• Дъно нема

    Олга Николова

    Свали txt.

    (Освен ако името на преводача не е изрично споменато, преводите са на автора. – бел. ред.)

     

    кой седи на спирката без дъждобран

    кой пуши не пуши шото е мокра цигарата и гледа трамваите гледа файтони няма файтони не лъжи, гледа алфи пасати голфове

    гледа пежа и откъслечни мустанги от спирката шкоди гледа капките дъжд и те му се смеят и той им се смее на спирката все по бързо се смее няма къде да ходи

    трамваят е далече спирката е тука идва голяма вълна пази се гледай гледай отгоре ще дойде още една не е вълна това, езеро е.

    А кой гледа езерата и ги пасе по планините и храни спирките с трамваи кой гледа асфалта колко е гладък?

    (Светозар Георгиев ghostdog „Езерата…”)

     

    О, разрушително блаженство на словесното преживяване! Опасността на словото е насладата на мисълта. Какво ли се скри там зад ъгъла? Още невиждано, и вече раждащо любов? Впускам се в това приключение.

    (Карл Краус „Хайне и последиците”)

    tumblr_nfr33fTC441qza249o1_1280
    I.

    Все по-често чувам около себе си мои връстници, и те почти на „средна възраст”, да правят обобщения за „младите” или „нови” поколения. Тези нови млади не чувствали нещата така силно – израснали били с компютри и имали чувствителността на дънна платка в пластмасова кутия. Новите млади се събирали и разделяли без особена драма, без да потъват, внезапно загубили почва под краката си, в бездната на истинската любов, като частици в един вид брауново движение. Романтиката им била вулгарна и повърхностна. И каква да бъде иначе?

    За моя професионално изострен или деформиран – все тая! – слух, в подобни изхвърляния прозира, и то не едвам-едвам, друг подтекст. Техният действителен мотив е себеизтъкването. О суета, тъй щедра с присъствие в плът и кръв на всяка крачка!

    Чувам аз: в сравнение с тях, „ние” сме по-чувствителни, по-истински, по-дълбоки, „ние” живеем (или на тяхната възраст живяхме) драматично! „Ние” знаем.

    Мисля си аз: трудно е да признаеш, че не знаеш.

    Както и при другия тип модни обобщения (за „нас” българите и „тях” американците, германците, швейцарците – същия мотив), изказващият се иска най-вече да каже нещо за себе си – я сам да се погали похвално по главичката, я сам да се шибне с камшика. Но с „те” и „ние” е по-така да се говори. По-така е да се говори от името на абстрактна група – този вид слабоумие е цената на индивидуализма, лишен от индивидуалност.

    И никой вероятно не ще отрече, че е утеха да си по-някакъв в сравнение с абстрактното множество. Това е въобще утехата да си някой срещу непонятния свят.

    Съществуването в света предполага калейдоскоп от гледни точки и човек се учи да ги разбира поотделно, и в акорд, и в противовес. Абстракциите и обобщенията дават по-лесна хватка върху нещата, но и по-лесна хватка за демона на времето върху твоя ум. Избирай.

    А светът – в чистотата си, т.е. от онази гледна точка, която е като високо планинско плато с кристален, сияещ въздух, манна животворна за белите дробове и очите, възторг за ума – е съвкупност от индивидуалности, упорито различни дори в еднаквостта си. Веднъж бил там, човек, вярвам, е по-склонен да развие добродетелите на скромността и съмнението, да си казва „не знам всъщност” и „дали е истина това?”

    Нима наистина се осмелих да напиша тази старомодна дума – „добродетел”!

    II.

    SCALA_ARCHIVES_10310475497Дионис и Ариадна, етруска керамика, VI-V в. пр. н. е. 

     

    Запазените фрагменти от любовната лирика на Сафо винаги са ми се стрували сладникави:

    Тъй както в планината
    овчарите нехайно
    с краката си прегазват
    самотен карамфил
    и пада на земята
    окървавен
    червеният му цвят…

     

    Залязоха луната и звездите.
    Нощта напредва. Вече е среднощ.
    Минават часовете. Аз напразно
    очаквам. И лежа сама.

    (превод Борислав Георгиев)

    Всички тези цветя, звезди, поляни, пърхащи птички, въздишки, сънен прашец, сипещ се от цъфнали ябълкови клони, звучат още по-сантиментално в сравнение с Архилох – за добро или за зло, първият старогръцки поет, когото четох (като изключим задължителното сляпо разминаване с Омир в училище – как за два века не се намери някой да преведе Омир като хората!?):

    В мъката на Архилох има ярост:

    Защо морето да се угоява с телата на моите другари?

    В самотата му има напрегнатост:

    Нощ.
    Вятър духа
    откъм морето.
    Клоните пращят.

    В образите му има прозрение:

    Истината се ражда
    както пада гръм.

    Острота:

    Как ми олекна!
    Как ми се размина този брак!
    Друг път, Ликамб –
    замалко и „тъсте мой” да те наричам.
    Честта изисква чувство на свян,
    а това ти не притежаваш.

    И още:

    Ерос подкоси коленете ми, друже мой.
    Падам победен.

    Или:

    Упрекваш ме за песните ми:
    По-скоро хвани щурец
    И скарай му се, че свири.

    (превод от английски по Ги Давенпорт)

    dionysos-ariadne-detail

    Но ето че наскоро попаднах на фрагмент от Сафо, преведен от Томас Харди, който ме накара да вдигна вежди с ново любопитство. Ще го цитирам тук на английски, както е публикуван в антологията „От Конфуций до къмингс”, редактирана от Езра Паунд:

    Achtung

    Thou shalt be – Nothing. – Omar Khayyam
    Tombless, with no remembrance. – Shakespeare

    Dead shalt thou lie; and nought
    Be told of thee or thought,
    For thou hast plucked not of the Muses’ tree:
    And even in Hades’ halls
    Amidst thy fellow-thralls
    No friendly shade thy shade shall company!

    Паунд е записал двата цитата от Шекспир и Омар Хаям, за да направи явни отпратките, добавени от Харди в английския текст:

    Ти ще се превърнеш – в Нищо. (Хаям)
    Без гроб, без помен. (Шекспир)

    Ето българския превод на Борислав Георгиев на този фрагмент от Сафо:

    Ти мъртва ще лежиш така – безкрайно –
    и никой няма никога за тебе да си спомни,
    ти рози пиерийски не отгледа,
    невидима и в царството на Хадес,
    душата ти сред бледи сенки
    ще се скита…

    Най-вероятно преводът на Георгиев е по-близо до оригинала, но пък този на Харди създава една особена тръпка – там девойката няма да се скита „невидима” в царството на мъртвите; тя, сянка в Хадес след смъртта си (смъртта, която всички ни във Нищо ще превърне) – непомнена – дори и там сама ще броди!

    Каква ужасна клетва.

    От устата на Сафо, милата, нежна Сафо. Каква жестокост. Дори и в Хадес да си сам!

    Колко зла е горчивината на отхвърлената любов – съизмерима с тази на Катул в някои от стиховете му за Лесбия. Същият Катул (преводач на Сафо, а вероятно и на Архилох, на латински):

    Обичам я и я мразя. Как така – питаш.
    Знам ли. Знам само, че ми се случва – и боли.

     

    В противовес: сп. „Икономист” (от 12. 02. 2004г.) със следното банално начало:

    През вековете художници, поети и драматурзи са допринесли най-много за напредъка в разбирането за любовта. Романтичната любов винаги е изглеждала необяснима като красотата на дъгата. [!] Но ето че днес учените са на път да разбият тази представа и да ни открият как и защо хората се обичат.

    Ни по-малко, ни повече! Сигурно се досещате каква е загадката, която ей сега ще бъде разбулена пред нашите очи – любовта естествено е химически процеси, взаимодействие на хормони и пр. Защото човекът е просто една сложна машина, чиито механизми ние бавно, но сигурно, сме на път да обясним. Пардон – не ние, онези там горе в лабораториите, ангелите технократи-учени. Ние просто ще продължим да пазаруваме.

    Поведението на влюбените – продължава ангелският доклад – показвало същите симптоми като това на хората с обсесивно-компулсивни разстройства, което пък било повод да се надяваме, че влюбването и разлюбването един ден ще могат да се лекуват с хапчета:

    Родителите на безумно влюбени юноши несъмнено биха искали да знаят отговора на този въпрос [ще можем ли да лекуваме страстите клинично]. Д-р Фишър казва, че действително с помощта на лекарства ще можем да спрем развитието на романтични чувства, но само в ранния им стадий…

     

    Жак Превер някъде по подобен повод беше написал:

    Казват ви, че сърцето било просто мускул. Ами недалеч от нас е базиликата „Сакре Кьор” [Свято сърце]. Освен да я преименуваме на „Свети мускул”?

     

    Аз искам света конкретен. Абстрактните множества принадлежат на статистиката. Светът, обобщен статистически, е беден на любов – детайлът засуква нишката на мисълта.

     

    A8s2SW6Nc-A

     

    III.

    Културният рефлекс на абстракцията е възпитаван още от училищна възраст – не само „у нас”. Но сега ни интересува как е„у нас”. Децата биват замервани с клиширани и неверни обобщения, след което от тях се очаква с интерес и любопитство, оцелели по чудо у тях, да прочетат по някой представителен „ПРИМЕР” – и да намерят там онова, което им е било предварително втълпено.

    Ето как авторите на учебника по литература за 9ти клас на изд. „Диоген.bg” (sic) представят на децата дълбоката древност:

    Тези представи за света [митологични и фолклорни] постепенно се обединяват в стройна система, призвана да играе ролята на обществен регулатор.

    Ако попитате някой от авторите да ви опише някаква „стройна система”, да ви даде определение за „строен”, да ви покаже как митологични представи могат да образуват „система”, която да бъде „регулатор”, или пък да ви обясни кой точно я „призовава”, той не би бил способен – защото нищо в това изречение не е истина и не би могло да бъде. Тук липсва времева рамка и въобще липсва всякакво отношение към някаква историческа действителност (за коя епоха говорим? за кой континент, за кое племе?). Да не забравяме, че този буламач от теоретични клишета се поднася на 15-годишни деца, за да ги подготви да четат – да четат! – древни песни и повествования.

    Но да продължим:

    Човекът живее в две измерения. От една страна той се труди, за да си осигури насъщния хляб. Но разбира, че неговият труд е зависим от капризите на природата – снегът, дъждът, слънцето и вятърът, смяната на сезоните, бурите и гръмотевиците – всичко това помага за добрата реколта или я унищожава напълно.

    Или добра реколта или напълно унищожена? Драма.

    Нека читателят се замисли какво означава да наречеш слънцето, дъжда или смяната на сезоните „капризи на природата” и какво отношение към въпросната капризна природа възпитава това изказване. А после, нека се запита наистина ли древният човек е живял в подобни някакви две „измерения” или просто пак пълзят мъгли, мъгли, човек, когато няма ум.

    Става и още по-трагично:

    Светът наоколо е враждебен. В резултат възниква непрекъснат страх пред природните сили. Те трябва да се овладеят, да станат поне малко подвластни на човешката воля. В противен случай животът е невъзможен. [Животните, растенията и т.н. са изключение!] Ето защо човекът се принуждава освен света на своето материално битие да гради още един свят – света на своите символи, чрез които да общува с божествения промисъл.

    Колко сме “овладели”, ние тъй-напредналите хора на 21ви век, ужасните природни сили, не зная, но зная, че ми е трудно да овладея надигащия се у мене гняв към претенциозния глупак, умствено недоносче, написал това, и то в учебник по литература, и то като въведение към древните митове, и то с подобаващото обобщение в нарисувано за целта каренце: “Светоглед: наивен”! Буквално. Дали разчитаме, че ученикът всъщност, попрочитайки по някой откъс в същия този учебник, ще вземе да се запита:

    Ама враждебен свят ли описват митовете?

    Природата враг ли е за древния човек?

    И този човек изпълнен ли е със страх? А ако има страх, то какъв е, защото страхове има най-различни, някои низки, други благородни? За Сафо например страхът е да скиташ сам и непомнен в света на сенките. И нима този образ на враждебна капризна природа не е по-скоро въплъщение на нашето невежество и страх от свят, който ни е вече непонятен?

    Разчитаме ли, че ученикът ще се запита: а как „светът на символите” „овладява” природните сили, понеже има там едно „ето защо”, в което се съдържа цяла идеология? И наистина ли човек твори митове по принуда („ето защо човекът се принуждава…”)? И що за разбиране за човешката природа предполага това почти незабележимо подмятане?

    Tози наш ученик дали ще подходи към митовете като към нещо, от което може да извлече наслада и поука, ако те вече са му представени като някаква тъмна праистория, от времето, когато още не сме били овладели природата и сме били толкова наивни, прости и неосъзнати?

    И най-сетне, съвременните хора наистина ли са толкова „напреднали”, че да виждат нещата без „онзи интуитивен прозрачен пласт над реалността, който наричаме мит” по думите на Абат Брьой, истински познавач на праисторията, за разлика от нашия автор, който явно не знае значението на основни думи като „живот”? Любовта като съвкупност от химически реакции нима не е мит, много по-прост и назадничав от този за Ерос?

    Ако имаше ад за интелектуални нищожества, авторът на тази дописка би гнил там, като лъжците и фалшификаторите на Данте – „чумата на обществото” – раздиран от жажда и такава яростна треска, че вътрешностите му щяха да горят и кожата му да дими в грозната черна яма на собствената му безпросветност.

    Тъй че преди да се възмутим, че 47% от деветокласниците ни са функционално неграмотни, да се наскърбим, че идиоти пишат техните учебници.

     

    BERLIN_DB_10310776193Светоглед: срещу безпросветната тъма – Любов.
    (Афродита, римско копие на статуя на Праксител)

     

    IV.

    А някъде, в едно друго време…

    Феб Аполон се подиграл на Купидон (наричан още Амур в древен Рим, Ерос в древна Гърция) и Купидон решил да му отмъсти. Грабнал богът на любовта две стрели с вълшебна сила. Едната, златна стрела, имала способността да събуди обич, а другата, с оловен връх, убивала всяка любов у този, когото прободе. Купидон се прицелил и пронизал Феб със златната стрела. С другата ранил нимфата Дафна. Аполон се влюбил лудо в нея, а тя бягала дори от споменаването на името му. Аполон успял да хване Дафна, но в ръцете му тя се превърнала в лавър.

    В съдбоносния ден, говори Феб:

    Дафне, спри! Спри, нимфо проклета!
    Красавице… ох, внимавай,
    ще си спънеш крачето. Туниката
    в храста ще съдереш, а и
    това тънко кръстче под нея…
    Спри се, агънце, агне от вълк –
    камъка, внимавай! – сърна от лъв,
    гълъб от орел бяга, враг от врага,
    а аз от обич те преследвам, нимфо.
    Погледни ме – ни съм рошав овчарин,
    ни смръдлив свинарин, ни пъдар,
    бог съм, Аполон съм, Дафне.

    Ех и ти, Купидоне, твоята
    златна стрела в злато потъна.
    Цар на билките, а цяр нямам!
    Колко си дивна, Дафне,
    твойто тяло в бяг
    няма равно и сред боговете,
    бърз блед глезен,
    гръб от вятъра оголен –
    да докосна. Стой, Дафне,
    обърни се – син на бога на боговете,
    Юпитер! Юпитер ми е баща.
    Музика обичаш ли? По мен
    се струните нагласят във хармония,
    божество съм, бог на стройността.

    Ела, опака дево, или в Стикс потъни,
    къде през полето пришпори,
    зайченце бяло? Давай крилете,
    Амуре, ау-у, полудях.
    Ха! Хър-р-ррр, на лов ще си играем.
    Ще впия опустошителна длан в
    тези нежни коси,
    белия врат ще захапя,
    като лава горещи и бързи
    целувки да пометат тука
    всякаква свян.

    Листи… Листи? Купидоне,
    шега ли си правиш със мене?
    Не ти ли стига, че като пес тичам?
    Какво е това превръщение?
    Кожата ѝ – на кора,
    нозете – коренища?
    Амуре! Върни се, Дафне,
    на ласката с ласка отвръщай,
    на устните с устни, мила – не със клони.
    Тя е още, сърцето ѝ като след бяг бие в ствола.

    Ти си Дафна, ласкава моя, проклета нимфо,
    и лавър те наричам. Отсега насетне моя си,
    ако не като съпруга, то като дърво
    с любов ще те почитам.

    Овидиевите „Метаморфози” (откъдето е този свободен превод ) съдържат в основата си един много простичък принцип – нещата в природата се менят непрестанно, преминават от едно в друго. Човекът не е краен продукт – той е храна за червеите. И нищо не се ражда от нищо. Освен може би котките на Дионис в онзи известен епизод с неговото отвличане от пирати, които не разпознават божеството у него. Корабът им, застинал насред пенящото се море, се превръща в дива природа:

    И лозини пълзят по планшира,
    дърво в лоза се превръща,
    И едри ластари наместо въжета,
    листа заключват веслата,
    Тежък ствол наместо дръжки,
    И от нищото, дъх,
    топъл дъх ми погали петите,
    Зверове като трепет на сенки в стъкло,
    невидим замах на опашка.
    Мъркане на рис, зверове с мирис на пирен,
    наместо корабен лъх на смола,
    Животинско душене и меки лапи по палуба,
    очи проблясват в черния въздух.

    (Езра Паунд, Песен II, по Овидий)

    Светоглед: наивен?

    Нека да вземем само един елемент от мита за Ерос – той ползва стрели, способни да събудят любов или ненавист. И да се върнем към онзи стих на Катул: „Не знам. Знам само, че ми се случва – и боли.”

    Любовта нахлува. Всеки, който е изпитал любов, знае – тя идва отвън, като стрела с магическа сила. Като гръм („Истината се ражда / както пада гръм.).

    Или: „от нищото, дъх.”

    В мита за Ерос е записано наблюдение за природата на чувството. Ерос носи знанието, че в зараждането си чувството е неподвластно на волята. То връхлита като сила и влюбеният внезапно се намира с „подкосени колене” – той пада. Чрез Ерос човекът познава себе си.

    Чрез мита за любовта като химия, човекът се учи да се подчинява на „експерта”, жрец на науката, схващана като религия, която може да даде абсолютно обяснение на света – схващане, под което не би се подписал нито един истински учен.

    andrea-mantegna_04Минерва прогонва пороците (детайл), Андреа Мантеня, 1502г.

     

    V.

    Сигурно сте чували музикант да казва, че „хваща” мелодия, сякаш музиката витае из въздуха и музикантът я улавя и я подема.

    Лирата (понеже сме на тази вълна), както химикалката, е инструмент за създаването на ред в хаоса – не хаоса навън, а този вътре, който тече непрестанно в главата. Тя позволява да съберем, да свържем елементите на вътрешния си живот и да ги концентрираме в една посока или в някаква форма. Всички тези менящи се чувства, откъслечни мисли, образи, спомени, звуци изплуват и пак потъват в ума, подобно сън наяве. Връзките между тях не са логични. Образите скачат от един на друг. Когато човек „хване” някоя мисъл и я следва за известно време, навързвайки елементите ѝ, ако не се съсредоточи, той лесно може да ѝ изгуби края. Но ако започне да пише (или да свири), той по-лесно може да я задържи. Не че чистото съсредоточаване не работи, но както казах, лирата и химикалката са инструменти: умът поема формата на листа и там мисълта тече видимо, става достъпна за паметта, задържа вниманието върху себе си. С помощта на химикалката мисълта вече може да бъде впрегната в една посока – да се подреди, като метални стружки по магнит – това е способността да мислиш.

    Че не всекиму се отдава е забелязал още Хераклит, „Хората говорят за нещата без да ги разбират и без да разбират собствения си ум, сякаш спят наяве.”

    Именно инструментите може да овладее човек, а не природните сили, каквато сила е мисълта, и любовта. На тях – в най-хубавия смисъл – човек може да даде осезаема форма, която да предаде на другите.

    Хрумвало ли ви е, че откритието на логиката идва с писмеността? – и какво откритие е било!

    За разлика от онзи невежа, писал увода към митовете в учебника по литература, аз съм убедена, че от памтивека хората са се опитвали да подреждат мислите си, да им дават форма и да стигат до онази щастлива стихналост, която дава мисълта, намерила своя излаз. Нима митовете, които междудругото не съществуват просто като митове, става дума за песни и повествования – не са именно това?

    А логиката, която в същността си е подобна на мелодията в музиката – да не би да си представяте, че някакви философи мъдрили, мъдрили нещо и хоп! – измислили правила? Някой е наблюдавал как работи умът му и е направил разлика между свободното скачане от мисъл-образ в мисъл-образ и онази магия, когато човек говори или пише свързано. Кое е онова, което минава като връвчица през елементите на мисълта? Кое им дава ред? Някой се е опитал да улови и опише принципите на тази страна на човешката природа, станала по-лесна за наблюдение с табличките и писеца. Логиката е природа. Тя е природата на човешкия ум и свойствения му език.

    Хаосът също е природа на човешкия ум.

    Когато древните описват раждането на света от хаоса, те описват раждането на мисълта, на нишката, подреждаща бъркотията от образи в ума-свят. И този поглед навътре не само че не е наивен, той е изключително постижение. Това е поглед навътре, който внезапно е прозрял навън.

    Тъй че онзи „наивен” дивак, който се е взрял в собствения си ум и е видял там раждането на света, който е изпитал и възпял любовта като мълниеносна сила, способна да извиква форми, е… как да кажа – многократно по-достоен за възхищение от „средния наш съвременник”, който уж вече без страх от природата, смята, че светът е вън от него и някъде там вън, този свят е напълно обясним, и ние рано или късно ще го обясним, дори и без да го чувстваме.

    Ако вместо онези десетина страници врели-некипели, нашите деветокласници четяха това като увод:

    Тяхното познание за боговете е интуитивно, мрачно, нервно. Зевс те знаят само като мигновен проблясък на светкавица и от гръм настръхналия им тил, омразни ветрове, сняг и дъжд. Артемида те познават като Майка на Мечките. Хера не познават. Техният Бог на танците не е Аполон, а Пан, когото наричат още Изгърбвача. Асклепий е Змия. Деметра – ябълка, круша и слива. Персефона – червен мак и мушетрънче…

    (Ги Давенпорт, “Смъртта на Пикасо”)

    Ако вместо да им се дава несъществуваща (освен в учебника) осъвременена версия на песен за Крали Марко и трите синджира роби, нашите деветокласници четяха „Крали Марко изгубва силата си” като алегория за възгордяването на човека, човека – древен, модерен, всякакъв? Който, заскитал в самотата на гордостта си, с коня “кършигоро”, по “земя по краина”, по края на света демек (колко разбираема и страшна е тази самота):

    я земя е тъжна пустейлия,
    та си немат с кого да се стретит,
    да се стретит, дума да си думат,

    Освен със звездите в тази космическа пустота:

    – Ой та тебе, звездо Вечернице,
    уще мене юнак не познаваш.
    Слушай мене, звездо Вечернице!
    Да ми слезит Господ от небеси,
    и со него на мейдан излегвам.
    Край да имат майка църна земя,
    с една ръка нея ке подкренам!

    (Мерна ли ви се Архимед някъде в паметта?)

    И за да ни покаже какво е възмездието за такъв хюбрис:

    Ко` се напна Марко още еднож,
    ми подкрена торба до две педи
    на висина горе от земята.
    Изплющеха коски юнакови,
    му се скина нещо во сърцето…

    (Виж цялата песен)

    Ако вместо да им се дават на нашите деветокласници опорни точки за наизустяване („светоглед: наивен”), някой ги питаше каква е тази сила, чиято загуба къса „нещо в сърцето” и чийто враг е суетата?

    Каква е тази сила?

    Нейният храм „Свето сърце” или „Свети мускул” да се нарича?

     

    scan0002

     

    Търси във слънцето
    Търси във мрачините
    И във сърцето си невероятно ехо

    (Пиер Рьоверди „Изгубен път – писта за отлитане”, пр. Стефан Гечев)

     

    Прочети Първо послание на Свети апостол Павла до коринтяни

    Прочети Стихове и разкази от Светозар Георгиев ghostdog.

    Обратно към съдържанието на броя.