• Защо мълчат поетите?

    Дани Радичков

    Свали txt.

    dechirico-02

    Преди няколко дни някой ми припомни думите на Бертолт Брехт : „Никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му.“ И веднага на ум ми дойде, че колкото повече време минава, толкова по-малко народ се обръща към поетите за каквото и да било.

    В отговор на Вашите думи, скъпи ми Брехт, трябва да кажа, че вече никой за нищо не пита поетите. Те си витаят в пространството никому ненужни, на себе си даже ненужни, осъзнали своето безсмислие в това време, което се е лишило от нуждата от думи. Защото живеем във времето на визуалното. То като че няма нужда от обяснения и въпроси. То просто е на показ. Говореното е изпаднало от каруцата, всички само зяпаме, отказваме да влезем в диалог. И малкото пъти, когато стигнем до някакъв разговор като че ли се оказва, че сме забравили значението на думите, изхабили сме ги. Или някой друг ги е изхабил вместо нас.

    Боравим с истории, лишени от контекст. Самите истории станаха повърхности. Като че ли и ние самите спряхме да чувстваме,  да се допитваме до душевността си; като че ли сме спрели да усещаме. И не можейки да погледнем вътре в себе си, ние се оставяме да бъдем повлечени от външния свят, да бъдем завъртени във вихрушката на изпразненото от смисъл, самодостатъчно действие. А неосмислените действия, изпразнените от значения действия, които се претворяват в акт, съществуващ единствено и само заради самия акт, ни блъскат в стената на безсмислието. Така все повече и повече се отдалечаваме от богатството на човешкия потенциал и търсенето на евентуалните значения.

    А в  мига, в който не действаме, в мига, в който не осъществяваме физическо движение,  нас ни питат защо не действаме, заклеймяват ни като безделници, подигравайки се на нашите  опити да обясним собственото си време. Защото и нуждата от обяснения се е изпарила. Ние вече нямаме нужда да се питаме защо едно или друго нещо се случва. На нас ни се казва да живеем сега, да творим настоящето и да не се спираме нито за миг, да се гмуркаме в съществуването и да се оставяме вълните му да ни завличат все по-навътре. И като се окажем по средата на тоя океан, ние ще се огледаме и никаква идея няма да имаме каква е тази влечаща ни маса от недомислени и неизказани неща и какво правим ние в нея. Даже и няма да си зададем въпроса, ами твърдоглаво ще продължим напред  без ориентир и посока.

    И все пак ако някой след стотици години се обърне към нашето време и зададе въпроса защо поетите ни са мълчали, то бихме могли да се сетим за няколко отговора. Това ли са нашите оправдания?

    Поетите са млади. А днес да си млад означава да си безгласен. Да си млад днес у нас означава да те гледат с пренебрежение и да ти се смеят зад гърба, че евентуално си имал някакви идеи. Тук властва доброто старо стогодишно зло, което продължава да си точи зъбите и да хруска всеки, който му попадне в полезрението, да го използва за собствените си цели, да го сдъвква и изплюва, когато вече се окаже ненужно. Все пак, на опашката преди нас чакат хора, които чакат през последните двайсет години да се домогнат до някоя трошица и като го направят, да я захапят ревностно и да не я пускат, докато не пукнат. Ние тук няма да намерим въздух или пространство, възможност или равенство. Нас не ни искат! И ние сме докарани до състояние на едно безсмислено крещене срещу някакви стени, които никога няма да ни чуят. Пък после и поети да сме били!

    Поетите умряха от глад. Всеки, който посегна към словото умря от недояждане и нищета. Пари в словото няма. Никой не го интересува кой какво има да каже по даден въпрос, ако не е футболист или манекенка. Всеки, който посегне към думите, се оказва без възможност да оцелява в материалния свят. За думите се плаща евтино – там, където се плаща. Те се възприемат като нещо лесно и всекиму достъпно, затова и трудът на писането съществува само там, където има глад за безсмислено съдържание. Ако все пак намериш някаква работа, то ти си принуден да обслужваш нищи духом интереси и да се правиш на клоун, да съчиняваш бездарни вицове и да боравиш с вулгарното и ниското. Все пак това е, „което хората искат”, а щом те го искат, ти трябва да им го набавиш. Ако ли не, били сме твърде квалифицирани. Не веднъж са ми казвали, че съм бил писал твърде „умно“. Нима тия хора вярват, че публиката им е тъпа?

    Поетите са неразбрани. Публиката на поетите не съществува. Тя се състои от малцина полудели,  обезнадеждени индивиди, които се опитват да запазят някаква частичка от душата си и да намерят с кого да я споделят. И за това добре се погрижиха всички ония, които трябваше да развият образованието, културата и просветата. Като поставиха народа на колене да моли за коричка хляб, те избутаха образованието от животите ни . Образованието се оказа ненужно в материалния свят, в който все повече и повече ученици достигат до великата максима, че „за какво ми да е уча като мога да правя пари”. Що се отнася някакви културни дейности, те са сведени до мъчителни индивидуални опити да намериш мизерни пари, за да организираш още по-мизерно мероприятие, което ще бъде посетено от единиците, за които вече стана дума. И най-ужасяващото е, че съответните институции се бият в гърдите пред големия европейски съюз, че правят толкова много! Те послушно кимат с глава, докато ръцете им блъскат средствата за тия културни и образователни практики в собствените им джобове.

    Припознаха поети в лицето на продажници и бездарници. Естествено, има количество пишещи индивиди, които решиха да се преклонят пред нуждите на времето и пред своята собствена немощ, да пишат глупости, да пишат вулгарно и тенденциозно и да се самозаявяват като добри и талантливи. Естествено, че когато поетът реши да робува на нечия нужда или политика той спира да бъде поет. Естествено, че бездарниците, които посягат към комерсиалното и ни заливат от медийното пространство със собствената си помия, без да им мигне окото, са толкова поети, колкото са овцете на паша. Поетът трябва да се бунтува, да критикува, да събира хората около идеи, никога около себе си и собствения си мизерен никому ненужен живот. Той не бива да обслужва интереси, а да създава нови. Никой поет сам по себе си не е важен. Важно е неговото творчество. Но твърде много посегнаха към перото с користни цели, като видяха една ниша, в която да завоюват пространство за собственото си преголямо Аз и да ни занимават с него.

    Поетите ги изоставихме. И ние не успяхме нищо да направим за хората на словото. Решихме, че имаме някаква по-важна работа от това, да се опитаме да намерим някого, с когото да поговорим за същината на нещата. Отказахме се да се вглеждаме в света около себе си и решихме, че ще е по-лесно да се плъзгаме по повърхността, казвайки си, че не можем само ние да се грижим за тия работи. И в мига, в който всички заедно я казахме тая глупост, ние капитулирахме от всякаква отговорност. Провалихме се в опитите си да запазим и нашата собствена душевност. И се подигравахме и се смяхме на всички ония, които се опитаха нещо да ни кажат, пък ние изгорихме книгите им и ги изпратихме по далечните краища на света да бъдат обслужващ персонал.  И едва ли ще можем да се извиним, и едва ли изпитваме нужда да се извиняваме на когото и да било, докато търсим извинение от всички и всичко, но нашите грешки сами не признаваме.

    Господин Брехт,  за жалост едва ли скоро ще дадем думата на нашите поети. Времето ни ще си остане неразбрано, деградирало и лишено от чувственост. Живеем в една безкрайна шумна говорилня, господин Брехт, в която онези, които може би имаха какво да кажат бяха потъпкани и накарани да млъкнат. Нали сме млади, нали сме бедни, нали ни отчуждиха от собствения ни народ? На наше място се появиха такива, които се възползваха от масовите безредици и започнаха да тикат в гърлата ни пластмасови думи и несвързани и повърхностни смисли. Пък то времето си минава. И заедно с него и ние ще минем и преминем от тук, за да не оставим нищо след себе си.

    Искрено Ваш,

    Йордан Д. Радичков

    Brecht and Mask

    Прочети “Акт за раждане” на Дани Радичков.

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска. 

    Обратно към съдържанието на броя.