• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Неотдавна многострадалният и многонаграден Калин Терзийски озадачи широката публика с едно свое стихотворение, публикувано не къде да е, а на сайта на в. “24 часа”. Смело решение! Но с някак предвидими последствия.

    paul-newman-on-the-set-of-c2abbutch-cassidy-and-the-sundance-kidc2bb-by-jimmy-mitchell-1969

    Заемайки тази уважавана от всички българи вестникарска трибуна, Терзийски явно е искал да се обърне към Народа, а не просто към колегите си литератори, за да сподели мъката си по кончината на човек, когото нито е познавал, по собствените му думи, нито е чел, пак по собствените му думи. Иначе казано, Терзийски е пожелал да сподели с Народа някаква мъка, която евентуално е щял да почувства при едни други обстоятелства или в един паралелен свят, ако паралелните светове съществуват – този вид поезия на хипотетичните чувства е, както нашите читатели знаят, едно от мощните течения в българската литература от последните няколко десетилетия. Нейните формални особености ние сме описвали неведнъж – от стихове от по една дума или възклицания като “О ужасе” и “О, Боже” до заклинателни напеви, където ритъм се постига чрез сложните прийоми на повторението:

    Ще кажа така: Доктор Желев
    Доктор Желев Доктор Желев

    (Всички заедно и шепнешком! Доктор Желев Доктор Желев…)

    А тематично, разбира се, този вид поезия, независимо от често възторжения си повод, набляга на малките неща, които правят живота сладък:

    Не смеех да я прочета, както не съм прочел
    Много други прочути книги
    Предпочитам да ги имам като
    Символи и кумири, не като четиво
    На облегалката на диванчето
    На което спя
    Да, аз съм стар човек, но спя на диванче
    Наслаждавам се на скромността…

    Кой след тази “Ода” ще може да забрави “диванчето” на Терзийски, този нов символ на съвременния поет идеалист, отказващ да чете книги, защото те са прекалено святи, опълчил се срещу пороците на нашето време в защита на “малките”, на “миличките”, на “деденцетата” на тази планета?! Нима има съмнение, че поетът спи на въпросната мека мебел, именно защото “съзнателно” е избрал “бедния живот”? А диванчето, бидейки диванче, а не диван, най-вероятно е и късичко, тоест, за да му се наслаждава, Терзийски като един истински идеалист е прегърнал жертвата, или по-скоро жертвичката да спи на диванче, защото тя е цената на възвишенкото.

    Съдейки по коментарите под публикацията, въпросният Народ , към който се е обърнал Терзийски, не е успял да оцени подобаващо алегорията на диванчето и елегичния тон на евентуалното чувство. Но времето лекува всичко. Освен глупостта.

    14Antonio-Rubino-bw2_900-1

    Предвид зачестилите в последните месеци абсурдни случки на нашата литературна сцена, на която се разиграва особено нелепо представление, излагацията на поета Терзийски е незабравима, но сравнително скромна.

    До скоро ние си мислехме, че в България съществуват два свята на литературата, които, макар и много сходни, се пресичат рядко – светът на турбо-фолк поезията, която СБП неуморно излъчва от почивните си станции из цялата страна, и светът на модерните уж джазови изпълнения, които звучат по-скоро като стари шлагери, изпети с учестено хълцане, но пък минават за авангард сред разни предимно софийски и пловдивски кръгове. Едните обичат римата, другите не знаят какво обичат. Едните имат пари, наследени от комунизма, другите искат да имат пари, ако може от Брюксел. И в двата свята първа грижа на поета е имиджът, втора – да вземе някоя награда, а трета – да изброи на колко езика е бил преведен, защото това гради добър имидж и хоп! – кръгът се затваря. Ясно е че при такива обстоятелства, интересът към самата литература се ситуира някъде отвъд кръга – в тъмните неразгадаеми пространства на космоса.

    Та тези до скоро отделни два свята най-накрая бяха събрани в едно! А представете си и нашата радост, когато видяхме, че дългоочакваната женитба бива отбелязана с луксозно издание, където се явяват със снимки всички гости на сватбата – става дума за “Антология на българската поезия – ХХI век”! Както при антологията на Стойкова-Клемър, тук е наблегнато на броенето: “В солидния том от 484 стр. са включени 258 поети с по няколко стихотворения”. 258 поети! О, вие ни се свят!

    antologia

    На Фейсбук страницата на “Световете” читателите могат да прегледат няколко страници от луксозното юбилейно издание и да се убедят сами, че числата упражняват мистериозна хипнотична сила, “обсебваща четящото съзнание”, както би казала Анжела Димчева, член на редакционната колегия (колко почти истинско и някак чиновнически елегантно звучи!). Така например Стефан Цанев се радва на над 120 постановки в 80 театъра в 24 страни! Вътьо Раковски пък бил автор на 40 книги с поезия и на 50 книги с преводи! А ако започнем да сравняваме кой на колко езика е бил превеждан, човек би си помислил, че българската поезия е най-популярното четиво в света… Всъщност оставяме това приятно занимание на читателите, на които са им подарили книгата (не вярваме някой да си я купи), като ги съветваме да не си хабят очите да четат, ами просто да сравняват биографичните бележки по големина.

    Каква е целта на тази антология, по-любознателните сред вас сигурно се питат. Ето отговорът на редакторската колегия на Антологията:

    Преди около век за десет години излизат две антологии на българската поезия – първата е съставена от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов – „Антология на българската поезия.От Вазов насам“. Издадена е през 1910 г. Втората е под редакцията на Хр. Цанков и е издадена през 1922 г. И в двете антологии са включени стихове, подбрани от самите автори.

    Сега след сто години в тази книга отново са представени поетите със стихотворения, предложени от самите тях или от техни наследници.

    Логиката тук е горе-долу следната: преди 715г. Марко Поло публикува своите “Пътешествия” и ето аз днес заминавам на екскурзия в Канада.

    Но да не се разсейваме. Истинската цел на тази книга е да бъде документ на помирението между бивши и настоящи, между съюза, сдружението и асоциацията, между стари и млади, между по-малко и повече бездарните, свидетелство за обединението на поетите от всички поколения под егидата на чиновническата благопомазаност и в името на меката мебел. В тази книга на едно диванче посядат Стефан Цанев и Иван Ланджев, и двамата загрижени за птичките, Николай Кънчев призрачно се рее над навелите глави една към друга Федя Филкова и Оля Стоянова, до чиите стъпала се шмугват гущерчета, Миглена Николчина си приказва сладко с Евтим Евтимов, Иван Гранитски със Силвия Чолева и пр. Трогателна гледка! Няма ли да се намери някой художник да увековечи този “Пир след погребението на музите”?

    02_Helfenbein_richard_sica_bookplate_collection

    Докато се провеждало това тържество на срама, в аулата на СУ Иво Тодоров, по последни сведения програмен директор на БНР, организирал премиера на “първата българска видео книга” с поезия и с английско заглавие (“How 2 Break A Heart In 7 Days”).

    Когато Тодоров обеща на бъдещите си зрители-читатели, че фасадните големи порти на университета ще бъдат отворени специално за премиерата, ние се изкушихме да хвърлим едно око. И какво видяхме в тържествената аула на Университета? Един истински завоевател на кучешки сърца. Не, това не е шега:

     

    Уви, още няма публикувани снимки от премиерата и не можахме да видим дали от приюта за кучета е била организирана група, за да могат и други представители на кучешкия род да полегнат на сърцата на поети (има поне 258 в нашата страна!) и да ги топлят с дъха си.

    Авторът на невероятното събитие, несъмнено високо постижение в културната програма на най-старото ни учебно заведение, се сетил, както сам споделя, че “поезията може не само да се чете и слуша, но и да се гледа. „Защо само песните да имат клипове? Стиховете също могат да бъдат „филмирани“, коментира авторът.” Наистина, как никой, освен всички потребители на Youtube с домашни любимици, не се е сетил досега да направи клипче с кучето си? Същият този автор заплашва, че книгата му ще има премиери в Брюксел и Лондон и бидейки човек на ръководен пост (директор в БНР, напомняме), току виж наистина посмял да яхне сам слона на Барабало.

    Не на последно място, на премиерата книгата била представена от Маргарита Петкова, която, като един от 258-те поети на Антологията, е избрала следните стихове да я представляват за бъдните поколения, пак в същата Антология:

    Шляпам с босите си крака
    по неизмитата теракота.
    Аз единствена мога така –
    подсвирквайки – към Голгота.
    Мога всичко – добро и зло.
    Дори да пържа картофи.

    Голгота трябва да е марка готварски печки. Не я бяхме чували досега.

    Междувременно ако читателите искат да си възвърнат вярата в способността на човечеството да създава красиви и стойностни неща, бихме искали да ги насочим към наскоро излязлата книга на Светлозар Георгиев ghostdog “Психоспирка” (а не стихосбирка). Книгата представлява сборник (или сбор по-скоро, с леко неясна подредба) от комични преработки на класически стихотворения (Шели, Йейтс, Цветаева), кратки прози и стихове “Просто така”, цикъл стихотворения “Алис”, разкази и диалози “Театъра”, и “Кратки”, които както голямата част от текстовете, трудно могат да бъдат определени като проза или поезия. Гамата на чувства тук варира от комичното до възвишеното (често в един и същ текст), а езикът е уникално съчетание на поетичност и улична вулгарност: градски, и то софийски, в най-хубавия смисъл на думата. Макар че от книгата има още какво да се иска (коректорката си е вършила работата с вързани очи?), и макар че авторът може би трябва да преодолее ограниченията на блога като форма или да ги доразвие в някаква посока, това е най-хубавата книга, излизала през последните месеци. Четейки я, наум ние ликувахме общо взето така:

    JWqpn

     

    Към “(На)право казано” на Олга Николова.

    Към “Ново писмо от Понта” на Кирил Василев.

    Към “Под светлините на червения фенер на ул. “Сердика” №19″ на Philip P. Stanil.

    Към “Жътви и сеитби” на Александър Гротендик.