• Началото на идеята за отхвърляне на края

    Красимира Зафирова

    Свали txt.

    plochka-gradeshnica-1Плочка от с. Градешница – средата на ІV-то хил. пр. Хр.

    Простата наредба на архаичното е само привидна. Подведени от малкото находки, ние си представяме онова време едва ли не като цивилизационна пустиня с редки, самотни оазиси, в които мрачни, притеснени от своята изостаналост, същества упорито дялат камъни, без кой знае каква ясна цел. И дори изящните керамични съдове не могат да смекчат представите ни; ние и тях се опитваме да приклещим в отнапред приготвената щампа – протосимволи, примитивна украса, обожествяване на стихиите – с една дума емоционален и интелектуален хаос, избуял случайно в иначе впечатляващ колорит и чувство за хармония. А ако само за миг си позволим да напуснем утъпканата пътека на установките, ще видим, че чашата от Градешница (ранен неолит)

    chasha-gradeshnica

    надхвърля днешното ни въображение и, всъщност, онзи майстор идва оттам, накъдето ние едва сега сме се запътили. Той ни е оставил съвършен документ, в който съвсем ясно е запечатана не само онази епоха, но и прозрението за нашето недоумение. Тези съдове са направени от някой, който е разбрал, че не можеш да нахраниш тялото, ако духът гладува. О, колко сме изумени! Там, преди 10 и даже преди 20 хиляди години, наместо да гризе в несвяст корени и да прикляка край гигантски кости, човекът “извайва глиноразцъфналите чаши”, изобразявайки само с едно движение на ръката пътя на личното си стремление, сякаш предугадил спиралата на своето ДНК.

    Да, загубили сме способността да четем знаците, но бихме могли да се изпълним “с разбиране и любов” и тогава, може би, ще видим, че светът не започва от нас, нито от Платон, нито дори от рисунките в Ласко, а иде от още по-дълбоко, от зрънцата пръст и молекулите на водата, които така красиво стоят и до днес в чашата от Градешница.

    И ето я същата спирала в печата от Караново, двойно преплетена, каквато седем хиляди години по-късно я намираме непроменена в носията на българките. Какво толкова важно съдържа този знак, та го пренасяме “от урва на урва и от век на век”? Дали преди толкова хилядолетия просто са забелязали папиларните си отпечатъци върху мократа глина или някак са съумявали да съзерцават спираловидните галактики?

    pechat-keranovo-galaktiki

    Ляво: печат, халколит, култура Караново ІV, НИМ. Дясно: сблъсък на две спираловидни
    галактики в галактическия клъстър Херкулес, заснет от телескопа “Хабъл”.

    ingerprints

    shevica

    Печатът на онзи майстор още стои на тази земя, без никаква претенция за притежаване и чашата му още е току под пръстите ни – остава само да усетим вкуса на времето. Времето е нашето наказание. В тая мелница, изпод разпрашените смисли, ние все така се опитваме да съчленим някаква част поне от някогашната цялост. И се питам: онзи човек от Градешница стоял ли е пред нечия чаша в невъзможност да я отмине и да си каже: архаик архаикы. Питам се колко високо се е поставял и дали се е самоотграничавал от предхождащото го? Само времето, този прахоляк, ни пречи да видим, че през всичките тези години отпиваме от една и съща чаша.

    pra_01-askosГлинен аскос – шедьовър от Берекетската селищна могила
    (края на VIІ и началото на VI хил. пр. Хр.)

    Какво е архаичното? Нещо безвъзвратно остаряло, даже не, не остаряло, а предцивилизационно, нещо като маймуната на културата. Къде са маймуните, къде сме ние?! Та ние сме обезкосмени, с плоски лица и нокти и… Какво още? А, да, не сме в гората. Ние, неархаичните, сме напуснали дървото, пещерата и реката, отдалечили сме се от примитивното естество и вече обитаваме приоблачните етажи на чистия символ. Оттам Ласко, Алтамира и Магурата ни изглеждат като долен десен молар от стегозавър, а и вероятно подобна ценностна подредба е неизбежна при мироглед, подобен на грешно сглобен скелет на динозавър. Бедата, разбира се, не е в опитите ни за периодизация, а в това че се самонаблюдаваме през призмата на символа за призма и все повече губим представа и за символа, и за себе си. Ние не просто не сме в състояние да си представим света на художника от Ласко, а все по-рядко разбираме въобще света на художника, но най-страшното е, че все по-малко разбираме, че не разбираме.

    magurata-2

    От рисунките в пещерата Ласко отпреди 40 хил. години и тези отпреди 12 хил. години в Магурата, като минем през разкритите край Чаталхьоюк, Градешница и другаде глинобитни къщи отпреди 10 хил. години и стигнем до наши дни, навсякъде откриваме един и същи порив за изобразяване, съпътстващ човека от самото начало и става ясно, че нито високите, нито ниските технологии могат да го изместят по една много проста причина – в основата на всички тях стои онова изначално желание да отидеш Отвъд познатото; да се изправиш срещу собствените си страхове и смелостта на сърцето ти да ги преобрази в нещо друго; нещо, което (ако трябва да парафразириме думите на Ив. Давидков) те плаши и радва едновременно.

    5KupichkasochiRopotamo21112012
    Купичката с очи от Ропотамо (началото на VІ в. пр. Хр.)

    Аз имам страх от морето. И не защото е голямо (и сушата е голяма), нито защото е дълбоко (въздухът също е дълбок), а защото е пространство, изискващо друг модус на живеене, защото знам, че там, дори най-добрият плувец не е риба, а само припляскващ сухоземен екземпляр. Струва ми се, че когато иде реч за история, мнозина от нас изпитват нещо подобно – усещат страх, защото историята изисква навлизане във времето, което именно е свързано с фундаменталния човешки проблем – смъртта. Самата дума “история” извиква в съзнанието ни представата за отминалото и респективно, за нашата не-вечност. Историята, уж призвана да възстанови нарушената смислова цялост, като че допълнително подчертава фрагментарността на съществуването ни. Може да предположим, че така, както с появата още на първия писмен знак, човекът се е опитвал да удържи изплъзващия му се миг, така и през всички епохи, той все повече се е самоубеждавал, че обръщането назад е разрушително и че трябва да прояви хитроумност някаква, за да избегне погледа на Медуза. И така стига до идеята за “края на историята”, но не в смисъла на утешителното (“Историята трябва да има край, в който самата тя да се “изпълни” и “завърши”. От самото начало тя е била замислена да се “изпълни”. Накрая времето ще се изпълни с вечност, както казва Брунер.” – Г. Флоровский ), а в нерадостното и, всъщност, крайно неудовлетворително твърдение на Фукуяма, че либералното общество бележи завършека на всяко човешко развитие. Тук ще си позволя да изоставя бащата на последния човек и да се върна към майстора на тези две кани

    Dve kani
    с. Белеврен, ІХв. пр. Хр. Снимка: Даниела Агре, “Камъните в Странджа проговарят”, сп. Одисей, бр. 9 (60) / 2006г.

    – първо защото ожаднях и второ, защото съм убедена, че само който знае откъде идва, може да разбере накъде отива.

    Поблазнена съм от мисълта да дискутирам въпроса за историзма в литературата. Дълбокото ми лично убеждение е, че в една или друга степен, всеки текст е опит за включване в потока на времето, единствената реалност в който е актът на писането. Всичко останало е безформена глина, готова да запечата както следа от приматен крак, така и възвисяваща молитва. Струва си да се потопиш в морето и в идеята, че спасителният бряг съществува. Защото какво е художеството, ако не Одисея на безумното начинание да отидеш „отвъд” и да се върнеш „отсам”, натоварен с хесперидски ябълки, златно руно и жива вода. Не, не очаквам да попадна сред седемстотин най-ценни пергаментови свитъка на Александрийската библиотека, но разчитам на изгреви и залези, нищо по-малко от величествено слънце и общение с посветени в тайната на смисленото живеене.

     

    Прочети поемата на Лудингира, посветена на майка му (II хил. пр. н. е.).

    Прочети “Символът на архаичното” на Ги Давенпорт.

    Обратно към съдържанието на броя.