• Увод към “Значимостта на науката”

    Анри Поанкаре

    Свали txt.

    poincare-disk-4

     Геометрично изображение на Диск на Поанкаре. Ср. с елбетица по-долу.

    Нашите занимания трябва да имат за цел търсенето на истината. Това е единствената цел достойна за науката. Несъмнено ние първо трябва да положим усилия да олекотим страданията на хората, но защо? Липсата на страдание е негативен идеал и най-сигурният начин да го постигнем би било да унищожим света. Доколкото искаме да освободим човека от материални грижи, то това е за да може той, възползвайки се от новоизвоюваната си свобода, да се отдаде на учение и съзерцание на истината.

    Но истината понякога ни плаши. И действително, знаем, че тя понякога ни разочарова, че тя е като привидение, което се явява за миг, а после все ни убягва, че трябва да я следваме все по-далеч и по-далеч, без да можем никога да я достигнем. Но за да действаме, ние трябва да спрем, αναγχη στηναι, както е казал не си спомням кой гръцки философ, Аристотел или някой друг. Знаем също колко е жестока истината понякога и се питаме дали заблудата не е по-голяма утеха за нас, и дори извор на сила, защото именно заблудата ни дава увереност. Когато тя се разсее, запазваме ли надежда и имаме ли достатъчно смелост, за да действаме? Конят, впрегнат на манежа, със сигурност би отказал да върви, ако предвидливо не му завързвахме очите. Също така, за да търси човек истината, той трябва да бъде независим, напълно независим. Но ако иска да действа, ако иска да бъде силен, напротив – той се нуждае от подкрепата на други. Ето защо мнозина сред нас се страхуват от истината и смятат, че тя е причина за тяхната слабост. Но не бива да се страхуваме от истината, защото единствено тя е красива.

    Когато пиша за истината тук, имам предвид най-вече научната истина, но искам също така да говоря за нравствената истина. Онова, което наричаме справедливост е само едно от нейните проявления. На пръв поглед изглежда сякаш злоупотребявам с думите, обединявайки под едно и също название две неща, които нямат нищо общо. Научната истина, която подлежи на доказателства, не би могла – по никакъв начин – да се доближи до нравствената истина, която е предмет на чувствата.

    И при все това, двете са неразделими и онези, които обичат едната, неизменно обичат и другата. За да намерим истината, била тя научна или нравствена, ние трябва да освободим духа си от всякакви предразсъдъци и страсти – трябва да постигнем абсолютна искреност. Когато ги открием, тези два вида истина ни изпълват с една и съща радост. Когато ги съзрем, и едната, и другата блестят с еднаква сила, тъй че ние или ги виждаме, или затваряме очи. И не на последно място, и двете ни привличат и ни убягват; те не са уловими на нито едно място: тъкмо когато изглежда, че сме стигнали до тях, осъзнаваме, че трябва да отидем още по-далеч. Който преследва истината е обречен да не знае що е отдих.

    Трябва да добавим, че онези, които се страхуват от едната, се страхуват и от другата истина. Защото това са хора, загрижени най-вече за последствията. С една дума, свързвам тези два вида истина, защото по едни и същи причини ги обичаме и по едни и същи причини те ни плашат.

    Ако не бива да се страхуваме от нравствената истина, то още по-малко би трябвало да се крием от научната истина. Най-напред, двете не могат да си противоречат. Нравствеността и науката са две области, които се допират, но не се застъпват. Едната ни показва каква е нашата цел, а другата ни дава средствата да постигнем тази цел. Тъй че двете не могат да си противодействат, защото се отнасят до различни неща. Не може да има безнравствена наука, както не може да има научна нравственост.

    Доколкото науката ни плаши, тя ни плаши най-вече защото не може да ни направи щастливи. Очевидно е че не може и с право бихме си задали въпроса дали животните не са по-щастливи от човека. Но трябва ли да съжаляваме за изгубения земен рай, където човекът, подобно на животните, е бил наистина безсмъртен, понеже не e знаел, че ще умре? След като веднъж сме вкусили от плода, никое страдание не може да изтрие спомена за неговия вкус, към който се връщаме отново и отново. Нима е възможно да е другояче? Все едно да попитаме дали веднъж видял света, някой може да ослепее и да не изпитва тъга по светлината. Човекът не може да постигне щастие чрез науката, но на днешно време той не може да го постигне без нея.

    Ако истината е единствената достойна цел, можем ли да се надяваме някога да я достигнем? Ето в какво можем да се съмняваме. Читателите на кратката ми книга “Наука и хипотеза” знаят вече какво мисля по този въпрос. Истината, която ни се отдава да съзрем за миг, не е съвсем същата, която повечето хора обозначават с тази дума. Това значи ли, че най-справедливият ни и мощен стремеж е всъщност напразен? Или бихме могли, въпреки всичко, да се доближим до истината от някоя страна. Ето това следва да разгледаме тук.

    С какъв инструмент разполагаме в това наше начинание? Човешкият ум, или в по-тесен смисъл – научният ум се явява в безкрайни разновидности. Без дори да изчерпим темата, бихме могли да напишем цял том. Тук само съм загатнал нещата в няколко кратки страници. Никой не би отрекъл, че умът на математика никак не прилича на този на физика или пък на естествоизпитателя. Но и математиците никак не си приличат помежду си – едните познават само непреклонната логика, а други се осланят на интуиция, виждайки в нея единствения подход към откритието. Именно тук може да се появи съмнението. Ако умовете са тъй различни, могат ли те в еднаква светлина да видят математическите теореми? Истина, която не е еднаква за всички, истина ли е? Но ако се загледаме по-отблизо, ще видим, че тези тъй разнородни умове работят заедно за цел, която би била непостижима без тяхното взаимно съдействие, и това ни вдъхва увереност.

    Следва да обърнем внимание на рамките, в които природата ни се струва ограничена и които наричаме време и пространство. В “Наука и хипотеза” показах колко относителна е тяхната стойност: не природата ни налага времето и пространството, а ние ги налагаме на нея, защото ги намираме за удобни. Но в тази книга говорих само за пространството и то за количественото пространство, така да се каже, т.е. за математическите взаимоотношения, чийто сбор ни дава геометрията. Необходимо беше да покажа, че същото се отнася и до времето, както и до “качественото пространство”; по-точно, нужно беше да разгледам въпроса защо придаваме три измерения на пространството. Затова се надявам да ми простите, че се връщам отново към тези важни теми.

    Математическият анализ, чийто основен предмет е изучаването на тези празни рамки, не е ли в такъв случай просто игра за ума? Математическият анализ предлага на физика само удобна терминология; не е ли това посредствена полза, от която в краен случай можем да се лишим? И дори още повече, дали не би трябвало да се притесняваме, че тази терминология, този изкуствен език е було, закриващо действителността от окото на физика? В никакъв случай. Без този език, повечето близки сходства между нещата щяха да останат непознати за нас и ние никога нямаше да познаем вътрешната хармония на света, която е, както ще видим, единствената обективна действителност.

    Най-добрият израз на тази хармония е Законът. Законът е едно от най-скорошните завоевания на човешкия дух. Все още съществуват народи, които населяват едно нескончаемо чудо и това не ги удивлява. Но всъщност не те, а ние би трябвало да се удивляваме – от закономерността на природата. Хората искат от своите богове да доказват съществуванието си чрез чудеса, но същинското чудо е че светът не е изцяло изтъкан от чудеса. Именно затова светът е божествен, защото в това се състои неговата хармония. Ако беше воден от каприз, какво би могло да ни докаже, че не е воден от случайността?

    Това завоевание на Закона дължим на Астрономията и в него е величието на тази Наука, по-голямо дори от материалното величие на обектите, изучавани от нея.

    И тъй най-естествено Небесната механика се оказа първият математически модел на физиката. Но в последствие тази наука претърпя развитие. Тя все още се развива и то с огромна бързина. Вече се налага да преразгледам някои елементи на картината, която обрисувах през 1900г. и на основата на която написах две глави от “Наука и хипотеза”. На конференция по време на изложението в Сен-Луи през 1904г. се опитах да проследя изминатия път. Какъв е резултатът от това изследване – читателят ще види по-нататък.

    Изглежда, че напредъкът в науката застрашава някои от най-здраво установените ни принципи и дори такива принципи, които приемаме за основополагащи. Нищо обаче не показва, че не бихме могли да ги спасим; и макар успехът ни да се окаже частичен, те ще просъществуват, видоизменяйки се. Не бива да възприемаме напредъкът в науката като развитието на един град, където старите сгради биват безмилостно рушени, за да отстъпят място на нови постройки, а по-скоро като еволюцията на животинските видове, които се развиват непрекъснато, докато не станат неразпознаваеми за окото на обикновения човек, но не и за тренираното око, което съзира във формата следите на изменения векове назад. С други думи, не бива да смятаме, че теориите, които вече ни се струват остарели, са били безплодни и напразни.

    Ако се спрем тук, ще намерим в тези страници, причини да вярваме в значимостта на науката, но ще намерим още по-многобройни причини да се съмняваме в нея. Би ни останал най-вече вкусът на недоверието. Затова сега трябва да изясним някои неща.

    Някои хора преувеличават ролята на условността в науката; те стигат дотам, че да твърдят, че законът, научният факт е бил създаден от учените. Това е едно прекомерно залитане в номинализма. Не, научните закони не са изкуствени неща, измислени от човека. Нямаме никаква причина да ги определяме като условни, макар и да не можем да докажем обратното.

    Хармонията, която човешкият ум вижда в природата, съществува ли извън ума? Не, няма никакво съмнение. Действителност, напълно независима от духа, който я схваща, вижда и усеща, е невъзможна. Такъв напълно външен свят, дори и да съществуваше, би бил извън нашия обсег. Но това, което наричаме обективна действителност, е в крайна сметка нещо общо, споделено от няколко мислещи същества и би могло да стане общо за всички. Тази обща част, както ще видим, не е нищо друго, освен хармонията, изразена в математически закони.

    Тази хармония е единствената обективна действителност, единствената истина, която бихме могли да постигнем. И ако добавя, че всеобхватната хармония на света е изворът на всичката красота, бихте разбрали колко трябва да ценим бавните и мъчни стъпки, чрез които малко по малко можем да я опознаем.

     

    elbetica-1913-2

    Шевица от женски ръкав, Софийско (1913г.). Ср. с диск на Поанкаре по-горе. На какво е израз едното и на какво другото? – бел. р.

     

    Прочети откъс от “Новото слово” на Алън Ъпуърд.

    Обратно към съдържанието на броя.

    Превод от френски Олга Николова.