за откриването на независимите за което говореха и всички останали а аз разбира се не знаех за какво става дума. Но постепенно научих и по-нататък ще разкажа историите на картините, на техните художници и техните последователи и за това какво означаваше този разговор.

    По-късно се оказах близо до Пикасо, той стоеше вглъбен. Мислите ли, каза той, че наистина приличам на вашия президент Линкълн. За много неща си бях мислила онази вечер но това не ми беше хрумвало. Виждате ли, продължи той, Гъртруд, (иска ми се да можех да предам поне отчасти чистата обич и доверие с които той винаги произнасяше името ѝ и с които тя винаги казваше, Пабло. И това не се промени през цялото им дългогодишно приятелство с всичките му трудни моменти и усложнения.) Гъртруд ми показа негова снимка и оттогава се опитвам да си направя прическа като неговата, мисля че имаме едно и също чело. Не знаех дали не се шегува но проявих съчувствие. Не бях осъзнала още до каква степен Гъртруд Стайн е наистина американка. По-късно често я дразнех, като я наричах генерал, генерал от севера или юга или и двете. Тя притежаваше серия фотографии от гражданската война, прекрасни снимки и тя и Пикасо имаха навика да ги разглеждат задълбочено. После той изведнъж се сещаше за войната в Испания и ставаше голям испанец и много огорчен и Испания и Америка в тези свои въплъщения можеха да си разменят много остри реплики. Но по време на тази моя първа вечер аз нямах понятие за всичко това и бях учтива и толкова.

    И сега вечерта вървеше към своя край. Всички си тръгваха и всички все още говореха за откриването на независимите. Аз също си тръгнах вземайки със себе си картичка с покана за откриването. И така тази, една от най-важните вечери в моя живот, приключи.

    Отидох на откриването като взех приятелка със себе си, понеже поканата беше за двама. Отидохме много рано. Бяха ми казали да отида рано иначе нямало да можем да видим нищо, и нямало да има място да седнем, а моята приятелка обичаше да седи. Отидохме в сградата построена специално за този салон. Във Франция постоянно строят сгради за временно ползване и после отново ги рушат. По-големият брат на Гъртруд Стайн винаги казваше че високата трудова заетост или липса на безработица във Франция се дължи на огромния брой мъже наети в строенето и рушенето на временни сгради. Човешката природа тук е така вечна че французите могат да си позволят да бъдат временни колкото си искат с техните сгради. Отидохме в дългата ниска несъмнено много много дълга временна сграда която построяваха всяка година за независимите. Когато след войната или точно преди нея, не помня, дадоха на независимите зала в голямата изложбена сграда, Гран Пале, салонът стана много по-безинтересен. В крайна сметка важно е приключението. Дългата сграда беше красиво осветена със светлините на Париж.

    Преди това, още по-преди, по времето на Сьора, независимите излагали в сграда където покривът течал когато валяло. Всъщност именно това е причината, докато закачал картините в дъжда, бедният Сьора да хване онази фатална настинка. Сега не валеше, беше прекрасен слънчев ден и цареше празнично настроение. Когато влязохме се оказа че наистина сме подранили, бяхме кажи-речи първите посетители. Разхождахме се от една стая в друга и честно казано нямахме представа кои картини тълпата от събота вечер би сметнала за изкуство и кои бяха просто опитите на неделни художници както ги наричаха във Франция, работници, фризьори и ветеринари и фантазьори които рисуваха само веднъж в седмицата когато не бяха на работа. Казвам че нямахме представа но може би имахме. Но не и за картината на Русо, а имаше огромна картина на Русо там която се превърна в скандала на изложбата, беше изображение на държавни чиновници, сега е притежание на Пикасо, не за тази картина не можехме да знаем че ще бъде една от великите картини, и че както Елен щеше да каже, един ден ще я закачат в Лувъра. Там беше и ако не ме лъже паметта една странна картина от същия митничар Русо, нещо като апотеоз на Гийом Аполинер със състарена Мари Лоренсин зад него в ролята на муза. И тази картина тогава не можех да разпозная като сериозна творба на изкуството. По онова време разбира се не знаех нищо за Мари Лоренсин и Гийом Аполинер но по-късно има много за разказване за тях. После продължихме и видяхме творба на Матис. А, тук вече се чувствахме в свои води. Матис можехме да разпознаем, разпознахме го веднага и се зарадвахме на картината и знаехме че това е велико изкуство и красота. Представляваше голямо тяло на жена полегнала сред няколко кактуса. Картина която след изложбата щеше да отиде на улица дьо Фльорюс. Един ден пет годишното момченце на пазача което често посещаваше Гъртруд Стайн която много го обичаше скочи в обятията ѝ, тя стоеше на прага на отворената врата към ателието, и поглеждайки над рамото ѝ към картината извика в захлас, oh là là колко красиво тяло на жена. Госпожица Стайн винаги разказваше тази история когато случаен посетител с агресивния маниер на случаен посетител казваше, поглеждайки картината, и какво се предполага че изобразява това.

    В помещението с картината на Матис, отчасти зад прикритието на междинна стена, беше закачена унгарска версия на същата картина от един Цобел когото бях виждала, помня, на улица дьо Фльорюс, това беше удачният начин на независимите да окачат на отсрещната стена яростен последовател на яростния но не чак толкова яростен майстор.

    Продължихме да вървим и вървяхме и вървяхме, имаше много стаи и много картини в стаите и най-накрая стигнахме до една стая по средата и там имаше градинска пейка и понеже идваха хора доста хора седнахме на пейката да си починем.

    Почивахме си и гледахме всички хора и беше наистина la vie de Bohème както я описват в операта и хората представляваха прекрасна гледка. Точно тогава някой зад нас сложи ръка на раменете ни и избухна в смях. Беше Гъртруд Стайн. Намерили сте чудно място да седнете, каза тя. Но защо, попитахме ние. Защото точно тук пред вас е цялата драма. Погледнахме пред нас но нищо не видяхме освен две големи картини които изглеждаха доста еднакви но не бяха съвсем еднакви. Едната е на Брак а другата е на Дерен, обясни Гъртруд Стайн. Бяха странни картини със странно оформени фигури като от дървени кубчета, едната доколкото си спомням с нещо като мъж и жени, другата с три жени. Е, каза тя продължавайки да се смее. Бяхме озадачени, бяхме видели вече толкова странност че не разбирахме защо тези две картини да са по-странни от останалите. Тя скоро изчезна сред развълнувана и словоохотлива тълпа. Разпознахме сред тълпата Пабло Пикасо и Фернанд, разпознахме и много други, нямаше съмнение че всички видимо се интересуваха от нашето кътче на изложбата и останахме там, но не знаехме защо всички толкова се интересуват. След доста време Гъртруд Стайн се върна, този път още по-развълнувана и очевидно развеселена. Наведе се над нас и каза тържествено, искате ли да вземате уроци по френски. Подвоумихме се, ами да бихме могли да вземаме уроци по френски. Е, Фернанд ще ви дава уроци по френски, отидете да я намерите и ѝ кажете как направо умирате за уроци по френски. Но защо тя да ни дава уроци по френски, попитахме ние. Защото, ами защото тя и Пабло са решили да се разделят окончателно. Предполагам че се е случвало и преди но не откакто аз ги познавам. Знаете Пабло казва че ако обичаш една жена трябва да ѝ даваш пари. Е, сега положението е че ако искаш да напуснеш една жена трябва да изчакаш докато имаш достатъчно пари да ѝ дадеш. Волар наскоро купи всичко от ателието му така че Пабло може да си позволи да се раздели с нея като ѝ даде половината. Тя иска да се премести сама на квартира и да дава уроци по френски, така че ето къде се появявате вие. А какво общо с това имат двете картини, попита моята вечно любопитна приятелка. Нищо, каза Гъртруд Стайн отдалечавайки се с гръмогласен смях.

    По-нататък ще разкажа цялата история така както я научих но сега трябва да намеря Фернанд и да ѝ предложа да ми дава уроци по френски.

    Пообиколих и огледах тълпата, никога не бях си и помисляла че толкова много и различни мъже могат да правят и гледат картини. В Америка, дори в Сан Франциско, бях свикнала да виждам жени по изложбите на живопис и само неколцина мъже, но тук имаше мъже, мъже, мъже, от време на време придружени от жени но най-вече трима или четирима мъже с една жена, или петима или шестима мъже и две жени. По-късно свикнах с тези съотношения. В една от тези групи на петима или шестима мъже и две жени видях семейство Пикасо, тоест видях Фернанд с характерния за нея жест, показалец с пръстени щтръкнал във въздуха. Както след това разбрах нейният Наполеонов показалец беше също толкова дълъг дори и малко по-дълъг от средния ѝ пръст, и този показалец, когато Фернанд ставаше оживена, което в крайна сметка не се случваше много често защото тя беше ленива, винаги щтръкваше във въздуха. Изчаках защото не исках да се смесвам с групичката в чиито противоположни два края Пикасо и Фернанд бяха образували два притегателни центъра но най-накрая събрах смелост да се приближа и да привлека вниманието ѝ и да ѝ кажа за желанието си. О да, каза тя мило, Гъртруд ми спомена за вашето желание, за мен би било голямо удоволствие да давам уроци, на вас и на приятелката ви, ще бъда много заета следващите няколко дни докато се настаня в новия си апартамент. Гъртруд ще дойде да ме види в края на седмицата, елате с нея двете с вашата приятелка и можем тогава да уточним подробностите. Френският на Фернанд беше много елегантен, с някои пропуски естествено на монмартърски които ми беше трудно да разбирам, но тя беше учила за учителка, гласът ѝ беше прелестен и самата тя беше много много красива с чудесна кожа на лицето. Беше едра жена но не прекалено едра защото беше ленива и се отличаваше с малките заоблени ръце които придават такава особена красота на всички французойки. За съжаление късите поли дойдоха на мода но преди това човек не можеше да си представи набитите френски крака на повечето французойки, и мислеше само за красотата на малките заоблени ръце. Съгласих се с предложението на Фернанд и се отдалечих.

    Вървейки обратно към мястото където седеше моята приятелка свикнах не толкова с картините колкото с хората наоколо. Започнах да забелязвам известна еднородност между тях. Много години по-късно, тоест само преди няколко години, когато Хуан Грис когото ние всички много обичахме почина, (той беше след Пабло Пикасо най-близкият приятел на Гъртруд Стайн) я чух да казва на Брак, двамата стояха един до друг на погребението, кои са всички тези хора, толкова са много и ми изглеждат познати а не познавам нито един от тях. О, отвърна Брак, те са всички онези които идваха на откриването на независимите и на есенния салон и си виждала лицата им два пъти на година, година след година, и затова всички ти изглеждат познати.

    След около десетина дни Гъртруд Стайн и аз отидохме до Монмартър, аз за първи път. Оттогава обичта ми към Монмантър никога не стихна. От време на време ходим на разходка там и всеки път изпитвам същото нежно очакване както първия път. Това е място където човек винаги стоеше и понякога чакаше, не нещо да се случи, просто стоеше. Жителите на Монмартър тогава не седяха много, най-вече стояха което беше не по-зле от седене защото столовете, трапезарните столове във Франция, не изкушаваха човек да седне. Така че отидох в Монмартър и започнах моя чираклък по стоене. Първо отидохме да видим Пикасо и после отидохме да видим Фернанд. Пикасо сега не обича да ходи в Монмартър, не обича да мисли за Монмартър и още по-малко да говори за него. Дори и с Гъртруд Стайн не го прави, случиха се неща по онова време които дълбоко нараниха испанската му гордост и монмартърският му живот завърши в огорчение и разочарование, а няма нищо по-непримиримо от испанското разочарование.

    Но по това време той беше в Монмартър и от Монмартър и живееше на улица Равинян.

    Отидохме до Одеон и там се качихме на омнибус, тоест скочихме на омнибус, един от онези приятни едновременшни омнибуси теглени от коне които доста бързо и сигурно прекосяваха Париж и се изкачваха по хълма до площад Бланш. Там слязохме и тръгнахме нагоре по стръмна улица опасана с магазини пълни с неща за ядене, улица Льопик, и после завихме свивайки на един ъгъл и се заизкачвахме по още по-стръмна улица всъщност почти отвесно нагоре и стигнахме до улица Равинян, сега преименувана на площад Емил Гудо но иначе непроменена, чиито стълби водят до малкия равен площад с редки но стройни дръвчета, с дърводелец дялкащ дърво на един ъгъл, последния път когато ходих не много отдавна все още имаше дърводелец на ъгъла, и малкото кафене точно до началото на стълбите където всички обядваха, все още е там, и вляво ниската дървена сграда с ателиета все още е там.

    Изкачихме немногото стълби и влязохме през отворената врата минавайки покрай ателието вляво където по-късно Хуан Грис щеше да изживее своето мъченичество но в което тогава живееше един невзрачен художник на име Ваян, той щеше да отстъпи ателието за дамска гримьорна по време на прочутия банкет в чест на Русо, и после минахме по стръмно стълбище към долния етаж където малко по-късно Макс Джейкъб щеше да наеме ателие, и минахме по друго стръмно малко стълбище към ателието където неотдавна един младеж се беше самоубил, Пикасо нарисува една от най-прекрасните си ранни картини с приятелите събрани около ковчега, минахме покрай всичко това стигайки до по-широка врата на която Гъртруд Стайн почука и Пикасо отвори вратата и ние прекрачихме прага.

    Той беше облечен с нещо което французите наричат le singe или маймунски костюм, гащеризон от син джинсов плат или кафяв, мисля че неговият беше син и се нарича le singe или маймуна защото се състои от една цяла дреха с колан, който ако не е закопчан, а той често не е, виси отзад и така човек прилича на маймуна. Очите му бяха още по-прекрасни отколкото ги помнех, толкова пълни и толкова кафяви, а ръцете му така тъмни и деликатни и чевръсти. Влязохме в ателието. В единия ъгъл имаше канапе, в другия ъгъл много малка печка която служеше за готвене и за отопление, няколко стола, големия счупен стол на който Гъртруд Стайн седеше докато Пикасо я рисуваше, наоколо се носеше миризма на куче и бои и имаше голямо куче и Пикасо го местеше от едно място на друго сякаш беше някаква голяма мебел. Той ни покани да седнем но тъй като по всички столове имаше разни неща ние останахме прави и стояхме прави докато не си тръгнахме. Това беше първото ми стоене права но по-късно открих че всички стояха по този начин с часове. Огромна картина беше облегната на пода до стената, странна картина с тъмни и светли цветове, това е всичко което мога да кажа, с група от три жени, огромна група и до нея още една група в нещо като червеникаво кафяво, с квадратни тела и заели пози, всичкото доста страшно на вид. Пикасо и Гъртруд Стайн стояха един до друг говорейки. Аз стоях по-назад и гледах. Не мога да кажа че разбирах каквото и да било но чувствах че имаше нещо болезнено и красиво и нещо потискащо но затворено. Чух как Гъртруд Стайн казва, а моята. Пикасо тогава извади по-малка картина, нещо доста незавършено което не можеше да се завърши, в много бледо почти бяло, две фигури, бяха цели но незавършени и незавършими. Пикасо каза, но той никога няма да я приеме. Да, зная, отговори Гъртруд Стайн. Но все пак тя е единствената където има всичко. Да, зная, отговори той и замълча. След това те продължиха разговора си на тих глас и после госпожица Стайн каза, е трябва да тръгваме, ще пием чай с Фернанд. Да, зная, отговори Пикасо. Колко често се виждате, каза тя, той се изчерви и видимо се притесни. Не съм ходил там нито веднъж, в гласа му прозвуча обида. Тя се засмя, е както и да е ние отиваме, каза тя, и госпожица Токлас ще взема уроци по френски. А, госпожица Токлас, каза той, с малките крачета като на испанка и с циганските обици и с баща който е крал на Полша като онези Понятовски, разбира се че ще взема уроци по френски. Всички се засмяхме и тръгнахме към вратата. Там стоеше много красив мъж, о, Агеро, каза Пикасо, познаваш тези дами. Прилича на фигура от картина на Греко, казах аз на английски. Пикасо хвана името, имитация на Греко, каза той. О, забравих да ти дам тези, каза Гъртруд Стайн подвайки на Пикасо пакет с вестници, ще те разведрят. Той ги разгърна, бяха неделните притурки към американски вестници, имаше Каценджамър кидс. Oh oui, Oh oui, каза той, с лице изпълнено с доволство, мерси благодаря Гъртруд, и си тръгнахме.

    Тръгнахме и продължихме да се катерим по хълма. Какво мислиш за нещата които видя, попита госпожица Стайн. Ами със сигурност видях нещо. Разбира се че видя, каза тя, но разбра ли какво общо има с онези две картини срещу които седя толкова време на откриването. Само че тези на Пикасо са доста ужасни а другите не бяха толкова ужасни. Да, каза тя, както Пабло веднъж отбеляза, когато правиш нещо, да го сътвориш е толкова сложно че няма как да не стане грозно, а тези които идват след теб не се мъчат да сътворяват и могат да го направят красиво и така на всички им харесва повече когато другите го правят.

    Продължихме и завихме по малка улица и там имаше малка къща и попитахме за мадмоазел Белвале и ни пратиха към малък коридор и почукахме и влязохме в средно голяма стая в която имаше много голямо легло и пиано и малка холна маса за чай и Фернанд и две други жени.

    Едната от тях беше Алис Принсет. Тя беше доста изтънчено същество, приличаше на икона, с големи хубави очи и очарователна коса. Фернанд след това ни обясни че е дъщеря на работник и че има грубите палци които разбира се са отличителна черта на работниците. Вече била, така ни обясни Фернанд, седем години с Принсет който имал чиновническа служба и му била вярна по монмантърски, ще рече подкрепяла го и в добри и в лоши времена но междудругото се забавлявала. Сега щели да се женят. Принсет станал началник на малък чиновнически отдел и щяло да му се налага да кани други началници на отдели вкъщи и затова разбира се трябвало да узакони връзката си. Двамата всъщност се ожениха няколко месеца по-късно и именно по повод на този брак Макс Джейкъб направи онази прочута забележка, прекрасно е да копнееш за една жена цели седем години и най-накрая тя да стане твоя. Пикасо направи по-практична забележка, защо да се женят само за да се разведат после. Тази забележка се оказа пророчество.

    Едвам се бяха оженили и Алис Принсет се запозна с Дерен и Дерен се запозна с нея. Беше както французите казват un coup de foudre, или любов от пръв поглед. Влюбиха се лудо един в друг. Принсет се опита да го понесе но сега бяха женени и беше различно. Още повече че за пръв път в живота си той се разгневи и в яростта си разкъса първото кожено палто с косъм на Алис което тя беше получила за сватбата. Това реши проблема, и шест месеца след като се бяха оженили Алис напусна Принсет и не се върна повече. Двамата с Дерен се събраха и оттогава не са се разделяли. Винаги съм харесвала Алис Дерен. Имаше нещо диво у нея което може би се дължеше на грубите ѝ палци и по особен начин хармонизираше с лицето ѝ на икона.

    Другата жена беше Жермен Пишо, напълно различна като тип. Тя беше тиха и сериозна и испанка, имаше ъгловатите рамене и невиждащите неподвижни очи на испанка. Беше много блага. Беше омъжена за испански художник на име Пишо, който бе прекрасно същество, висок и слаб и приличаше на онези примитивни образи на Исус от испанските църкви и когато танцуваше испански танци като на онзи прочут банкет в чест на Русо, предизвикваше възхита с религиозността си.

    Жермен, така ни каза Фернанд, беше героиня на най-различни странни истории, веднъж завела млад мъж в болницата, бил ранен при някакво сбиване в мюзикхола и всичките му приятели го изоставили. Жермен съвсем естествено останала и се погрижила за него. Тя имаше много сестри, всичките като нея самата били родени в Монмартър и израсли там и били от различни бащи и се омъжили за мъже от различни националности, дори за турци и арменци. Много по-късно Жермен беше болна в продължение на години и винаги имаше около себе си предан кръг приятели. Те я носеха на фотьойл до най-близкото кино и гледаха с нея, тя във фотьойла си, прожекцията до край. Правеха го редовно веднъж на седмица. Предполагам, че продължават и досега.

    Разговорът около холната маса за чай на Фернанд не беше оживен, никоя от нас нямаше какво да каже. Беше удоволствие да се запознаем, дори чест, но това бе всичко. Фернанд се пооплака, че чистачката не избърсала прахта и не изплакнала приборите за чай както трябва, и също че да купиш легло и пиано на изплащане си има своите неприятни страни. Иначе наистина никоя от нас нямаше какво да каже.

    Най-накрая двете с нея се разбрахме за уроците по френски, щях да плащам по петдесет цента на час и тя щеше да дойде вкъщи след два дни и тогава щяхме да започнем. Точно преди да си тръгнем всички започнаха да се държат по-естествено. Фернанд попита госпожица Стайн дали са ѝ останали някои от притурките с комикси от американските вестници. Гъртруд Стайн отговори че тъкмо ги е дала на Пабло.

    Фернанд се разяри като лъвица бранеща лъвчетата си. Това е грубост за която никога няма да му простя, каза тя. Срещнах го на улицата, носеше притурка с комикси в ръка, помолих го да ми я даде за да се разведря но той ми отказа най-грубо. Никога няма да му простя тази проява на жестокост. Моля те, Гъртруд, да ми дадеш на мен притурката с комикси следващия път. Гъртруд Стайн каза, ами добре разбира се с удоволствие.

    Когато излязохме навън тя ми каза, да се надяваме че двамата ще се съберат отново преди да излезе следващата притурка с Каценджамър кидс защото ако я дам на Пабло Фернанд ще вдигне ужасна врява а ако не му я дам той ще се разсърди. Е, предполагам че може да загубя притурките или брат ми по погрешка да ги даде на Пабло.

    Фернанд дойде съвсем навреме в уречения час и започнахме с нашия урок. Разбира се за да стане урок по френски трябваше да разговаряме а Фернанд имаше три теми на разговор, шапки, нямахме какво повече да кажем относно шапките, парфюми, за тях имахме какво да кажем. Парфюмите водеха до наистина голямо разточителство от страна на Фернанд, беше предизвикала скандал в Монмартър защото веднъж купила шише с парфюм на име Дим и платила осемдесет франка по онова време шестнадесет долара и парфюмът нямал миризма но такъв прекрасен цвят, като истински течен дим в шишенце. Третата тема на разговор бяха различните категории кожи с косъм. Имало три категории на кожи с косъм, първата категория кожи от самур, втората кожи от белка и чинчила, третата кожи от лисица и катерица. Това беше най-изненадващото нещо което бях чувала в Париж дотогава. Бях изненадана. Чинчилата втора категория, катерицата да се нарича кожа с косъм и тюленовата кожа да не се брои.

    Единственият ни друг разговор се състоеше в описанието и изброяването на имената на кучетата които тогава бяха на мода. Това беше моята тема на разговор и след всяко описание, което свършвах, тя се поколебаваше, а, да, казваше озарена, искате да опишете малко белгийско куче което се нарича griffon.

    И така, тя беше много красива но ставаше малко тежко и монотонно, тъй че аз предложих да се срещаме навън, в кафене където сервират чай, или да се разхождаме из Монмартър. Уроците се подобриха. Тя започна да ми разказва разни неща. Запознах се с Макс Джейкъб. Той и Фернанд бяха много забавни заедно. Държаха се и се чувстваха сякаш бяха ухажваща се двойка от епохата на Наполеон, като той беше le vieux marquis който ѝ целуваше ръка и ѝ правеше комплименти а тя ги приемаше с грацията на императрица Жозефин. Беше карикатура но прекрасна каритура. После тя ми разказа за една мистериозна ужасна жена на име Мари Лоренсин която издавала животински звуци и дразнела Пикасо. Представях си я като отвратителна стара жена и много се зарадвах когато се запознах с младата елегантна Мари която приличаше на кукла Клуе. Макс Джейкъб ми прочете хороскопа. Беше голяма чест защото той го беше записал на хартия. Тогава не си давах сметка но сега си давам и особено напоследък, понеже всички млади господа на днешно време толкова се възхищават на Макс и са удивени и впечатлени че той е записал моя на хартия понеже винаги смятали че той никога не ги записва а само ги казва без предварителна подготовка. Е, както и да е аз имам своя хороскоп и той е написан от Макс.

    После тя ми разказа много много истории за Ван Донген и съпругата му холандка и малкото му момиченце холандче. Ван Донген се прочул с портрета на Фернанд. Именно с нейния портрет създал онзи тип очи с формата на бадеми които по-късно дойдоха на мода. Но очите на Фернанд имаха съвсем естествена бадемова форма, за добро или за зло всичко у Фернанд беше естествено.

    Разбира се Ван Донген не признал че картината е портрет на Фернанд, въпреки че тя била модела и това в последствие довело до много горчивина. Ван Донген в онези дни бил беден, имал жена холандка която била вегетарианка и живеели предимно на спанак. Ван Донген често бягал от спанака и ходел в заведение в Монмартър където момичетата му плащали вечерята и питиета.

    Дъщеричката на Ван Донген само на четири години била невероятна. Ван Донген правел акробатики с нея и я въртял над главата си хващайки я само за един крак. Когато прегръщала Пикасо когото много обичала почти го задушавала, той много се страхувал от нея.

    Имаше много други истории за Жермен Пишо и цирка където тя си намирала любовници и имаше истории из целия предишен и настоящ живот на Монмартър. Самата Фернанд почиташе един женски идеал. Това беше Евелин Тоу героинята на момента. И Фернанд я обожаваше така както следващото поколение обожаваше Мери Пикфорд, толкова руса, толкова бледа, просто толкова и Фернанд въздъхваше изпълнена с възхищение.

    Следващия път когато видях Гъртруд Стайн тя внезапно каза, Фернанд носи ли обиците си. Не зная, казах аз. Обърни внимание, каза тя. Следващия път когато видях Гъртруд Стайн казах, да Фернанд носи обиците си. Е нищо, каза тя, все още не можем нищо да сторим, досадно е защото естествено като няма никой с него Пабло не може да си стои вкъщи. След една седмица съобщих че Фернанд не носи обиците си. Добре всичко е наред тогава не са ѝ останали никакви пари и това ще сложи край, каза Гъртруд Стайн. И така и стана. След една седмица бях поканена на вечеря с Фернанд и Пабло на улица дьо Фльорюс.

    Подарих на Фернанд китайска рокля от Сан Франциско а Пабло ми подари прекрасна рисунка.

    А сега ще ви разкажа как двама американци се оказаха в центъра на движение в изкуството за което светът по това време не знаеше нищо.

     

    Обратно към съдържанието на броя.