• Изгрев – залез

    Олга Николова

    Свали txt.

    I.

    Човекът е проходил поетически, ако не подражавайки на птиците, то поне в тяхната компания.

    Какъв по-добър образец на химн на лятото от песента на чучулига?

     

     

    Или на любовна песен от гукането на гургулици? (Да не се бърка с гугутките, създатели на амфибрахия (гу-гууу-гу); гургулицата пее в дактили (рууу-ру-ру).)

    Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

     

    Наясно съм все пак, че малцина от читателите ни се радват на подобен разкош – да могат да се излежават на брега на реката, под някой висок бряст, за да слушат любовното „мъркане” на гургулици, или четиритактовата размяна на любезности сред банда синигери. А ако на другия ден са на работа, как да се вдигнат посред нощ, за да отидат в близката гора и да легнат насред някоя полянка, с очи зареяни в звездите и уши заслушани в яркогласната, сводеста песен на славея?

     

    И каква мъка, ако сме двама, лика-прилика, и утрото трябва да ни раздели!

    В европейската традиция има цял жанр, посветен на любовната раздяла – албата, която измислили трубадурите. По-точно е да се каже, че трубадурите така са я нарекли и са ѝ запазили място в университетските глави (на книги, разбира се). Което е зарито в университетските глави обаче  –  от време на време някой трябва да изважда отново на припек.

    Ако тръгнем хронологически, сред най-старите алби, запазени до днес, е тази на Джираут де Борнел. Преведена е на български от Симеон Хаджикосев, но въпреки „коса” в името му, той е написал нещо толкова объркано и калпаво, че няма нужда да го цитирам. (За съмняващите се „Снегът зеленина сънува”, 1981г. стр. 63) Но ако смисълът ще остане донякъде непонятен, то поне музиката можете да чуете тук:

     

    Няколко века по-късно, подобна придворна алба написва и Джон Дън, осем години по-млад от Шекспир. Орнаментиката в стихотворението на Дън е подобаващо кралска – слънцето не само обикаля и всичко вижда,

    (Както в нашите песни:

    Ой та тебе, ясно слънце!
    Като ходиш по високо,
    Като гледаш на широко,
    Не видя ли мойто либе?)

    но стига и до двете Индии (благодарение на подправките от Изтока имаме Ренесанс) и заема ролята на дърт педант, спътник на царе и принцове.

    ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ

    Нахално слънце, стар глупак,
    защо обичаш
    при влюбените сутрин да надничаш?
    И те ли се въртят под твоя знак?
    Досаднико, върви се карай
    на закъснелите чираци,
    на царя свитата на лов изкарай,
    сбери в полето мравките селяци,
    че любовта не знае ни сезони,
    ни дни, ни часове и теб не гони.

    Защо реши, че криеш сила
    в свойте лъчи?
    Аз ги гася, затваряйки очи,
    но как да снема взор от свойта мила?
    Ако съзря и не намрази я
    от завист, тичай и кажи,
    видя ли ти богатството на Азия
    дали е там, или до мен лежи.
    Царете, дето срещаш по земята,
    лежат в един събрани тук, в кревата.

    Тя вси царства е, царят аз –
    и друго няма.
    Царете са слуги, сравнени с нас,
    и златото е смет, честта – измама.
    Ти, слънце, си само, унило,
    а в нас светът е тъй събран,
    че ако ти си земното светило,
    щом светиш тук, изплащаш свойта дан.
    Леглото център е на твоя ход,
    а стаята – сферичния ти свод.

    (Превод от английски Кристин Димитрова)

    (За младите в леглото и дърдорещите старци, повече тук.)

    Горе-долу по същото време, Шекспир, който никак не се свенил да заимства жанрове и похвати и не станал по-малко англичанин или по-малко оригинален от това, пресъздава албата във формата на диалог между Ромео и Жулиета. В пиесата по един или друг начин се явяват почти всички форми на тъй-наречената куртоазна любов, създадена от трубадурите несъмнено на основата на популярни, „фолклорни” песни.

    ЖУЛИЕТА

    Нима си тръгваш? Има още време
    до утрото! Не беше чучулига,
    а славей, вярвай, славей туй, което
    прониза боязливия ти слух.
    Той пее нощем в клонките на нара.
    Повярвай, беше славей, мили мой!

    РОМЕО

    Не, беше чучулигата. Така
    звъни вестителката на зората.
    Не беше славей. Погледни, любов,
    как злобните лъчи поръбват вече
    редеещите облаци на изток.
    Нощта гаси свещите си и, румен,
    денят наднича, вдигнал се на пръсти,
    зад планините. Трябва да вървя.
    Смърт чака ме, ако остана тук!

    ЖУЛИЕТА

    Не, туй не е денят. Това е друг,
    отделен плам, от слънцето излъхнат,
    да те предшества като факлоносец
    във пътя ти към Мантуа таз нощ.
    Затуй не бързай! Имаш много време!

    РОМЕО

    Така да бъде! Нека смърт ме вземе!
    Щастлив я чакам, щом я искаш ти!
    Оназ дрезгавина не е окото
    на утрото, а някакъв отблясък
    от лунния светлик; тоз вик в небето
    чуй! Чу ли го? — не е от чучулига,
    не, то е славей. Нека той възслави
    смъртта, която е добре дошла!…
    Да си побъбрим, ангел мой, ела!
    Какво ти е? Денят е тъй далече!

    ЖУЛИЕТА

    Не е! Не е! Върви си! Ден е вече!
    И чучулига зла е туй, което
    с нестройни крясъци дере небето!
    Уж сладкопойна, а какво горчиво
    страдание ни носи песента й!
    Очи със жабата била сменила —
    да беше разменила и гласа си,
    понеже той със своя утрин звук
    жестоко ни дели един от друг!
    Върви, върви, любими! Вече съмва!

    РОМЕО

    За други съмва, а за нас се стъмва!

    (Превод Валери Петров)

    Който не е слушал чучулига или славей, дори и цялата европейска поезия да е изчел, трудно може да схване във въображението си тази сцена. Но това важи и за много от народните ни песни, като например тази:

    (Бюлбюл е славей.)

    Три бюлбюла пеят горе в ширинето,
    горе в ширинето, горе в планинето.
    Първи бюлбюл пее за вечеруване,
    Втори бюлбюл пее за легнуване,
    Трети бюлбюл пее за стануване.
    Първи бех ранила симид и шекере,
    Втори бех ранила смокви и стафиде,
    Трети бех ранила пелин и отрова.

     

    Ние не сме нарекли тази песен „алба” (въпреки че тя е), не сме ѝ придали престижа на латинско име, не сме я свързали с благородни предшественици, за да я издигнем до образец, достоен за учебната програма. Не сме описали идеала на любовта в народната песен с подходящи за университетски семинари и теми по литература термини, въпреки че този идеал е в много отношения по-чист и възвишен от куртоазния. Може би това ще стане някой ден. Имам предвид описанието и заслужения престиж, не латинските термини, толкова мили на академиците.

    Съвсем наскоро, когато цитирах следния завършек на народна „балада”

    Како се згушнаа, така се смрамориа

    един познат изрази учудване, че се говорело за мрамор в народна песен. Надявам се той да не си мисли, че в песните има само ромолещи поточета и глинени съсъдчета, както всички режисьори в Холивуд, без изключение, си представят, че древните народи са ходели рошави (въпреки че косата е била предмет на обреди и на много повече внимание, отколкото днес) и че неизменно са се обличали в кафеникави парцали (въпреки любовта на „дивака” към цветовете, към везбата и украсата по принцип).

    В не една песен девойката седи на „мермер камък”, както статуи са стояли, с поглед вторачен в морето. И не един дворец е с „мермер диреци” (мраморни колони). Всъщност градовете в нашите песни напомнят на онзи митичен град Екбатана, чиито тераси били с цвета на звездите.

    И докато се вие „окол кула синьо цвете, синьо цвете и червено”,

    Девея съмнало
    И роса паднала
    По равни ливади
    Пауне си пасат
    Перата им летат

    Пауни? – би казал същият познат, когото тъй безскрупулно използвам за въображаем събеседник. Мрамор и пауни – не ще да си помисли човек, че е в ренесансовия дворец на някой благородник. Но всъщност това е същината на нашите песни, наред с гората, с водата, с воловете със стратурково рало и босилкови жегли (как мирише босилекът поне повечето знаят), с копринените поли и тропливите чехли, и дори е още по-хубаво. Защото за разлика от благородника, който търси да затвърди социалния си статус чрез изкуството, певците и певиците, както пише Арнаудов, „не правят капитал” от песните, не познават „национални или етнографски ограничения” и се опират на „най-непринудени средства,” (‘Очерци” т.1, стр. 459, 468, 476) ще рече, не се преструват по никакъв начин.

    За жалост, „фолклорът” като понятие е рожба на колониализма и ние сме го наследили с всичките му предразсъдъци. Когато се говори за фолклор, неотменно се говори от гледната точка на „цивилизования” човек обърнал се с любопитство към дивака или полу-дивака, бил той на далечен остров или в собственото му минало. Помислете – защо Омировите химни или анонимни стихотворения от Ренесанса са в отдел „класика”, а народните песни, на много от които въпросните химни не могат и на малкия пръст да стъпят, са забутани в отдел „фолклор и етнография”, сякаш в тези песни можем да търсим само „народния дух,” „етнографски факти” или „стар бит”, а не възвишение и красота, както във всяка добра поезия и всяко велико произведение на изкуството?

    Нима този прекрасен стих от Катул

    само слънцето залязва и изгрява пак,
    а нашия живот, веднъж угаснал, ще последва вечен мрак

    е по-хубав от този:

    Ти къде щ’ идеш,
    като слънцето
    трепти, заходя?

    И в двете залезът е смъртта; и в двете се пита – а после? И монетата се подхвърля, за да падне от другата страна – а сега? Как да живея? И с трептящото слънце на заход и моето сърце трепва – в това е силата на поезията.

     

    II.

    Средният академик веднага би се запитал кой кого предшества и кой от кого и как заимства, а след генеалогията, несъмнено би се заел с чертаенето на канонични и национални граници. Но на нас ни трябват не гранични, а крайъгълни камъни, не ограда, а носещи греди. В един глобализиран свят, културите, които се барикадират около кухото ядро на страха от изчезване, няма да оцелеят. Те ще се изчерпят в борбата си с фантоми, в издигането на ограждения срещу мними посегателства, докато кухото подронва усилията им отвътре. От друга страна, една култура със здрави основи и живо ядро,  няма нужда да се пази. Дори обратното, който може, нека я краде. Колкото повече се краде от нея, толкова по-голямо става нейното богатство. Тя се противопоставя на разрухата, без усилие дори, с естествената си животворност. Трубадурската поезия и до днес е различима в европейската лирика (Кавалканти, Данте, Шекспир…). Тя струи отвътре.

    Добрата поезия – към която принадлежат много от старите ни песни – е основа на нашата култура, извор, ядро, генетичен заряд, каквато щете метафора си изберете. Затова добрата поезия не е и никога не е била лична работа.

    Или да го кажа иначе:

    Има два вида поети – тези, които имат непреодолима нужда да се изразяват, т.е. някой да ги слуша; и тези, които наследяват изкуството на поезията и искат да го предадат нататък. В първия случай, поетът се занимава най-вече със себе си. Във втория, той се занимава с изкуство. Първият ревностно гради и пази собствения си образ. Вторият гради и пази поезията, а оттам и езика и духа на хората, които говорят този език. Първият вижда в добрия поет съперник, а в старите писатели – или кумири (какъвто и той иска да бъде), или отживелица. Вторият вижда във всеки добър поет, в миналото или настоящето, майстор, от когото може да се учи.

    Но най-важното, поетът, който се занимава с изкуство, всъщност може да разпознае добрата поезия, макар и критериите за нея да са – като Протей – по природа менливи.

    Колкото до поета, който се занимава със себе си, не зная дали е много различен от политика, вълнуващ се най-вече от съдържанието на собствения си джоб, който с малодушието и късогледството си не само нищо не гради, ами предимно руши и вреди. И двамата са като болест по лозницата. (И се разнесе дюдюкане.)

    Вместо с академична стена, лозето трябва да е опасано с рози. Който е бил на гроздобер вероятно знае за какво служат розите по междите. Академична стена?

    Страшна заблуда, с видими вече последици, е да се мисли, че академиите са главните хранилища на културата. Това е поредната глезотия на съвременния човек, който постепенно бива примамен да се откаже от активно участие в собствената си съдба и в тази на неговата общност. Подобно отношение вреди и на самите университети, които се превръщат в откъснати от света обители, където група хора се надпреварват в интелектуални хитрости, говорейки на език, полупонятен и за тях самите, докато “обикновеният човек” живее с убеждението, че културата е за културни хора, и се изразява най-вече в скъпи и скучни книги, музейни изложби и мистериозни семинари, провеждани в някакво друго измерение.

    В този смисъл тъй-нареченият наш фолклор е пример на здрава култура, снижена до музеен експонат и академична дисциплина, заради ужасната, но модна заблуда, че неговата поезия принадлежи на миналото, макар че никой не би казал това за Шекспир или Катул. А каква е разликата, ако става дума за поетическо майсторство?

    Страшна заблуда е и да се смята, че съвременната поезия може да никне ex nihilo, без да се опира на традицията в езика, без да разбира собствената си история, без да си дава сметка откъде и как черпи сили. Все едно политик да ръководи държавата без да познава историята ѝ и без да има понятие как се ръководи, а да действа както му хрумне, защото сам на себе си изглежда велик в рамките на каквото поназнайва. Подобна поезия и подобна държавност в най-добрия случай просто потъват в забрава, в най-лошия водят до упадък. Много съвременни поети, доколкото мислят за поезията въобще, я възприемат като приятелски клуб по интереси, който им придава избранически статут. Доколкото четат, те четат каквото е модно и ги “кефи” и “вдъхновява”, все едно че избират дрехи в мола. И доколкото говорят за поезията публично, те просто си разменят лъжливи хвалебствия и бележат принадлежност към един или друг кръг. Сякаш техниката и историята на поезията, сякаш чувствителността, която тя предава и без която никакво знание не би било възможно дори, нямат нищо общо с техните занимания. И може би наистина нямат, доколкото ги интересува как ще се котират, а не как да дадат форма на чувството, например на онова чувство, накарало някого да се скара на слънцето, да намрази чучулигата или да пожелае смъртта на славей. Чувство, което не е описано, струва си да подчертая, а предадено чрез ситуация и образи, които от една страна теглят нишка от действителността, а от друга от поетическата традиция.

    Не зная как да го кажа по-ясно: онзи, който е съчинил песента за трите славея, не само е изстрадал раздяла с любимия, а е слушал песента на птиците и на хората.

    Та сега се питам, да не би да са ни запушени ушите?

     

    III.

    Песента с пауните, цитирана по-горе, започва с девойка, която стои на брега на морето и се чуди дали да се удави или да се обеси, а завършва с образа на моми, подаващи „китки” от паунови пера на момците за „момино здраве” и „нашо весале” (наше веселие). Каква е връзката между началото и края на тази песен?

    Моме, малка моме!
    Мома над мор’ стои,
    Та се чудом чуди,
    Дал’ да се удави
    Ил’ да се обеси.
    Оловар я мами:
    – „Калино ле моме,
    Не се одавувай,
    Не се обесувай,
    Мари, ела с мене
    Да пойдем, Калино,
    На нашето село,
    На наше велият.
    Тамо нищо няма,
    Само си имаме
    Три рани славейка,
    Тия рано пеят,
    Та девойки будят:
    – Станете, девойки,
    Девея съмнало
    И роса поднала
    По равни ливади;
    Пауне си пасат,
    Перата им летат,
    Момите ги берат,
    Та ги китки правят,
    На момци ги дават:
    – Носете, момчета,
    За момино здраве,
    За нашо весале.

     

    (Васил Стоин, „Песни от източна и западна Тракия”, 402. *Оловар = воловар; велият = вилает; девея = де вече; пауните, които ежегодно си сменят перата, са символ на постоянно възраждащия се живот.)

     

    „Китка” за повечето съвременни читатели е дума от друга епоха и се възприема като нещо „за украса”. Носела се и „за здраве”. Но какво означават тези фрази? Идеята за „украсата” като нещо декоративно, което е красиво, но общо взето лишено от смисъл е една съвсем нова измислица на хората. Доколкото ми е известно, няма друга епоха в историята на човечеството, която да е смятала, че красотата може да бъде куха, че естетическото познание за света е незначително и може да се изхвърля като остарял гардероб. Но дори и най-върлия почитател на модата подозира, макар и несъзнателно, че има някаква връзка между дрехите, които носи, и характера му („характерът е съдба”), т.е. в него все още живее идеята, че украсата на тялото е израз на нещо повече от вкус.

    Китката не е просто букетче. Тя е сноп, естествена подредба и растеж, какъвто е гроздът (едно от старите значения на думата), каквато е вейката с листа (друго старо значение на думата). Китно дърво е дърво с широка корона (такова, под което човек може да се излегне на сянка и да се заслуша), а кое точно кара дървото така да разпростре клоните си, че те да получават максимално количество светлина, е все още загадка за биологията и математиката. Но макар и неописуемо с математически модел, това знание се съдържа в символи като „китка” и сродната ѝ „елбетица”. То не е описано по друг начин, освен образно, и е предмет единствено на съзерцание.

    Badjov-Kostov---Bulgarski-narodni-shevici---1913-21

    В увода към „Значимостта на науката”, Анри Поанкаре твърди, че природният „закон” е сравнително скорошно откритие на човечеството. Съществуването на закономерност в природата обаче не би било новина за древния човек, овладял стилизацията в поезията, везмото, керамиката, живописта и т.н. Стилизацията в украсата (да не забравяме, че украсата е красота, т.е. възприятие за хармония) въплъщава именно това откритие на човека – че гроздът ражда грозд, житото жито, здравецът здравец, винаги и навсякъде и по един и същи начин. И никой не може да върви против природния закон – с други думи, китката е „здраве”.

    А как момковата украса е момино здраве, а пък двете са наше веселие, съдържа толкова простичка политическа мъдрост, че читателите ще ми простят отказа да я изкажа.

    Някой несъмнено би възкликнал, че старите ни песни са вече неприложими към съвременния свят и съвременната поезия. Както споменах, някои смятат, че изкуството е като модата, от ден до пладне, а после… вечен мрак. И аз не вярвам силабичният стих да се възроди, но музикалният усет в него е органично свързан с музикалността на езика ни въобще, а наблюдението на природата, съзерцанието, красотата, изразната непринуденост и искреността – които песните ни въплъщават като естетически идеал – никога не са били стари и не могат да остареят.

    Докато съвременната ни поезия не започне да се стреми да схваща същината на нещата, природата на нещата, били те чувства, улица, планински хълм или магистрала; докато не започне да си задава въпроси за изразните си средства и връзката им със съдържанието, с възприятието и с формите на вътрешния и външния свят; докато не започне да се стреми към абсолютна искреност и не се освободи от всякаква модна принуда – литературата ни, а и култура ни като цяло, ще продължава да бъде най-точно описвана с едничката дума „блато”.

    В сравнение с което, старите ни песни са разкошна градина

    пипер и шекер садена,
    по негде годе босилек,
    а помегю них каренфил,
    по прелезите трендафил.

     

    Прочети “Ромео и Жулиета в стар български вариант”.

    Прочети “Пауни падат”.

    Обратно към съдържанието на броя.