• 8 (ученическа балада от 70-те години)

    Ани Илков

    В памет на Б

    Ani-Ilkov_Surceto_Rassim

    Художник: RASSIM

     

     

    „Затворена градина е моята сестрица невеста,
    заключен кладенец, запечатан извор.“

    Вече 8-ма година за тебе съм девствен
    в невероятно тъпия израз:
    „Тя беше … и ще остане …“

    Град Видин. 1972 пъти онаниращи ветрове
    пръскат семена берат диви ябълки
    месят хляб и подреждат Дунава.

    Започвам от Новата ера!

    Но още помня възможностите
    на скалъпената ни връзка
    която можеше да не бъде…
    (Ако можеше да не бъде – щяхме ли?)
    Ако можеше никога не щяхме да се разхождаме
    върху крепостта на ученическите си чистотии
    наречена: „Спри спри … Защо ме целуваш?“
    Щяхме ли вътре в крепостта?
    Щяхме ли край нея?
    Щяхме ли над нея?
    Щяхме ли (тъпи и смахнати)
    да полудяваме от библейски халюцинации?
    Кой знае дали когато се карахме
    щях да получа в колет нощно гърне
    пълно с ябълки и глюкоза:
    „Дръж ябълката!“

    Щяхме ли ако можеше някога
    да престанем да разхождаме котки
    из Видинските Централни Гробища!

    Може би –
    шестици по Химия
    без матури по Физика
    външна търговия
    с артрита на бащите и майките ни:
    „Дръж ябълката
    заведи я до тялото си
    и я засади там!“

    1972 пъти ветровете забиват жила в теб
    но ти оставаш със заключен химен
    обърнала гръб на менструалната кръв.
    Ти оставаш! –
    червило върху устните на майчината си къща
    на бедрата ти лежат книгите
    които издава „Христо Г. Данов“
    от страст да те има…
    – под снимката на Дейвид Бoуи
    – във рамката на Златю Бояджиев
    – в познанството с Любомир Шарланджиев
    – във скапаните ми стихове
    – над Врачанския театър
    – лицето на новата ти учителка,
    – гола в полунощ
    – собствените ти пчели
    – чуждата глупост
    Ти носиш нулева кръвна стъпка.
    Приеми черепа ми.
    Отнеси сандалите ми в килера.
    Шпионирай добродетелите на мъртвата си баба.
    Когато отказваш благоприлично
    да ми донесеш тялото си
    да ми отдадеш тялото си
    да ме погребеш в тялото си. НАЕСЕН

    „Гробищата – трупано с години…“
    това са твоите стихове изрецитирани
    унило между две скучни луни.
    Баща ти и майка ти – разведени.
    Брат ти пропадна и отиде войник.
    Дядо ти подивя и обръсна
    адвокатската си брадица.

    Представям си как е натрупано всичко:
    майка ти! – когато се мие сутрин
    когато се жени към обед
    когато девет месеца стъпва потайно
    когато те ражда
    когато ляга с чужди мъже
    когато идва климактериума привечер
    когато настъпва Апокалипсиса…

    Раждането е разхвърляне на предмети!
    Смъртта е тяхното подреждане!
    Внимание:
    обяснявам ви как живее Поета:
    една странница – две страници
    +
    три страници и още две странници
    = 8!
    Беатриче (1), не ме докосвай!
    Беатриче, не ме докосвай
    със сополивия нос
    на плътските пости.
    Протегни ръка –
    дай хляб на почернелия просяк
    дай длан на ослепелия бедняк
    дръж пижамата на лунатика
    разкъсай ушанката на оглушелия
    изсипи бюста си в пясъка
    налей море в ноздрите си
    развълнувай тихия така Тихия
    океан на ежедневните вечности.

    Разказвам за тая обич…
    Ако беше момче
    ти щеше да прелъстиш майка си
    и да я изхвърлиш в мита за Едип.

    Но ето как стъпвате двете ръка за ръка
    между ексхибициониращи мъже и жени. ПРЕЗ ЛЯТОТО
    Дай очите си за целувката ми, Боби!
    Дай зъбите си за целувката ми, Боби!
    Дай ноктите си за целувката ми, Боби!

    Вие вечеряте заедно
    провинциални балзаци гледат с ужас
    как се чукате влюбено-зверски.
    – Наздраве! – викам ви аз.
    – Наздраве! – събужда се баба ти в гроба и сяда до вас.
    – Наздраве! – и жената на Бодлер почернява.
    – Наздраве! – Мопасан заболява от сифилис.
    – Наздраве! – един ван гог става от съседната маса
    и ви поднася ухото си.

    Боби, къде си?
    Аз ще бъда в чуден панталон
    ших си го сам
    в къдри от звезди ще блестя
    и ще танцувам като слон…

    „Тосканецо, ти който през огъня минаваш невредим…“(2)
    и нищо повече не мислиш
    и си горд
    докато тялото заглъхва
    като глас по телефон –
    далеч е тялото съдбата е тъй близо.
    Град Мездра. Мраморна гара
    с предупредителни табелки
    като непокръстени деца:
    „Ето го бога и време е вече да питаш съдбата.“(3)
    – Ще пресека ли тия улици с един приятел в джоба?(4)
    „Оборище“ 23 и моето съсипано:
    – Извинете, тука ли е Боряна?
    – Извинете, кой век сме днес?
    – А той отвърнал – вечност!(5)
    – Серафиме(6), виках аз,
    Серафиме,
    Серафиме,
    изведи ме
    в Емпиереята на вечното си палто!
    Аз искам да видя живота си долу
    в другата случка:

    Там няма камина – вятър и студ.
    Гълтат косите ми пясъка луд.
    Вчера се молих – нека да мина!
    Днеска се моля – не! – да загина.
    Водят ме дами госпожи вергилии…
    Спрете историята!
    Искам да плача!

    Ето я тая балада, в която аз пътувам
    от София за Видин.
    Ти се качваш на Мездра… Ние двамата
    – питагорейски седмици
    в изразходените два кръга на живота
    – моя и твоя кръг
    нежно докосване – 8!

    Обърнала си се внезапно
    и поглеждаш с отвращение
    плешивото лале на черепа ми:
    „Ани, това ти ли си?…
    Ани, това аз ли съм?…“

    Но животът не спрял.
    Тогава съм се подхлъзнал учтиво…
    И падам
    върху безконечните ножове
    на релсите.

    „Боже!“ ===========================
    Глава – на Запад.
    Лице – на Север.
    Глас – на Изток.
    Задник – на Юг. ПРЕЗ ЗИМАТА

    Озирисе(7), мой Озирисе
    пак те разкъсват през зимата
    за да възкръснеш през лятото
    но стани да сбереш от полята
    очите косите душата си.
    Ти стани! – ето пролет е лято е
    Кой е пръснал тук толкова злато?
    Като върби седят край речицата
    Твойте мънички лански дечица –
    Ти мини край тях целуни ги…
    Чуй как плаче за тебе Изида:

    „Дай му миг дай му младост – спаси го!
    Дай му миг но в живота зазидай го!“

     


    (1) Героиня от „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. (Учи се в IX клас.)

    (2) Цитат от Първата част на „Божествена комедия“, наречена „Ад“.

    (3) „Енеида“ – малък цитат от тази епична поема на Вергилий. (Тя не се учи, но за нея се споменава в ІХ и Х клас.)

    (4) Този приятел е Данте Алигиери. Той е умрял още през 1321г. И затова имам честта да нося в джоба си само неговата книга. Измежду другите му книги аз имам предвид „Божествена комедия“. (Тя, повтарям, се учи в ІХ клас.)

    (5) Руският поет от ХІХ век Константин Батюшков полудял и когато го питали колко е часът, той отвръщал: „Вечност!“

    (6) Йордан Йовков и по-точно неговия разказ „Серафим“. (Учи се в VІІІ клас.)

    (7) Озирис и Изида не се учат, затова вижте в съветския речник „Мифы народов мира“, двукратно издаван през 80-те години.

     

    Прочети “Интервю с Езра Паунд”. 

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска. 

    Обратно към съдържанието на броя.