• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Две косвено обнадеждаващи неща можем да отбележим от последните няколко месеца: Миглена Николчина е публикувала нещо, което тя нарича “несвоевременен манифест” за поезията на 1980-те; и списанието на Институт за модерността (какъв е този институт точно не ни е ясно) е посветило последния си брой на “Поетичното”. В броя има серия интервюта с поети, в които водещият броя Николай Узунов задава смислени въпроси, а не разпитва писателите сякаш са врачки, както обикновено правят журналистите по медиите. Читателите със сигурност са забелязали, че литературни журналисти у нас почти няма. Защото всички са поети. Изглежда се котира по-добре да си лош поет, отколкото добър журналист.

    Казахме по-горе “косвено обнадеждаващи”, защото след като се разбра покрай “Антология на българската поезия – XXI век”, че в България има поне 330 поети (за които редакторите се сетили – а колко други, останали неспоменати, сигурно има!), та покрай тези зашеметяващи числа, ние бяхме започнали да се чудим защо няма ни един спор за значението и същността на поезията. Дали всички тези 330 поети мислят еднакво? Или нямат какво да кажат за поезията? Вече бяхме на път да се обърнем към някой медиум за просветление по въпроса,  но ето – поетите проговориха и слонове полетяха в небето!

    01914 robert d'alessandro

    Обнадеждаващата новина общо взето свършва дотук.

    Броя за “Поетичното” ние попрочетохме, но не дочетохме, тъй като ни доскуча. Нямаме какво да кажем за него, освен че приспива – ако страдате от безсъние, може да се окаже тъкмо за вас!

    Миглена Николчина обаче ни озадачи с тъй-наречения си манифест “За синтаксиса в поезията”. Тъкмо да каже нещо интересно и да ни прикани да обърнем внимание на 80-те, обяснявайки ни например какво му е особеното на този поетичен синтаксис, но ето че се сетила за една случка, в която Далчев (NB: той носел балтон (?)) я похвалил по време на някакъв литературен кръжок. Оказва се, че тя владеела страхотни синтактични прийоми още от ученическите си години, а през 80-те и другите поети я настигнали. Или нещо такова. Така или иначе Далчев е похвалил Николчина и това явно е достойно да се помни. Тъй че помнете и си взимайте поука, млади поети! Избягвайте хората с балтони, които искат да ви потупат по главичката, инак зарчетата на вашата съдба току-виж паднали на чорчик!

    Никак не се шегуваме всъщност, защото е видно, че след стихотворението списък, най-популярен в литературните среди е обредът на миропомазването от някой старши – приема се, че за да станеш поет, трябва някой старейшина от бранша, било като редактор, било като ерзац-критик, да те помаже на официална церемония. Това важи с особена сила за поетите уж бунтари, второстепенни имитатори на Гинсбърг, Буковски и т.н., които за разлика от Гинсбърг, Буковски и т.н. много искат да бъдат приети като заслужили членове на някоя институция или да бъдат част от “проект”. Да. Свободомислието от друга страна носи известни неудобства. Налага се човек да претегля. Свободомислие? Или миропомазаност? Хмм… колебанието на поетическата душа, омотана като пате в кълчища в своя синтаксис – екзистенциален, разбира се, и своите междуметия –  онтологически! Ба!

    victor-keppler-first-hair-cut-web

    Това с миропомазването нямаше да е чак такъв проблем, ако въпросните старши наистина подкрепяха талантливи поети, в чиято значимост са убедени. Но как да си обясним например, че Николчина, която от една страна защитава изящен и “роящ се”, исторически ангажиран синтаксис, от друга страна е написала следното за един от представителите на граматически първобитното в поезията:

    Лирическият почерк на Стефан Иванов поразява като особено адекватен на кризите на съвременния човек, технологично разтворен в множество пресичащи се мрежи, без това разтваряне да предлага лек срещу ранимостта на едно „навътре”, което парадоксално се е оказало извадено навън, оголено, лишено от опора. В тези мрежи, интерфейс на вътрешно и външно, Стефан Иванов улавя както съкровено-интимното, така и социалното и политическото, като по този начин включва в орбитата на собствения си опит големите диалози на българската и световната поезия.

    Дрънчи ви на кухо? Не разбирате какво точно се казва? Звучи сякаш става дума за охлюв, загубил черупката си и попаднал в мрежите на ужасен гигантски паяк? Ще се измъкне ли той от там? Ще успее ли, въпреки че е толкова “раним”? Каква драма! А ето че сега вече лети в космоса и включва някакви неща в орбитата си! А! Включва диалози в орбитата си? Големи диалози! …

    Не се притеснявайте, това е код, който служи за параван между “нормалните” хора и “посветените” в литературата. С малко постоянство и някое и друго миропомазване, и вие бихте могли да навлезете в мистериите на фалша.

    Заинтригувани естествено от този образ на охлюв в космоса, ние отидохме да потърсим големите диалози на поезията в интерфейса на мрежата с орбита… Да почнем отначало – отидохме да потърсим нещо във въпросната стихосбирка, “Навътре” на Стефан Иванов.

    Попаднахме на това:

    в кръга на нашите възможности

    излизам от дома
    в ръката ми
    торба пълна с безполезни остатъци
    гледам танца на пликчетата с вятъра
    танцуват хора някъде
    с рокли от тюл с халат
    преодолели мързел леност меланхолия
    придвижват се с вечерен костюм със скъсани дънки
    спазват ритъма помнят стъпките
    настъпват се бъркат посоките
    пукат стави танцуват
    с усти отворени като ковчези
    усти очакващи тялото на чуждия език
    в зали на площада в топящия се сняг
    край операционни маси в магазина
    танцуват с денонощно упорство
    с фибри душа с кости съвест
    със зряло удоволствие
    танцуват
    изхвърлям боклука
    връщам се вкъщи
    прегръщам танцьорката

    Ако това е кръгът на възможностите, той е по-скоро точка – онази, в която се пресичат двете оси на най-обикновена координатна система. Коментарите под тази публикация в “Дневник” са достатъчно правдиви. Всъщност хвърляйки едно око към предишни публикации на Стефан Иванов, ще отбележим, че неговият “лирически почерк” все повече заприличва на детински опити за писане, тоест, като кандидат-поет той се развива по низходяща крива, която води право в литературното небитие. В първите му стихове от време на време се намира по някоя добра имитация на американски поети в традицията на Уитман. И понеже ни е втръснало да обясняваме за списъците от прости изречения и неизменното сегашно време и липсата на музикалност в стиха, ще си позволим да цитираме българския поет (към когото отпраща горецитираното), развил този стил на българска почва , с други думи, успял да съчетае елементи на две традиции в нещо ново и хубаво. Георги Рупчев:

    ГРАДЧЕТО

    Слънцето се е стопило – и изтича, и пече,
    и е тихо и унило в непознатото градче.

    Делникът се рони бавно от горещите ъгли,
    вън един слепец продава дъвки, семки и игли,

    а женица с черна кърпа покрай черквата мете
    и една до друга те се сгръбват като майка и дете.

    Дремят в пивницата старци, а по улицата – ти
    обикаляш като в карцер зарезените врати.

    Залежала се е бедна, болна пладнешка нега
    и като машина шевна трака тъпата тъга.

    Ето моста и реката – камъкът дими от пек,
    мудно точи се водата, рови в пясъка човек.

    Е, опитай, помоли го – може би ще знае как
    да преминеш и да стигнеш до оттатъшния бряг.

    Пощальонът с колелото се кандилка в облак прах
    и кандилка се живота, ти минаваш покрай тях

    и ги гледаш, после тръгваш – все едно е накъде,
    леко слънцето остъргва болката като с ренде

    и пече непоносимо, срещу слънцето жумиш…
    После няма да те има – в жегата ще се стопиш.

     

    Провидяхте ли го “градчето” във въображението си? Именно в това е разликата. Как се постига? – никой не знае, но има няколко базисни предпоставки и една от тях е да владееш българския език. И като стана дума за основно владеене на езика, редно е да обърнем внимание на поредната излагация на “виден” (иронична не-метафора!) наш претендент-поет, вървящ по стъпките на Калин Терзийски към висотите на медийната палячовщина. В разстояние на няколко дни Тома Марков, себеидентифицирал се като “Поет”, публикува два текста, които потвърждават подозрението ни, че ако геният е мигновеното съзнаване на връзките между нещата (както твърди Аристотел), то бездарността е един вид несвързаност.

    Тома Марков написал писмо до писателя Георги Марков! Най-ярката отличителна черта на тази депеша до отвъдния свят е махленският тон и неприкритата неграмотност, които във въображението на ТМ са белези за поетичност.

    Писмото започва със следните нахвърляни подобия на мисли:

    Дори човекът не бива да дава съвети на хората, ако не може да разбере, че на света съществуват прекалено много хора, в които няма човек.

    Ние вече за десети път четем това изречение, на глас, наум – и не става. Разбираме, че ТМ иска да каже “човечност”, “човещина” с думата “човек” във втората част на изречението, просто му е “звучало” добре, повторението е майка на знанието и пр., но в първата част… За какво всъщност става дума? Защо не бива да дава съвети “човекът”? Какъв е този човек – с “човек” в себе си или без? Всъщност този “човек” да не би да е някакъв дух или зъл демон? Може би някой сред читателите ни ще има повече късмет в тълкуванието?

    Марковото послание до оня свят продължава в същия тон:

    Няма в световната история на литературата значимо писмо до поет от не поет. Няма и да има. Защото светът, както и най-истинският човек, знае, че e изменчив.

    Отново този зъл дух “човекът”! Но кой от двамата?! Или са трима вече?! Кои са те?

    После, светът знаел, че е изменчив и затова нямало значимо писмо от не поет до поет? Да оставим настрана как светът може да “знае”, че е “изменчив” (лоша шега е изиграла тази дума, родееща се с “измяна”). Каква е връзката между двете? … Признаваме си, че тук вече ние се принудихме да потърсим помощ. Скокнахме от бюрото, излязохме, развели в ръка разпечатка на въпросното писмо, и със замах отворихме вратата на редакцията, където заварихме нашите редактори, надвесили се над някакво насекомо. То се опитваше да прекоси възвишението на един молив, но с всеки опит да положи крачка по гладката повърхност на молива, той се завърташе и насекомото се оказваше в изходна позиция. Насекомото повтаряше този опит с природната си упоритост, а всички наоколо го наблюдаваха вглъбено… Това продължи, кх, кх, известно време. С други думи, драги читатели, ние така се отплеснахме, че забравихме защо сме дошли и изреченията на Тома Марков си останаха неразгадани…

    Докато на следващия ден не прочетохме другия текст на “Поета” и не си дадохме сметка, че той е поел ролята на закрилник на беззащитните възрастни поети (в случая Екатерина Йосифова, наред с Любомир Левчев) от всякакви посегателства от чужбина! В този текст има някаква българка от Виена, която понеже била във Виена имала кораб, или поне платна и котва, а това я правело прекалено дръзка спрямо гореспоменатата поетеса. Сами виждате, че има метод в Марковата несвързаност. Човек просто трябва да се понапрегне. Четвърти “човек”! След този текст ние се “светнахме”, че “поетът” Марков, понеже не борави нито с метафори, нито с езика особено добре, просто е нарекъл Любомир Левчев “най-истинският човек”, който, като “светът”, бил изменчив. А това, драги читатели, – без капчица ирония вече – представлява копнеж по миропомазване, още известен като “подмазване”, от най-чист вид.

    Е, нали на Поета всичко му е позволено!

     

    За любителите на игри сред нашите читатели, предлагаме следното предизвикателство: открийте петте правописни и граматически грешки в тези три изречения!

    А истинският човек може да пише до поета за всичко (нобелистът Чеслав Милош бе обнародвал писмо до себе си от 6 годишно момиченце, в което писмо, момиченцето му благодири за три стихотворения, които обичало като трите си малки котенца), но не могат да се пишат писма до поет, чиито писма да го учат на човешкото. Понеже поетът не го касае човешкото. Поетът го касае единствено Звука, който хората чуват, за да могат чрез него да се разбират, проумейте го това, господин Георги Марков, вие и всички останали, които вместо да говорят – приказват!

    Очакваме вашите отговори!

     

    Към “8 (ученическа балада от 70-те години)” на Ани Илков.

    Към “Защо мълчат поетите?” на Дани Радичков.

    Към “Како ке се живей?” на Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.