• Juvat vivere

    Олга Николова

     Наслада е да се живее – Еразъм

    Свали txt.

     

    Тези дни, предвид събитията в България, в главата ми непрекъснато кръжи първият стих на Песен LXXXI на Езра Паунд:

    Зевс лежи в прегръдките на Церера…

    Въпреки че има поне два първи стиха от “Пизанските песни”, които на пръв поглед биха били по на място:

    И в този ден Абнър вдигна лопатата. . . . .
    вместо да стои и да зяпа, белким копае сама

    (Песен LXXVII)

    или

    Трагедията на съкрушената мечта в превития гръб на селянина

    (Песен LXXIV)

    И в оскотялото лице на бедняка, в осакатения дух на просяка, в озлобения инат на продажника.

    При все това,

    Зевс лежи в прегръдките на Церера.

    Дълго време този стих ми беше непонятен. Както много стихове от “Песните”, той се въртеше в ума, изчезваше, връщаше се, канен и неканен (това е да четеш “Песните” на Паунд). Пътувайки една ранна сутрин след безсънна нощ и през маслинови гори към Ида, родната планина на Зевс на Крит, видях стиха онагледен: облаците обгръщаха върховете на Ида. И имаше небе и имаше земя и имаше човек.

    Ще тръгна по заобиколния път, защото така или иначе пряк няма. Поезията не може да се чете без известен душевен опит. А действителността се поддава на пенливи въодушевление и гняв, но промяната е по-скоро като подводно течение.

     

    Първа стъпка

     

    Градинската ябълка
    … виждах нейния цвят,
    вдъхвах нейния мирис,
    кръгла, хубава – свят,
    жива, гледаща – ирис.

    Аз минавах така,
    както камък минава –
    после скланя глава
    и заспива. Остава.

    (Ани Илков)

     

    Много от съвременниците ни са виждали ябълка най-вече в супермаркета и на пазара. Жива? … Жива?

    “Жива” не е метафора. Дори изядена, ябълката е жива. Има връзка – обща съдба – между нейния живот и нашия. Съзнанието за тази връзка не се описва, не се учи; то е съзерцание. Както пише някъде Паунд, цитирайки един или друг средновековен философ, съзерцанието също е вид действие, и то вид действие, което плъзналата като зараза “глобализация”, изразяваща се предимно в уеднаквяване и завладяване на пазари, омаловажава по всякакъв начин. И чувствителността, и разумът атрофират, лишени от съзерцание. Истинско знание е невъзможно без съзерцание – без поглед, който гледайки навън, вижда дъното на собствената си душа.

    Пауза.

    The_Muse_Euterpe_by_Francesco_del_Cossa

    Франческо дел Коса, Евтерпа (муза на насладата)

     

    Стъпка втора

    Ще си позволя да цитирам още веднъж Ани Илков, който в стихотворението си “Жената” не само е хванал онова особено чувство на свързаност със света, но и ни го е предал с неподражаемо фина градация. То не е нито просто положително, нито просто отрицателно. Чувството е пресътворено като процес, каквото всяко чувство е.

    Да осъзнаеш дадено чувство е да осъзнаеш процеса в многозначието му. (Чувате ли кандидат-поети?)

    Жената

    Всякак е важна жената:
    важна откъм гърба,
    важна откъм устата,
    важна откъм плътта.

    Важно е нейното име,
    шарена – нейната котка;
    думите, които тя взима
    след своя сън – вместо тоник.

    Важна е бялата стая.
    Черната стая е също
    важна. Това одеяло
    важно с любов я прегръща.

    Важна е стъпката в събота,
    танца посред нощ в неделя.
    Важно е нейното бъбрене,
    след като всички са спрели.

    Много е важна жената.
    Важна е нейната важност,
    трепета нежен на ноздрата,
    устните важни и влажни.

    Жената е важна! Аз казах:
    гледай я от прозореца,
    докато в тебе ухаят
    нежните листи на розата.

    Докато с ужас откриеш:
    женска под нас е земята!
    И тръгнеш да плачеш и виеш
    като кърт, като пес…
    – като вятър.

     

     

    Стъпка встрани

    Guarda e passa! Как се противостои на алчността и глупостта?

    “Навсякъде, където войната и политиката са изтласкани настрана, изкуствата и науките се развиват по-свободно.” (Стефан Цвайг, “Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски”)

    Ще рече, там, където войната и политиката вземат връх, изкуствата и науките не виреят добре.

    Защо това е важно? Защото демокрацията в момента, по света въобще, загива, както християнската църква преди реформацията, от вътрешното си обедняване.

    Човек, който не знае значението на думите, не може да пише закони. Човек, който не чувства земята под себе си, не може да се занимава със земеделие. Човек, който не разбира какво са парите, не може да върти търговия.

    И за да гради държава, човек трябва да изгради себе си – около ядрото на своята човечност.

    България не е длъжна да следва по петите когото и да било.

    Точно както поетът, ако иска да пише истинска поезия, не може просто да върви по стъпките на други, а сам трябва да чертае пътя си.

    България не е длъжна да следва по петите когото и да било.

     

    Стъпка назад

    Когато някой българин, изпълнен със съзнат или несъзнат срам от това, че е българин, защото си мисли, че само други някакви са способни на велики мисли и велико изкуство и велика държавност, – когато този никаквец, в буквалния смисъл на думата, биде посрещнат от някое малко по-светнато общество в друга страна като това, което всъщност е – никаквец – той веднага решава, че не той самият, а страната му е никаква. Понеже винаги е по-лесно причината за неуспеха да се намери другаде, я в стрелата, я в мишената, я във вятъра, отколкото в самия стрелец.

    Въпросният засрамен българин естествено не предизвиква голяма почит, защото за никого с що-годе просветен ум любовта към родното не е нещо недостойно. За по-просветените е толкова ясно, че красота, доброта и дълбокомислие има навсякъде, и че именно своеобразието и различието е нашето богатство, че споменатият никаквец би им се сторил неук, заблуден подлизурко, който се стреми към чуждото, без да е осъзнал своето.

    И това се отнася със страшна сила за немалка част от нашата интелектуална общност, която в момента е заета най-вече да имитира и да тъпка вече съвсем утъпкани, започнали да се свличат дори, пътеки. Казвам “страшна” сила, защото това е измяна на дълга им към човечеството и най-вече към българите. Или е вече смешно да се говори за дълг на интелектуалците? Както е станало шега да се говори за дълга на управляващите към хората, към държавата, към историята? Ако ще има нравствена революция, тя трябва да започне тук – в ума.

    (Посочвам с пръст сърцето.)

     

    Завъртане

    И отново,

    Зевс лежи в прегръдките на Церера.

    Заведоха ме да се запозная с една жена в софийски безистен, продавачка в магазинче сега, преди – певица в ансамбъл. Васка Сариева. Как да я опиша? Жена стожер с очи много сини. Наред със споделените истории за родния си край (Широка Лъка) и с прекрасния родопски говор, тя изпя и тази песен – насред София сега:

    Момице мари хубава,
    синь ми си пламинь наклала
    на мойсу белку сарчоци.
    Лю гори не угаснува
    ни щеш ли ми го йогаси?

    Юначе лудо и младо
    да ти дам вода студена
    сорцето да си йогасиш.

    Момне ле, мари хубава,
    сорце са с вода не гаси,
    ам’ ми са гаси, момице –
    ага си сьодниш до мене
    тачи си ройниш плитките
    на мойса синя дуламо.

    Момице! Колко нежно е това обръщение, умалително на „мома”! А къде е син пламъкът? – питя тя и поглежда право със сините си очи. По връхчетата на огъня, най-фините пламъци, такава е неговата любов. И косата ѝ, казва, да се разстеле по дрехата му! Това не ви е търкаляне в хвойната. По доламата му да се стеле нейната коса.

     

    Пак стъпка

    Човечността в разбиранията на Паунд, заети до голяма степен от Конфуций, е онова, което свързва човека с небето и земята.

    Humanitas – човекът цял, човек с цялото си съдържание – така определя Паунд в превода си на Конфуций този знак:

    confucius-humanitas-pound

    Човещина в нашия език е най-близко по значение с милосърдие и любов към ближния. За сравнение, на английски “humanity” е по-близко до добри обноски. Ние явно предпочитаме сърцевината на нещата. А англичаните имат склонност към формата. Неслучайно Паунд слага латинската дума – освен отпратка към хуманизма в Европа, тя е достатъчно маркирана, за да не се приеме за даденост. Но какво небе, каква земя, какви са тези абстракции?

    Има някои прости неща, които по някакви причини непрекъснато изпадат в забвение. Например, че всеки морал, всяка етика трябва да се уповава на разбиране на човешката природа и на взаимоотношението човек / природа; и най-важното, че етиката е по дефиниция с човешки измерения. Именно липсата на човешки измерения ни дава право да обвиняваме големите корпорации в липса на морал. Затова, например, Dow Chemicals след акцията на Yes Men се впусна в кампания за възстановяване на репутацията си: рекламите им показваха “нова” Менделеева таблица, където е включен “човешкият” химически елемент Hu. Авторът на тези реклами явно не е разбирал нито от химия, нито от човещина.

    Добрата воля, желанието да правим добро се изразява най-първо към близките ни. Съвсем очевидно е че не можем да правим добро на близките си, без да ги познаваме като темперамент, характер и т.н. Не можем да правим добро някому без да го познаваме “като човек”. И така нататък по брънките на човешко взаимодействие, докато стигнем до държавността. Искам да кажа, че началото или онова, което крепи цялата верига на държавното битие е с човешки измерения; то е у всеки и се нарича човещина. Но то не е просто “милосърдие” или “толерантност”, то е и знание за себе си, а оттам и за другите, “като човек.” Без тази човещина няма градивност.

    Говоря за истинска държавност, не за алъш-вериша, който бива пробутван като заместител в момента.

     

    Хоро

    Препрочитайки тази песен на Паунд, си дадох сметка, че тя кръжи над тези дни не само заради “човечността” в образа на първия ѝ стих. Краят на тази песен се състои от нещо като химн, написан в стар стил, на полу-старовремски английски. Този химн, според мен, е сред най-силните пасажи в “Песните” въобще. Той възпява любовта към живота, радостта да се живее (juvat vivere), но в същото време звученето му е трагично. Паунд написва песента като затворник в лагера покрай Пиза, непосредствено след втората световна война, вероятно с идеята, че скоро може да бъде екзекутиран. Европа е в разруха.

    (Зелената шушулка или зеленият свят, който се споменава, е всъщност гнездото на оса, чиято търпелива и красива работа Паунд наблюдава в клетката си (именно клетка, на открито, не килия). Най-вероятно “техния свят” също се отнася за осата и за мравката. Свраката под бича на слънцето е отпратка към епизода в “Одисея”, в който всички спътници на героя измират; виж края на песен XX тук.)

    с ведрината на небе
    морето нощем
    зеленината на планински вир
    блеснаха очите без маска в пространството на полу-маска.
    Туй, що с правда любиш, пребъдва –
    останалото е фира
    Туй, що с правда любиш, не може да ти се отнеме
    Туй, що с правда любиш, е истинското ти наследство
    Чий свят е този, моят или техният
    или е ничий?
    Първо видян, усетен сетне
    Елизий, дори в самия ад,
    Туй, що с правда любиш, е истинското ти наследство
    Туй, що с правда любиш, не може да ти се отнеме

    Мравката е кентавър в драконския си свят.
    Махни суетата от себе си, не човекът
    Храброст създаде или порядъка, и милостта,
    Махни суетата от себе си, казвам, махни я.
    Учи се от света зелен какво е твойто място
    В градежа според мяра или с майсторско умение,
    Махни суетата от себе си,
    Пакин, махни я!
    Зелената шушулка те бие по изящност.

    “Овладей себе си и другите ще последват”
    Махни суетата
    Ти, пребит пес под градушката,
    Разплута сврака под слънце капризно,
    Наполовина черна, наполовина бяла
    Опашката си от крило не различила
    Махни суетата
    Как е дребна ненависта ти
    На лъжливостта отроче,
    Махни суетата от себе си,
    За разруха жаден, стиснат на милосърдие,
    Махни суетата,
    казвам, махни я.

    Но да си направил, вместо да не си
    това не е суета
    С нужното приличие, да си почукал,
    Та Блънт да ти отвори
    Да си събрал из въздуха традиция жива
    Или от ясните очи на старец огъня непобеден
    Това не е суета.
    Тук грешката е само в ненаправеното,
    Във колебанието от нерешимост . . .

     

     

    Прочети откъс от “Нравствени писма” на Сенека.

    Прочети “Башо” на Карл Денис.

    Към съдържанието на броя.