• Под светлините на червения фенер на улица “Сердика” №19

    Philip P. Stanil

    s1q9uc

    Отново сменям вечнозелената си фасада.
    Аз ви казвам “здрасти”,
    изгорели от обичи в дългата тягостна нощ.
    ADDE NUNC VIRES VIRIBUS,
    DULCE BALNEUM SUAVIBUS
    UNGUENTATUM ODORIBUS!
    Тая строфа на Албатроса
    не стои като декларативен надпис над вратата
    или другаде някъде наоколо.
    Аз го внасям през прага на този
    мой временен “дом” – будоар на пиерети.

    В този апартамент, в който всичко тече и се развива
    в амфиладното пространство и времето е пари
    между две глазирани в синьо кахлени печки и
    високи тавани с жълта опушена светлина. –
    Незапочвал и несвършил живот.
    Хазяин, който бачка като “бакшиш”,
    преди е бил цирков работник, конферансие понякога
    дори, едва ли не и може би; задният балкон е претрупан с
    неговите вехти сантиментални съществувания,
    звучащи съвременно
    само за пранетата, зеленината и останалите вехтории
    на затворения от зданията вътрешен двор…
    Намерих два фрака огромен размер, но са негова мярка,
    с които се е обогатил и, както казват, “забрави ме!”.
    Намерих репродукция на една Леонардова мадона
    и я закачих във вестибюла на салона,
    за да ни пожелава попътен вятър,
    за да заприлича на ермитажна зала публичният ни
    уют, Майко божия!

    Бях и не бях бунтовник.
    Бях сводник две видими години
    и още половина на всичкото отгоре, сред най-добрите
    артисти – импресарио на нощни пеперуди и негри,
    девствено бяло сънуващи ангели, поведени
    за носа като три синджира от Марко Кралевити,
    и пръска се под копитата на конете перлен маргарит.
    Сякаш това го иска дискурса и стечението, всичко…

    Останете и послушайте
    жени с изскубани и нарисувани вежди, устни – очертани
    с тъмен молив контури – за чудна свирка.
    Травестия, маски и бергамаски, равни на 0 за мен.
    Когато гащичките й прозират, какво друго ти остава?
    Когато между краката черен триъгълник
    като грамофон винилово свири за
    неоновото царство на любовта…
    Тук е момичето с най-хубавите глезени, които
    въобще някога някъде съм виждал – но да видиш ти:
    същата – влюбена е в алкохола до уши!
    Но толкова обича Чочко Владовски с нея
    нищо, нищо да не прави, като пиеска му е от Харолд Пинтър.
    Една Ева си мислеше, че струва нещо повече от другите
    пиерети за левскара Гонзо. Но не би! – И какво огорчение,
    щом го разбра!…
    Едно сюреалистично “много здраве” й кажи.

    Пласьори на дрога. Едри тарикати…
    Ти вольо бене!…

    Веднъж цял отбор грузински борци дойдоха с
    професионално прекрасно смлени уши.
    (Дали пък и Яков не е имал ритуално такива уши –
    бидейки падрон-покровител на борците?)
    Със своя дебеличък приятел евреин идва и
    телевизионния говорител Григорий, който от екрана син
    чете ти “Новините” – същински капут в главата е и
    комплексарски извратен сексуално в битова частност…
    Той май и юни месец е малко обратен. Няма лошо. Няма.
    Оттатък се долавят
    потните стенания, усърдните старания на безчувствената
    с клиентите Мира – хванала звездите за лъчите.
    Не само с очите си на шлаер – тя отвсякъде е златна рибка.
    Много нови изяви
    за безценната като несметно съкровище Ерика – тя,
    първокласната отлично шлайфана шантонерка
    в бордюрите на римските и миланските тротоари.
    (И пак там си замина като един паркетен ангел от сълзи.)
    А искаше да е графиня върху ренесансово платно!
    Една туркиня, Севинч – като тополка тънка расла, като
    брезичка бяла кожа. – Нощта на града я изпива. Всеки път
    протрита. Нещастна и щастлива. Харесваха я, приятелят й
    се оказа гей, мъжка проститутка с подвизи под името
    Антонио.
    Ана, Ана, Анооо, вечна пружинка, смехът и кикотът на
    Ана е смехът на самата пъклена безметежност!…

    Казвам им аз на жените – мойте пиерети
    като подранила есен – че са задмината спирка по моя път
    и тръгвам да ги продавам по домашните адреси на тоя и оня,
    както старец обикаля летните къпални и продава
    излъскани зарзали, книжни фунии-кесия с печено
    едро тиквено и слънчогледово семе, оваляно в сол…
    Казвам им, че ще се махна от тук – преди тях.
    Давам си сметка и се ловим на бас.
    Те винаги си отиват,
    и винаги се връщат. Когато денят разтовари джобовете им
    от това, което отрудената нощ е успяла в касичката да пусне.
    Денят разбива касичката-слонче-прасенце-магаренце
    и изяжда всичко – за пошли имитации на
    крокодилски, лисичи и разни други нещастни кожи,
    за брандиран грим, разяждан от солени сълзи.

    После идват шайка полицай-конкуренти, за да
    изнудват кокошкарски.
    Тъй като е все още начало на работното време – няма пари,
    никакви почти, и успяват да измародерят само
    едни смешни 60 лева от собствените ни джобове.
    Конфискуват мойта прекрасна кама.
    Четат в тефтерчето ми тия редове и не вярват
    това да е поезия, защото те никога, ама никога, не били
    срещали на живо поезия. На Чоран не са разтваряли речника
    като моя бележник, за да знаят, че колкото по-дълго
    навестяваме поезията, толкова по-малко рискуваме
    да заболеем от вътрешна празнота.
    А те от това са болни, от рождение, и по наследство,
    само като ги видиш. – Не са стъпвали на Острова на
    блажените, а ето: блаженстват!…
    Връщат ми мойта прекрасна кама.

    Минавам по улицата на път към работното място
    и чувам махленските деца да казват: “тоя е шефа!”
    А не съм.
    Само имам вид – на уважаващ себе си.
    Джентълмен на всяка измислена и съчинена добре
    действителност, прободена с коктейлна клечка маслина.
    Шефовете нямат вид, нито знаят уважение.
    Техният вид по-скоро наподобява
    кофти модернистична пластика,
    без нито да са пластики, без нито да са модернистични,
    а само мръсно и просташки просто – кофти.
    Респектиращо лачен съм. И пуша тънки пури,
    когато няма време за благородната лула. –
    Това респектира и стряска тези примитивни мърши,
    пристъпящи наперено, отмъстително
    с бели хавлиени чорапи и анцузни, шушлякови комплекти,
    о, “вуйчета” и “баджанаци”!… Какви удавници само!
    Безкомпромисни тъпаци, проклети, възбудени
    от мускусните си ругатни и напомпани бицепси,
    трицепси, прасци, гърди, трапецовидия и глутеуси,
    излегнати с голи бейови тумбаци, докато всеобщите
    жените-кадъни поднасят в тавички резани от златен пъпеш…

    В безсънните ми топли вечери.
    надничаш през ключалката на гръдта ми и
    виждаш как някой си е платил и го набутва на
    бавноразвиващото се отзад. А тя добре се справя,
    защото не от вчера се труди и в задния двор – за което пък
    се плаща двойно. Вълшебница е тя със дивен дар. Пари!
    Пари!…
    Севинч изпраща на своята сестра пари.
    И негърчета. И фъфлещи щърбавци. И оня, като
    същинска библейска картинка, куцащ старец,
    който продава кондоми из бърлогите на звяра –
    всеки път си взема момиче, е пари. И джуджето Софкин,
    е пари. Това са доброволни ужаси за моите момичета.
    Това са ужаси между краката им. Но това са тия пари,
    които трябва да бъдат пратени на разните им роднини и
    близки за живот в мъчните провинции…

    Когато на църквата венеца на портата
    рони изсъхнал цвят, като както сухи сълзи се ронят –
    да си стоплим задниците в това море от платена
    любов – най-нежни, разтапящи се, при достатъчно пари.
    Амурите в апартамента по изгрев често се оказват
    едри паяци в ъглите на тавана,
    и недоволна е лелката, която два пъти в седмицата идва
    да чисти…
    Тя не получава 100 доларови банкноти бакшиш, няма за нея
    флакончета марков парфюм – малка радост за голотата…
    Зад завесите на прозореца
    долавяш миризмите
    на сладкарницата долу:
    маслени гевреци,
    банички,
    баклави,
    кокос и канела,
    загорял карамел,
    сварено месо, пироги с кайма…
    В стария еврейски квартал под кой номер е
    регистрирано всичко това?
    Моят временен дом с мойте пиерети на времето
    и денонсиран маскюлин каталайзер…
    Седнал на балкона над улицата,
    драскам думи за никого и умират в ивицата синьо небе
    над етажи и балкони с изгорели надежди.
    Знам.
    Ще падна от балкона.
    Като милиони други артисти.
    Знам си.
    Кучета ме яли.

     

    Към “Апокалипсис” на Карл Краус.

    Към “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Обратно към съдържанието на броя.