• Да видиш

    Олга Николова

    Свали txt.

     I.

     

    Мъглата няма да се разсее и през това жадувано от археологията бъдеще, ако разкопвачите не прозрат загадката на своя изследователски предмет…
    (Александър Фол, “Политика и култура в древна Тракия”)

     

    Аз – като млад – живеех до брадичката в тревите.
    Със слава името си не нахраних, ала ден след ден
    все по-надолу раснеха косите ми,
    все по-нагоре – на златната поезия лъчите.
    Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
    застанали до дъб или до круша,
    отказваха с любов да ме прегърнат,
    не искаха изобщо да ме слушат.

    Какъв бе тоя опит във зорите на живота?
    (Ани Илков “Козел”)

    thesorcerer-breuil“Първият портрет на бог” – ок. XIII хил. пр. н. е., пещ. Троа Фрер, рисунка на Абат Брьой.

     

    В нашето съвремие има общоприета идея, tópos koinós, че знанието е равнозначно на усвояване на фактите. В едни по-опростени схващания тази идея се свежда до усвояването на факти необработени, неподредени – или по-скоро, подредени по най-елементарния начин: хронологично или азбучно. Такива са подредбите на нашите хранителници на знанието – онези неща, чрез които препредаваме знанието на новите поколения: учебници, справочници и енциклопедии. Рамкирането на уроците с благопристойни въпроси, имитиращи някаква раздвиженост или умствена деятелност, не променя нищо. Тези твърде модни сега въпроси, които насочват децата в „правилната” посока или уж ги учат да мислят, са свързани с друг топос: оквадратяването на ума (паралелепипедът е по-удачна форма, ако ще се произвеждат кадри за строй, а вихърът съвсем неподходяща).

    Не казвам, че подобна идея за знанието е грешна. Твърдя, че тя слага ударението на по-слабото място – на съществителното, вместо на глагола – и така катурва цялото начинание.

    Колкото по-фини са разликите, толкова по-жизнеспособна е една култура, толкова по-остри са сетивата на нейните деятели.

    Налагането на стандартни тестове и боязливи учебни програми показва, че правим съвсем груба разлика между знание и наизустяване. И още от малки насърчаваме децата да се нагаждат към глуповати изисквания (да учат нещо само за теста, да търсят верния отговор, вместо да мислят). Вече не променяме формата на черепа (какво варварство!), а на онова, което е вътре в него. Това спада към същия процес на духовно осакатяване, който описах другаде като обект на масова инициатива.

    Някои биха казали, че подобно уеднаквяване или прекършване на волята е необходимо не само за социирането на детския дух, а изобщо за да има образование за всички. Един вид, нужен е компромис, това е цената за масовото образование. Не е. Няма нищо необходимо в простотията.

    Знанието е усвояване на действителността. Но свой тук не предполага притежание, а източник, пораждаща сила.

    “Да гледаш означава да търсиш навън нещо, което може би е там; да видиш означава да поемеш в себе си онова, което погледът намира,” пише Алън Ъпуърд в една от най-странните, проникновени (и забравени) книги на английската белетристика, “Новото слово”. Да поемеш в себе си…

    С други думи, говорим за поемане на външния свят във вътрешния, за изплитането на онази ефирна тъкан от светлосенки – убеждения и съмнения, свързваща природата вътре и вън, чийто израз може да бъде поезията.

    Според Аристотел (или някой друг) геният (демонът?) е мигновеното възприятие на връзките между нещата. Какви връзки? Древните са ги описвали, съхранявали и предавали по най-различен начин. Чрез логиката. Чрез реториката в чистия ѝ вид. Чрез историографията. И в по-нови времена – чрез археологията (така както тя се практикува например от Александър Фол).

    Нима не сте попадали на музеен експонат с напълно безсмислен етикет, който не ви помага по никакъв начин да разберете какво гледате, дори и да имате най-доброто желание да видите? И нима не сте попадали на някоя статия (а те се роят като мушици в презряла смокиня), чието заглавие гръмко съобщава за поредното най-старо нещо в България, в Европа, в света? И? Какво? Какво означава това? Освен пенлива гордост, че сме се явили, ние съвременните, без никаква заслуга, първи в някаква класация, какво означава това? Че историята е състезание? А при това и взривоопасно в тази част на Европа, в Югоизточна Европа, както би я нарекъл Фол (с типичната си хитрост). Именно свръзващата тъкан липсва в тези бездарни журналистически и историографски упражнения – връзката между самите факти, и между фактите и ума, между онзи далечен външен свят, и моя вътрешен. Цяло едно мъртво море на глупостта, безжизнено и неподвижно, ни разделя.

     

    dancing-singing-man-901

     Танцуващият, пеещ бог – халколит, НАИМ, София. 

     

    II.

    Вървейки един ден по брега на малко градско езеро, попитах събеседничката ми какво мисли за следното стихотворение и дали въобще можем да го броим за стихотворение:

    в двора         чинари пет

    Моностихът идва от една малка антология на съвременна френска поезия, “Всички си приличаме” на Емануел Хокар (1995), която някой ми препоръча като представителна. Коментарът на Хокар е красноречив: “Ние присъстваме на момент на убеденост (вж. Искреност). Най-напред мястото: в двора. Преместването на погледа: празното пространство. Нещата, които заемат това място: дърветата, разпознати като чинари. Най-накрая броят им: пет. Логично е. Никой с всичкия си не би започнал с броенето до пет, преди да се запита: “А! всъщност, пет какво?””

    Събеседничката ми извървя няколко крачки и каза “не, не е достатъчно.” Стихът е демонстрация на много стар похват, който срещаме още при Омир, а сигурно и в епоса на Гилгамеш. Той е в основата на стила в този пасаж от Хенри Грийн, цитиран преди време от Рада Барутска:

    Сервитьор, с почти несъществуващ английски, дойде веднага и тъй като Даяна не можеше да разчете менюто в тъмното, съпругът ѝ трябваше да вдигне запалката си като факла, което причини смут, понеже дамата изпадна в уплах, да не би да изгори великолепните си мигли. Бърборейки, забавлявайки се със сервитьора сицилианец, когото попитаха как готвят омара, а той каза, „с ориз и керевиз, варен и посолен”, те напълно пренебрегнаха, решавайки да не поръчват този омар, ловкостта, която вършеше чудеса на метър-два под тях – там, бяла като слонова кост топка за билярд стоеше в равновесие върху брадичката на жонгльора, а върху нея, под ъгъл ни по-малък, ни по-голям, отколкото беше нужен, за да измами земното притегляне, халба бира, и след нея втора бяла като слонова кост топка, която жонгльорът с пръчка, или щека, постави най-отгоре върху дръжката на халбата, тъй че първата топка подпираше халбата, халбата – втората топка и така, докато, без нашата четворка да забележи, жонгльорът отмести брадичката си и тези отделни предмети паднаха – бели топки в лява и дясна длан, а халбата на върха на лачената му обувка, където я остави да виси и просветва под погледи на вяло изумление, артистът.

    Както е и в основата, примерно, на този пасаж от разказа на Гай Давенпорт в настоящия брой:

    С Робот в скута, Абатът седеше под червения дъжд от светлина, трепкаща през полегатите листа на голямото дърво на мястото. Равида седеше в краката му в мрежата от листосенки. Господин кметът с вдигната яка и трикольор, препасан на гърдите, люлееше виното в чашата си.

    Но в моностиха на Жозеф Гулиелми, похватът е изведен като нещо самостойно – защото явно има нужда да ни се напомни.

    Когато в момент на раздразнение (вж. Гняв), имитирам непохватността на голяма част от съвременната поезия, често посочвам случайни елементи от заобикалящата ни обстановка: “И сцената се рисува така: чадър, сервитьорка, ухо, улица! Няма никаква последователност, няма възприятие.” Не се улавя процеса, който чрез сетивата засуква нишката на смисъла от хаоса на възприятията.

    А не гледаме ли по същия начин и на миналото? Без да знаем какво виждаме, сякаш пишейки лошата поезия на настоящето. Дресирани сме да свеждаме миналото до група експонати или серия факти, подредени хронологично в табличка в учебник или в уикипедия. И тази хронологичност съвсем бегло се занимава с причинно-следствени връзки, защото те могат да бъдат предмет на тълкувание, а всички знаем, че днес енциклопедията се възприема за summa на обективните данни и консенсуса по тяхното разбиране, т.е. възприетите идеи на епохата и дадена територия. Това е явно от всяка съпоставка на две енциклопедии от различни епохи или страни.

    Когато човек усети първата интуиция за връзката между нещата, умът му припламва.

    Затова най-добрият учебник е този, който разтуря тривиалните връзки, карайки ума сам да ги създаде наново, да ги съ-знае.

    От справката данни също има полза, разбира се. Но справката на данни, рамкирани в топоси на мисленето, в понятия, които подразбираме и в които не се съмняваме, може да поведе към знание само вече будния ум, способен да противостои на приспивателната ѝ сила. Тя не може да буди. Нейното естество е сомнолентност.

     

    mislitelite

    Хаманджия, V-IV хил. пр. н.е. НИМ, Букурещ.

     henri-gaudier-brzeska-redstone-danser

    Анри Годие-Бжеска, “Червенокаменната танцьорка”, 1913г.,
    десетилетия преди откриването на Хаманджия.

     

    Разкъсването на тривиалните връзки е по-дълбоката философска, етическа основа на фрагментарността в модерната поезия. Фрагментарността при по-късните модернисти и разни “пост-модернисти” (слуховете за отминаването на модернизма са преувеличени), е доведена до своята крайност: до обезсмисленост и в изродения си вид въобще до лишаване от мисъл. Има нужда и от чудовища. Клише на литературната критика е фрагментарността да се възприема като отражение на разпадащия се смислово свят около двете световни войни (сякаш след това сме успели да закърпим нещата!). Погледнете който и да е прочит на “Пустата земя” на Елиът.

    При Елиът и при Джойс обаче фрагментарността е стремеж към фино и по-реалистично разбиране на психологическия процес чувство/мисъл. При Паунд и Гъртруд Стайн нещата са по-концептуални. Едно е пределно ясно – не става дума за отразяване на разпад (нима само на това е способна поезията – да отразява?), а напротив, става дума за стремеж към обновление на знанието, към градеж, към осмисляне на въпроса какво е да знаеш.

    Какво е да знаеш нещо, когато ежедневно към твоя ум бива запращана информация от най-различно естество и калибър? И от друга страна, какво е да познаваш историята, да познаеш човека в неговото развитие през вековете, т.е. себе си. Вековете… От 19-ти век перспективата всъщност се открива с хилядолетия назад във времето (Троя, Египет, Алтамира, Магура). Ако дотогава всяко търсене на корените се е ограничавало до древна Елада и Рим, след 19-ти век – след разчитането на египетските йероглифи и шумерския клинопис, след намирането на скалните рисунки в Алтамира (1880), – никой сериозен изследовател не би се спрял дотам. Дали можем да си дадем сметка за какво тектонично разместване в пластовете на човешкото себепознание става въпрос? И дали си даваме сметка, че в момента се случва нещо подобно или, по-скоро, че това отваряне продължава и до днес, включително и тук, в България?

    Историята, и особено праисторията, е достъпна за нас единствено във фрагменти – песни, керамични съдове, златни корони, скални рисунки.

    В разказа на Гай Давенпорт за откриването на пещерата Ласко, Абат Брьой (“най-знаменитият сред праисториците”) в един момент стои замислен пред рисунката на ловец, пробол бизон с копието си:

    Как можеше да разгадае онова, което хората бяха забравили преди двадесет хиляди години?

    Очите го боляха. Беше вече стар. Това място бе свещено. Да разбере, да научи.

    Не, Брьой – каза сам на себе си на глас. – Да видиш.

     

    Давенпорт и Брьой напомнят, че “да видиш” не е нещо, което просто се случва несъзнателно. Несъзнателно зяпаме и блеем. Материален пример за това колко е трудно “да видиш” е римския каменен купел, сложен като музеен експонат на открито в подлеза на министерския съвет и използван от недовиждащите минувачи като кошче за боклук.

    Да видиш, ако се върнем към Ъпуърд, е да поемеш в себе си. Не да се “идентифицираш”, въобразявайки си, че можеш да усетиш какво е да си друг, да си онзи каменар, художник, поет и т.н. А да разбереш онази част от себе си, която художникът е изразил, и да изтъчеш в ефирната мрежа на своите чувства и мисли онзи блеснал под слънцето ясен свят, който с радост бихме населили.

     

    Прочети поемата на Лудингира, посветена на майка му (II хил. пр. н. е.).

    Прочети “Робот” на Гай Давенпорт.

    Обратно към съдържанието на броя.