• Наблюдения върху греха, страданието, надеждата и верния път

    Франц Кафка

     

    Свали txt.

    Превод от немски Коста Бенчев.

    tumblr_na3xodzDTq1qza249o1_500

     

    1. Верният път минава по едно въже, което не е опнато нависоко, ами е простряно точно над пода. То изглежда така, сякаш е направено по-скоро за спъване, нежели за ходене по него…

    2. Всички човешки грешки са нетърпение, едно преждевременно нарушаване на методичното, едно привидно укрепване на привидната същност.

    3. Има два основни човешки гряха, от които се извеждат всички други: нетърпение и небрежност. Заради нетърпението хората бяха изгонени от Рая, заради небрежността, те не се завръщат там. Но може би и има само един главен грях: нетърпението. Заради нетърпението те бяха изгонени, заради нетърпението не се завръщат.

    4. Мнозина измежду сенките на починалите се занимават само с това, да изблизват наводненията, причинени от реката на мъртвите, докато тя изхожда от нас и все още има соления вкус на моретата ни. Така, от погнуса, потокът се надига, поема обратно на течението и отнася мъртвите отново в живота. Те обаче са щастливи, пеят благодарствени песни и галят възмутената река.

    5. От една известна точка нататък вече няма връщане. Тази точка следва да се достигне.

    6. Решаващият миг на човешкото развитие е вечно траещ. Затова революционните духовни движения, които обявяват за нищожно всичко по-раншно, са в правото си, тъй като все още нищо не се е случило.

    7. Едно от най-действащите средства за съблазън на злото е предизвикването към борба.

    8. То е като борба с жените, която завършва в леглото.

    9. А. е доста надут – смята, че е напреднал твърде много в доброто, понеже, като един всеподмамващ обект, се чувства изложен на все повече съвсем непознати му досега изкушения – от всички посоки.

    10. Правилното обяснение обаче е, че в него се е настанил един голям дявол – и безбройното множество на по-малките пристига, за да служи на по-големия.

    11./ 12. Разликата в изгледите, които можеш да имаш към една ябълка: изгледът на малкото момче, което трябва да изпъне врат, за да види – едвам – ябълката върху плота на масата. И изгледът на домакина, който взима ябълката и свободно я подава на своя сътрапезник.

    13. Един първи знак за начеващо познание е желанието да умреш. Този живот изглежда непоносим, а друг един – непостижим. Вече не се срамуваш да искаш да умреш. Молиш се да те преместят от старата килия, която мразиш, в нова –която тепърва ще се научиш да мразиш. При това, наличен е и един остатък от вяра, че по време на пренасянето случайно ще ви пресрещне Господарят, ще види заключеника, и ще каже: „Този няма да го затваряте повече. Той идва с мен.”

    14. Ако ти вървеше по една плоскост, с доброто желание да продължиш, и правеше отстъпления назад, то тогава това би било едно отчаяно начинание; тъй като обаче ти се катериш по един стръмен склон, тъй стръмен, както си ти самият, погледнат отдолу, то отстъпленията могат да са предизвикани само от особеностите на терена, и не трябва да се отчайваш.

    15. Като път в есента. Едва пометен чист, той отново се покрива със сухи листа.

    16. Един кафез тръгнал да дири птица.

    17. На туй място още не съм бил. Другояче струѝ дъхът, по-бляскава от слънцето, край него, скалата те заслепява.

    18. Ако би било възможно Вавилонската кула да се построи без да се изкачва, то това щеше да е позволено.

    19. Не се оставяй да повярваш, че можеш да имаш тайни от злото.

    20. Леопарди се втурват в храма и лочат до дъно жертвените делви; това постоянно се повтаря. Най-накрая, то може да се изчисли и предвиди отнапред и – става част от церемонията.

    21. Тъй крепко, както ръката държи камък; тя го стиска здраво, обаче, само за да може да го хвърли по-надалеч. И пътят води в тая далнина.

    22. Ти си задачата. Съвсем не – ученикът.

    23. От истинския противник в теб се влива безгранична смелост.

    24. Да схванеш щастието, че мястото, върху което стоиш, не може да е по-голямо от заетото от двата ти крака.

    25. Как инак може да се възрадваш на света, освен ако не се затърчиш стремглаво в него?

    26. Убежищата са безчетни, спасението е едно. Ала възможностите за спасение, са пак колкото скривалищата. Цел има, не и път. Което път зовем, е двоумение.

    27. Положителното ни е вече дадено; с отрицателното ни е възложено тепърва да се справим.

    28. Веднъж приел ли си злото в себе си, то вече не изисква да му вярваш.

    29. Задните мисли, с които приемаш злото в себе си, не са твоите собствени, а са на злото; животното изскубва бича от господаря и се бичува само себе си, та да стане господар. И не знае, че това е просто фантазия, причинена от нов възел в ремъка на господаря.

    30. Доброто е, в известен смисъл, безутешно.

    31. Не се стремя към себеовладяване. „Себеовладяване” значи да искам да влияя върху едно случайно място сред безкрайните излъчвания на моето духовно съществуване. Трябва ли да чертая такива кръгове около себе си, тогава е по-добре да го сторя бездейно, в оголеното удивление от чудовищния комплекс, като запазя за себе си само подкрепата, която дава като аргумент „от обратното” това мое съзерцание.

    32. Враните твърдят, че една само врана би могла да унищожи небето. Това е несъмнено, но не доказва нищо в ущърб на небето, тъй като небето означава точно това – невъзможност за врани.

    33. Мъчениците не подценяват плътта, те я остават да се възвеличи на кръста. В това са единни със своите противници.

    34. Отпадането му е като на гладиатора след битка, работата му бе варосване на един ъгъл в чиновническа стая.

    35. Няма „има”, само „е” – едно изискващо до последен дъх, до задушаване, битие.

    36. Преди разбирах защо не получавам отговор на въпроса си, днес не разбирам как съм могъл да вярвам, че изобщо мога да попитам. Но аз съвсем не вярвах, а просто питах.

    37. Отговорът му срещу твърдението, че той може би притежава, но не е, бе само трепет и сърцебиене.

    38. Някой си се чудел на това, колко леко се върви по пътя на вечността, а той всъщност тичал в обратната посока.

    39.а. Пред злото не може да се отчиташ чрез плащания на вноски, а това се пробва постоянно. Нищо не пречи да си представим, че Александър Велики – въпреки военните си успехи още на младини, въпреки отличната войска, която събрал, въпреки насочените към промяна на света сили, които е усещал в себе си, е останал да стои пред Хелеспонта и не го е преминал никога. И то не от страх, не от нерешителност, не от слабоволие, а от униние пред суетата на нещата.

    39.б. Пътят е безкраен – нищо не може да му се отнеме, нищо да се прибави, и все пак – всеки все го мери със собствения си лакът, като една детинска мярка: „Със сигурност трябва да изминеш още този лакът от пътя, това няма да остане незапомнено!”

    40. Само понятието ни за време ни кара така да наричаме идния Страшен съд, в действителност той е само една военновременна, бърза процедура.

    41. Утешителното е, че злонамереността на света изглежда е пресметната.

    42. Препълнената от погнуса и омраза глава да се склони към гърдите.

    43. Още играят ловните кучета в двора… Но дивечът не им се изплъзва, понеже той вече тича през горите.

    44. Смешно е, че пое ярема заради този свят.

    45. Колкото повече коне запрягаш, толкова по-бързо се стига. Но не до откъртване на блока от фундамента, което е невъзможно, а до разкъсване на ремъка и до празното, весело пътуване.

    46. На немски думата „sein” означава и двете – и присъствие; и принадлежност (“съм” / “нему”).

    47. Бяхте поставени пред избор – да станете царе, или вестоносци на царете. По детски, всички искаха да станат вестоносци. И затова има чисто и просто куриери –те припкат през света, и тъй като няма царе, си крещят сами, едни към други, обърналите се в безсмислици послания. Те с удоволствие биха турили край на жалкия си живот, но не смеят заради положената при постъпването на длъжност клетва.

    48. Да вярваш в напредъка, означава да не вярваш, че вече се е случил напредък. Това не би било никаква вяра.

    49. А. е виртуоз, и небето е негов свидетел.

    50. Човекът не може да живее без трайно доверие към нещо неразрушимо в самия себе си, при което за него трайно може да останат скрити както неразрушимото, така и доверието. Една от възможностите за израз на това оставане-в-скритост, е вярата в личен бог.

    51. Посредничеството на змията бе наложително – злото може да подведе човека, но не може да стане човек.

    52. В борбата ти със света светът беше секундант.

    53. Не трябва да заблуждаваш никого, не и света – относно победата му.

    54. Няма нищо освен духовен свят. Наричаме сетивно злото в духовния свят, и зло – само необходимостта от един миг във вечното ни развитие. Светът може да се разгърне в най-силна светлина. Пред слабите очи той се втвърдява, пред по-слабите – свива юмруци, пред още по-слабите става срамотен и разбива на пух и прах онзи, който се осмели да го съзерцава.

    55. Всичко е измама: да търсиш минимума заблуди, обичайното, и да търсиш максимума. Веднъж човек мами доброто, чието придобиване иска да постигне прекалено лесно; както и доброто, на което дава твърде неизгодни условия, при които да протече борбата. Дважди човек мами злото, при което дори и един път не се опитва да се устреми към него в земното си измерение. Трижди човек мами доброто, като се отдръпва по възможност в най-голяма отдалеченост от него – едно зло, за което се надяваме то да бъде омаломощено посредством осъществяването на най-висшия му потенциал. Оттук, най за предпочитане би бил вторият случай, защото доброто винаги бива мамено, а в този втори случай – поне привидно, това няма да важи за злото.

    56. Има въпроси, с които никога не бихме се сблъскали, освен ако в самото ни естество вече не сме се освободили от нуждата да ги зададем.

    57. За всичко извън сетивния свят, езикът може да се употребява само с намеци, но никога – с приближения и сравнения, тъй като, съответствайки на сетивния свят, той засяга само притежаването и неговите взаимовръзки.

    58. Лъжеш възможно най-малко само когато възможно най-малко лъжеш, не когато имаш възможно най-малко възможност за това.

    59. Една неизтрита, и то – дълбоко, от стъпки стълба е – погледната сама по себе си, просто една убого скована дървения.

    60. Който доброволно се отказва от света, трябва да обича всички хора, понеже той доброволно се отказва и от техния свят. Той започва с това, че предусеща истинната човешка същина, която не може да не бъде обичана – при положение все пак, че той е единороден на тази същина.

    61. Който тук, в този свят, обича ближния си, върши не по-малка, но не и по-голяма неправда от тази да обича тук, в този свят, сам себе си. Само дето остава да се запитаме дали първото е изобщо възможно.

    62. Фактът, че не съществува нищо друго, освен духовен свят, ни отнема надеждата и ни дава увереността.

    63. Изкуството ни е: заслепеност-от-истината. Истинна е светлината върху замижалото, отдръпващо се лице. Нищо друго.

    64./65. В основните си черти изгонването от Рая е вечно. Макар че то е окончателно, а животът в света – неизбежен, вечността на процеса –или, изразено във времето, вечното повторение на процеса – все пак прави възможно ние не само да останем вечно в Рая, а и да сме там фактически трайно, без значение дали го знаем, или не.

    66. Той е един свободен и подсигурен гражданин на Земята, тъй като го държат вързан на верига, достатъчно дълга, та да му даде всички земни простори, и все пак – дълга само толкова, че нищо да не може да го изведе извън границите на Земята. Но в същото време той е и един свободен и подсигурен гражданин на Небето, тъй като го държат и на една изчислена по подобен начин небесна верига. Ще ли само на Земята, го придърпва небесната верига. Иска ли на Небето – оная, от Земята…И въпреки това, той има всички възможности, и го чувства. И дори се дърпа, не искайки да разбере, че цялата работа се дължи на грешка още при първото връзване.

    67. Той лети подир фактите както начинаещия в скиорството се упражнява най-вече там, където това е забранено.

    68. Какво по-радващо от вярата в един домашен бог!

    69. На теория съществува съвършена възможност за щастие: да вярваш в неразрушимото в себе си, и да не се стрeмиш към него.

    70./71. Неразрушимото е едно; всякой отделен човек е „то”. И едновременно, общо е за всички. Оттук – безпримерно неделимата връзка на хората.

    72. В един и същи човек има познания, които при пълната си различност имат еднакъв обект, така че – от обратното – трябва да се направи заключение за различни субекти в единия и същ човек.

    73. Той плюска падналите долу огризки от собствената си трапеза. Така, макар че за миг става по-сит от всички, се отучва от това, да яде горе, на масата. С това обаче престава и производството на отпадъци.

    74. Ако това, което е трябвало да бъде разрушено в Рая, е било разрешимо, тогава цялата история не е била от решаващо значение. Ако обаче е било разрушимо, то тогава – живеем в грешна вяра.

    75. Изпитай сам себе си с човечеството. Съмняващия се то кара да се съмнява, вярващия – да вярва.

    76. Това чувство: „Тук не пускам котва…!” – и да чувстваш вълнуващото се, завличащо течение около себе си. Един кръгооборот. Дебнещ, боязлив, надяващ се, отговорът обикаля около въпроса, отчаяно търси в недостъпното му лице, следва го по най-безсмислените пътища, т.е. по ония – от отговора възможно най-далеко странящи пътища.

    77. Общуването с хората изкушава към самонаблюдение.

    78. Духът става свободен едва тогава, когато престава да е опора.

    79. Сетивната любов подвежда относно небесната любов. Сама не би могла да го направи, но може го понеже несъзнато съдържа в себе си елемента на небесната.

    80. Истината е неделима, значи, не може да познае сама себе си. Този, който иска да я познае, трябва да е лъжа.

    81. Никой не може да се стреми към нещо, което в крайна сметка му вреди. Ако при отделен човек това е все пак видно, а то – вероятно – е видно винаги, обяснението е, че някой вътре в човека изисква нещо, което му е от полза, но тежко вреди на един „втори” някой, който донякъде бива привлечен за отсъждане върху казуса. Ако човек се постави още от самото начало, а не само при отсъждането, на страната на втория „някой”, то първият „някой” би бил заличен, а заедно с него – и изискването му.

    82. Защо се оплакваме заради грехопадението? Не заради него бяхме изгонени от Рая, а заради дървото на живота – та никой да не яде от него.

    83. Ние сме грешни, не само защото сме яли от дървото на познанието, но и защото още не сме яли от дървото на живота. Греховно е състоянието, в което се намираме – независимо от вината.

    84. Бяхме сътворени, за да живеем в Рая, предназначението на Рая бе да ни служи. Нашето предназначение бе променено. С това не се казва, че такава промяна би се случила и с предназначението на Рая.

    85. Злото е лъчение на човешкото съзнание в определени, преходни състояния. Привидност е не просто сетивното, а неговото (на съзнанието) зло, което във всеки случай формира, за нас наглед, сетивния свят.

    86. След грехопадението ние сме по същество еднакви в способността си да разпознаваме доброто и злото, и въпреки това търсим точно тук нашите особени предимства. Истинските различия обаче започват едва отвъд това познание. Взаимно противоположната привидност се предизвиква от следното: никой не може да се задоволи само с познанието, а трябва да се стреми натам, да действа съобразно с него. За това обаче, сила не му е дадена оттук, той трябва да се саморазруши, при все опасността да не запази дори нужната за саморазрушение сила; но и не му остава нищо повече, освен самият този, последен, опит. Това, всъщност, е смъртната заплаха при забраната да се яде от дървото на познанието, вероятно то е и изначалният смисъл на смъртта „по естествени причини“. И ето, че той се страхува от този опит, по-скоро би върнал наобратно познанието на доброто и злото (обозначението „смъртен грях“ се позовава на този страх); но случилото се не може да бъде върнато назад, като нестанало, ами – само потъмнено. Заради тази цел възникват мотивациите. Светът е пълен с тях: да, целият видим свят вероятно не е нищо друго освен една мотивация на човека, искащ за миг покой. Един опит да се подправи факта на познанието, да бъде превърнато в цел самото познание.

    87. Вярата е като гилотината – толкова тежка, толкова лека.

    88. Смъртта стои пред нас тъй, както в училищната стая пред нас постоянно виси картината на битката на Александър Велики при Иса. Става дума за това, още в тукашния живот да се потъмни или дори да се поизтрие тази картина.

    89. Човек има свободна воля, и то по един тройствен начин: първо, бе свободен, когато искаше този живот – във всеки случай, той не може да направи това сега обратимо, тъй като не е вече онзи, който тогава го е пожелал – защото то би могло да е тъй само доколкото той налага тогавашната си воля, докато живее сега. На второ място, той е свободен доколкото може да избира пътя и походката на този живот. На трето място, той е свободен доколкото – като оногова, който ще бъде отново, има волята да върви през живота при всякакво условие и по този начин да си позволи да дойде при себе си, и то по един макар изберим, но при всички случаи тъй лабиринтен път, че да не оставя недокоснато нито едно даже петънце в и на този живот. Това е тройственото на свободната воля, но понеже тя е едновременна, то тройственото също така е и едно; и то – в основанието си, така „много“ е едничко, че няма никакво място за воля – нито за свободна, нито за несвободна такава.

    90. Две възможности: или да направиш себе си безкрайно малък, или да си такъв. Второто е осъществяване, т.е. бездействие; първото – начало, т.е. дело.

    91. С цел избягването на езикова грешка: това, което трябва да бъде дейно разрушено, трябва и да е било държано преди това напълно здраво. Което обаче: да бъде само разчупено на късове – трябва да е било на късове, ала не може бъде разрушено.

    92. Първото поклонение към кумири със сигурност е било страх от нещата, но във взаимна зависимост – също страх пред необходимостта, и отново във взаимна зависимост – също страх от отговорността за нещата. Тъй исполинска е изглеждала тази отговорност, че човек нито веднъж не се е осмелил да я възложи на нещо извън-човешко, понеже дори чрез средството на едно такова същество, човешката отговорност все още не би била достатъчно облекчена, отношението само със едно същество пак би било прекалено опетнено от отговорност – и затова на всяко нещо е била дадена отговорност за самото него…нещо повече – от човека на тези неща е била съразмерно дадена една отговорност за човека.

    93. За последно: психология!

    94. Две задачи в началото на живота: да стесняваш все повече своя кръг, и все повече да вършиш проверки, дали ти самият не си се скрил някъде извън твоя кръг.

    95. Понякога злото, сякаш сечиво, лежи в ръката – и разпознато или не, когато имаш воля, то може да бъде положено настрани.

    96. Радостите на този живот не са неговите, а нашият страх пред изкачването в един по-висш живот. Мъките на този живот не са неговите, а нашето самоизмъчване пред този страх.

    97. Само тук страданието е страдание. Не тъй, като че ли ония, които страдат тук, би трябвало да бъдат възвисени нейде другаде заради тия си страдания, а така, че туй, което означава да страдаш в този свят, в един друг свят – неизменено и освободено от своята противоположност – е блаженство.

    98. Предствата за безкрайната шир и пълнота на Космоса е резултат от докараното до крайност смешение на мъчително творение и свободно себеразмишление.

    99. Колко по-потискащо от най-неумолимата убеденост в нашето съвременно греховно състояние е даже най-слабата убеденост в някогашното, вечно оправдание на нашата временност. Само силата да се понесе това второ убеждение, което в своята чистота най-съвършено обхваща първото, е мяра за вярата. Някои допускат, че покрай великата пра-измама, във всеки случай, специално за тях, се изнася още една особена измама, т.е. че когато на сцената се представя една любовна игра, актрисата освен престорената усмивка към своя възлюбен, изпраща още една особено подмолна, прикрита усмивка към съвсем ясно определения зрител на последния ред. Това обаче означава да се отиде прекалено далеч.

    100. Може да има знание за Дяволското, но не и вяра в него, тъй като няма повече Дяволско от онова, което е тук.

    101. Грехът пристига все по-често и веднага се схваща от сетивата. Той отива към корените им и не се налага да бъде отстраняван оттам.

    102. Ние трябва да изстрадаме и всички страдания около нас. Всички ние имаме не една плът, а един растеж – и той ни води през всички болки, в една или друга форма. Тъй както детето се развива през всички стадии до старик и към смъртта, и всеки стадий в основата си изглежда – в копнежа или в ужаса, който буди – недостижим спрямо предишния, точно тъй и ние – не по-малко свързани с човечеството, отколкото с нас самите – се развиваме през всички страдания на тоя свят. В тази връзка, тук няма място за справедливост, но също няма място за ужас пред страданията, нито за тълкуването на страданието като заслуга.

    103. Можеш да се възпреш пред страданията на света: дарено ти е позволението за това и то отговаря на твоята природа, но вероятно точно да се възпреш е единственото страдание, което би могъл да избегнеш.

    105. Средството за съблазън на този свят, както и – залог за това, че този свят е само един преход, са едно и също нещо. И с право, понеже само така този свят може да ни изкуши, и това отговаря на истината. Най-лошото обаче е, че ние, след успешното изкушение забравяме залога и така всъщност доброто ни е подмамило към злото, погледът на жената – в леглото й.

    106. Предаността дава всекиму, също и на самотно отчайващия се, най-силното отношение към ближния, и то веднага, но само при пълноценна и трайна преданост. Тя може това, защото е истинният молитвен език, едновременно преклонение и най-крепка обвързаност. Отношението към ближния е отношението на молитвата, отношението към себе си е отношението на стремлението; от молитвата произтича сила за стремлението. Та можеш ли ти да опознаеш нещо, което да не е измама? Унищожена ли е веднъж измамата, не бива да поглеждаш повече натам – или ще се превърнеш на стълб от сол.

    107. Всички се държат много приятелски към А.; по същия начин човек грижливо се мъчи да предпази един отличен билярд от добри играчи дотогава, докато не пристигне великият играч, който обследва точно масата и прощава предивременна грешка, но после, щом сам почне да играе, се разярява по най-безогледния начин.

    108. „Но тогава той се залови отново за своята работа, сякаш че нищо не се е случило“. Това е една забележка, която е обичайна за нас; от неясната пълнота на стари разкази, макар че тя вероятно не присъства в нито един от тях.

    109. „Че ни липсва вяра, не може да се каже. Дори простият факт на нашия живот не може да бъде изчерпан откъм верска значимост.“ „Тук да има някаква верска значимост? Та нали не можеш да не живееш.“ „Точно в това „та нали не може“ се скрие налудничавата сила на вярата. В това отрицание тя се сдобива с образ.“ „Не е необходимо ти да излезеш от къщата. Остани над масата си и слухти. Не слухти , а чакай само. Не чакай , а бъди напълно тих и сам. Светът ще ти се предложи сам за разобличаване, той не може иначе – въодушевен, ще полъхне пред теб“.

     

    Към “Апокалипсис” на Карл Краус. 

    Към “Ново писмо от Понта” на Кирил Василев. 

    Обратно към съдържанието на броя.