• Сегиз-тогиз

    Олга Николова

    Свали txt.

    Свободният стих у нас служи за разделителна черта между “новата” и “старата” школа поезия. Под стара школа разбирам неадекватни, къде преднамерено, къде непреднамерено, хумористични четиристишия, писани най-вече от възрастни хора, с годишнини съвестно отбелязвани от в. “Словото днес”. Това е особеност на българската литература, в която все още действа прослойка служители на неумиращата соц култура. Те се четат един друг (предполагам) и си раздават плетени чорапи с подаръци (самата истина). Ако не притежаваха имоти за милиони, биха били напълно пренебрежими.

    По-интересното е че свободният стих служи за разделителна черта между позьорите и онези, у които “има нещо” – сред “новите”. Това не е особеност на българската поезия, а на поезията въобще от началото на 20 век насам. Има поети, които владеят свободния стих и има такива, които се опитват да пишат подобия на свободен стих (виж наръчник на младия поет на Рада Барутска). Тези вторите най-вероятно никога през живота си не са се замисляли над естеството на стихотворната форма и най-дълбокият им поетичен стремеж е да напишат нещо, което много да прилича на нещо друго, което вече са чели. И разбира се, да има кой да ги похвали. Че да искаш да пишеш нещо вече написано обезсмисля цялото начинание, вероятно не им и хрумва дори. Твърде самонадеян, а може би и опасен, е такъв скок към неизвестното. Както съм споменавала на друго място, има нещо наречено от Ницше „интелектуална страхливост” и тя е много типична в литературата. Страхливец в този смисъл е онзи, който на ръба на откритието, прави обратен завой и си казва „Аз ли? Толкова велики писатели е имало преди мен! Кой съм аз, та да искам да създам нещо наистина хубаво!” А да не говорим и какви усилия и каква убийствена искреност пред себе си изисква литературата, като всяко друго изкуство. Трябва не само да има дарба човек, ами и да я изучи, да я овладее, да опитва отново и отново, да търси… дълга и широка. И за какво – за да надгради една малка, почти невидима част от необхватна дори постройка!

    За да се научи да разграничава свободния стих от свободното бръщолевене, читателят трябва най-малкото да си зададе въпроса – що е то свободен стих. Най-вече какво означава „свободен”. А после евентуално, ако наистина иска да добие усет, да прочете поетите, развили тази форма.

    Свободният стих има две начала – във Франция Лафорг и Рембо разхлабват александрина, а в Америка Уолт Уитман заявява, че ямбът “тесен за неговата душа е”. (Замисляли ли сте се какво насилие над българския език е този стих на Вазов? И колко типичен е той за онази епоха? Почти като списъкът със съществителни или кратки прости изречения в съвременната поезия: признак, че четете автор, който пише просто като всички други, т.е. както се пише в момента.)

    Тъй като винаги е по-добре да се пие от извора, в този брой ще сравним два превода на “Песен за себе си” на Уолт Уитман. Единият е на Георги Славов и Цветан Стоянов, издаден 1965г. от “Народна култура”, а другият е на Петя Глеридис, публикуван в ЛитерНет през 2004г.

    Малко встрани от темата, ще отбележа, че местоименията на български могат да предават много фини разграничения – факт, който убягва на Петя Глеридис. Нейният превод на заглавието гласи “Песен за мен”. Този превод е двойно неудачен: той не само не хваща Уитмановата нагласа към “себе си” и света (която идва от Емерсън и Торо), но и противоречи на чувствителността на българския читател, който по традиция гледа на себеизтъкването като на слабост. Доколко Глеридис се чувства неудобно с всички тези “мен”, “се”, “си” и “ми”, можете да прецените сами:

    Поздравявам се и се възпявам,
    а каквото приема, ще приемеш и ти,
    защото всеки атом, който ми принадлежи, също ти принадлежи.

    Скитам и каня душата си,
    почивам си или скитам на воля, като наблюдавам стръкче лятна трева.

    Езикът ми и всеки атом от кръвта ми са от тази почва, от този въздух,
    роден съм от родители, също тук родени, както и техните родители,
    аз, трийсет и седем годишен сега, в превъзходно здраве започвам
    да се надявам да не спра до смъртта си.

    Символи на вярата и школи бездействат,
    оттеглят се за миг, удовлетворени, но никога в забрава,
    приютявям доброто или злото, позволявам си да говоря при всяка опасност,
    непринуден нрав, с първична енергия.

    За сравнение, ето преводът на Славов и Стоянов. Надявам се веднага да чуете разликата. Ако ли не, прочетете и двете на глас.

    Аз славя себе си, възпявам себе си.
    Това, което аз получа, и вие ще го получите,
    защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам принадлежи.

    Аз бродя и зова душата си,
    аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.

    Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.
    Роден съм от родители, родени тука от родители, родени също тука и родителите им родени също тука,
    сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
    и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

    Учения и догми нека чакат настрани,
    нека отстъпят малко, нека се задоволят с това, което са – но да не ги забравяме,
    приемам и с доброто, и със злото цялата природа, позволявам ѝ наслуки да говори,
    да говори безпрепятствено с първичната си сила.

    А ето и оригиналът на английски:

    I celebrate myself, and sing myself,
    And what I assume you shall assume,
    For every atom belonging to me as good belongs to you.

    I loafe and invite my soul,
    I lean and loafe at my ease observing a spear of summer grass.

    My tongue, every atom of my blood, form’d from this soil, this air,
    Born here of parents born here from parents the same, and their parents the same,
    I, now thirty-seven years old in perfect health begin,
    Hoping to cease not till death.

    Creeds and schools in abeyance,
    Retiring back a while sufficed at what they are, but never forgotten,
    I harbor for good or bad, I permit to speak at every hazard,
    Nature without check with original energy.

     

    В тази първа част на “Песен за себе си”, ние всъщност присъстваме на чудото: раждането на свободния стих. “/” обозначава ударена сричка, “о” неударена, “~” цезура или пауза.

    I celebrate myself, and sing myself, / / о о о / o / o /

    Това е петостъпен ямб, т.е. бял стих в традицията на Чосър и Шекспир, като първите две стъпки са спондей и пирихий, съответно с едно допълнително и с едно пропуснато ударение – и двете много често срещани вариации.

    And what I assume you shall assume, о о / о / ~ / о o /

    Във втори стих имаме вече нещо малко по-различно: девет срички със смислова пауза по средата. Тази пауза в случая действа като сричка и почти изравнява времетраенето с първи стих. В нея е също така възелът на този параграф, защото там се съдържа неизказаният въпрос “какво” – какво приемам, което ще приемеш и ти? Двата първи стиха също така имат сходни структури на изречението (най-често срещания прийом в свободния стих – паралелни фрази). Но общо взето, тук сме все още много близко до петостъпния ямб.

    Истинската революция идва с трети стих:

    For every atom belonging to me as good belongs to you. о / о / о ~ o / o o / o / o / o /

    Шестнадесет срички! Къде се е чуло и видяло такава волност – този човек не знае да пише стихове!

    Нищо не е пречело на Уитман да промени малко словореда, да добави още четири срички и да напише два стиха в пет стъпки. Езикът му така или иначе клони естествено към ямба ( о / о / о / …). Нищо, освен една тоналност, библейска, пророческо-проповедническа, която налага своята музика; както и едно особено внимание към околния свят, който не следва ритъма на метронома; с други думи, и схващането на този свят, за да му бъде вярно, не иска да следва метронома. Тази връзка на стихотворна форма и светоглед е загубена на днешно време и затова и поезията ни е така преобладаващо никаква.

    В началото си, свободният стих е отказ от нормата в името на тона, на мелодията, на приобщаването, отказ, който във викторианската епоха далеч не засяга само писането на стихове. Уитман е имал силата на духа да направи стъпка, вместо обратен завой.

    I loafe and invite my soul, о / о о / о /

    I lean and loafe at my ease observing a spear of summer grass. о / о / о о / ~ o / o o / o / o /

    И т.н. Съвсем видимо, ямбът все още преобладава в стиховете на Уитман, но вече не броим сричките. Важна е естествената пълнота на фразата.

    Забележете, че също така няма анжамбмани. Анжамбманът е труден в свободния стих (както в силабическия – не се среща в народните ни песни). На този етап, той дори противоречи на идеята за “свобода” в свободния стих, бидейки стилистичен похват на мерената реч. В съвременната поезия, например, анжамбманът най-често звучи като заучено маниерничене, особено в случаите, когато една дума бива отделена в самостоятелен стих. Има много начини да се сложи ударение върху дадена дума или думи. Това може да стане чрез звуково ударение, чрез промяна в ритъма, чрез словоред, чрез алитерация, асонанс и т.н. Има много видове ударения или нюанси на ударенията. Да съумееш да разпределиш ударенията в изречението спрямо това, което искаш да кажеш, е нещо като да обуздаеш див кон. Оттам нататък всичко е възможно.

    И като стана дума за смислови ударения, нека да погледнем двата превода на български:

    Поздравявам се и се възпявам,
    а каквото приема, ще приемеш и ти,
    защото всеки атом, който ми принадлежи, също ти принадлежи.

    Реално, в това изречение няма смислово ударение. Думите се блъскат една о друга. Не е ясно каква е главната идея и как тя се разклонява в някаква посока. Всичко е захвърлено на една плоскост. И какво прави това “а” в началото на втори стих? Няма противопоставяне, има продължение, т.е. “и”.

    Единственото, което наподобява стихотворна реч тук, е непреднамерената полурима на “и ти” и “принадлежи”. Третият стих за малко да се получи, но това “също ти принадлежи” окончателно проваля всякакви надежди.

    Фонетичните ударения са също толкова хаотични, колкото и смисловите. Няма напевността и повторението в първи стих, няма го и ехото във втори. Преводачката сякаш толкова се е старала да предаде значението на думите – дословно – че не ѝ е стигнало смелост да прочете стихотворението и да “вникне” в него. И с толкова старание, в третия параграф вече съвсем изпуска нишката на смисъла, стигайки до абсолютна безсмислица в последния стих: [говоря] “с първична енергия”. Тук думата “енергия” е някаква абстракция, избрана на същия принцип, на който множеството преводачи днес избират “феномен” вместо “явление”, “концепция” вместо “замисъл” или “понятие” и т.н.

    А “Поздравявам се и се възпявам”? Подобни фрази могат да вършат работа в комични жанрове. В случая би трябвало да имаме почти по омировски тържествен тон.

    В сравнение с Петя Глеридис, Славов и Стоянов са превели този първи параграф чудесно (макар че нататък се размиват нещата):

    Аз славя себе си, възпявам себе си.
    Това, което аз получа, и вие ще го получите,
    защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам принадлежи.

    Паралелът в първи стих, както и между отделните стихове е запазен. Първи стих е стройно изграден от две еднакви ритмични фрази: о / о / о о ~ о / о / о о

    “Аз” е абсолютно задължително в този първи параграф. Опитайте се да го махнете и ще усетите, че не става.

    Втори стих варира леко между двете си части, като запазва паузата и ямбичната стъпка: о / о / о / о / о~ о / о / о о / о о

    А трети (който може и да се сканира като десетостъпен ямб) успява да постигне нещо, което трудно се описва: с “и вам принадлежи” удря по-ниска нота, по-тържествена, която дава завършек на параграфа: о / о / о / о / о o о / о o ~ о / о / о о

    Смисловите ударения са в хармония с ритъма. Старинният, библейски тон се чува.

    Дали разликата между двата превода е разлика в степента на грамотност, вие преценете.

     

    Допълнение:

    Всъщност свободният стих често наподобява по-стари стихотворни форми, за които ние вече сме позагубили слух. Като последен пример погледнете този откъс от “Надпяване” на Константин Павлов:

    Като оня гениален архитект,
    който от симпатии към мъртвия
    и от взискателност към себе си,
    бавел, бавел
    предварително платения
    проект за гробница.
    Мъртвецът обаче…
    И така нататък.

    Може би ще ви изненада колко е “мерен” всъщност този параграф. Загледайте се в разпределението на ударенията.

    о о / о о о / о о о /

    / о о о / о о о / о о

    о о о / о о о / о о

    / о / о

    о о / о о о / о о

    о / о / о о

    о / о о / о

    о о / о / о

    Музикалната структура е съвсем очевидна. И ако някой се заинати може дори да ѝ намери име.

    Разбира се, и сто обяснения не се равняват на няколко добри стихотворения (Константин Павлов, Ани Илков и Красимира Зафирова са сред добрите наши поети на тази форма).

     

    Прочети “Да видиш” на Олга Николова.

    Прочети “Символът на архаичното” на Ги Давенпорт.

    Обратно към съдържанието на броя.