• Ламцадрица

    Рада Барутска

    В този брой ще разгледаме шестте номинанирани стихосбирки за наградата “Иван Николов”.

    Нека да започнем с хубавата новина: нашите поети пътуват. Пътуват много.

    Ето, например, Йордан Ефтимов (“Сърцето не е създател”) е прекарал доста време на морето – достатъчно дълго, за да съчини цяла стихосбирка.

    Оля Стоянова (“Улица Щастие”) е ходила в Амстердам, Самарканд, Флоренция, Венеция, френската Ривиера, Кан, Драма, Анадол, Истанбул, Прага, Елба, Бухара, Атина, наред с разни неназовани малки села и туристически градчета. Излишно е да споменаваме, че за всяко място си има по стихотворение, за някои даже по две.

    Амелия Личева (“Трябва да се види”) пък напоследък е посетила Виена, Солун и Милано.

    Явно новата мода в българската поезия е да се пишат туристически стихотворения.

    370

    Няма нужда нещо да сте разбрали или усетили на съответното място – просто трябва да опишете онази част от гледката, която читателят би разпознал от картички, брошури, модни списания и пр., разбира се, с нужната доза екзотика.

    Оля Стоянова е същински майстор в този жанр на напълно безсмисленото стихотворение:

    В древния Самарканд – [какъв друг да бъде, ако не “древен” този Самарканд? жълт?]
    градът, [колко ги обичаме тези стихове от по една дума! как хубаво слагат ударението върху най-тривиални неща]
    който още помни [Achtung!]
    Чингис хан и Тимур – [ще трябва да погледнем в уикипедия]
    един мъж [наистина ли? един мъж? и какво?]
    седи на пазара [а! в Самарканд има пазар, “не е кой знае колко по-различно от София”, както би казала г-жа Личева]
    и продава [тук сега се питаме, дали не е имало някой друг, който да си е бъркал в носа, трети, който да е дремал, четвърти, който да си е говорил с пети, шести, който да е мамил седми, осми, който да си е мислел за девети, десети, който да е изгледал туристите с досада… та какво е продавал този “един мъж”?]
    нарове. [брей! нарове в Самарканд! ще се наложи да цитираме прадядото на г-жа Личева: “трябва да се види”, задължително]

    Това стихотворение всъщност се намира на срещуположна страница от един друг пример на дълбокомислие и страшна наблюдателност:

    Зад олтара
    пропълзява гущерче.

    Това “гущер-ЧЕ” е еквивалент на ощипване по бузката от огромен, спрямо собствения ви ръст, и отвратителен за детските ви очи чичко, спрял се да поговори с майка ви – на пазара! – На колко годинки стана? Браво! – Да се разтопим вкупом от умиление.

    Ако се чудите защо това за гущер-ЧЕ-то ви се съобщава, и то по този начин, положено на цял бял лист, сякаш е някакво откровение, мъдра сентенция или многопластово наблюдение а ла Башо, не се притеснявайте – грешката не е у вас. Всеки що-годе способен на разум читател би се запитал същото. А всеки, който що-годе разбира от поезия, би се запитал как тази банална и повърхностна стихосбирка е получила каквато и да е награда или номинация, особено при наличието на “Изброими изкушения” на Иво Рафаилов, където вместо туристически дестинации, има всъщност истински пейзажи, или “изглед отвътре” по думите на самия Рафаилов.

    Но псевдо-сентенциите, заедно с вариациите на миниатюрни сценки с някакъв уж многозначителен детайл (я паднало листо, я залез, я дъжд, я счупена чаша, все готови символи, които могат просто да се претоплят в микровълновата) е също много на мода – и това, представете си, се нарича “хайку”. Тъй че Оля Стоянова определено печели в едно отношение: тя е напълно в крак с последния вик на глупостта. И разликите между претенциозното загатване, че има някаква скрита мъдрост в наровете или гущерЧЕто, и откровената наивност и себелюбие, например, на Кети Бозукова (“Драскотини” – друга модерна дума този сезон), са в полза на последната. И Бозукова по същия начин пътувала из цял свят и навсякъде виждала клишета от туристически брошури, в които, като в огледалцето на Снежанка, се отразява неземният ѝ лик:

    Майска нощ.
    Жабите ми правят
    серенада.

    Така де. На кого другиго да правят серенада жабите? И как иначе да се изпише, освен с по дума-две на ред? Пък къде гущер, там и жаба. А като съответствие на “единия мъж” на пазара в Самарканд, ето ви един шедьовър на отявленото, декомплексирано плиткоумие:

    Разходка по долината на Колка (Перу)

    Шарените пончо
    шапките от лама
    и децата –
    живи кукли между нас

    Стоянова не би посмяла да нарече продавача на нарове “жива кукла”, но той е представен от нея точно така, като куклен декор на доволството от себе си. При положение, че в стихотворението липсва каквато и да било мисъл или чувство, а да не говорим за някакво техническо умение, на какво друго да се възхитим, освен на това, че тя – поетесата – е била там и е имала великодушието да забележи екзотичния продавач на нарове? Все едно политик да забележи неволите на чистачка в безистен. Всички да ръкопляскат, моля.

    271

    Номинацията на стихосбирката на Амелия Личева “Трябва да се види” за наградата “Иван Николов” – от поетическа гледна точка, да подчертаем – е също някакво недоразумение, което говори или за силни връзки в литературните кръгове, или за критическа недоразвитост у журито. Личева се е отдала на базарна психология и псевдо-мъдруване с елементи на робско преклонение пред иностранното, в случая Европа (вместо на пица на парче, тя иска да ѝ мирише на виенско кафе). Естествено, в сравнение с Виена, където “езиците са повече и веселието е по-автентично”, или Милано, който град могъл да “ни научи как е измислено смирението” (измислено?), или дори Солун, където могло да видим “как се живее шумно и бавно”, София в очите на Личева е просто една досада: “от сутрин до вечер и от вечер до сутрин” ехти чалга, порно и канал 3. Личева е дотолкова заслепена в поклонничеството си пред чуждото (и тук колкото щете кукли), че нейната психодрама (“няма как да се почувстваш друг” – освен българин) би могла да събуди съжаление при повече добронамереност, която ние, уви, нямаме. Ако съдбата ти е отредила да си българин, и накрай света да отидеш, това е твоят език и това е твоят род. Единственият начин да избягаш от българската си съдба е да станеш човек, а станеш ли човек, ще станеш и българин – такъв, какъвто българин искаш да бъдеш. Но Личева именно от това е била дресирана да бяга като куче от размахана факла, защото цивилизацията е винаги другаде (ах, жестока орис! но това значи и у другите), тъй че, подобно на Юлия Кръстева (и без да проверяваме по интернет, сме сигурни, че е нейната менторка) явно Личева ще си носи мъката докрай, а ние просто се надяваме тя да престане да пълни и без това препълнената ни вече литература с глупости.

    Ще цитираме тук само три стиха от книжката на Личева като илюстрация на позабравен факт, а именно, че просто повторена, една фраза не става нито по-смислена, нито по-силна. Дори обратното. Ако по този начин се опитвате да предадете наситеност или неотложност на чувството, а почти навсякъде попадаме на такива повторения в последните месеци (ех, тази мода!), то може би трябва да си зададете въпроса защо пишете поезия въобще.

    Та, както казва Личева

    не, не е това,
    не е това,
    не е това…

    Не знаем какво е това “това”, но определено не е добра поезия.

     

    “Сърцето не е създател” на Йордан Ефтимов е една много професионално концептуализирана стихосбирка, с интересни вътрешни отпратки и спираловидна постройка на частите. Личи си, че г-н Ефтимов има опит в подреждането, а пък от време на време даже пише и хубави неща (явно обаче не умее да ги отсява). Стихосбирката започва силно и постепенно изтънява до нищо, т.е. до хитрички баналности и преструвки от рода на “Има неща, които не може да не са такива, каквито са”. За малко да си помисли човек, че наистина нещо иска да каже поетът, а не се упражнява и той в жанра на псевдо-хайку с някаква уж недоизказана мъдротия, която ние, умните читатели, благодарни и поласкани, да си доизговорим.

    В първото стихотворение “Сърцето не е създател” красиво е хванато трудно за хващане чувство – радостта. “Бележки върху късометражния филм на Славко Воркапич “Настроенията на морето” (1941)” също е хубаво, но ни озадачи преминаването от пълни изречения към просто фрагменти или списък от съществителни със съответните им прилагателни. Това се случва и в други стихотворения и звучи по-скоро като мързел или мърлявост, отколкото като поетически похват. С други думи, някои стихотворения страдат от същия недостатък, от който страда книгата като цяло – не са издържани.

    Но безспорно за нас най-силно е стихотворението за ветровете, с което Ефтимов, против нашите очаквания след издънката му с превода на О’Хара в първия брой на “Но поезия”, спечели възхищението ни:

    Спомняш ли си как започнах да духам в ухото ти?
    Трябваше да наподобя различни ветрове.
    Нощен бриз, който духа от сушата към водата
    и е перфектен за тихо тръгване, ураганен горещ
    казахстански ибе, който обстрелва с дребни камъчета
    барабаните на полето, сух харматан, който оцветява
    Атлантика с кръвта на Сахара…

     

    Следва да кажем нещо и за – според нас – най-силната стихосбирка от номинираните за Поетическия Никулден и за наградата “Иван Николов”: “Изброими изкушения” на Иво Рафаилов (изд. Пергамент). Стихосбирката е скучновато разделена на три части с номера 1, 2 и 3, от което единствената полза е че втората част, формално най-изчистена и интересна, най-вдъхновена и вълнуваща, изпъква като цяло. В нея са поместени по-дългите стихотворения “Велосипедни станси”, “Цикъл върху Хопър” и “Цитати”, където Рафаилов всъщност плува срещу течението, ще рече, срещу модата да се описват битови или туристически сценки с плоско изразена или престорено премълчана поука (а ла продавача на нарове на Стоянова или залеза от “Предвидени неточности на измерването” на Ефтимов).

    Ето как започва “Цикъл върху Хопър”:

    1.

    имаше ли наистина живот в отминалото?
    и какво се случваше все още там?
    и какво и къде е това там, което е като
    напуснат пейзаж, като изглед отвътре,
    като зарязана в съвършена подредба стая.
    Стая отвъд праха, който танцува в сноп светлина
    отвъд тялото, което е отпечатък на стаята и отпечатък
    оставя върху диван или кресло, по ръба на полирана маса.
    Време е, което завзело докрай пространството
    спира, не продължава. Крие се, отстъпва на друго.

    2.

    да, има страни, има места където усамотението е
    непробиваемо – не го смущава ни звън на изобретен телефон,
    ни ред на писмо, не прониква и дума на събеседник
    или кучешки лай, котешко усукване не завързва
    възлите на тези места. Просторни колко да се наложат
    две три тела в дължина, но понеже тялото е само едно
    (ако изобщо е там) големината им се измерва от
    скоростта на пълзенето. Ето че се оказват твърде далеч
    от спомен или усещане за реалност. Места като
    всяко друго, подобни на всяко друго. С изглед към себе си.

    3.

    на всеки се случва да е като напуснат пейзаж, но някои все още
    хитруват сутрин разголени – приближават се до прозорец –
    дръзки гърди сочат посока, стареещи бедра като крила
    допират перваза. Те търсят приключение
    тук където с всичко е приключено. Под червена рокля,
    под комбинезон, под увита около тялото хотелска кърпа
    кой би повярвал, че органите продължават
    неумолимата си работа. Кой би повярвал, че сърцето
    все още изпомпва кръв край кърваво червените завеси,
    отдръпнати да навлезе в стаята всичко останало, всичко нужно.

    Ще обърнем внимание тук на почти танцовото завъртане на словореда в

    отвъд тялото, което е отпечатък на стаята и отпечатък
    оставя върху диван или кресло, по ръба на полирана маса

    и

    не го смущава ни звън на изобретен телефон,
    ни ред на писмо, не прониква и дума на събеседник
    или кучешки лай, котешко усукване не завързва
    възлите на тези места

     

    Когато нивото се вдигне до стихотворения като това, разбира се, се появява една деликатна ситуация със стихосбирката като цяло, която трябва да задържи очакванията. Подобно нещо може да се постигне с много ситно сито и с добра подредба, която, за съжаление, Рафаилов не е успял да направи – първото стихотворение, например, е доста слабо, а третата част е рехава, тъй като в нея са включени и стихотворения, които биха могли да останат просто по периодични издания или да отпаднат въобще. Въпреки тези слабости, “Изброими изкушения” е изключително силна стихосбирка, стърчаща с цял бой над всичко, попаднало ни досега. Какво по-хубаво да кажем за нея, освен: четете я.

     

    Най-накрая ще добавим две думи и за другите две номинирани стихосбирки – “Басма и габардин” на Диана Иванова и “Маргьорит (и други регистри)” на Валентин Дишев.

    “Басма и габардин” е прияно четиво и Диана Иванова звучи като интересен, умен и чувствителен човек. Но дали е поезия това, което е написала, всъщност? На нас то ни звучи по-скоро като мемоар и много повече бихме му се радвали и би ни развълнувал, ако се беше представил за такъв без свян и без да се опитва да бъде друго. Стихотворенията в него биха били по-силни записани като проза (каквото те са), вместо като начупени подобия на свободен стих, т.е. вместо лош свободен стих. Но по някакви неведоми причини у нас се смята, че само в поезия, пък била тя и непохватна, може да се говори истински за чувства.

    “Маргьорит (и други регистри)” според нас е слаба стихосбирка, написана на език, който се стреми да звучи поетично, и снабдена с цяла арматура от латински и старогръцки думи, които да ѝ придават изкуствена тежест. Какво ли би станало, ако г-н Дишев престане да се опитва да пише както си мисли, че трябва да се пише, и просто искрено се опита да изрази нещо? Със сигурност няма да се получи нещо такова: “Метафората е дървосекач / в градината на залеза”. Ако вземем и Ефтимовото “Залезът е отражение / на нещо случило се / на друго място”, можем да поспорим кой казва по-нищо за залеза и кой по-видно сам се потупва по рамото.

     

    В заключение, да го кажем пак: четете Иво Рафаилов.

     

    Прочети “Писмо” на Иво Рафаилов.

    Към съдържанието на броя.