• из “Нравствени писма”

    Луций Аней Сенека

    Превод от латински: Анна Шелудко

    из “Нравствени писма до Луцилий”, с любезното съгласие на изд. “Рива”

    Свали txt.

    I

    СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

    (1) Посвети се на себе си, Луцилий; другите крадат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш — ти стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство. Ако се замислиш, голяма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма — ако вършим нещата зле; целия си живот — ако вършим не каквото трябва. (2) Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно? Самоизмамваме се, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо — голяма част от нея вече е отминала. Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.

    Прави това, което пишеш, че правиш, Луцилий — лови всяка минута. И ще стане така, че като овладееш днешния ден, ще си по-малко зависим от утрешния. Докато го отлагаме, животът си минава. (3) Всичко, Луцилий, е чуждо, само времето е наше; него единствено природата ни е дала да притежаваме — това изплъзващо се и неуловимо нещо, от което всеки може да ни лиши. А глупостта на смъртните е голяма: когато успеят да си изпросят някоя евтина дреболия, която винаги може да се възстанови, те позволяват да им бъде вписана в сметката; но ако получи време, никой не се смята за длъжник, макар то да е единственото, което и най-благодарният не може да върне.

    (4) Може би ще попиташ какво правя аз, който ти давам тези съвети. Ще ти призная честно: подобно на разточителен, но прилежен човек, мога да дам точен отчет. Не мога да кажа, че нищо не губя, но какво, защо и как губя — ще кажа; мога да дам обяснение за бедността си, но изпадам в положението на повечето хора, докарани до мизерия не по тяхна вина — всички им прощават, никой не им помага.

    (5) Е, какво тогава? Не смятам за беден човек, комуто стига и мъничкото останало. Все пак предпочитам ти да съхраниш своето и овреме да започнеш. Защото според нашите предци „в края пестене не бива”. Накрая остава не само най-малкото, но и калпавото. Бъди здрав.

     

    II

    СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

    (1) От това, което ми пишеш и което чувам, започвам много да се обнадеждавам за теб — не тичаш насам-натам, не тревожиш духа си, като често променяш мястото. Такова мятане е признак за болен дух. Основният белег на уравновесения ум според мен е да може да се спре и да остане насаме със себе си.

    (2) Само внимавай четенето на много автори и какви ли не книги да не ти донесе някаква безпорядъчност и нестабилност. Човек трябва да се поспре при големите умове, да се закърми с тях, ако иска да извлече нещо, което здраво да пусне корен в душата му. Който е навсякъде, никъде не е. Хората, които прекарват живота си в пътуване, имат много домакини, а приятели — никакви. Същото неизбежно се случва на тези, които не се запознават отблизо с нито един автор, а препускат, преминават през всички бегом и набързо. (3) Храната не е полезна и не се усвоява от тялото, ако се изхвърли веднага; нищо не пречи на оздравяването така, както честата смяна на лекарства; не се затваря рана, върху която само се изпробват лекове; не укрепва растение, което често се пресажда — нищо не е толкова полезно, че да помага мимоходом. Многото книги разсейват.

    И тъй като не можеш да прочетеш толкова много, колкото имаш, достатъчно е да имаш толкова, колкото можеш да прочетеш. (4) „Но ще ми се — казваш — да прелистя ту една, ту друга книга.” За преситения стомах е характерно да пробва много неща; но когато са най-различни и несъвместими помежду си, те го разстройват, а не го хранят. Затова чети винаги утвърдени автори и ако някой път ти хрумне да кривнеш към някой друг, връщай се отново при тях. Всеки ден си подготвяй по нещичко, което да ти е в помощ срещу бедността, срещу смъртта, както и срещу други беди. А като прехвърлиш много, избери си едно, което да смелиш през този ден. (5) Аз самият го правя — от многото прочетено усвоявам едно.

    Днес то е нещо, на което се натъкнах у Епикур — нали имам навика да прескачам в чуждия стан, но не като дезертьор, а като разузнавач. (6) Та той казва: „Достойно нещо е веселата бедност.” Тя даже не е бедност, щом е весела. Беден е не който има малко, а който желае повече. Какво значение има колко е струпал в ковчежето си, колко — в хамбара; колко добитък храни и колко е дал под лихва, щом ламти за чуждото, щом пресмята не колко е спечелил, а колко още трябва да спечели? Питаш каква е мярката за богатство? Най- напред — да имаш колкото е необходимо, после — колкото е достатъчно. Бъди здрав.

    III

    СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

    (1) Пратил си ми това писмо, както пишеш, „по един приятел”. После пък ме предупреждаваш да не споделям с него всичко, свързано с теб, защото и ти самият нямаш подобен навик. Така в едно и също писмо хем казваш, че ти е приятел, хем — че не е. Ако си използвал в общоприетия смисъл тази много специална дума и си го нарекъл „приятел” тъй, както наричаме „достойни мъже” всички кандидати за държавни постове или казваме „господине” на някой срещнат, чието име не ни идва наум — от мен да мине! (2) Но ако смяташ някого за приятел и не му вярваш като на самия себе си, много грешиш и не познаваш достатъчно силата на истинското приятелство. Претегляй всичко заедно с приятеля си, но първо претегли него самия. Най- напред трябва да прецениш приятелството, а после — да му се довериш. Наопаки обръщат нещата онези хора, който противно на съветите на Теофраст първо обикват, а после преценяват, вместо обратното — да обикнат някого, след като са преценили, че е приятел. Мисли дълго дали трябва да приемеш някого за приятел. Но решиш ли — приеми го с цялото си сърце. Говори с него открито, както говориш със самия себе си. (3) А живей така, че дори пред врага си да можеш да признаеш всичко, което признаваш пред себе си. Но понеже от време на време се случват неща, които е прието да остават в тайна, споделяй с приятеля си всички грижи, всички мисли. Щом го смяташ за верен — такъв и ще го направиш. Понякога учим другите да лъжат от страх да не ни излъжат, от мнителност им предоставяме правото да грешат. Откъде накъде ще премълчавам нещо пред приятеля си? Откъде накъде да не се чувствам пред него като насаме със себе си?

    (4) Някои хора разправят под път и над път работи, които може да се доверят само на приятел, и изливат на който им падне всичко, дето им е накипяло. Други пък — обратното: ужасяват се от съпричастието и на най-близките и все по-надълбоко заравят всяка тайна, която и на себе си нямаше да поверят, ако можеха. Не бива да се прави нито едното, нито другото. Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и никому да не вярваш. Просто първия недостатък бих нарекъл по- честен, втория — по-безопасен. (5) Затова би трябвало да укориш и едните, и другите: и тези, които вечно дърдорят, и онези, които вечно си траят. Енергичността, която се радва на хаоса, не е никаква енергичност, тя е смут на една разбунена душа; не е истинско спокойствието, за което всяко помръдване е тежест, то е слабост и леност. (6) И така, скътай в сърцето си това, което прочетох у Помпоний: „Някои са избягали в толкова дълбоки тъмници, че на светлината всяко нещо им се вижда смътно”. Нещата трябва да се смесват: и за спокойния е нужно да действа, и за действащия — да потърси покой. Посъветвай се с природата  – тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта. Бъди здрав.

     

    Прочети “Коледа” в Тълковния речник на Стефан Младенов.

    Към съдържанието на броя.