• из “Новото слово”

    Алън Ъпуърд

    Свали txt.

    Алън Ъпуърд (1863 – 1926), поет, юрист, писател на детективски романи и учител, е оставил две незабравими книги – “Новото слово” (публикувана 1908г.) и “Божествената мистерия” (1913г). И двете книги не се вписват в общоприети категории. Те не са нито философия, нито антропология, нито филология; или по-скоро, те са всичко това и нещо повече, и това нещо повече е безценно.

    Докато “Божествената мистерия” е един вид история на религиозния дух на човека, то “Новото слово” е написана по повод завещанието на Алфред Нобел, в което той учреждава наградата за литература за “творба, която изразява идеалистичен стремеж и допринася за благото на човечеството”. Ъпуърд си задава въпроса какво значи “идеалистичен”. Ето откъс в търсенето на отговор.

    Въздушният замък

    1.

    Идеал, идеализъм, идеалист – тези думи се намират в почти всички езици на Европа и Америка, но не произлизат от нито един от тях. Те се явяват в една и съща форма на шведски и на английски, но не са израстнали нито в шведска, нито в английска среда. На вид приличат на гръцки заемки, но не са истински гръцки думи. Платон никога не ги е чувал. В гръцкия лексикон няма и следа от тях.

    Те принадлежат на голяма и разрастваща се категория, която най-точно бих определил като Бабунски думи.

    Дали за да улеснят управлението на империята, или защото вярвали, че нашата цивилизация е по-добра за индусите, отколкото тяхната собствена, англичаните създали в Индия училища, в които да обучават местните на нашите нрави и най-важното, да ги учат на нашия език. Съществува огромна група местни, наричани бабунци, които бързо овладяват езика – до известна степен; ще рече, научават се на правопис и имат някакво понятие от значението на нашите думи. Но английският не замества родната им реч, а увисва на раменете им като дреха, взета назаем, и те често предизвикват смях или неловкост с грешките си. Оттам иде названието “бабунски английски.”

    Това е именно явлението, което търпи и голяма част от Европа и най-вече Англия от много векове насам. Ние сами се издаваме като освободени роби на Рим с нашия език. Училищата ни са римски училища, основани от средиземноморски мисионери, в чиито умове същинската цел на образованието е опитомяването на младите варвари от Севера и превръщането им в послушни жители на провинциите на Великия римски радж. Свети Ниниан, съвсем откровено признават хрониките, тръгнал да християнизира пиктите, за да сложи край на нападенията им над християнските им съседи. На практика, постигнатото от монасите е останало непокътнато до ден днешен.  Училищата ни все още се наричат граматически гимназии, което значи, гимназии за преподаване на латинска граматика и в действителност латинският е най-важният предмет в тях. Латински е официалният език на университетите ни, а когато наричаме някого “образован”, ние имаме предвид, че е изучавал латински. Цялата обосновка на нашето образование все още предполага, че младият англичанин трябва да се научи да се преструва на древен римлянин. Кралят, който все още изписва титлата си Britannorum Rex, отдава дан за короната си на Папата и Цезаря.

    Когато норманите идват на помощ на монасите, Англия сякаш се разколебава между готическите и романските диалекти. Резултатът от това се вижда в речниковия състав на нашия език. Ние разполагаме с два вида думи, по-ярко разделени, отколкото във всеки друг европейски език – това са народните думи и книжовните думи. Първите научаваме вкъщи и ползваме най-вече, докато говорим; вторите научаваме в училище и с тях пишем. Народните думи се явяват като обвивки на най-ранните ни мисли и чувства и те образуват, така да се каже, кожата на ума. Книжовните думи се появяват едва след като мозъкът е започнал да се втърдява и те са по-скоро като дрехи, които умът облича. С тях мисълта ни върви като дете, обуто в дървени налъми – стъпката ни е лишена от гъвкавостта и увереността на босите крака.

    Не си мислете, че съм се отклонил от темата. Напротив, тук е самото ядро. Че латинският на даскалите ни е латински, на който Цицерон би се смял, е малко зло. Но че хората цял живот си говорят един на друг с полу-понятни думи е голямо зло.  А че с такива думи биват мачкани и изкривявани детските умове отдавна смятам за най-ужасното зло на света.

    Имаме дума на английски, която изписваме “quack”, а роднините ни холандци “kwak”. При нас, тя означава човек, който се преструва на знаещ; в Холандия тя се използва за прякор на ученик в латинска гимназия. Някое малко момче през Средновековието в Холандия, заслушал се пред вратата на латинското училище, ще да е чул децата вътре да повтарят “hic haec hoc” и това му прозвучало като крякане на патици.

    Споделям чувството на това малко момче. И аз като него стоя пред вратата на латинското училище и слушам дърдоренето вътре, без капчица благоговение. Иска ми се да ритна вратата, да грабна прашната, опарцалена граматика от ръцете на даскала и да сложа край на жалкото крякане.

    Някакси съм убеден, че именно тук трябва да започне работата на Идеалиста.

    Grammar school scene - Paris, BNF, MS Fr. 574, fol. 27r - 14th century

    2.

    За нерадост, свещенослужителите на науката явно са също толкова склонни, колкото и всички други свещеници, да се налагат в умовете на хората с недъгав език. След чумата на средновековния лъже-латински, дошъл ред на бабунския старогръцки.

    Апологетите на този порок на науката ни убеждават, че ставало дума просто за бързина и удобство. Съжалявам, но не ми се струва по-кратко да изпишеш долихоцефал, вместо дългоглав, нито ихтиозавър, вместо гущер.

    Във всеки случай, броят на читателите, на които всички думи от оцелелите останки на елинистична литература са им на езика, е много малък. Тъй че усилията, които специалистът си спестява, пишейки хемопрозопичен, вместо широколик, той налага на читателите си, които трябва да минат по обратния път.  Затова и съвременните научни трудове не са истински книги, ами все повече заприличват на упътвания, в които текстът се държи благодарение на технически знаци. Те са все по-близо до алгебрата и все по-далече от литературата.

    3.

    Ако употребата на изопачени средиземноморски думи се ограничаваше до наименованията на скали, растения и животни, то борбата с тях би била най-вече от интерес за самите пишещи. Думи като амеба и неолитичен са грозни и досадни, но не са лъжливи и пакостливи. Има дори известна красота в това фосили да се именоват на фосилизирал език.

    Положението е много различно, обаче, когато от такива думи се очаква да съдържат мисли, вместо неща; както и когато хората се заблуждават, че с тях са изразили нещо, което не биха могли да кажат иначе.

    Разликата е най-ясно видима в тези две думи, свързани с името на Нобел – динамит и идеалист.

    Динамит е името на сместа, която изобретил Нобел и докато разполагаме с тази смес, името няма никакво значение. Сместа би могла да се нарича сила, старкхет, просто Х или нобелит; дори да беше наречена със старогръцката дума за слабост, вместо сила, пак нямаше да има значение. Защото за да разберем какво е динамит, няма нужда да отваряме речник на старогръцкия език; достатъчно е да разгледаме самата смес.

    Но именно това не можем да сторим с думата “идеалист”. Ако Нобел беше посочил книга – например, “Arcana Coelestia” на Сведенборг, “Критика на чистия разум” на Кант или “Sartor Resartus” на Карлайл, като подходяща да получи наградата за литература, щяхме да разполагаме с нещо като онази смес. Така, както стоят нещата, обаче, “идеалист” си остава названието на една мисъл в главата на Нобел. Не можем да погледнем отвъд думата към самото нещо, а трябва да разгадаем, доколкото можем, тъй обозначената мисъл.

    Вредата от бабунския език тук е най-видна. Когато минаваме от въшния свят на нещата към вътрешния свят на мислите трябва най-много да внимаваме какви думи използваме. Именно тук средиземноморските заемки се изправят като лошо скроени прозорци, които кривят светлината, а човешкият дух, омотан като в зает покров, не може да се извиси и да расте.

    Неслучайно протестантската реформация започва с превода на библията и свършва с превода на молитвеник. Великите реформатори са имали разногласия по много въпроси, но някакъв общ инстинкт им е подсказал, че трябва да научат хората да се молят на родния им език. Те реформираха църквите – за жалост, обаче, не реформираха училищата.

    4.

    Тази дума между нас не е просто етикет. Тя не e онова, което старите средиземноморски граматики наричат “noun” [съществително, от лат. nomen, име], а по-скоро онова, което в невежеството си те са нарекли “adjective” [прилагателно, от лат. ad-jacere, хвърлям към]. Тя е израз на чувство, подобен на онези първи безформени викове, положили началото на речта. Тя е израз на желание, може би дори твърде неясно желание в ума на завещателя; а може би е по-скоро надежда.

    Струва ми се възможно Нобел да е употребил мъглява дума, защото желанието му е било мъгляво. Възможно е да се е надявал, че изразява нещо, което не би могъл да каже другояче, да е вярвал, че на бабунски казва нещо, което шведският език е неспособен да изрази. Но в същото време, мисля, че ако беше потърсил дума на шведски, щяхме по-лесно да разгадаем желанието му. Мисля, че да преведем избраната от него дума означава да я изтълкуваме.

    Умът е като дърво, чиито корени са чувства, а листата – думи. Някои думи свършват там, където започват. Те са чувства, изразени чрез звуци, подобно на музикални ноти – старите граматики ги наричат “interjections” (възклицания). Но повечето думи придобиват форма в допира си с външни звуци, както и с гледките и ароматите, с вкусовите възприятия и докосването, съпричастни на звука. Независимо дали “thing” (нещо) или “think” (мисля) се е появило първо като дума, мисълта е чувство, очертано в нещата.

    [Подобен паралел има на български с думите “вещ” и “реч”. На старобългарски, освен “дума”, реч означава “вещ, факт; предмет, причина”. Сравни етимологията на “израз” от режа, “нещо изразяно, очертано”.]

    Така всяка дума съдържа присъщото ѝ чувство. Тя носи знака на сетивна реч, който знак неизменно я придружава, независимо какви употреби и промени претърпява. Думата може да бъде доведена до абстракция, може да стане изтънчена, да изтънее, докато не заприлича на балон, носещ се из въздуха. Но дори и тогава, тя ще бъде балон, вързан чрез някое коренно значение, като с връвчица, за твърдата земя.

    Филологията се занимава с промените във формата на думите. Лексиконите ни отдавна са се превърнали в кутии с празни черупки. Но морфологията би била същинска тегоба, ако не ни помагаше да разберем физиологията на думите. – “Идеалист” е такава черупка. Какво може да ни разкрие външната ѝ форма за вътрешния ѝ живот?

    5.

    “Идеалист” е бабунско словообразувание от старогръцката дума idea.

    Idea, според моя старогръцки речник, е външното проявление на нещо, за разлика от неговото действително съществувание. И за нещастие, това противопоставяне с действителността все още витае в значението на “идеалист” и работи в негов ущърб. Никой не би ни повярвал, ако твърдим, че творби, подчинени на привиден или недействителен стремеж, допринасят за благото на човечеството. Явно трябва да задълбаем.

    Idea може да се изведе от ido или eido, което ще рече, виждам, виделея се или изглеждам. Това е арийската дума, която ни дава “though” на английски. “It is as though” означава “изглежда сякаш”. [Българските “виждам” и “видя” са от същия индоевропейски корен, както и старобългарското “ведети” – зная, оттам “сведение”.] И така, думата “идея”, в първоначалното си значение, може да се свърже с думата “вид” – напр. “видът на нещо” или “на вид прилича на баща си”.

    Минаването от идея в идеал не е дело на гърците. Но явно idea е йонийската форма на думата, която в други диалекти се среща като eidos, и макар че гърците не са добавили тъй важното “l” към idea, те са го добавили към eidos. Тяхното eidolon ни дава нашето идол. Каква е разликата между идеал и идол?

    Идолът е идея, въплътена в дърво или камък. Тя е добила твърдост постепенно. Първо идва видът или приликата, после призракът или духът. Тази отсенка на значението е явна в прехода от “вид” към “видение”. Най-накрая се появява мраморният лик на духа, така да се каже, овеществената идея.

    Идеалът обаче може да е много неща, но не е мраморно изображение. Вярно е, че Бейкън употребява думата “идол” със значение близко до това на “идеал”. Идолът при Бейкън е християнска метафора за мисли, които биват почитани повече, отколкото им се полага. Образите на Юпитер и Венера получават благоговението дължимо на Христос. Но ако приемем, че идеалът е мисъл, която е грешно почитана, тогава една идеалистична творба би била по-скоро вредна, а не благотворна, за човечеството. Все пак Бейкън ни подсказва нещо. Идеалът очевидно е мисъл, а не статуя, и в този смисъл може да се нарече метафоричен идол.

    По какво се различава от идеята? Старогръцкият лексикон само наполовина си е свършил работата, съобщавайки ни, че idea означава “вид”. Дори по времето на Платон нещата вече са стигнали много по-далеч. Тома Аквински, който пише на латински и който превежда думата с forma, определя идеята като строителен план за още непостроена къща. Моят холандски речник ми дава ontwerp за английската дума “idea”, което ще рече из-хвърляне – това, което умът хвърля навън, а не което поема в себе си. И в Холандия строителен чертеж се нарича ontwerp. Когато умът на велик римски теолог подрипва в такт с ума на холандец от народа, можем да се доверим на резултата. А значението тук е самата противоположност на това, което ни съобщава лексиконът. Идеята не е видът на нещо в действителност, а образът на нещо, което все още не съществува. Не как нещо се вижда, а как го очакваме да се появи.

    Тук е значи разликата между идеал и идол. Идолът осъществява в мрамор замисъла на скулптора, но идеалът не е тухленото въплъщение на идеята на строителя. Идеалът не е къща, построена със силни мишци. Идеалът е въздушен замък.

    6.

    Думата “идеал” се появява на английски най-напред като прилагателно. Добавеното “л” накрая има еднаква сила на старогръцки и на английски. То действа като наставките ly и -like [наставки за образуване на наречие и прилагателно със значение “като, по подобие на”; срв. бълг. “лик”, вероятно от същия корен] и като шведското lik. Трябва много да се постараем, за да не забележим връзката между like и look [вид; гледам], която е подобна на тази между idea и ido. Английската филология обаче, в лицето на последните си тълкуватели, извежда like от староанглийското lic, като още един шведски lik (труп). Ако наистина беше така, то тогава идеалът щеше да е въплътена идея, т.е. идол. Щеше да бъде къща, а не въздушен замък.

    Но разбира се не е така. Все едно да сложим каруцата пред коня. Филологията тук отново допуска любимата си грешка, да смята, че съществителното предшества прилагателното. Името на външно проявление никога не е първата форма на дадена дума, освен ако не е кукувица, или например френското teuf-teuf [нещо като “пуф-пуф”]. Трябва да копаем по-надълбоко. Стигнем ли до дума като lick [лизвам, ближа] и slike на шведски, до самия звук, който езикът издава, няма накъде повече да дълбаем; и можем да бъдем сигурни, че сме стигнали до корена на думата, на всички думи естествено израстнали от него. Не е нужно да се ровим в “Беоулф” или саксонски хроники, за да намерим значението на тези думи. Английската филология е ослепяла от прекалено взиране в ръкописи. Оцелелите староанглийските ръкописи са малко и не са много стари. В морето има повече риба, отколкото в мрежата на рибаря.

    Човекът е бил поет преди да стане филолог и може би само поет може да разбере онези негови думи, достигнали до нас, които не са празни черупки, а живи създания, менящи се с менящите се човешки настроения.  Езикът, който лизва, и окото, което гледа, правят едно и също – те излизат навън, протягат сетиво, извън човека. Думите “гледам” и “виждам” съдържат в себе си цялата тайна на метафизиката. Да гледаш означава да търсиш навън нещо, което може би е там; да видиш означава да поемеш в себе си онова, което погледът намира. Погледът е въпрос, гледката е отговор. Гледката принадлежи на материята, може би погледът принадлежи на идеала.

    Превод от английски Олга Николова.

    Прочети увод към “Значимостта на науката” от Анри Поанкаре.

    Обратно към съдържанието на броя.