• Из “Приказка за вълшебната флейта”

    Волфганг Амадеус Моцарт и Емануел Шиканедер

    Адаптация: Юлия Спиридонова
    Илюстрации: Пенко Гелев

    Като почитатели на художника Пенко Гелев, неслучайно попаднахме на един прекрасен проект на фондация “Културни перспективи” и издателство “Ентусиаст”, от който имаме удоволствието да ви представим откъс тук.

    flute16

     

    flute18

    – Любов щом две сърца обземе, не може злост да я отнеме. Врази не ще ги разделят, над тях и боговете бдят – зашепнаха розите след тях.

    А в това време Тамино се намираше дълбоко под земята. Бос, облечен в лека риза, той вървеше между двама стражи в черни блестящи брони и шлемове, върху които гореше огън.

    Огън бълваше и хълмът, който се намираше отляво на Тамино. Пламтящите езици бяха пронизани от желязна решетка, побита в склона.

    Възвишението бе обградено от светлочервено зарево – не хълм, а клада.

    Отдясно на Тамино имаше подобно възвишение със също такава решетка, която позволяваше да надникнеш в недрата му. Но там нямаше огън, а водопад с тъмни блестящи талази. Водите бучаха страховито, екотът им се удряше в скалите и отново се връщаше, за да потъне в тъмната бездна.

    Тамино се огледа – наоколо имаше само скали и всяка от тях бе затво¬рена с желязна врата.

    След като преминаха през скалистата местност, пред тях се изправи огромна пирамида. Мъжете в брони спряха пред нея, за да прочетат гласно това, което бе изписано с прозрачни букви.

    – Преброди ли човек тоз път с премеждия наситен, чрез огън, въздух и вода пречистен и смъртен страх надвил умело в себе си, той в небесата ще се извиси. Едва тогаз, изцяло озарен, ще бъде също в тайни на Изида посветен.

    Принц Тамино вдигна флейтата пред себе си.

    – Мен смърт не плаши ме на пътя към добродетел да пристъпя. През тази порта на страха се втурвам смело начаса!

    Земните недра се разтърсиха, скалите пукаха и се разместваха с оглушителен тътен. Като огромен свредел през пирамидата си проправяше път каменна спираловидна стълба – древна, разрушена. От стълбата се ронеха тежки каменни късове и сребрист мъх. Тя се изви толкова високо, че най-горните стъпала потънаха в гъста мъгла.

    Тамино смело пристъпи към стълбата, когато един вик го спря.

    – Тамино!

    И после пак същият вик, излизащ нейде от недрата на земята:

    – Тамино, стой, теб търся аз!

    – Гласа ли чух аз на Памина? – попита принцът мъжете в брони, а те му отвърнаха:

    – Да, туй гласът бе на Памина!

    Тамино извика, пламнал от радост:

    – Честит съм, тръгва тя със мен!

    – Честит си, тръгва тя със теб – повториха мъжете в черни брони.

    Усмихваха ли се, или огньовете на шлемовете им хвърляха отблясъци по лицата им?

    – Не ще ни орис веч дели, дори нам смърт да отреди – закле се Тамино, а мъжете подеха като ехо клетвата му:

    – Не ще ви орис веч дели, дори вам смърт да отреди.

    – А може ли да й говоря? – обърна се към двамата стражи принцът.

    – Да, може и да й говориш – стражите закимаха енергично с шлемовете си така, че пламъците плющяха като огнени камшици.

    – Честити срещаме се пак, на път към храмовия зрак – прошепна Та-мино.

    – Честити срещате се пак, на път към храмовия зрак – повториха огнените стражи и продължиха: – Жена щом смърт не плаши я, ще бъде посветена тя.

    И ето я Памина, излязла от недрата на земята заедно с древната стълба. Тя тичаше по стъпалата нагоре, протегнала ръце. Тамино с един скок се озова на стълбата, за да я посрещне и прегърне.

    – Тамино! Ах, върховен миг! – извика Памина, хванала скъпото лице с двете си ръце.

    – Памина! Ах, върховен миг! – извика Тамино и я притисна в обятията си.

    Двамата с мъка се откъснаха един от друг. После Памина хвана Тамино за ръка, погледнаха се и започнаха да изкачват стълбата.

    Земята се разтресе, нещо бучеше страховито в недрата й. Стражите отстъпиха встрани. Скалите в основата на планината се разпукаха и гореща лава разцъфна върху тях като огнено цвете.

    Стъпалата запулсираха от непоносимата горещина. Тамино задърпа Па¬

    мина нагоре по стълбата, която се клатеше така, че камъните й се ронеха и падаха във врящата лава.

    – Таз стълба страховита вещае ми беда – Тамино скри с тялото си Памина, за да я предпази от огъня. Но девойката смело излезе напред.

    flute21

    ***

    – Дядо, направи нещо! – изкрещя Ники. – Ще изгорят!

    Силно пребледнял, Филип здраво стискаше ръката на дядо си. Дядото ги прегърна и тихо изрече – на тях ли го каза, или на Тамино и Памина?

    – Пазете се от страха – страхът е най-големият враг на стремежа към просветление.

    Принцът и девойката спряха, сякаш дочули думите на дядото. Памина се обърна и се усмихна на децата.

    ***

    Тамино и Памина продължиха нагоре по стълбата. По нагорещените камъни като малки пламъчета притичваха саламандри.

    Когато Тамино и Памина стигнаха до средата на стълбата, от огненото цвете излетя червен дракон. В разтворената му паст се виеха стотици змии от пламтяща жар. Драконът закръжи около стълбата, а змиите му се увиваха и гърчеха по стъпалата. Огненият обръч се затваряше около принца и девойката. Тамино застана пред Памина с разперени ръце, но нима така можеше да я защити от огъня? Памина го прегърна, като се взираше долу, в лавата.

    – Алено цвете – мълвяха устните Й. – Алена роза…

    Още миг и огънят щеше да ги погълне. Филип ужасен затвори очи, Ники закри лицето си с ръце. Тогава се разнесе гласът на Памина. По-силен от огъня, по-могъщ от всяка стихия – глас, който излъчваше нежност и любов.

    В опасностите скрити
    до тебе ще стоя.
    Аз теб ще поведа,
    а мене – любовта.
    Нам с рози тя ще сочи път,
    че с тръни розите растат.

    flute22

    Гласът на Памина се извиси и заглуши съскането на змиите. Децата отвориха очи, за да видят как в подножието на стълбата израснаха малки зелени стръкчета. Те се устремиха нагоре, бледозелените крехки стъбълца заякваха, вече бяха дебели стъбла с лъскава кора. Гъвкавите, бодливи растения се преплитаха и избуяваха с шеметна бързина.

    Драконът се отдръпна, но бързо се съвзе и избълва сноп пламтящи змии, които впиха отровни зъби в жилавите клонки. Те не успяха да наранят стъблата, вместо това от огнените им целувки напъпиха розови пъпки и всяка от тях се разтвори в разкошен цвят. Рози, толкова много снежнобели рози разцъфнаха по стъпалата от алена жар! Клонките затвориха дракона в зелена клетка. Белите цветове покриха люспестата плът, надвиха огъня и изгасиха адските пламъци.

    Клетката потъна в лавата и земята с тътен започна да затваря недрата си. Остана само бяла пепел, която безшумно се стелеше по стъпалата.

    Нещо се раздвижи долу в пепелта.

    – Драконът! – изкрещя Ники.

    От пепелта излетя птица, чудно красива птица с корона на главата. Перата й блестяха, многоцветни и сияещи.

    – Виж, Ники! Драконът се превърна във феникс – с облекчение извика Филип.

    Фениксът запя чудна, неземна песен – толкова омайваща, че всички притихнаха в захлас. Птицата литна около Памина и Тамино, излетя и се гмурна в мъглата, сякаш ги канеше да я последват.

    Девойката откъсна една роза и закичи туниката на принца. Тамино целуна ръцете й – ръце на вълшебница като самата Природа. После, уловени за ръце, двамата забързаха нагоре по стълбата. Тя застрашително се люлееше, но Памина и Тамино продължаваха – стъпало след стъпало, докато потънаха в мъглата.

    Мъглата това и чакаше. Тя протегна многобройните си пипала към принца и девойката и ги притисна в обятията си. Чудовищни лица ги заградиха от всички страни, някой стенеше горко, друг се смееше с луд кикот. Фениксът се върна и отново закръжи около Тамино и Памина, пъстроцветните му криле хвърляха златисти отблясъци и разпръскваха мъглата – но само миг и тя настъпваше отново. Тамино и Памина вървяха след феникса, а мъглата ги теглеше назад с лепкави пръсти.

    flute23

    Разнесе се силен гръм и рукна пороен дъжд. Дъждовните струи свлякоха мъглата по стъпалата като стара дреха. Фениксът изчезна. Стълбата се виеше нагоре, гола, мокра и хлъзгава. По стъпалата й заподскачаха безброй крастави жаби. Ужасена, Памина отстъпи назад, подхлъзна се, Тамино успя да я хване само миг преди да полети в бездната. Уплашени, двамата останаха прегърнати дълго под дъжда. Пороят и силният вятър разтърсваха стълбата, тя се огъваше и скърцаше и бе невъзможно да се продължи нагоре. Блесна ослепителна мълния, гръм удари съвсем наблизо, а от този гръм се роди черен гарван. Той летеше около принца и девойката и грачеше, като че ли искаше да им каже нещо. Удари нов гръм. Стълбата се разтресе толкова силно, че няколко жаби последваха съдбата на огнения дракон. Гарванът запляска с криле около Тамино. Принцът се опита да го пропъди, но гарванът не се отказваше. Тогава Тамино размаха флейтата, като се опитваше с нея да прогони птицата. Гарванът ни най-малко не се уплаши. Той кацна до Тамино и доволно изграчи. Принцът и девойката се спогледаха. Принцът поклати глава – та как би могла флейтата да издаде звук в този порой? Но Памина мислеше другояче:

    – Ти с флейтата си засвири – извика тя, надвиквайки бурята. – Изрязал бил я в час вълшебен баща ми от сърцевина на корен на хилядолетен дъб – сред ярки мълнии, разтърсващ гръм, ужасна буря и проливен дъжд.

    Тамино приближи флейтата до устните си и се опита да духне в нея.

    – Свири, та да звучи пред нас – окуражи го Памина.

    И флейтата засвири. Вълшебната музика укроти пороя, угаси мълниите

    и смири бурния вятър. Краставите жаби заподскачаха надолу по стъпалата и мъглата ги прие с разтворени обятия.

    Черният гарван се отръска от водата, а перата му заблестяха снежнобели. Гарванът се превърна в гълъб и литна към върха на стълбата. Там заструи силна светлина, от която стъпалата заприличаха на кристални.

    Някъде долу, в самото подножие на стълбата, стояха двамата стражи. По черните им брони цъфтяха рози. Бодливите стъбла пукаха под тежките им стъпки. Стражите запяха с басови гласове:

    Тя води ви през кобен час.
    Предпазва ви със свойта мощ
    от смърт през тази мрачна нощ.

    Гласът на Памина им отвърна от висините:

    Тя води ни през кобен час.
    Предпазва ни със свойта мощ
    от смърт през тази мрачна нощ.

    Когато Памина и Тамино достигнаха диамантените стъпала, на стълбата израсна голямо акациево дърво, разлисти се в нежнозелено, а после се покри с цвят. В клонките му загука гълъбът. Мокрите дрехи на принца и девойката като по чудо се смениха с други – толкова блестящи и красиви, сякаш изтъкани от течен диамант. Памина и Тамино се прегърнаха.

    – Преминахме през ада огнен, преборихме опасността, водата и смъртта!

    Пред тях се изправи голяма каменна порта, която се разтвори в мига, в който я съзряха.

    Блесна яркоосветена вътрешност на храм, в който царуваше тишината.

    – Прекрасен миг, о, богове! Добро Изида нам кове! – извика Тамино.

    Склонили смирено глави, двамата бавно влязоха в храма.

    Тържествено извисиха гласове тромпети, забарабаниха барабани, а после хор запя…

     

     

    Прочети “Три стихотворения” на е. е. къмингс.

    Към съдържанието на броя.