• (На)право казано

    Олга Николова

    Свали txt.

     „Не си криви мислите.“ – Конфуций

     

    Понеже от време на време се изтървавам да говоря за “дълг” към българската литература и към българския език, които по някакво ужасно или прекрасно стечение на обстоятелствата са оставени в наши ръце – ако можем да ги поемем евентуално, – а също така, от време на време ми се отправя мъглив укор за не по-малко мъглива склонност към прекомерно национално обвързани възгледи, ще рече, национализъм, – ще ми простите желанието да изложа тук накратко защо този укор ми се струва не само сам по себе си „крив”, но и симптоматичен за нашата задъхваща се съвременност, неспособна сякаш дори да си представи, че е „действие” в някаква историческа драма.

    Традицията, от модернизма насам, по инерция и по консуматорски навик се възприема за нещо лошо или ненужно. Това е наготово заучена и изпразнена от съдържание идея.

    Традицията не е нещо дадено. Традицията е онова, което едно поколение, една епоха може да поеме – спрямо силите си. Традицията не е Яворов и Йовков, а онова, което те означават за нас; и ако те означават някакви мъртви томове, то ние сме магарета, които влачат безжизнени томове.

    Традицията няма географски ограничения, нито времеви. Ако един български писател може да поеме Шекспир в творчеството си, както Шекспир е поел Овидий, толкова по-добре за всички ни. И обратното.

    Но ако българските автори не могат да поемат предшестващата ги българска литература и да я предадат нататък като свое наследство, то никой друг не може да свърши това вместо тях. Да не говорим, че и никой не може да бъде истински писател, ако по един или друг начин не поеме традицията в себе си – макар и чрез чиста чувствителност или способността си да улавя нейните трептения “из въздуха”. Но за да трепти каквато и да била културност из въздуха и някакви гении да я улавят, трябва тя да се излъчва – ако не от мнозинството, то от едно гръмко малцинство.

    На някои от хората, с които общувам – може би те не са представителна извадка, а може и да са – идеята за “дълг” към нещо на вид абстрактно като “българска литература” им се струва не само чужда, но и някак опасна. Сякаш а-а! още една крачка и вече сме на територията на Хитлер! А наоколо – мъгла, мъгла гъста като захарен памук и в бялото сияе профилът на Волен Сидеров. Този страх се поражда най-вече от неясни разбирания и от онзи провинциалистки рефлекс, който бързо-бързо свежда неща явно неразбираеми до наготово зададена схема.

    Подобни страхове нямат място в литературата и въобще в никаква мисловна дейност.

    Провинциализмът и национализмът са двете страни на една и съща монета, и те взаимно се легитимират, поднасяйки даровете си фалшификати – ерзац възторг и лъжлива покруса – в храма на невежеството, или във всяка изкуфяла или куха по природа глава.

    Но с фалшива покруса и с фалшив възторг не се пише нито трагедия, нито комедия. Не се пише нищо (никаква история), само се руши.

     

    Национализъм не е равнозначно на родолюбие. Родолюбието е чувство; национализмът е мисловна схема.

    Родолюбието като чувство намира много и най-различни форми, и аз не вярвам да има човек на земята, който да не го е изпитвал в някое от неговите проявления – от привързаност към семейството, родното място, гледки и вкусове, до по-сложни форми като удоволствие от играта с езика. Родолюбието като всички чувства може да бъде великолепно, противоречиво, опасно, мъчително.

    Национализмът започва там, където родолюбието, т.е., чувството, обърква мисленето, замествайки нравствените и естетически принципи с голи предразсъдъци. ( Когато, например, една песен се оценява не според естетическите ѝ качества, а според това, че е българска, когато нейната “хубост” е даденост по произход, а не процес.)

    Така и всички онези самобичуващи се българи, които по рефлекс отхвърлят и оплакват “българските” неща (често, без да има във въпросните неща нищо българско), са националисти с обратен знак, иначе казано – провинциалисти. В тази категория спада, за съжаление, и голяма част от нашите, така наречени, културни дейци. Те може и да не плюят отявлено, но съмнението им във възможностите на “българите” (нима имат значение тук някакви си индивиди?) да създават изкуство “на световно ниво” е толкова дълбоко залегнало в мисловността и поведението им, че се е превърнало в несъзнателна основа. На подобна основа какво се гради?

    Такъв един наш културен деец, в тон с благоговеяната Юлия Кръстева, веднъж ми заяви, че българският език не бил “подходящ” (или беше ” недостатъчно развит”?) за философия. Той искаше да каже, разбира се, “с моя български, не мога дори да си представя някой да пише философия” – и с право.

    По-леко усеща неуспелият бремето на бездарието, ако поне въображаемо то бъде преразпределено по плещите на всички – в случая – българи. И за да не ме разберете погрешно, ще добавя, че във възгледите си за успех, споделям убеждението на Проперций, Сенека и Ръскин, и много други несъмнено, че успял е онзи, който се занимава с това, в което е добър, и което му носи радост и утеха пред смъртта. Успехът няма нищо общо с награди, брой читатели или публикации, марки коли и чанти от естествена кожа с три книги в тях.

    И национализмът, и провинциализмът – това е тяхната природа – имат за основен критерий идеята за “българско”, а не идеята за добро. Всъщност, най-често, критериите за добро въобще липсват. И това е един от проблемите на нашето съвремие, в тази глобална провинция, в която се е превърнал светът. Политически свръхкоректното клише, че всичко е относително, се радва на завидно обращение. Сякаш да почиташ индивидуалното означава да почиташ всичко, стига то да произлиза от някакъв индивид, биологично казано.

    Уважението не се изисква, то не е дължимо. Никое чувство не може да бъде задължително.

    И точно както мога да реша за себе си дали еди-кой-си е достоен човек или шарлатанин, и мога малко или повече да се аргументирам, макар че човешката природа е безкрайно сложна, и макар и в оценката ми да играят роля най-различни скрити и явни за мен самата чувства, така и като литературовед аз мога да преценя дали едно стихотворение е добро, макар и литературата да е безкрайно сложна и разнообразна, и в оценката ми да играят роля собствените ми ограничения и вкусове. Важното е, че стремежът ми е да преценя дали дадено стихотворение е добро, а не да правя “кариера”, да угодя някому, да правя услуга, та да ми се върне и т.н.

    От друга страна, дали един автомобил е добър или някое музикално произведение е добро – аз не мога да преценя: мога само да кажа дали ми харесва. А може и да не ми харесва, но след като някой ми разкаже за него или ми обясни колко фина конструкция има моторът, колко са качествени материалите и гениална сглобката, може и да ми хареса по един вече различен начин. Харесването, както удоволствието, не е плоскост, не е еднозначна първосигнална реакция. То има степени. Градации.

    Първосигналната реакция харесва ми / не ми харесва (не визирам Фейсбук) е много подобна на “съжденията”, базирани на предразсъдъци, тоест абстракции като “българското” – с положителен или отрицателен знак. Техен първоизвор е или невежеството (за по-фини и сложни съждения няма материал), или фосилизирали умствени схеми (за по-фини съждения няма нужната гъвкавост). Клишетата сковават ума.

    Именно затова провинциализмът и национализмът са вредни за обществото – не защото защитават или плюят “българското”, както те едни други се обвиняват, а защото размиват понятията и ги подменят; те корозират мисленето. А оттам корозират и способността на хората да преценяват кое е добро за тях или вредно, кое би работило и кое не.

    И преди да заговоря за “дълга” към литературата и езика, искам да се върна на критериите за добро. В нашите литературни среди се шири разбирането, че критерии за добро в литературата няма! Всичко било въпрос на усет, опит, на личен вкус. На един можело да му хареса, на друг – не. (Виж два параграфа по-горе за подобна бинарна първосигналност.) Всяко съждение за качествата на тази или онази книга се придружава от смекчаващото вината “според мен”. Защото оценката за литературно произведение наистина се възприема като прегрешение и буди не само вина, а и страх.

    И всички тези хора, които ги е страх да изказват мнение, да не обидят някого, от известно време в хор са заплакали, че нямало критика у нас. Ангел Игов дори написал “защита на критиката”, където твърди, че съществувал конфликт между “професионална” и “блогърска” или аматьорска критика, и че хората изпитвали недоверие към професионализма по принцип, а оттам и към професионалната критика. Аз не знам Игов какво има предвид под “професионална критика”, освен просто критика, писана от “професионалисти” – неясно понятие. Ако има предвид академичната критика, с която бием по главата гимназиалните ученици и студентите, докато съвсем не убием у тях всякакъв усет към красивото, мелодичното, ясното – хубавото с една дума, – ако има предвид наизустените фосилизирани подобия на мисли, с хомеопатични количества чувствителност в тях – то хората с право се отнасят с недоверие. Ако има предвид похвалните слова, които браншовиците си пишат един на друг – то хората с право ги пренебрегват. Въобще това “хората” имат – по лични теренни наблюдения – много добър нюх за превземката и псевдоинтелектуалщината. А колкото до истинския професионализъм, майсторлъка демек, той винаги е бил тачен и то именно от тъй-наречените хора, за разлика от придворните по душа.

    Не е случайно, че Игов говори за професионализъм – много от литературните ни дейци смятат, че професионализмът е един вид щит, както срещу страха да си кажат мнението, така и срещу обидата от евентуално мнение. Страхът и обидата, този двуглав змей омагьосал всичко живо в полето на литературата.

    Критиката у нас няма да се развие, докато не променим “манталитета” в литературните ни среди. С други думи, докато самата среда не престане да упражнява натиск върху критично настроените – или да мълчат, или да се изказват приемливо, спазвайки приетите академично-придворни правила.

    Но кой свободолюбив човек, а именно такива ни трябват, ще иска да се съобразява с такъв изкуствен код на псевдолитературно поведение. Безкрайните реверанси и тази ужасна скука! Критиката трябва да има пълна свобода на изява. Като в литературата единственото изискване към критика е съвършената прямота.

    Истинската цел на критиката – и когато оценява, и когато предава традицията нататък и косвено изостря сетивата – е да подпомага добрата литература, да допринася за нейното развитие, за нейния разцвет. Тя не служи никому, приятел или враг, а подкрепя таланта. Критиката дава място на таланта и гони натрапниците, като напомня критериите за хубаво, доразвива ги, и ги държи в обращение.

    Целта на критиката не е просто да раздава мнения. Оценките си тя прави спрямо йерархия от ценности. В поезията това са изящната постройка на мисъл и чувство в стихове, които не само “звучат добре”, а показват усет към езика в неговата историческа дълбочина; това е особеният поглед към света и към себе си, поглед, който се опитва да проникне в природата на нещата; това е игривостта на ума, вечният танц на чувствата, и т.н. и т.н.

    Критиката не раздава оценки в името на критика, за да го направи известен или да го превърне в институция. Тя не е меркантилно начинание.

    Критиката не раздава оценки, за да повиши продажбите. Тогава не би била никаква критика.

    Тя не се пише в името на този или онзи поет, който се е взел прекалено насериозно или има да храни три гърла. Ако критиката угажда, тя не е никаква критика.

    Критиката служи на литературата като цяло, на индивидуалния талант, когато го открие, и на собствения си дар слово – на нищо друго, на никого другиго тя не е длъжна.

    От време на време поглеждам в “Литературен вестник” опитите на млади студенти в някакви критически работилници. И неизменно почти, след няколко изречения отвръщам поглед с тъга. Ако е имало писателски талант и наченки на стил у тези студенти, то те са били изтръгнати и стъпкани с подобаващо тежък “професионален” ботуш.

    Без стил – без характер, с други думи – никой текст не струва.

    А в тази наша епоха на мъгливи и объркани понятия, професионализмът, който би трябвало да е съчетание на познания и умения, се бърка с повърхностна прилика с образци. Имитация на стил. И понеже инерцията в подобни културни явления е голяма, нашите студенти явно ги учат не да търсят формата на своята мисъл, форма, отговаряща на техния темперамент и на целите на жанра, а просто да възпроизвеждат един овехтял, бездушен формат. Но в литературата, след преструвката, най-голямо прегрешение е скуката.

    Ако читателят е следил нишката, сигурно вече си е дал сметка, че подобно разбиране за литературната критика е противоположно на национализма и неговия изотоп провинциализма. Защото те корозират именно критериите и ценностите, които критиката се опитва, или би трябвало да се опитва, да поддържа в обращение.

    Ще си позволя да повторя тук нещо, което ми се струва толкова очевидно, че ми е неудобно дори да го изкажа: литературата на един език е общо благо за всички говорещи този език. Грижата за това благо ми се струва толкова естествена, колкото е естествено за едно село или град да се грижи за околната си среда. Противното би било самоубийствена глупост или късогледство. Езикът е нашата мисловна среда – литературата е нейният релеф, нейната флора и фауна.

    Когато ми задават въпроса “ама ти защо…” – защо пиша на български, защо се интересувам от българска литература, защо се занимавам въобще с подобни неща, все въпроси, задавани ми многократно – пред мен сякаш зейва бездна и ме обзема чувство на епохален трагизъм. В каква епоха живеем наистина, ако интересът и любовта на писателя към собствения му език и литературна традиция са непонятни?

     

    burra-punch

    Към “Самовъзхвала на невъзмутимостта” на Хорхе Луис Борхес.

    Към “Жътви и сеитби” на Александър Гротендик. 

    Обратно към съдържанието на броя.