• Робот

    Гай Давенпорт

    Свали rtf (без илюстрациите на автора).

     

    Там долу черногривият, черноног, черноопашат кон с окраска в охра подскачаше сякаш под звуците на фанфара от Шарпентие, макар че ще да е било по-скоро под звуците на пищялка и тъпан, долетели през високата трева и кестеновите гори по поречието на Везер, за да погъделичкат ушите му.

    Коенка, с разрошена коса, гол, се прозяваше, докато гушкаше Робот, вдигнал високо брадичка, за да избегне мокрия му нос и щедър език. Под пръчката между два чатала, в обръч от камъни и пепел, огънят тлееше сякаш изоставен в утринната горска светлина. Щурците отново свиреха и някъде по билото отвъд шумата, славей издигаше трели над дивото им жужене.

    Старият свещеник щеше да дойде от Брив, за да погледне конете, елените и червените биволи. Той знае за тези неща, беше им казал г-н Лавал, повече от всеки друг в Европа. Повече, d’ailleurs, от всички на света.

    robot1

    Равида се беше надигнал, подпрян на лакът на спалния си чувал. В една от малките войнишки палатки Агнел и Естрегьой лежаха, свили се като котки. Листо бе залепнало на розовата буза на Естрегьой. Той беше спал с пуловер, чорапи и шапка. Коленете на Агнел почти опираха в брадичката му.

    Кероа и Марсал спяха в другата палатка, загърнати с платненото яке на Равида.

    От четвъртък живееха с тарпаните на Дордон, изпълнили очите им.

    – Петък, тринайсти – каза Коенка. – C’était par bonheur, la bonne chance.

    – Но ги усетихме в четвъртък – каза Равида, – точно както можеш да усетиш, ако има някой в къщата, дори и да не го виждаш или чуваш. А и те знаеха, че ние сме тук.

    – Изплашѝ ме – каза Естрегьой – че и аз да изплаша Агнел.

    Коленичил, Равида се изтегна и разкопчаната му синя риза, която се беше набрала около раменете през нощта, падна по извития му гръб като намачкано късче от септемврийското небе над тях. Той се изправи, и както беше само по риза, се хвърли на земята, направи няколко бързи лицеви опори, докато Робот лаеше насреща му, а после се търколи по гръб и завъртя педалите на въображаемо колело с дългите си крака, по които слънцето в ясния въздух пръскаше клончести сенки.

    – Равида получи пристъп –обади се мрачно Марсал от палатката.

    – Покажи, покажи – каза Естрегьой.

    Et alors, троглодитчетата ми– Коенка махна към тях – помогнете ми да разпалим огъня.

    Естрегьой изпълзя навън бързешката. Агнел се изтърколи след него. Робот ги гледаше в напрегнато очакване, надявайки се някой да даде знак за игра.

     

    Миналия четвъртък Равида беше посочил към хълма от другата страна на Верез.

    – Там е! – беше извикал той през длани, свити на фуния.

    Другите вече го настигаха. Коенка си беше издялал тояжка, с която шибаше през магарешките тръни и енчеца. Марсал сложи два пръста в уста и изсвири като локомотив.

    Равида следеше с поглед разклатената острица по другия бряг на реката, където Робот душеше напред. Равида беше на седемнадесет, с издължени скули, с летен загар. Очите му бяха две черни мъниста под гъсти момчешки мигли във формата на листо на бряст. Новото му яке миришеше на барут и бяла глина. Панталоните му от рипсено кадифе бяха нашарени с чички и лепки. На рамо беше преметнал старата пушка със задно зареждане и осмоъгълна цев на чичо му Хектор.

    Реката беше спаднала след сухото лято, а тръстиките по бреговете гъмжаха от водни кончета и трепкащи мушици.

    През гъсталака от пърнар и жълти като масло сливови храсти другите вече се изнизваха към него – първо Марсал с другата ловна пушка, после Кероа със завързаните около врата му ръкави на пуловера, Коенка със сини къси панталонки, с раирани чорапи, позарастнала рана на едното коляно и щтръкнал кестеняв кичур над едното око, зад него Естергьой с остър нос, подал се изпод сивата му федора, накрая Агнел, който носеше жаба.

    Бръмченето на самолет ги накара да застинат.

    – Робот е там на склона – каза Равида.

    – Месершмит е – каза Коенка. – Хайнкелите са много по-пискливи.

    – Вижте каква жаба имам.

    – Ще видим ние, – каза Кероа – като те опикае и целите ти ръце се покрият с брадавици.

    – Щуките летяха толкова ниско, че ги чувахме преди да ги видим – каза Коенка. – Когато някоя кола отказваше да върви или я уцелеха, хората от колите зад нея изскачаха и я избутваха в ямата.

    – Да посмеят моята кола да избутат в яма – каза Кероа.

    – Ще я избутат и първо ще те наритат в топките, както онзи човек, когото видях. Непрекъснато ставаше бой. Но когато Щуките се появиха над пътя и започнаха да стрелят с картечниците – рат-а-тат-а, рат-а-тат-а – всички побягнаха в полето или се скриха в гората, ако им беше наблизо. След това по целия път имаше горящи коли, които трябваше да избутват.

    Агнел гледаше лицето на Коенка с тревожни очи.

    – Там са – каза Коенка, посочвайки на северозапад.

    Кероа изпъна ръце като Щука и се затича в кръг.

    –Кероа е нацист – каза Естрегьой.

    Естрегьой, с цвят на потъмняло злато, беше необяснимо странен на вид. Косата му бе кафява като сироп, от който ръжда се виеше на спирали под и над пиринчени вретена. Очите му бяха медени, лицето прасковено с бледо розови бузи. Беше ходил в Париж обаче и беше видял немците по улиците, чувал ги беше да удрят по барабаните си. Коенка беше виждал само бомбардировачите. Агнел не знаеше какво беше виждал.

    – Може да се наложи да останеш да живееш в Монтиняк завинаги – каза Марсал. – Немците да не те пуснат да си идеш у дома.

    – Хубаво – каза Кероа.

    Merde alors – каза Равида. После се провикна над реката.

    Bouge pas, Robot! Стой там!

    – Отива нагоре към хектарите на Рошфуко – каза Марсал.

    – Можем да преминем по брода до ливадата – каза Равида, тръгвайки. Марсал и Коенка се присъединиха към него, а трите малки момчета потеглиха на групичка след тях. Жабата на Агнел надуваше гуша и плуваше със свободния си заден крак. Голямата сива федора на Естрегьой беше подарък от г-жа Марсал, майката на Жак.

    Робот, размахал опашка, ги посрещна по средата на склона. Лапите му бяха още прекалено големи и винаги падаше, когато се въртеше. Вместо да лае, квичеше и като майка си, приклякаше, за да пишка, което вършеше смеейки се, с изплезен език и идиотски очи. През живота си не беше виждал заек.

    Той мяташе опашка, докато Равида го галеше зад ушите.

    – Хайде, намери ни заек, куче – каза Равида. – Намери ни заек.

    Робот изплези език във възторг и завъртя опашка.

    – Когато нацистките танкове правят завой – обясняваше Коенка – не е като с автомобил. Идва към някой ъгъл – брам! брам! брам! Ако завива надясно, дясната верига спира – кльонк! – а лявата продължава със същата скорост, като завърта цялата машина.

    Той изпружи левия си крак.

    – А когато вече е с лице към улицата, по която свива, дясната верига отново се задвижва. От паветата изхвърчат искри. Гот.

    Кероа се завъртя като танк, разхвърляйки листа.

    Навсякъде ли има зайци тук? – попита Естрегьой. – Крият ли се?

    Навлязоха в дъбовата гора на върха на хълма. Тишината ги накара да усетят скриптенето на щурците в полето и цвърченето на чинки във високата септемврийска трева, останали зад тях. Бръмченето на самолета не се чуваше. Гъсеници се бяха огънали по олеандрите.

    Хълмовете на Дордон са износени до полегати склонове, а издатини с оголен варовик прорязват връхнините.

    C’est bien ajousté le slip Kangourou? Добре ли са новите гащи?– Коенка плясна Равида по задника.

    Va à ravir – Равида се засмя. – Et marche aussi comme un coq en pâte. По-удобни не можеха да бъдат.

    Capiteux, non?

    Равида внимателно облегна пушката на една елша, разкопча си колана и копчетата на панталоните и ги свали, след което вдигна долната част на ризата си. Носеше чифт от гащите на Коенка, скроени като плувки, спретнати, стегнати и минимални.

    – Най-новата мода от Париж – обясни Равида. – Казват им “кенгуру”.

    – Защото с тях скачаш! – изписка Агнел.

    – Защото ако искаш, пишката ти излиза от джоба отпред – каза Естрегьой. – Глупчо!

    – Твоята пораснала ли е още? – попита Кероа. Неговата беше още като на малко момче, с тестиси не по-големи от фурми.

    Марсал, достатъчно голям, като Коенка, вече се бе сдобил с ореол от кехлибарени косми, но Равида, съвсем възмъжал, си имаше цял черен храст.

    – Дай да видим – каза Кероа.

    Те разгледаха розовия издатък с гландиса с професионално любопитство, двата тестиса – пълни и опънати. Марсал и Кероа гледаха със завист, Коенка по-безразлично, макар че усети как устата му пресъхва. Равида се възхищаваше на себе си с животинска гордост.

    Агнел се позаинтересува от тези мистерии за малко и вдигна жабата си във въздуха към рояк танцуващи мушички.

    – Внимавай да не я нараниш – каза Естрегьой. – Яде ли мушичките?

    Коенка пъхна ръка в късите си панталони, изплези език с весела безочливост и заподскача на пръсти.

    Attendez! – бързо каза Марсал, почти шепнешком.

    Робот шареше през листата. Тенорният му лай се разнесе надолу по хълма.

    Равида се загащи и жабата скокна от дланите на Естрегьой.

    Той грабна пушката, придържайки я към гърдите си с брадичка, докато си закопчаваше панталоните. Марсал бе вече далеч сред дърветата. После всички се втурнаха в галоп надолу по хълма с вдигнати лакти, за да пазят равновесие.

    – Там отгоре! – извика Марсал.

    – Искам да видя заека! – крещеше Агнел отзаде им.

    Равида и Марсал бяха напред, прокрадваха се към билото с пушки, готови за прицел. Коенка, сграбчил тояжката в готовност, ги следваше с Естрегьой и Кероа.

    – Ако някой види жабата ми, да ми каже – каза Агнел.

    – Спрете всички! – извика Равида. – Шшът!

    Гората бе прекрасно тиха.

    – Надолу по склона отиде – прошепна Марсал, – а после прекоси и тръгна пак нагоре, нали?

    – Ако го хване, ще го изяде ли? – попита Естрегьой.

    – Шшът!

    Робот пак лаеше. Те се обърнаха вкупом.

    – Искам да видя заека – каза Агнел, падайки по гръб.

    Те изтичаха покрай него.

    – Как успя тъпото куче да мине зад нас? – попита Равида.

    Спуснаха се по хълма, оглеждайки се, скачайки, за да видят по-добре, клякайки, за да видят по-добре. Докато тичаха през нея, познатата им дъбрава стана непозната, безпосочна, сякаш внезапно необикновена.

    Агнел се препъна и падна, изригвайки с дъха си прах от листата. Равида и Коенка прехвърчаха над паднали стволове, устите им – отворени като на герои в битка. Марсал, по-методичен, тичаше с пушка, вдигната пред гърдите.

    – Всички, тихо! – извика той.

    Само Агнел продължи да драпа зад тях.

    – Чувам Робот – каза Марсал, – но да пукна, ако знам къде.

    Гората цялата притихна. Разстоянията, все по-дълбоки, потъмняха.

    Тогава чуха Робот. Лаят му беше глух и неясен, сякаш от дъното на кладенец. Идваше отдолу, изпод краката им.

    – Боже мой – каза Равида.

    – Тихо!

    Марсал се наведе на четири крака и нададе ухо. Робот виеше като кутре, вързано на верига. После започна да скимти.

    Робот! – извика го Равида. – Къде си? Eh, mon bon bougre, où es tu, hein?

    Марсал започна да пълзи на четири крака.

    – Под земята е, Равида. В лисича или заешка хралупа.

    – Ще излезе сам – каза Равида. – Бас държа, че е хванал заек.

    – Искам да видя заека – каза Агнел.

    Марсал обиколи по билото, като направи знак на другите да го последват. Воят на Робот се чуваше по-ясно, докато се катереха по древен объл камък – огромна, черна, издадена скала. Стигнаха да стърчащите корени на паднал кедър.

    – Там долу е! – каза Марсал.

    Падайки, кедърът беше изровил яма като от граната, а времето я бе полузарило обратно. Имаше отвор на хралупа във вдлъбнатината, откъдето, легнал по корем, Равида извика.

    – Робот!

    Ехо отвърна бот! бот! бот!

    – Излез оттам! – зауговаря го Равида. – Ела, доброто ми куче! Качи се нагоре!

    Марсал свирна с уста.

    – Ужасно надълбоко е – каза Коенка. – Личи си.

    Равида свали платненото си яке, подхвърляйки го на Марсал.

    – Слизам да го намеря.

    – Дупката е много тясна.

    – Само дупката е тясна. Чу ехото. Това е пещера.

    – Пръчки – заповяда Марсал. – Хайде всички, намерете хубави пръчки.

    Агнел се зае със задачата, вдигнал ръце над главата. Марсал извади ловния си нож и започна да разкопава ръба на дупката.

    – В началото е равно – каза той. – Посля явно се спуска отвесно.

    Естрегьой се приближи, помъкнал паднал клон, дълъг колкото кон. Равида донесе разлистено стъбло на бял дъб, като кършеше клонки от него, влачейки го към дупката.

    – Да го вкараме вътре – каза той – и да го движим напред назад.

    С Равида и Коенка от едната страна, и Марсал и Кероа от другата, подобно на роби на весло на трирема, те дърпаха и бутаха, докато не разшириха отвора, а Равида каза, че май може да пропълзи през него.

    – Влез заднишком и опипвай с крака – каза Марсал. – Можеш да се покатериш обратно, ако се заклещиш.

    Вече влязъл почти до кръста, той започна да се избутва назад с лакти, провиквайки се:

    Courage, Robot! Je viens! Дръж се!

    Полукръг от лица го наблюдаваха: големите сиви очи и рошава кестенява коса на Марсал, издълженото испанско лице с очи черни като стършели на Кероа, слабичкото лице с плоски бузи на Коенка, на цвят – маслини и въглен, дългоносото лице с щтръкнали зъби и мокри виолетови очи на Естрегьой, карамелените къдрици на Агнел, който беше отворил уста с неравни млечни зъби.

    Коси лъчи от залязващото слънце огряха лицето на Равида.

    – Трябва ни въже – каза Марсал.

    – Тук пропада надолу – глухият глас на Равида стигна до тях. – Има тераса.

    Той спусна крака; ерозирали камъчета се зарониха, докато стъпалата му търсеха опора. С лакти на ръба, ритна купчинка, която се разпръсна под краката му. На нещо все пак се беше крепяла преди това. Той се пусна.

    – На друга тераса съм сега! – далечният му глас прозвуча, сякаш иззад затворена врата през няколко стаи. – Стоя насред кости. Тук е гробище!

    Пръст се сипеше по него на струйки. Древен прах, тленен, погребален, издигнал се от костите, които бе обезпокоил. Коенка се промушваше с главата напред, ронейки камъчета и льос.

    – Кибрит – каза той, опипвайки пред себе си в тъмното.

    – Спускам се надолу! – добави после.

    Равида го хвана през раменете и ръцете, така че единият, с крака още навън в светлината, прегръщаше надолу с главата другия, който стоеше сред тъмните кости. Чуха Агнел да казва:

    – После съм аз!

    Коенка се завъртя надолу, тупвайки върху костите до Равида.

    – На някаква тераса сме, май. Провери с крак.

    Коенка запали клечка кибрит. Бяла глина на ивици до тях, пълен мрак нататък и надолу, където Робот скимтеше и лаеше. Още една клечка: костите бяха едри, изтъняващи ребра на купчина, дълъг череп.

    – Магарето на Бурза!

    – Кероа! Жак! – провикна се Равида нагоре. – Миналата година магарето на Бурза изчезна, помните ли? Тук е!

    – Беше точно по онова време, когато се изви буря и събори това старо дърво, прав си. Прав си! – извика надолу Марсал.

    – Смърди ли? – изписка Агнел.

    Със следващата кибритена клечка видяха, че от ръба надолу скалата бе стръмна, но можеха да слязат заднишком, ако имаше къде да се подпрат с крака.

    – Пали още клечки – каза Равида. – Аз слизам.

    Робот беше намерил ритъм, три изскимтявания и вой, който поддържаше.

    – Тук свършва. Пускам се.

    Шум от хлъзгане, плат, търкащ се в скалата, след което Коенка чу тупването на крака в глина, някъде под него в тъмното.

    – Робот, – чу той – ела тук, ici, vieux bougre.

    – Чувам езика и опашката на Робот – каза Коенка нагоре. – Идвайте всички. След ръба има дълга стръмнина.

    Коенка се провеси от издатината с кости и падна върху мека глина.

    – Тук сме – каза Равида в плътния мрак.

    Марсал и Кероа бяха вече вътре и си подаваха Агнел и Естрегьой.

    – А можем ли да излезем? – попита Марсал.

    Qui sait? Кой знае? каза Коенка с гласа на чудовището на Франкещайн, а думите му, пълни с грухтене и квичене, се затъркаляха около тях.

    – Заекът, тук ли е и той? – запита Естрегьой, задъхан.

    – А можем ли да дишаме?

    – Това е дъното. Има стена.

    Кибритената клечка им я показа – обгоряна и на грудки, бяла вълна от камък. Подът беше неравен, набразден като речен пясък, с дупки – огромна, облодънна клисура.

    – Никога не съм бил на толкова тъмно преди – каза Агнел.

    Страх те е! – рече Естрегьой.

    – Теб също!

    – Продължава нататък – глухият глас на Равида избумтя неочаквано неясен.

    – Имам още две клечки кибрит.

    Дупката, през която бяха влезли, очертаваше мътно сияние над тях.

    – Агнел – каза Равида до тях, – вземи Робот. Ето! Дръж се с една ръка. С другата дръж Робот. Коенка ще се качи на раменете ми и ще те вдигне до ръба. D’accord?

    – Миличкият Робот! – каза Естрегьой.

    Равида се опря на стената. Коенка се качи на раменете му, протегна се надолу и издърпа Естрегьой и Робот със замах, вдигайки ги към светлината.

    – Вдигни се на пръсти, Равида – каза Коенка. – Мисля, че можеш да стигнеш.

    Естрегьой избута Робот на терасата с костите. После, охлузвайки и двете си колена, се покатери и той. Беше ред на Агнел да се качи. Наложи се да слезе обратно: не можеше да стигне ръба от раменете на Коенка.

    – Ти се качи, Кероа – каза Равида, – и издърпай Агнел, като стъпиш горе.

    После Марсал се качи, посипвайки ги с прах и камъчета, провиквайки се надолу:

    – А вие как ще се изкатерите?

    – Вземи онзи дълъг клон! – нареди Равида. – Дай го тук и вие, копелета, и четиримата ще държите с всички сили.

    Коенка пръв се изкатери, използвайки клона като въже, а Равида го последва. Навън цареше яснотата на дългия летен здрач. Робот беше в прегръдките на Агнел.

    – Ние открихме – каза Равида с равен глас – пещера.

    – На никого нито дума – каза Марсал. – Естрегьой! Агнел! Разбрахте ли? На никого. Това си е нашата пещера.

    – Намери ми жабата – рече Агнел.

    – А колко е голяма, а? – каза Равида. – И Марсал, и Кероа знаят за какво си мисля.

    – Какво? – попита Коенка. – Какво има да се мисли за една пещера?

     

    На брода Агнел падна в реката. Преоблякоха го в пуловера на Кероа и Равида го носи на рамене до големия китен бук в Монтиняк.

    Regardez les grands chasseurs! – пропяха старците, седнали да пият кафе. – Големите ловци се завръщат!

    Агнел вече спеше, Робот седеше, изплезил език, а Равида кимна заговорнически на гаражния техник, който беше каталонец.

    Искаше нещо, както се разбра, когато двамата небрежно се бяха облегнали на стената на замъка от другата страна на улицата, срещу бука и старейшините, и то беше грес. Стара грес. И да ползва, само за ден, един от старите шприцове за грес, които бяха бракувани след доставката на новите.

    – Грес ли, пиленце?

    Именно. Сега не можеше да каже за какво. Междувременно, можеше ли да си остане между тях?

    Seguramente.

    И му трябваше рано сутринта.

    Кероа, Марсал и Естрегьой щяха да дойдат при пещерата веднага след училище. Можеха да доведат Агнел. По-добре да го водят със себе си, иначе можеше да ги изпорти.

    – Да се срещнем на плоския камък на реката – каза Равида на Коенка, –веднага щом станеш. Va bien?

    Bien. През нощта чуваше Хайнкелите и колите на бежанците, които минаваха през Монтиняк, запътили се на юг. Мислеше си за армиите на север и на запад, за белите кълба огън, падащи от черното небе и за дългите, тракащи, люлеещи се танкове, които със сигурност щяха да се появят и тук. Един от старците под голямото дърво беше казал, че френските бойни знамена са вече в Марсилия и минавали на шествие по улиците там. Пътували вече, тези знамена, към колониите в Африка.

     

    При първи петли беше вече станал, направи си сам кафе и отиде за дажбата хляб до хлебаря, за да изненада майка си. Остави ѝ бележка, за да ѝ каже, че ще се прибере следобеда и че отива малко на юг от града, до хълмовете Ласко.

    На плоския камък на реката видя обувките и чорапите на Равида, панталони, платнено яке, синя риза и гащи “кенгуру”. Ето че и Равида плуваше към него. Той се съблече и се гмурна, след което се показа отново на повърхността, поемайки си шумно въздух. Равида се изтласка нагоре от водата и седна на плоския камък. Струйки се стичаха от него. Денят бе ясно сив, въздухът мек и хладен. Той тръгна в стройната си кафеникава голота към сливов храст, откъдето измъкна раница, която Коенка не беше забелязал. Вътре – той показа на мокрия, ухилен Коенка – имаше дълго въже, шприц с грес и термос с кафе.

    – Една глътчица сега, – каза той – а останалото после.

    Изсъхнаха на слънце. В кафето имаше малко коняк.

    – Как мислиш – какво ще видим там? – попита Коенка.

    Завързаха въжето до отвора на пещерата и се спуснаха по етажираната глина. Равида драсна клечка кибрит и запали шприца с грес: с такава факла ловеше жаби нощем. Пламъкът бе жълтозелен и голям като кърпичка. Равида го държеше високо над главата си.

    – Ще видиш като видиш.

    robot2

    И двамата мълчаха.

    Накъдето и да погледнеха имаше животни. Сводестият таван беше изрисуван, нагънатите стени варовиково бели и бледо серни бяха изрисувани с коне и крави, с дългорог лос и животни, които им бяха непознати. Между животните имаше червени точки и геометрични фигури.

    – Знаеше ли, че са тук?

    – Да – каза Равида. – Нямаше как да ги няма.

    Подрипващият пламък им откри парад от шетландски понита, игриви като агънца. Над главите им скачаше рошава крава, която приличаше на кравата надскочила луната от “Майка ми гъската”. Красиви закръглени коне подтичваха един след друг с опашки вдигнати като на котки. Пещерата се разклоняваше в други зали, коридори, тунели.

    Намериха дългошии елени, величествени бикове, мучащи крави, големи гърбести бизони, планински кози, преплетени знаци от четириъгълници, стрели, пера, кръгове, ромбове, гребени.

    Всички животни се движеха на върволици или на стада, с широки крачки пресичаха някакъв откъслек време в тишината на планинската кухина.

    – Те са стари – каза Равида – comme Victor Hugo.

    Tout cela est grand, велики– каза Коенка – comme Victor Hugo.

    Праисторически са, като рисунките в пещерата Троа Фрер и Комбарел. Не си ли бил там?

    Пещерата беше дори по-голяма, отколкото си я представяше Равида. Разклоняваше се в три посоки от мястото, където беше запалил факлата и две от тези разклонения водеха към още тесни галерии с подове не от глина, а от напукани скали. Ехото им се връщаше от далечна тъма.

    – Продължава още и още нататък.

    Чуха викове отвън: Марсал, Кероа, Естрегьой, Агнел. Бяха свършили училище.

    – Елате да видите! – извика им Равида. – Тук долу е Ноевият ковчег!

     

    На никого не казаха за пещерата цели три дни. На четвъртия ден казаха на учителя си по история, г-н Лавал, който ги беше водил веднъж в пещерите Комбарел и Лез Ези. Той дойде да види, като изтича стръмните десетина метра накрая. Когато му осветиха с факлата, той плясна с длани и очите му се просълзиха.

    – Точно сега! Точно сега!

    Намери лампа, която художниците бяха използвали, за да рисуват, хаванчето, в което бяха стривали боите, палитрата.

    Коенка намери още една лампа, плитък съд, от който фитил, натопен в еленска лой, беше разсейвал вечната нощ на пещерата.

    Започнаха да намират потънали в глината по пода, кремъчни остриета, макар че повечето бяха счупени. Намериха повечето от тези разбити каменни ножове, тридесет и пет на брой, точно под бивола и стадото коне.

    – Морис Таон! – каза г-н Лавал. – Трябва ни Морис Таон. Той ще знае към кого да се обърнем.

     

    Брьой, им каза Таон, който пристигна на следващия ден с блокче за рисуване, е тъкмо в Брив-ла-Гаярд, заедно с Буисони, направо не е за вярване.

    Равида държеше факлата, докато той рисуваше.

    – Получих писмо от него миналата седмица. Той ще полудее. Ще се разтанцува в расото си. Всички ни ще запрегръща. Войната ни събра тук и ето че открихме най-красивата сред старите пещери.

    – Ласко – каза той сякаш на конете, които потрепваха на светлината на факлата. – Ласко.

    Пощальонът отиде до Брив на деветнадесети. Носеше бележка от г-н Лавал, адресирана до Абат Анри Брьой, когото той имаше честта да осведоми, че на хълм, намиращ се в имота на Графиня дьо ла Рошфуко, местни момчета са открили праисторическа пещера с изобилни рисунки. Тъй като вероятно бележитият праисторик би желал да разгледа това твърде интересно място, той се надявал да получи вест от него и го молел смирено да приеме най-дълбоките му почитания.

    Таон пристигна по-късно на същия ден с рисунки.

    – Кола! – крещеше абатът. – Имаме ли бензин? Аз мога и пеша да вървя.

    Тръгнаха на следния ден към Голямото Дърво в Монтиняк с хъхрещия Ситроен на Абат Буисони. Лавал се качи на стъпалото до вратата на колата и им показваше пътя към хълмовете на Ласко.

    Робот, разлаял се, ги накара да спрат.

    – Ето ни и нас! – каза г-н Лавал, стъпвайки от крак на крак и махайки с ръце, сякаш дирижираше оркестър.

    Шестте момчета, до едно несресани, стояха пред автомобила. Абат Брьой ги подкара като гъски пред себе си.

    – Смели момчета – викаше той, – прекрасни момчета.

    Той се спря да погледне лагера им, здрависвайки се дори с Естрегьой и Агнел, които никога с никого не се бяха здрависвали преди.

    – Аз самият ви изглеждам като праисторически човек, нали така, mon gosse?

    Естрегьой се усмихна широко. Широкоплещестият стар абат веднага му допадна.

    – О, доста над половината на сто години съм, че даже много повече – каза той на Агнел.

    После се обърна към Равида, който стоеше, вдигнал Робот на ръце.

    – А това е кученцето, на което сме длъжници, нали?

    Той потупа Робот, който го гледаше недоверчиво, и разроши косата на Равида.

    Те бързо забравиха, че това е човекът, който знае за праисторическите пещери повече от всеки друг в Европа. Беше просто приветлив стар свещеник с ранено око. Лицето му бе издължено, ъгловато, с големи уши и дълбоки бразди, които се отпускаха и гънеха уютно под бузите. Сребрист гребен висеше под брадичката му. Сивата четина на дебелите му вежди се вдигаше и снишаваше, сякаш част от механизма на грижливото му красноречие.

    – Окото ми ли? Праисторията го взе. Катерехме се по Лез Ези цяла седмица, двамата с Буисони, и един от тези ваши вечни храсти, през които, забележете, аз си проправях път, напълно забравил, че съм вече стар, ме фрасна по окото. Виждам светли петънца в него, красиви са.

    – Но къде са ми добрите обноски! Това е Д-р Шейние, който е тук, за да ми помогне – каза той на момчетата, сякаш им поднасяше изненада, – а това е г-н Абатът Буисони, който е специалист по примитивни религии. И всички ние умираме от нетърпение да влезем в пещерата, ако и вие сте готови.

    Първото, което електрическата лампа на Абата им откри в пещерата, беше заекът.

    Седеше, замръзнал от страх в конуса на светлината, с треперещи хълбоци. Марсал и Равида се приближиха от двете му страни извън лъча на фенерчето и единият го подгони право в ръцете на другия.

    – Не го забелязахме през цялото време докато бяхме тук – каза Равида.

    Той е първият влязъл в пещерата! – каза Коенка.

    – Занесете го горе – каза Абатът – и го пуснете на свобода и не позволявайте на кучето да го хване. Сигурно е прегладнял.

    Чуха Агнел да вика горе.

    – Заекът! Зайчето!

    Светлина след светлина се появиха. Звезда трептеше по роговите очила на Абата. Смълчан, той гледаше. Съсухрената му дясна ръка бе на рамото на Марсал, сякаш имаше нужда да докосва силата, която го бе довела тук. Рояк светлини се местеше над главите им. Равида държеше най-голямата. Кероа сочеше с дълъг лъч.

    С лявата си ръка Абатът проследи във въздуха облите извивки на гърба и корема на кон.

    – Какви цветове! Какви отсенки! Каква радост в движенията им! Каква духовитост в рисунъка, какъв ум!

    Стари са, нали, г-н Абате?

    – Да, mon cher Laval, няма никакво съмнение.

    robot3

    Той посочи по-нагоре и светлината се премести успоредно с ръката му.

    – Поне толкова стари, колкото тези в Алтамира. И много по-стари от появата на цивилизация.

    Дълготорса крава стоеше срещу своя бик в сърцевината на пещерата, титаничната прародителка на Хатор и на кравите на Африка, които нуерите все още отглеждаха, изсветлявайки косите си с нейната урина, съзирайки женското слънце между рогата ѝ, преливайки божеството в човешката плът чрез нейната свещена кръв.

    С тях тичаха, сякаш в такт с музиката на първия глас на света, коне, лосове, мечки и петнисти животни, чието изображение единствено беше останало тук, и чиито кости никога не са били открити. Този първи глас, говора на водите и дъжда, на вятъра в шумата и тревата, и по високи скали, е предшествал смеха на чакала и гласовете на животните, възходящото мучене на кравата, водния глас на коня, тромпетния рев на лоса, брехтенето на елените, ръмженето на мечката.

    В лявото око на Абата се разнесе рояк от червени светлинки. Той видя скокливия кон с ръждив цвят сред сняг от светулки.

    – Таон ми донесе рисунка на този кон.

    А за върволицата елени:

    – Те преплуват река. Виждал съм този мотив и преди, гравиран върху кост.

    Замачка с пръсти глина от пода.

    – Мечките вече са били напуснали пещерата, когато са я рисували. Хората са могли да влязат. Ориняшката полярна сова на лов за мишки е прелитала в здрача. Човек може да си представи звука на крилата ѝ в тази неподвижност. Червеният носорог е бил прекалено сляп, за да се осмели да влезе в такъв мрак. Светът е принадлежал на коня, на тарпана, на елена. Лъвът е бил ужасяващ, но хората са могли да го прогонят с дим от пещерите, а и при сблъсък с коня, лъвът се е страхувал. Старите слонове, похапвайки си дръвчета, не са се месили много.

    Намериха коня, нарисуван с главата надолу.

    – Да не би да пада? Или е ориентиран спрямо хоризонта, спрямо отвесната ос? А тези знаци, тези йероглифи! Дали някога ще можем да ги разчетем, а, Буисони?

    Излязоха навън за обяд – студено пиле и майонеза, и вино, които Абат Буисони беше донесъл в две кошници, а за десерт – камамбер и хляб.

    – Много важно откритие е това, нали? – запита д-р Шейние Абат Брьой.

    – Толкова важно, че съм просто зашеметен. Absolument bouleversé! Явно за да видя тази пещера, съм се бил заинатил да доживея до такава старост. Един заек, кучето на име, нали не бъркам – Робот, тези момчета тук, една докторска дажба гориво – той намигна на Шейние – и май трябва, щем не щем, да благодарим на мръсните boches, че ме изгониха от Париж. Провидението е спретнало цял заговор!

    Буисони се усмихна.

    – Но ти винаги, драги ми Анри, си бил на една крачка от откритията, освен естествено когато сам не си ги правил.

    – Така е – каза Абатът, – така е.

    Той се обърна към момчетата. Естрегьой, който си смучеше пръста, се притесни.

    – Пътувал съм много. Африка, о да, дори Китай. В Китай бях с един племенник на Волтер, който по дух и по ум почти не отстъпваше на възхитителния си прачичо. Църквата всъщност смята, че прекалено прилича на чичо си, но по други причини. Отидохме в Китай, за да търсим дълбокото, наистина дълбокото, минало на човека. В Чоуку-Тиен, едно селце на около трийсет и пет километра надолу от Пекин, в подножието на прекрасната планина Фанг, Фанг Шан – шан значи планина, намерихме много стар череп, на четиристотин хиляди години, дори петстотин. Петстотин хиляди години! Cinq cent mille ans!

    Едно по едно, той погледна момчетата в очите, за да се увери, че го слушат.

    – Пиер Теяр дьо Шарден, така се казваше приятелят ми в Китай, племенникът на Волтер. Висок мъж, с остри черти, като истински йезуит. Аз съм само прост енорийски свещеник. Наричаха ни Дон Кихот и Санчо Панса, приятелите ни по онова време. Един човек на име Пей всъщност направи откритието. Бяхме отишли там да търсим сечива. Много се интересувах от огън, а древните обитатели на Пекин са си служили с огъня, няма никакво съмнение. В интерес на истината, те знаели да готвят и се ядели един друг.

    – Ядели се! – Прекъсването дойде от Естрегьой, а Агнел се вторачи в него все едно знаеше повече по въпроса от стария свещеник.

    – Както повечето праисторически хора –каза Абат Брьой, докато си завиваше цигара.

    – Но какви са тези пещери? – попита Д-р Шейние.

    – Кивоти – за духовете на животните, мисля. Мозъкът е вътре, там, където можем да виждаме без да гледаме, във въображението. Пещерите са били нещо като вътрешния мозък на земята, общото тяло, и хората са слагали животните там, за да може Ласко да сънува своите животни завинаги. Защото човекът, нуждаейки се от кръвта им, месото им, костния им мозък и кожите им, в копнежа си по тяхната красота и в страхопочитанието си към силата и хитростта им, си е представял как те спят и се будят.

    Той отпи последната глътка от виното и протегна чаша, за да му долеят.

    – Те не са били богове, нито фетиши, нито роднини или демони, нито просто храна, а всичко това и нещо повече.

    Самолет забръмча в далечината.

    – Самите животни понякога са се изправяли пред нас! Имам предвид костите и мамутите, намерени замразени в Сибир, самите зверове в тяхната разруха, които са различни от рисунките, гравюрите и фигурките.

    Коенка се опитваше да види самолета.

    – Слушайте ме внимателно. В швейцарската част на Алпите, от страната на величествения Драхенбург, хиляда и петстотин метра над дъното на долината, се намира входа към една пещера. Навремето е била пещера на ловци. Вътре намерихме всякакви кости: вълк, лъв, дива коза, елен, дори див заек, който е бил як алпийски юнак по онова време, преди ледниковата епоха да заключи целия този свят в плътна ледена обвивка и хилядолетен сняг.

    – Пещерната мечка, огромно същество, което е изчезнало вече, била нещо като бог, или тотем. След като изяждали месото ѝ и извличали мазнината, и се обличали в нейната кожа, те чупели костите ѝ, за да изсмучат костния мозък. Но черепите поставяли с почит на издатини в скалата в отвора на пещери, обърнати навън. Понякога нареждали по петдесет черепа, всичките с очни кухини обърнати навън, страховити, казвам ви, особено когато за пръв път ги види човек – както ни се случи в пещерата на Драхенбург – покрити с хилядолетен прах.

    – Ситен прах, не повече от сантиметър дебел. Сякаш изваяни от прах.

    – Муцуните на тези страшни пещерни мечки са обърнати всички към изгрева, всяка в обвивката си от прах, маската си от прах, и всяка с празните си мечешки очи под вежди от прах. Долните челюсти ги нямаше, махнати бяха, така че дългите жълти зъби висяха още по-мечешки в сумрака, докато слънцето, ден след ден, в продължение на двайсет хиляди години, е огрявало черепите по скалата. Приличаше на магазин, в който няма нищо друго по лавиците, освен черепи на мечки.

    robot4

    Естрегьой и Агнел се сгушиха един в друг.

    – Някои от вас – каза Абатът на момчетата – са били в Комбарел и Фон-дьо-Гом, г-н Лавал ми спомена. Аз ги открих тези пещери, о, преди много, много години, вашите родители са били още деца. Тъй че, вие сте видели моите пещери, а сега аз разглеждам вашата. Nous sommes confrères!

    – Сигурно знаете, че не сте първите момчета, открили палеолитна пещера, но май сте открили най-красивата.

    – Трима снажни братя намериха Тюк д’Одубер и Троа Фрер. В юношеските си години ще да са били, когато откриха Тюк, а после като войници, докато били в отпуск от онази другата страшна война, откриха пещерата, именувана на тях. Макс, Луи и Жак дьо Бегуен се казваха. Баща им беше граф дьо Бегуен, Анри, както го наричах, а и той мен. Той се пенсионира след чудесна кариера в политиката и се оттегли от вестника, който притежаваше, и други ужасни неща, за да отиде в къщата си в Ариеж, недалеч от Сан Жирон, въпреки че не може да се каже, че се е пенсионирал наистина. Той е, ако ми позволите така да се изразя, човек, който е запазил вкуса си към хубавите неща в живота.

    – Милата му съпруга се помина още млада и му остави да отгледа сам тримата им сина. И трябва да отбележа, че момчетата са много добре възпитани, макар и да са малко диви, като млади вълци, дори и пременени в най-бляскави дрехи. А граф Бегуен, комуто никога не са се свидили средства за хубава храна и великолепно вино, и който винаги е обичал да ги споделя в изящна женска компания, е вече на осемдесет и здрав като млад бик.

    – Но ето че се отплесвам, ще рече човек, че не той, ами аз съм на осемдесет. В имението на Бегуен, Монтескьо-Авантес, малката река Волп минава през големичък хълм, влиза от едната страна и излиза от другата. И какво да му щукне на едно момче, нужно ли е да ви обяснявам, освен да си построи сал от тенекиени и дървени кутии, и да се спусне с него през пещерата?

    – Това направил Макс, о, няма никакво съмнение. Местен земеделец, Франсоа Камел, бил успял да стигне през Тюк д’Одубер до онази част на планината докъдето можело въобще да се стигне, оттам нагоре само невестулка могла да се промуши, но не ми е известно подобни съображения някога да са спирали млади момчета.

    Всички тръгнали естествено, и Жак и Луи с Макс. Стигнали до нещо като плаж и, не щеш ли, видели надпис, издялан в скалата през осемнадесети век. Не могли да продължат нататък и се прибрали вкъщи, но не се отказали за дълго. Върнали се и разбили малката дупка, разширили я дотолкова, че да могат да се промушат. Открили, че тя представлявала gourd, комин в скалата, и хоп, покатерили се по него, дванайсет метра нагоре.

    – Когато освободихме заека, който Робот подгони в пещерата, – каза Естрегьой – той изхвърча все едно немци го гонеха по петите!

    Tais-toi! – каза Равида – Млък! D’où sors-tu?

    Абатът въздъхна и се усмихна.

    – И какво намерили там? Скулптури! Разбира се, най-първите праисторически находки са на скулптури, дялани камъчета и кости, но тези били изваяни от глина, два бизона, два бизона при това, на път да се съешат. Наблизо открили следи от детски пети, каквито и Картаяк намери по-късно, също в самата сърцевина на планината, около безглава статуя на мечка, като имало свидетелства, че истинска глава на мечка била слагана на статуята. Тези две места явно са били част от един и същи обред. Животните са били изваяни на светлината на факла, кой знае с какъв свещен страх, а децата са танцували на петите си. После пещерата е била затворена завинаги.

    – Най-интересното в тази пещера е че ако пробиеш тунел в скалата в правилната посока, ще влезеш в другата пещера, Троа Фрер, която момчетата на Бегуен откриха през 1916г. В нея пък, в най-отдалечения ѝ край се намира онзи странен магьосник, или бог, мъж, който танцува, с брадата маска. Той носи рога на елен, опашка на кон, лапи на мечка. Половият му орган е човешки, но е разположен като на котка, под опашката. Това е най-старият портрет на Бог.

    – Пещерите са първата чернова на Битие, книгата на Сътворението, когато човекът е бил нисше животно и все още не е подозирал дори, че божественият огън в сърцето му е единствен по рода си. Той е все още далеч, на хиляди години, от одомошаването на същите тези животни. Първо е било кучето. То е най-старият приятел на човека.

    Абат Брьой запали лулата си.

    – О, Робот е знаел, че те са там долу! Той е един от тях. Опасявам се, че вече съм разсърдил архиепископа – той намигна на Агнел – с тази еретична идея, която не мога да си избия от главата, че животните очевидно имат души, но безгрешни, чисти души, тъй като те не са участвали в греховното възгордяване на нашите общи прадеди. Древният човек сигурно е завиждал на животните, в някаква степен е разбирал, че те го превъзхождат.

    – И е бил прав, разбира се – добави той.

    Зад тях се беше появил мъж в син комбинезон.

    – Рамон! – извика Равида.

    Рамон беше механикът, заел му шприца с грес, който освети за пръв път пещерата. Но Рамон му правеше знак да не го вика. Седна под едно дърво на няколко метра от тях и запали лула. Намигна на Равида и се намести удобно.

    – Абате, днес ще влизаме ли пак?

    – Не, Таон. Окото ми трябва да си отпочине. Пак е пълно със светлинки. Момчетата ще останат ли да пазят?

    – И да искате, не можете да ги накарате да си тръгнат – каза г-н Лавал. – Добре са се устроили в лагера си. Pour eux, c’est une aventure. Истинско приключение.

    – Както и за всички нас – усмихна се Абатът. – Ще отседнем в Хотел „Комерс” – обърна се той към момчетата, подръпвайки ухото на Агнел и носа на Естрегьой.

    Стисна ръка на Равида, в знак, че зачита неговата възраст и отговорност, и посочи с поглед Рамон, който седеше под дървото.

    – Не пускай никого в пещерата – каза той.

    – Той е стар приятел – обясни Равида. – Работи като механик в Монтиняк.

    Tiens. Jusqu’à demain. До утре.

    Докато ситроенът се друсаше на слизане по хълма, с г-н Лавал на външното стъпало, а Абат Брьой размахваше кърпичка от прозореца, Рамон се приближи към тях с ръце в джобовете.

    – Г-жа Марсал ще ви изпрати топла супа – каза той.

    Приближи се до Равида с поглед, който издаваше приятелство и любопитство.

    – Голяма ли е пещерата?

    – Точно колкото трябва, да.

    Рамон се озърна. Направи знак с очи, че иска да поговорят насаме. Равида го последва.

    – Чакай – каза Рамон. – Marsal aussi.

    Махна с плоското на дланта си на останалите. После се вторачи в Коенка, който ги гледаше изпод щръкналия си перчем.

    – Ти също – каза Рамон. – Ела с нас.

    Кероа, Агнел и Естрегьой се скупчиха заедно, изключени от тайната.

    – А те защо не могат да дойдат? – попита Коенка.

    Лицето на Рамон му подсказа, че е подложил на съмнение собственото си участие.

    – За какво става дума? – настоя Коенка.

    Рамон осъзна грешката си. Беше “всички или никой”, колкото и опасно да му се струваше. Той се поколеба, подръпвайки носа си.

    Igual – каза. – Елата насам.

    Клекна на земята, като извади хартия за цигари и торбичка с листа от джоба си.

    – Това е за cojònes– каза той тихо. – След няколко дни свещениците ще са свършили с гледането на рисунки. Предполагам де, ще видим. Ще говоря и с него. И с другите. Всичките са французи.

    Той лизна цигарата с език, за да я затвори.

    – Немците още не са тук.

    Той ги изгледа един по един.

    – Но скоро ще дойдат. Сред нас има такива, които ще са готови. Разбирате ли?

    – Мисля, че да – каза Равида.

    – Наричаме се la Résistance. И сме навсякъде из Франция. Чувал ли си за нас, Равида? Не? Е, сега вече си чул. Ти и Марсал имате пушки. И познавате околността.

    – Ти си бежанец, hein? – каза той на Коенка.

    – От Шарлвил.

    – А ти, и ти – Рамон се обърна към Естрегьой и Агнел.

    – Те са достатъчно големи, за да разбират – каза Равида.

    – Искам да се закълнете – каза Рамон. – С една ръка на топките и другата на сърцето. Закълнете се!

    – Заклеваме се.

    Рамон надзърна зад рамо. Оказа се просто Робот, който скачаше да хване щурец. Седяха мълчаливо, заслушани в песента на славеи и повея в шумата.

    – Най-важното за момента – каза Рамон – е да намерим скривалище за боеприпасите. Мога веднага да се докопам до пратка с картечници “Брен”, ако има къде да ги скрия. Тази пещера достатъчно ли е голяма?

    – Всичко може да се скрие в нея – каза Равида. – Голяма е като замък вътре.

    – Ако кажеш на свещеника – каза Коенка, – той няма да ти позволи. Ще се притесни, че може да повредите рисунките.

    Foutre les tableaux – каза Рамон. – Няма да му казваме тогава. Ще изчакаме да си тръгне.

    – Той вече ни каза, че иска да запази пещерата в тайна – обади се Марсал. – Всичко е наред. Неговата тайна и нашата ще бъдат на едно място.

    – Ако някой издаде нашата тайна – каза Рамон с приглушен глас, – ще има да отговаря пред la Résistance. А ние сме много.

    – Кога започваме? – попита Коенка.

    – Ще ви кажа, когато му дойде времето. Свещеникът ще измери пещерата. Запомнете точно колко е голяма. И ми известете какви са му плановете. Когато си тръгне, ще се захванем с пренасянето.

    Той се изправи.

    – Сега се връщам в селото.

    Той забра Агнел под мишница и го вдигна над главата си.

    – Ти знаеш кои са немците, нали? – каза той. – Чувал си за войната? Ако издадеш тайната, ще загубим войната. Ако я запазиш, ще победим.

    Пусна го обратно на земята.

    – Същото важи и за теб – каза той на Естрегьой, извивайки пръст сякаш натиска спусък.

    – За всички нас.

    Тръгна си без формалности, както беше дошъл.

    Ravidat – каза той, – vous avez la verge la plus longue. Soyez le capitaine de ces voyous!

    Nous sommes des soldats! – каза Кероа.

    – Agents, au moins – каза Равида.

    – Des espions!

    Когато изгря, луната бе червена и съвършено кръгла. Робот, сякаш по навик, нададе вой като тромбон, към който се присъедини Агнел, а отнякъде им отвърна сова.

    Кероа намекна, че Марсал го е страх да стане член на la Résistance, че майка му щяла да му забрани, ако разбере, и получи разбита устна в резултат на колелообразна схватка край огъня. Равида ги раздели с плесници и ги накара да си стиснат ръце.

    Естрегьой заспа, както си беше облечен, до Робот, който спеше с муцуна към огъня.

    Коенка, застанал прав в червената светлина, си свали шортите и огледа пишката си.

    – Моята е втора по големина – каза той на Равида.

    – Моята е – каза Марсал, измъквайки се обратно от спалния чувал.

    – Не – каза Равида. – Втори по чин е Робот, според мен.

     

    На следващата сутрин откриха фигурата на ловеца в процепа в дъното на пещерата, тънък като клечка, с глава на птица, итифалически, детински. До него – птица на върха на тояга. Копието му е пронизало бизон, чиито черва изтичат. Вляво от ловеца стои носорог.

    – Тези знаци, Таон! Какво ли означават? Тези разделени на четири квадрати с крака, къщи на пилони ли са, като швейцарските сламени езерни къщи, къщи може би за душите? Това стрели с формата на пера ли са, копия?

    – Твоите къщи – каза Абат Буисони – имат четири крака. Възможно ли е да са също коне? Изписани коне до нарисуваните коне?

    Стигнаха до стената с котки. Планински лъвове, най-вероятно. Един стар котарак е вдигнал опашка, с добре очертани тестиси, докато опикава границите на своята територия.

    robot5

    – Художникът – добави Абат Брьой – е забелязал как струята се къдри като камшик, когато иде от вибриращ източник. Всички сме виждали как котаракът сякаш трепери със задните си части, когато пикае.

    – Друга котка е прободена от стрела в хълбока, като шумерската лъвица. Тези са гравирани в скалата, а не рисувани като по-големите зверове.

    Вече навън, с кафе в ръка, Абат Брьой заговори за ловеца, изкормения бизон и носорога.

    – Женската-носорог, която подтичва вляво, е разгонена, познава се по извитата в дъга опашка, дори и да си виждал само крава или котка, готова да се чифтоса с мъжкия. Реализмът на le chat qui pisse ме накара да си дам сметка за това. Ритмично разположените точици под опашката ѝ трябва да са нейната прелестна миризма. Готова е да се плоди.

    – За ориняшкия ловец тя е готова да умре. Само че не смърт ѝ носи той с копието. Това е съвкупление в друг смисъл. Нито пък картината казва, че тя ще умре, докато е разгонена. Тя ни сочи, че в символния речник на ловеца да умреш, прободен от копие, и да приемеш мъжкия са два сродни женски глагола.

    – Реалността е тъкан от множество прозрачни пластове. Това е единственият начин, по който ние сме способни да възприемем каквото и да било. Измисляме си го. Реалността възбужда нашата интуиция към живот. Ние възприемаме нещата чрез тази интуиция. И може би само интуицията успяваме да съзрем, а реалността ни убягва завинаги.

    – Мъжът е младият носител, фалосоносец. Жената зачева с рана, която кърви при всеки лунен цикъл, освен когато носи дете. Тогава е магически излекувана. Тези пещерни художници сигурно имат един и същ йероглиф за рана и за вулва.

    Г-н Таон се намръщи.

    – Ловецът с разперени ръце пред ранения бизон прегръща идеята за смъртта, която за него е продължение на живота. Изтичащите черва са идеограма на вагината. Бизонът е живот, приел образа на смъртта. Кой знае каква метаморфоза е била смъртта в умовете на тези архаични хора?

    – Ловецът носи маска на птица, същата птица, която е на върха на шаманската му тояга. Това не е портрет на мъж, а онзи интуитивен прозрачен пласт над реалността, който наричаме мит. Той се е преобразил в съществото, което представлява птицата-тотем. Заедно те са пронизали бизона.

     

    Терасата на хотел “Комерс”, cépes paysannes, Лавал, Таон, Брьой, Буисони, truite meunière. Равида, сплел пръстите на ръцете си, седи на стол малко встрани. Коенка, току-що влязъл, барабани по коляно с такето си.

    – Бях в Алтамира, Бог да ви поживи, ехей, през 1920-та година! – говореше Абатът. – А! И тя беше открита от куче. Да, да, точно така! Сега си спомних за това съвпадение. Трябва да е бил испанският дядо на Робот.

    – Пещерата всъщност, не и рисунките, които бяха открити от едно момиченце. Баща ѝ, собственик на земята наоколо, ходил в пещерата от години, след като кучето я намерило, но търсил само длета и кремъци. Не поглеждал въобще към тавана, представете си. Един ден малката му дъщеричка дошла с него и влязла вътре и първото нещо, което направила, било да погледне нагоре. Papa – казала тя – los toros, los toros!

    – Картияк беше убеден, че биковете датират от хилядолетия. Отидох с него и започнах да ги прерисувам. Оттогава се занимавам с това.

    – Един ден лежах по гръб в Алтамира и рисувах. Още не бяха снишили пода, както е сега. Работех с пастели на светлината на свещ. Целият накапан с восък, тъкмо прерисувах голямата фреска с биковете, когато млад испанец с големи очи се промъкна до мен на четири крака. Дошъл беше от Барселона, а дрехите му – помня – бяха бохемски, както се казваше тогава.

    Светнаха очите на Абата, дяволити и знаещи.

    – Каза ми “bon jour” и аз казах “bon jour”, колкото и да бе странно, vous savez, да си разменяме учтивости на дъното на мадленска пещера. А в bon jour се състоеше целият му френски. Той легна по гръб и гледаше ли, гледаше. Hermoso – повтаряше – hermoso. Не го вълнуваше от кога датират рисунките, но, ma foi, колко го вълнуваше красотата им! Попита ме, доколкото разбирах испанския му, дали може да ги пипне, а аз му обясних, че пигментите, запазили се по варовика двадесет хиляди години, най-вероятно нямаше да се изтрият толкова лесно. Но той не ги пипна. Взе една от моите свещи и проследи ясните очертания на зверовете, сякаш самият той ги рисуваше. Изразът на лицето му бе страховит, смесица от почуда и възхищение и някакъв вид божие преклонение.

    – Чак навън чух името му като хората. Пикасо. По онова време на мен нищо не ми говореше, разбира се. Какви очи.

    Пикасо. Той не е забравял Алтамира. Очите му никога нищо не са забравили. Бизоните на Алтамира бяха за него très modernes. Винаги съм го възприемал като кроманьонския художник на нашето време.

    – Пещерите с рисунки в Испания са на север, в планините на Кантабрия. Там са навсякъде, от Сан Роман на запад до Сантимаминье на изток, а Сантимаминье е точно до Герника, където пикиращите бомбардировачи първи хвърлиха бомби в тази ужасна война.

    – Когато Пикасо нарисува голямата си символична картина на бомбардировката на Герника, той сложи един от биковете на Алтамира, който доминира композицията.

    – А, да! – каза Абат Буисони. – А аз досега дори не бях забелязал.

    – Този бик, в Алтамира или в гневната и красноречива “Герника”, е за мен самото Битие, в цялата му мощ и нямо присъствие.

    И сякаш за да смени темата, Абат Брьой се обърна към г-н Лавал:

    – Какво хубаво старо дърво! – каза той за бука на Монтиняк, който изпълваше мястото със своята сянка. – Сега ги секат, нали знаете, из цяла Франция – пречели на артилерията да се прицелва. Село без дърво е като жена без коса. Някой поет трябва да напише елегия за дърветата на селата на Франция, даже за дърветата на Европа. Имаше такъв достолепен дъб в Герника, нали? Едно велико езическо дърво, което изгоря с бомбите. Все се връщам май към Пикасо.

    – Но – каза Буисони – Пикасо в онзи стенопис не е рисувал Баския дъб, нали?

    – Не, не – каза Брьой. – Не е в природата на праисторическия гений да рисува дървета. Този Пикасо е художник от епохата на елена. “Герника” с този ранен кон, със свещения бик, с наслагването на образ върху образ, е праисторическа картина. Тя тачи и скърби и се прекланя със страхопочитание. Прерисувал съм стотици от тези зверове, толкова много, че те вече препускат из сънищата ми. Бог ще ме заведе при тях, когато умра, при дръзките шетландски тарпани, чиито смолисто черни гриви се спускат по дължината на гърбовете им, при дълготорсите червени волове и къдрави носорози. Но може би тази “Герника”, която аз виждам, е различна от картината, която другите виждат. Картината, която аз виждам, е стара като рисунките в Ласко.

     

    Драхенбургските мечки с усти, изпълнени със сянка: Ние сме родът Мечки, придружители на Полярната звезда, бог на Финмарк, братя на Артемида Диктина, господари на гората. Ние сме Бруин, Арктур, Балу. Ние се храним с меда на пчелите на Хан, златните пчели на Микена и Тиринт. червените пчели на Меровингите. Човекът с неговите богове, с огъня и кремъка, ни изгони от пещерите, но запази душите ни по стените, заедно с душите на слепия бизон, пискливия кон, бавната крава, царската сьомга, вещия лос, свирепата пума, глупавия чакал.

     

    В преддверието на хтоничното хранилище на душите в Ласко две дълготорси крави се тътрят към други три дълготорси крави, индуски дебелогуши рогати добичета, които мучат, скачайки тромаво на скованите си предни крака. Те не са опитомени и пъстри, а диви и кафяви, все още сродни с пасящата антилопа. И тези турове все още не са Хатор, нито величествените стада на Харапа. Те са, и биковете, и кравите, женски същества за мадленския ум, част от царството на жената. Както и бизоните, волът и мамутът. На мъжкото царство принадлежат конят, дивата коза и еленът.

    Брьой се облегна на геоложката си кирка и се загледа.

    Бизонът, прободен от копието на ловеца в дъното на пещерата, е новост за нас. В нещо като образна игрословица копието е изтръгнато от половия орган надолу, явявайки се по протежението на корема на бизона като пенис в препуциум. Хората са разчитали езиците без речници преди.

    Как можеше да разгадае онова, което хората бяха забравили преди двадесет хиляди години?

    Очите го боляха. Беше вече стар. Това място бе свещено. Да разбере, да научи.

    Не, Брьой – каза сам на себе си на глас. – Да видиш.

     

    С Робот в скута, Абатът седеше под червения дъжд от светлина, трепкаща през полегатите листа на голямото дърво на мястото. Равида седеше в краката му в мрежата от листосенки. Господин кметът с вдигната яка и трикольор, препасан на гърдите, люлееше виното в чашата си. Агнел и Естрегьой стояха от двете страни на Морис Таон, който бе сложил ръце на раменете им.

    robot6

    – Не можете и да си представите каква е Африка – казваше Абатът. – Джибути в Сомалия, в Аденския залив, Низан май беше, дето нарекъл Аден най-ужасното място на света, нали? Е, Джибути е второ в класацията. Адмирал Скот, помните ли го, когато за пръв път отишъл в Антарктика, казал: “Mon Dieu! Какво гадно място!” Щеше ми се да бях казал и аз нещо толкова изискано за Джибути, но просто занемях.

    Кметът премести поглед от Таон към портиерката в черни чорапи, която стоеше на почтително разстояние от мъжете. Той изрази дълбокото си съгласие с думите на абата, кимвайки ѝ.

    – Вие цял живот сте живели във Франция, mes gosses, messieurs et dames.

    Той също кимна на портиерката, която не посмя да приеме оказаната ѝ чест по друг начин, освен да скръсти ръце.

    – Сомалия е една препечена пустош. Моят американски приятел г-н Кели веднъж каза, че Франция мирише на вино, урина и чесън, а Африка мирише на мърша, на merde, маринована с мухи големи като стършели, на гнила вода, сребърна на цвят от залежала мърсотия, зелена като зараза.

    – Така е – каза кметът.

    – Джибути е опустошени кални улици, бараки с ослепителни ламаринени покриви, цели сгради в ръжда и щайги, вързани с жици.

    Il est poète– прошепна кметът на Таон – l’Abbé!

    – И целият този гнил поток е заобиколен от бели планини, блестящи планини от сол. Само си представете. Бях там с отец Теяр дьо Шарден, както и в Китай, и с един изключителен човек, каталонец с почти френско име – Анри дьо Монфрейд, от Русийон, доведен брат на Мадам Анес Хюк дьо Монфрейд. Баща им паднал от дърво преди двадесетина години, странен начин да умреш. Той се казвал Жорж-Даниел дьо Монфрейд, художник и приятел на Гоген, чиито картини купувал, уж за да ги продава, но всъщност за да го насърчава.

    Морис Таон се смееше.

    – Че откога свещениците не клюкарят? – попита го Абатът. – Май всички ви приспивам вече.

    Г-н Таон се засмя още по-силно. Кметът бе объркан, но се усмихна все пак, залюля виното в чашата си и се поприведе да чува по-добре.

    Et alors. Докъде бях стигнал? Солените хълмове на Джибути. Вонята в Африка. Ah! Онзи изключителен човек Анри дьо Монфрейд. Той беше ходил навсякъде, навсякъде, където други не ходят. Той именно заведе отец Теяр в Абисиния, в ужасните пустини. Харар, където Рембо живял, Обок, Диредава, Таджура. Праисторията е много богата там. Намериха скални рисунки, прекрасни грациозни животни, ловци с лъкове, геометрични фигури, целите в точици и ъгли.

    Марсал се приближи, сядайки зад Равида.

    – Присъединих се към тях малко по-късно, същинско пътешествие до луната. В Обок няма живинка. Старите вулкани са черни и набръчкани, сякаш все още в първата седмица на сътворението. Тишината кара косата ти да настръхне.

    – После стигнахме до Ганда-Бифту, където в продължение на четиристотин метра по скалата има палеолитни рисунки. Качихме се, като построихме скеле специално за целта. И рисувах ли, рисувах, качил се горе, на височина колкото трети етаж на сграда. Сърпороги африкански биволи, лъвове, антилопи. И пъргави човешки фигури, много по-реалистично изобразени, отколкото в европейските пещери. А сред биволите, съвсем ясно, се виждаха дълги черни волове. Нали се сещате какво означава това. Одомошаване.

    Абатът се загледа пред себе си, отпивайки от виното.

    – Намерихме още рисунки, намерихме рисунки в Диредава, а после и близо до Харар. Отидохме до пещерата Поркюпайн, пещерата на таралежа, както я нарекли, която Теяр беше видял преди това. Но аз видях нещо, което той бе пропуснал. Беше една калцинирана буца, прекрасно подозрителна, и без никакво усилие намерих под нея кост. Човешка челюст, но не на човека такъв, какъвто днес го познаваме, а от вида, който ни е бил предшественик, маймуноподобния неандерталец. Дотогава никой не беше откривал негови останки в Африка и не знаехме, че и той е бил художник. Смяташе се, че е могъл да реди камъчета, оцветени в червена охра, и да слага черепите на планински мечки по издатини в скалите, както в Драхенбург.

    Той допи чашата си и я постави на масата.

    – Но ето че могъл да рисува. И то как, mon Dieu.

     

    Първите кутии с боеприпаси бяха наредени в Галерията на ловеца и бизона някъде в края на октомври, когато луната бе тъмна. Дълги сандъци с карабини, опаковани с грес, гранати, сигнални ракети, пистолети с калибър .45 се издигаха на стройни колони към черните крака на подскачащи коне.

     

    В Драхенбург черепите на мечките стояха на своята скална лавица с гугли от прах, по-стара от Ур и Дилмун. Муцуните им сочеха към изгряващото слънце, което падаше смътно в глъбината на пещерата им, осветявайки всичко, освен кухините на техните очи.

     

    Превод от английски Олга Николова.
    Редактор Чинко Велков.

    Прочети “Символът на архаичното” от Ги Давенпорт.

    Обратно към съдържанието на броя.