• Акт за раждане

    Дани Радичков

    Свали txt.

    Tanguy

     

    – Къде ги прибра документите, бе, Мая? Къде ги завря пак? Всеки път едно и също! Казах ли ти, да ги отделиш в оная зелената папка да си седят в шкафа и това е? – нервничише Валери Милов, докато обикаляше апартамента и повдигаше всяка по-съмнителна купчина листа и вестници.

    – Валери! Няма да ми викаш така, моето момче! Опитвам се да ти помогна! Няма да ми викаш, че сам ще те оставя да се оправяш!

    – А! Сам! Ами сам по-добре ще се справя! Колко години едно и също нещо повтарям, ти не искаш да слушаш. Чуй ме сега като ти го казвам това – остави ме сам да се оправям! Сам ще намеря каквото търся!

    – Ставаш много нахален, Валерко! Страшно нахален ставаш такъв тон да ми държиш! Като толкова ти знае главата – ей ти на! – хвърли на масата Мая някакъв много изпокъсан лист и се опули срещу мъжа си.

    Може би Валери забеляза колко е красива неговата жена в цялата тая неразбория с нейния пенюар на бели точки, който, тоя пенюар, беше напълно червен, но я правеше толкова красива. С нейната късо подстригана коса и вече уморено лице, с нейните сложени на кръста кокалести ръце и потънали като че в очните кухини дълбоки черни очи и нейния прекрасен орлов нос. И онова кичурче, което стоеше на челото й като мълния и я правеше да изглежда като една истинска дама, макар и сурова, но интелигента и борбена дама, която няма току така да се откаже от 40 години брак! За нищо на света нямаше да се откаже!

    Валери погледна изпокъсания лист на масата, строполи се със своите 87 килограма на малката квадратна продъдена табуретка и избърса потта от челото си. След това въздъхна. Мая все така стоеше с ръце на кръста си и хвърляше светкавици от очите си. Валери отпусна ръцете си на масата, погледна нагоре, след това завъртя очи към жена си и я погледна едно такова изморено и примирено, много покорно, но заедно с това едно такова въпросително.

    – Закъде съм без тебе бе Майо? За никъде не съм! Един лист хартия не мога да намеря тука.

    – Че ти и главата си не можеш да намериш сутрин!

    И като започнаха двамата да се смеят. Гледат се от двата края на стаята и се смеят, смеят, смеят, пък Мая една сълза пуска, ама скришом я пуска, така че Валери да не я види, отпуска ръцете си, приглажда пенюара си и отива при своя съпруг, сяда на коляното му и така двамата все едно пак са в университета и мечтаят за своя нов и вълнуващ голям живот, мечтаят да се свърши някак си тегобата на времето, в което живеят, вярват, че по-добри времена ще дойдат, гледат се влюбено и се прегръщат, целуват се тайно, държат се за ръце и се запознават с родителите си.

    И сега стоят в своя малък хол, в който живеят през последните 35 години. Тапетите вече са изгубили цветовете си, двамата са натрупали страшно много ненужни вещи и дреболии, които са мислили, че ще им послужат, и все от липса на време не могат да го направят тоя основен ремонт. Пък така пред себе си говорят, но и пари не им достигат и стоят в тая затрупана стая със стари вестници и брошури, борят се пак с някакво различно време и някакви различни проблеми на това време, но проблемите си остават същите, че немотията отвсякъде дебне и те хваща за гръкляна, че годините си минават, а ние не се подмладяваме, че никога повече няма да бъдем студенти и отдавна е настъпило времето да оставим глупавите си мечти на прага на нашия малък скромен дом, в който да живеем, да спим, да готвим, да отгледаме нашите деца, те да се разпилеят по света и много рядко да се обаждат и да останем само двамата с тебе Мая и да живеем някак си, да не се оплакваме и да сме много изморени и изнервени и да продължаваме да се борим с цялата тая простотия, която наричаме живот.

    Прекрасни бяха двамата такива каквито ги видях през прозореца докато си правих кафе. Гледах ги тия хора от моя чисто нов апартамент в моя чисто нов костюм, закупен от моята чисто нова работа, помислих си колко са красиви в тая прегръдка и колко са вечни и след това си спомних, че тия глупави романтични мисли са за бедните хора и че не са за мене и че закъснявам за работа и трябва да ги оставя, защото това не е и моя работа, а си е чисто доза воайорство.

    Красиви бяха Мая и Валери в своята прегръдка – тя в нейния червен пенюар на бели точки, той в неговия кафяв пуловер и износено дънково яке. Тя с нейните кокалести ръце и остри черти, той с неговите мечешки черти и големи дебели ръце, като лапи бяха тия ръце и с всичките малки черни косми по пръстите.

    – Е, мила моя, намерихме каквото търсихме, пък е време да отида до районния съд.

    – Аз го намерих, бе, Валери, ти нищо не намери! – усмихна се закачливо Mая и се изправи. –
    Хайде, тръгвай! Аз имам тука много работа, която ме чака – каза тя и започна да разчиства масата така, сякаш не беше спирала.

    – Хайде! До довечера! – прибра във вътрешния си джоб прокъсания лист хартия и се запъти към районния съд Валери.

    Вървеше по зимните улици на града, сблъскваше се с навалицата, която се пазеше да не се хлъзне по леда, гледаше кишата и на него едно такова кишаво му беше отвътре. Мислеше си разни работи, негови работи, които се откриваха в погледа му, ако някой се вгледаше. Но никой никога не се вглежда в погледа на човека на улицата с онова изтърканото яко и кафявия пуловер. Кой ще ти гледа? Всеки забил нос в улицата и в неговите проблеми си гледа, а те се нижат един след друг, след трети, след четвърти и така до края на живота си се нижат проблемите и очите ти могат да останат само в тях. А по-рядко да се срещнат с нечии чужди и непознати очи.

    Той Валери поглеждаше от време на време в очите на другите хора и те много рязко му отговаряха, като че не искаха да ги покажат очите си на някакъв непознат, и прикриваха всичко, дето им е отвътре с една намусена физиономия тип „Какво ме гледаш мене, бе, да не искаш да те цапардосам в носа“ и така си продължаваха и се разминаваха хората в нашия неголям град.

    Валери гледаше и всичките тия забързани машини по улиците, които хвърляха дим и прах и пръски и заливаха множеството, от което то ставаше още по-сиво и още по-вглъбено в себе си, а аз си стоях там някъде в стъклените кули на моята много важна работа, която не работеше с хора, а работеше с документи и за нея хората бяха просто някакви пионки и парцали, които трябваше да бъдат използвани за случването на различни машинации, от които ние не печелехме, нито Валери печелеше.

    А той в неговите очи носеше целия си живот и понеже мина под моята кула, аз ги видях и се вгледах в тях като първо видях само себе си, защото съм повърхностен и обръщам внимание единствено и само на външния си вид. Но някой ми удари главата отзад и за миг се вгледах в неговите очи и пак видях всичките ония опашки за работи, през които той беше минал, и всичките ония сиви и мрачни улици, каквито са късно вечер, докато ходиш сам и нямаш пари за такси. Аз не ги познавам, тъй като винаги имам пари за такси.

    И продължавах да гледам в очите му и да научавам повече за живота му такъв, какъвто той се появяваше пред голямото човешко множество – мъчен и работен, безпаричен и сив, но ми беше много интересно да гледам светлината. Имаше една светлина в очите на тоя човек, която той беше запазил някакси, беше опазил през цялото време, и тя грееше над цялата му човешка мизерия с особен блясък. Аз такава светлина не бях познал през целия си живот и тя беше нещо ново за мене и неразбираемо. Затова и го оставих Валери да си ходи, а аз се обърнах да нахокам тоя, дето ме беше ударил по главата. Не стига, че го нахоках, ами го уволних. И той почна да реве и да ми обяснява, че с тая работа изхранва семейството си. Ама аз го изгоних. И след това той разстреля цялото си семейство и сам се уби. Аз пратих един огромен букет на погребението и не отидох.

    Валери застана пред вратите на районния съд и се вгледа в лицето на полицая, който пазеше входа. Притесни се от него, извади паспорта си, оня малко нещо му се засмя, като че ли му се подигра, Валери не посмя него да го пита къде и какво трябва да направи, та сам се повъртя известно време в съда.

    Гледаше много хора като него, подсмърчащи хора, увити в шалове хора, хора с износени якета и пуловери, дошли да си вадят документи всеки за неговата си работа. Повечето хора изглеждаха така, сякаш ще си вадят документ за несъществуване. И щеше да е прекрасно, помисли си Валери, ако можехме да си вадим такива документи. С тях щяха да ни оставят на мира и да не ни занимават с онези големи механизми, които винаги му се бяха стрували страшни и непознати.

    В главата на Валери целият канален ред представляваше едни прастари метални механични колела, през които някой пускаше тялото ти, те го смазваха, смазваха всяка костица в него и го въртяха до безкрай , едно такова безсмислено го въртяха нагоре и надолу, за да го изплюят още по-объркано и невзрачно.

    – Много сте невзрачен, господине! – каза жената зад малкото стъкло на гишето, на което Валери трябваше да си плати, за да получи нужните му документи.

    – Моля? – учуди се Валери.

    – Много сте назад, господине. – повтори жената – Трябва да се приближите, защото не мога да стигна парите.

    Валери целият се изчерви и се приближи до гишето, плати си таксата, която му се стори много висока, след това почака известно време с големите си мечешки ръце пред малкото прозорче на жената и непохватно взе разписката, с която трябвашве да отиде до другия коридор и до друга една жена, откъде да получи каквото му трябва.

    – А нещо друго трябва ли да представям? – попита Валери.

    Жената даже не го погледна ами посочи табелата до него и Валери видя, че пише „Паспорт“ и „Акт за раждане“.

    Взе си квитанцията Валери и отиде до другото гише. Там се нареди на опашката от болнави и невзрачни хора и извади акта си за раждане. Боже! Толкова години ли бяха минали? Тоя акт за раждане беше толкова прояден, толкова прокъсан. Валери го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Спомняше си как го беше носил в училище в първи клас, за да му оправят и там документите.

    И въобще странна работа, как още в началото на нашия живот нас ни приемат в една такава документална система, в която без нашите си прокъсани документи нас никакви няма да ни има официално. Като че ли животите ни не са достатъчни сами по себе си, ами и трябва да бъдат поместени на един лист хартия и той да е по-важен от нашите собствени битиета.

    Ами че тоя лист хартия, господа, не може да побере всичките наши тревоги и радости. И остава обаче много важен тоя лист. Само с него можем да докажем, че нас наистина ни има. Без него ние бихме съществували в света според очакванията на света за нашето съществуване. Ние бихме били офицално несъществуващи, а даже може би и мъртви.

    И тоя прокъсан лист, който беше акта за раждане на Валери, тогава му направи голямо впечатление в неговите мечешки ръце. Гледаше го и го държеше едно такова непохватно, чудеше се кога са минали всичките тия години и така, докато се чудеше взе че го изпусна на земята, която беше мокра и кишава от обувките на всичките невзрачни хора. Те започнаха да го настъпват тоя акт за раждане, да го правят още по-мокър и раздърпан, Валери се опитваше да го хване с големите си ръце, хората се възмущаваха, че Валери така просташки се държи и много трудна и неприятна ситуация се създаде около него.

    Накрая успя да го хване и го погледна пак. От акта за раждане почти нищо не беше останало. Само няколко цифри, които нищо не говореха на Валери. Дойде негов ред и, ще не ще, трябваше да го подаде акта за раждане. Даде го на жената, тя го погледна едно такова погнусено, написа няколко цифри, издаде му документа и го пусна да си ходи.

    Същата вечер той се прибра при Мая и й разправи цялата случка, говори й и за хората и за погледите, двамата обсъждаха колко време е минало и си поплакаха малко. Аз ги видях през прозореца и подслушвах за акта за раждане. След това отидох в моята стая и видях моя акт за раждане ламиниран, нов и лъснат. И дълго време го гледах, пък ми се прииска и аз да имам някакви вълнения в живота, свалих го от стената, намачках го едно хубаво, изгорих го, намокрих го и след това го сложих в рамка. Ама пак не почувствах никакво удовлетворение.