• Ламцадрица

    Рада Барутска

    През италианския ренесанс, поезията била толкова на почит, че признатите поети короновали с лаврови венци на церемония, която изисквала поетът да мине по улиците на града в триумфално шествие, подобно на римски пълководец, покорил поредното варварско племе и извоювал безсмъртна слава за империята, или в този случай – за поезията. Ех, времена!

    Та някакъв си Барабало, свещеник от Гаета и поет! (с удивителна накрая), уверен, че стиховете му са не по-лоши, а дори и по-добри от тези на Петрарка, се явил пред папата, за да изиска подобаващи почести, с които да влезе в пантеона на безсмъртните. За зла участ, папата се случил Лъв Х, който бил не само син на Лоренцо Великолепни ди Медичи, но и флорентинец, а флорентинците се славели като големи шегаджии. Бедният Барабало, който по суетност и липса на поетически умения по нищо не отстъпвал на нашите съвременни поети, бил поканен от папата и неговия двор да рецитира своите стихове. Събитието предизвикало голяма веселост. И папата толкова се вдъхновил от своя нов Петрарка, че накичил любимия си слон в скъпоценности, облякъл бедния Барабало в алена тога, обшита със злато, обул го в римски сандали и обявил церемонията. (Тук трябва да споменем, че Барабало не бил чел приказката за новите дрехи на царя, защото Андерсен още не я бил написал.) Целият град се стекъл по улиците да зърне злощастния поет, а той, въпреки всеобщия смях и въпреки опитите на здравомислещите му роднини да го спрат, яхнал слона, все така дълбоко убеден в своето поетическо величие. С високо вдигната брадичка, Барабало се взирал отвъд хоризонта, към онзи златен венец, докато слонът пристъпвал бавно и с нужното достойнство.

    В памет на този Барабало, ние решихме да учредим награда, с която да почетем силата на самозаблудата. Славолюбие, съчетано с бездарност, не е рядкост в съвременната ни поезия. Изборът бе наистина труден, но ето че след продължително и страстно обсъждане сред членовете на журито, (да забият барабани!) имаме удоволствието да присъдим първия Барабалски венец и почетна статуетка от тиква на г-н Валентин Дишев, който може да заповяда в редакцията да си ги получи. Там той би имал възможност и да ни “целуне или фрасне”, както е изразил желание, с което да утвърди достойнството си на мъжки поет на поетите. Тъй като този път му присъждаме награда, вместо да го критикуваме, ние се надяваме на целувка.

    Валентин Дишев

    Ще удостоим с внимание и другия кандидат за Барабалски венец, който за малко не отне престижното отличие на г-н Дишев: поетът-революционер Ивайло Динев, чиито стихове в Литературен клуб следва да се наредят до Ботевите, тъй като и двамата имат бради.

    Убедете се сами с тези два израза на революционния дух:

    Кажи им, майко, да помнят,
    да помнят, мене да търсят:
    бяло ми месо по скали,
    по скали и по орляци,
    черни ми кърви в земята,
    земята, майко, черната!

    И ето същият стремеж, но по домашному представен и по-скоро загатнат при Динев:

    там навярно един до друг тичаме
    и никой никого не догонва
    там ти цитирам Георги Рупчев
    а ти правиш чай
    кроя вечер революции
    а ти рисуваш портрет

    Читателите виждат, че времената са се променили. На днешно време, революционерите не тичат по Балкана, ами в сънищата си, след което се събират по кръжоци за шев и кройка, явно делейки стая с женския клуб по живопис. Ето на това му казваме равнопоставеност между половете!

    Въпреки разликите, продиктувани от историческия момент, съпоставката прави чест на г-н Динев, който, както споменахме, има нужното окосмяване и който на друго място въодушевено заявява стремлението си да се сниши (ах, да можеше!) до обикновен човек:

    И в тази биография ми се видя един Ботев, различен от образа на героя, който са ни наслагвали в училище. … На мен ми се видя един обикновен човек, който е нямал пукната пара за храна, крал е кокошки, напивал се е в таверната с другите хъшове, пишел е поезия и е действал инстинктивно на моменти [по ред на значимост изброени – бел. р.] … Когато постоянно ти се е изтъквало само положителното, и изведнъж видиш и другото [авторът има предвид “отрицателното” – бел. р.], откриваш себе си в него и си казваш… ами, май всъщност всеки може да бъде Ботев.

    Мда, в училище никой не ни е споменавал за крадените кокошки. Колко жалко. А можехме да имаме не един, не една чета, ами цяла армия обикновени Ботевчета и в реките ни щеше да потече мед и мляко.

     

    Читателите сигурно са забелязали, че Ивайло Динев, тоз мечтателен съперник на Барабало и кандидат-крадец на кокошки за революцията, споменава Георги Рупчев. У нас се загнезди едно подозрение, че вече някъде сме го чували Рупчев тъй споменат и в нещо много подобно по звучене. След дълги мъки и чудене и ровене, най-накрая се сетихме, че един друг наш вече бивш кандидат-поет и настоящ кандидат-театрал Иван Димитров, който има много подобни на Диневите сънища, бе публикувал стихотворение за качване на Витоша, планина, явяваща се в случая като същински Хеликон.

    Как обичам да заспивам.
    И как обичам
    събуждането след пиянска вечер

    Сън, сън, сън.
    Блуждаене в съня.
    Събуждане.

    Дали Динев и Димитров не ходят на един и същи кръжок за писане на стихове по маниера на Рупчев и култивиране на прилики с брадата на Ботев?

    Вероятно в този кръжок някой много порочно играе ролята на жестокия Лъв Х, убеждавайки ги, че всичко, що им минава през главата е велико и трябва да стане публично достояние. Предвид различния исторически контекст, това вероятно не е папата, ами отбор клакьорки във Фейсбук.

     

    В посока противоположна на самовлюбеното бръщолевене, в съвременната българската поезия се явява една друга тенденция – на свръх пестеливото казване на нищо. Поетите от тази школа все още се борят с рефлекса да пишат за клони, тишина и болка, или съответно улици, тишина и болка (в зависимост дали поетът е от село или от някой град), тъй силно затвърждавани от край време като единствените достойни за поезията елементи от действителния свят. Но поетът трябва да е в крак с модата, а клоните и тишината са вече малко демоде. От тази борба с рефлекса излиза едно много особено гърчене, докато поетът отчаяно се опитва да не спомене никоя от тези думи, изпадайки в крайно озадачаващи абстракции. Не търсете тук някаква житейска ситуация или случка. Никой не се катери по Витоша и не прави чай. Няма никакви персонажи. Няма сцени и пейзажи. Има само общо взето думи, които отговарят на случайно избрани неща от обстановката на поета, докато се е мъчил да пише, или по-скоро да не пише онези думи. Особено се набляга на липсата на чувство и тази група поети са майстори в това отношение. Както щете да превъртите всяка дума от стихотворението – няма да откриете емоция. За истинския абстрактен поет обезличаването на чувствата е предмет на особена гордост, или поне ние така заключихме на основата на няколко стихосбирки, сред които “Не-снимане” на Мария Липискова и “Северна тетрадка” на Марин Бодаков.

    Тук решихме да разгледаме само “Северна тетрадка” на многоуважавания Марин Бодаков.

    За да не си помислят читателите, че нещо ги заблуждаваме, ще си позволим да цитираме едно кратичко стихотворение. Всъщност всички стихотворения в тази школа са кратки, защото, както се каза по-горе, свръх пестеливостта е добродетел, а ако Марин Бодаков беше домякиня, в къщата всеки ден щеше да се яде леща, а на Великден варено яйце.

    Да започнем със заглавието: “Вестникът пристига в 2:45 сутринта”. … ? Явно важно нещо, но защо ли? Стихотворението несъмнено ще ни осветли.

    Червените юмруци на снега, разбиващи прозореца.
    Линиите на семейството, на пътника и на лечителя –
    всички линии в дланта на зимата са на топка.
    Някой да е изненадан?
    Някой да е изненадан.

    Признаваме си, че пред това уравнение с двадесетина (колкото са думите) неизвестни, ние доста се помъчихме. За какво става дума? Къде и кой и какво? Какви юмруци? Какъв лечител? А вестника – какво стана с вестника? Тъй че се наложи да прибегнем до помощта на един непредубеден читател, чийто ум е свободен от всякакви литературоведски предразсъдъци. Този невинен читател за наше най-голямо удивление веднага схвана за какво иде реч и ни го сподели – той каза “Дограмата трябва да се смени”.
    Разбира се! Елементарно, Барутска.

    С подновена смелост, минаваме към следващо стихотворение:

    Да се чете буквално

    едър сняг
    прехвърча през мен
    с думи, падащи като цели стихове,
    думи чезнещи над петите,
    в слабините

    Ако снегът “прехвърча” през някакси буквално безтелесното тяло на поета, то как би могъл да пада и чезне над петите, вместо да продължава нататък? Нали прехвърча буквално означава хвърчи през? От друга страна, слабините действително са над петите, геометрично погледнато, под лек ъгъл, и така цялото стихотворение придобива смисъл, като не бива да забравяме, че целта тук е да няма чувство и да не се споменават думите клони, тишина и болка.

    За завършек на стихосбирката, Марин Бодаков е сложил едно стихотворение, чийто първи ред обобщава цялата книжка: “Няма никакви доказателства, че съм бил тук”. Приемаме го буквално като потвърждение на подозрението ни, че този тип поезия се стреми да не казва нищо, т.е. да не оставя никакви следи във въображението и въобще в ума на читателя.

     

    И накрая, за да не си помислят колегите от “Но поезия”, че не им обръщаме внимание, бихме искали да ги поздравим за по-смислената подредба на втория им брой. За съжаление обаче това е общо взето единственото положително нещо, което можем да кажем за броя. Петя Хайнрих, която се е изявила освен като редактор и като преводач, очевидно е искала да се надпреварва с Йордан Ефтимов по некадърен превод. В предговора към интервю с Джон Ашбъри, например, тя е стъкмила следното изречение:

    Въпреки че по-голямата част от критиците с право признават плодовете на неговия талант, не са малко и онези, които обръщат внимание на факта, че в стихотворенията му не е ясно каква е темата, в традиционното разбиране за това.

    Тук има проблем на абсолютно всяко ниво – от лексика и постройка на изречението до чисто логически връзки между смисловите единици. Но какво от това – в традиционното разбиране на “това”!

    В този брой на “Но поезия” всъщност има бисери, които могат да се сравнят само със страхотно стилния министерски език на Мариана Георгиева, чието влияние явно вече е проникнало в литературните среди. Няма нужда да споменаваме имената на тези креативни творци на лингвистични иновации, но ето няколко превъзходни примера:

    Царевичната инквизиция убивала деца

    *

    обсада в предния ми двор

    *

    Аз извън себе си
    а в кухото на бялото – изтичане на морска радиация.

    *

    И когато отново заспим
    всички почват да го сънуват

    *

    Рустиково бялата стая
    приютява живота спомен.

    *

    той пристигаше сега
    идваше откъм брега
    беше от онези
    неща

    *

    Алогичността е конструкт
    на всяка ситуация
    Защото траекторията е
    илюзорно пространство

    *

    …Тогава
    съм била щастлива до ъгъла
    на устните си.
    Сега съм дъщеря

    *

    … а гласът идва
    като надежда и вяра за огън

    и т.н.

    Ние продължаваме да имаме вяра ЗА нашия език. Дерзайте, поети!

    Hanno_baraballo_2.edit-1

    Други Ламцадрици.

    Обратно към съдържанието на броя.