• Како ке се живей?

    Олга Николова

    Свали txt.

     

    На попрището жизнено в средата
    намерих се в лес  тъмен по зла чест,
    че правий път сбъркàл бях в мрачината
    Данте Алигиери

     

    “Како ке се живей?”, мислех си аз, и тая мисъл остана царица на всичките ми мисли.
    Григор Пърличев, “Автобиография”

    повече от слънцето
    в окото
    Езра Паунд, Песен LI

     

     

    Две от най-хубавите неща в живота (и двете безплатни! – както би подчертал Джон Ръскин) са сутрешната и следобедната дрямка.

    Случва се, събуден от шум, човек да иска да поспи още малко, но поради бъркотията от мисли в главата, това да не му се отдаде. Тогава става, изпива един чай и сяда да почете. Неминуемо, след известно време очите отново се притварят, говорът притихва, и понеже сутринта е настъпила вече, заедно с първия бистър образ на съня – цъфнала дива ягода, или както се случи – слънцето изгрява зад затворените клепачи. Изгрява в безкрайната отвътре черепна кухина, така да се каже. Сънят в тези ненадейни утрини е лек, прозирен сякаш. Човек полуспи, полубленува едно безпределно огряно нищо, мъгла от светлина,  сред която от време на време изниква образ, по-ярък от всичко видяно, и пак чезне… После човек се буди, разбира се, и в най-добрия случай някой е приготвил палачинки.

    00 WA_RS_ED_011_a-a-L (1)

    Следобедната дрямка, като сутрешната, е плод на случайността и нарочно човек не може да я предизвика. Този вид дрямка нахлува под съпровода на някакъв спомен. Обикновено образите на паметта са бледи, лишени от едновремешното им чувство, но се случва да се върнат в цялото си великолепие от мирис, звук и емоция. Така може в съзнанието да изплува просто споменът за каменен бордюр, с трева доста висока, прокарала между камъните и чакъла наоколо – и росата по нея намирисва на свежест, като отминала буря, и се носи полъха на близка гора. И всичко това, изживяно бегло някога, нищо и никакъв бордюр по пътя, се появява наново с неподозирана яркост в унасящия се ум, тих като море преди вятъра да се надигне, докато човек седи по време на лекция и слънцето залязва зад прозорците на някоя библиотека.

    – и в дрезгавината, вечна привечер, звезди нека да блещукат,
    там леопарди нека се разхождат и маймуни
    по клоните на тамариските да скачат
    там нека бъде вечното очакване…

    Всички, надявам се, познавате синята солена дрезгавина на брега привечер.

     

    Е, аз дремех по време на въпросната лекция, когато в една такава зрачна междина, пред затворените ми очи се яви образа на Григор Пърличев, или по-скоро фигурата на Пърличев като млад студент в Атина, 1859г.

    Greece-LG

    Ако не знаете кой е Григор Пърличев, недейте да търсите в никоя енциклопедия, защото прочетенoто в съвременните енциклопедии притежава магическото качество веднага да се изпарява от паметта, съвсем безследно, като пара от лакирана повърхност. Пък и относно всякакви личности там най-често се говори за онези аспекти на живота на човека, които са като при всички други – родил се, живял, умрял, с дати.

    Пърличев в собственото ми възприятие за подредба и значимост на българската литература и история, и действителност – достопаметност, да го кажем – би заел “трон” в Дантевия смисъл на думата. Именно за такива “тронове” говори Езра Паунд в интервюто си за “Парис ревю” (виж тук), когато казва, че те са за достойните, достойните да бъдат помнени, онези, които са били “отговорни за нещо повече от собственото си поведение”.

    Да си отговорен за нещо повече от собственото си поведение означава първо да си отговорен за поведението си, а после и за повече от него.

    Инстинктът на съвременния човек, живеещ в епохата на процъфтяващата  индустрия на затворите, е да свързва отговорността с наказание, с готовността да понесе наказание за постъпките си и съответно, ако имаме късмет – със стремеж да не върши зло. А добро вършиш ли? Или, още по-хубаво, макар и малко старомодно като изказ – добро струваш ли? Двете са неразделни и осъзнаването на тази двойнственост е първа стъпка. Следваща евентуално би било да си дадеш сметка, че да бъдеш отговорен за повече от собственото си поведение, не значи да се месиш в работите на другите, а да вършиш своята като хората. А после – че за да бъдеш достоен да бъдеш помнен, първо трябва да бъдеш достоен.

    Та какъв беше този Пърличев, явил се в просъницата на залязващо слънце в окото, по-ярък от всичко видяно? Преди всичко беше онзи Пърличев, написал

    “Како ке се живей?”, мислех си аз, и тая мисъл остана царица на всичките ми мисли.”

    Един Пърличев, чийто образ най-добре може би ке предам по собствените негови думи в тея неколко щрихи, изнесени от “Автобиографията” му (“Избрани съчинения”, 1970):

    Когато зех да пиша, перото ми се виде как най-тежка мотика. (202)

    Се чудех как може да има на светът хора толко глупави, чтото да обичат и оценяват такъв живот. Бех разтръсен как поет, който гледа зло по светът и не може го търпи. (210)

    Ай наивний! Той требаше да е уверен, че жителите колкото по-малко го разумеваха, толко повече го уважаваха. Тоя ден песни и радости на сродниците, дето в изпитанията се отличил един папагал. (214)

    Аз никога на надежди не съм се наслонявал; даже презирал съм ония, что пасат ветрове. (219)

    Но не знаех, че никой никога нема да успее в дело, което не му е присърце. (222)

    Он удари тържествено лешът по бедрото, за да покаже, че е влюбен в науката. (224)

    Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. (229)

    Един мой съученик ме стигна (вървех бавно).

    – Да не страдаш от нечто?

    – Да! от тупания на сърцето. (230)

    Един ден дяконът на Руската, в Атина, църква, с много нажален тон ми каза:

    – Погинаха в Цариградската тъмница братия Миладинови и… може би отровени. Това четох днес в “Дунавский лебед”.

    Останах как статуя недвижен и безответен. (236)

    Българин българина наричаше “шоп”; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сърбска; учени мъжи уверяваха, че българите немат писмен язик. (Охрид 1861г.) (239)

    Милата! Тя не знаеше, че у гладни фанатици милост нема. (250)

    Боже мой! какво ще бъде с мене? Предразположен на нервически болести, опално раздразнителен, в притворство и ласкателство неспособен, навикнал да говоря прямо, резко, неприветливо – как ще се братам с тези звероподобни същества? (263)

    Какво искате да вечерате? Имам да ви храня с баклави. Болен и пътник да не пости – казва законът. (269)

    Лицем светци, сърцем вълци. (283)

     

    Ако граматиката е фина форма на поведение, образите – дрехи на мисълта, а всеки ред тук – жест, то портретът е съвсем жив.

    Същият този Пърличев “отказва предложената му от гръцкото правителство стипендия за Оксфордския или Берлинския университет и в 1862г., научил за смъртта на Братя Миладинови, се връща в родината, за да продължи делото им”, пише в биографичната бележка в антологията “Българска възрожденска поезия”. Колко различно някак звучи тази биографична бележка от автобиографичните бележки на съвременните ни поети и техните придружаващи ги българисти! Но Кирил Топалов, редакторът на въпросната антология, преувеличава малко, защото между отказа на Пърличев и смъртта на братя Миладинови изминават около 3 години и в тези три години има много живот. А когато гърците предлагат на Пърличев стипендия, те му предлагат да замине да се учи “за общий смет”, за обща сметка, което е почти същото като да ти бъде предложена стипендия “от правителството”, но не съвсем, защото напомня откъде идват парите, които едно правителството може да предлага на когото и да било.

    Мислех си в тази полудрямка, без думи, както винаги си мисли човек, докато дреме, как ли се е чувствал трийсетгодишният Пърличев, родом от Охрид, в свободната Атина през 1859г.? Вероятно като много от младите български студенти из Западна Европа и Америка днес, омаян от идеята за цивилизация и развита култура, дотам, че да иска да се впише в собствения си идеал, който хвърля като мит над действителността. Дотам че да напише епическа поема на гръцки и то толкова успешно, че да спечели анонимно конкурс, и въпреки очакваното недоволство от гръцка страна, да му бъде връчен лавров венец (тръгва си от “събранието” преди даването на наградата и отива в гостилница да отпразнува с “рибина чорба, любимото си ястие”, вероятно и единственото, което е можел да си позволи). Няма съмнение, чувството ще да е било сладко и придружено с много “тупания на сърцето”. Но не дотам сладко, когато дни по-късно му се налага да доказва, че той е авторът, и му дават венеца, заедно с предложението за Оксфорд или Берлин и 500 сребърни, вместо златни, гроша.

    Отказът на Пърличев не е “жертва” в името на еди-какво-си, както неминуемо мнозина са си помислили, не дай си боже, като “диванчето” на Калин Терзийски. Не е и някакъв абстрактен идеализъм от друга епоха, минала – заминала. Дори напротив, нито принадлежи на миналото, нито на абстракцията. Няма нищо по-конкретно и по-красноречиво от този отказ и трите години, целия път, изминат до момента, в който без колебание, Пърличев решава, знае, че на него се пада, както сам казва, да “отмъсти” за Миладинови – не чрез оръжие, да подчертаем, а чрез ум – една позабравена днес метода за изправяне на кривди.

     

    ohrid postcard

     

    Стихотворението, с което Пърличев печели Атинския лавров венец през тази 1859г. е “Сердарот”, преведена на български като “Войводата” от Андрей Германов (1970г.).

    Припадаше пролетна вечер. На прага пред къщи
    седеше красива жена
    на средни години; и скръстила лакти могъщи
    на силните си колена,

    И така нататък, скучна работа. Явно е че преводът не струва, защото звучи като почти всички други преводи от този период, 1960-1990, да кажем. Все един и същи ямб или амфибрахий, все един и същи монотонен тъпан, с обилни прилагателни и втръснали ни клишета, сякаш всичката поезия на целия свят винаги е била писана в една и съща опростена, механизирана форма. Така за българското ухо звучи Омир, така звучи Шели, така звучи Бодлер, така звучи дори Аполинер. Точно както сега повечето наши поети звучат еднакво (в някакво бледо подобие на свободен стих) и по същия начин карат да звучат, когато превеждат, и другоезичните поети.

    Вариацията с амфибрахия се налага, защото българските думи са дългички. Сега почти никой общо взето не се замисля каква връзка може да има дължината на думите със стъпките на хорото – пардон, стиха, стъпките на стиха.

    Германов е написал една извинителна бележка, в която казва, че не знае дали преводът му се е удал и че бил изключително труден, заради х, y, z. По-нататък има и следното пояснение: “Поемата е “написана в строги читиристишни куплети с кръстосано римуване женски и мъжки окончания (аа-б-аа-б) в силабичен стих, петнадесет на осем срички.” Нещо не пасва тук в това описание – как са хем четиристишни, хем куплети, хем кръстосано римуване аа-б-аа-б (шест стиха)? По-важното е, че той добавя “според мен сега е невъзможно тази поема да се превежда в силабичен стих”. Защо да е невъзможно?

    Защото царства ямбът и римата… ? Ако ви се струва някак закономерно – все едно цялата история на света и конкретно на стихосложението следва една и съща траектория от “първобитни” ритми към ямб, и после свободен стих – грешите.

    Да хвърлим един поглед назад. Откъде идва петостъпният ямб? От Британската империя през 19ти век, както свободният стих от Америка през 20ти. А преди това?

    Казват от римските поети, имали те десетосрични стихове с цезура след четвъртата сричка, които после поели трубадурите, с лека смесица от южняшки (арабски вероятно) похвати като римата, а пък от тях ги взели Кавалканти, Петрарка, Данте и компания, и от тях Чосър и другите на острова, и понеже Шекспир станал голям майстор, стихът се върнал обратно във Франция, където добавили още една сричка, оттам в Русия… и т.н.

    Това, естествено, е една много груба картина и е дори невярна, защото изпуска най-важното, особеностите на всеки език, и защото изпуска нещо друго, още по-важно, че през цялото това време в най-отдалечени или съвсем близки кътчета на света (зависи от гледната точка), че дори и в Европа, а най-вече на Балканите, или поне нас това най-много ни интересува, стихотворни традиции има най-разнообразни и те продължавали да съществуват.

    Ако се порови достатъчно човек ще стигне до убеждението, че “когато се опиташ да разгледаш нещо само по себе си, то винаги се оказва свързано с всичко друго” (Джон Мюър), и ако наистина отидеш докрай, то неминуемо ще се върнеш до “Крали Марко загубва силата си” или някоя друга ней подобна песен, която е в десетосричен размер с “цезура” след четвъртата сричка.

    Но явно Пърличев понеже не отишъл в Оксфорд, когато сам превеждал поемата си, не му се наложило да ходи и до Русия (за разлика от гореспоменатия Андрей Германов), а пристъпил направо към силабичния стих на “народната песен”.

    До 1980г. се смятало, че този превод е загубен, защото Пърличев споменава, че е предал книжата си на библиотеката в София, сред които явно и превода. Но в антологията “Българска възрожденска поезия” – 1980г. – Кирил Топалов е включил превода на Пърличев, който намерил в книжка “Материали” на Филоложкия факултет на университета в Скопие. С други думи, докато някой търсил ръкописите в София, те се оказали в Скопие. Грешка в записа. Или може би подарък за Скопие от някой заслужил димитровски деец.

    Как звучи преводът на Пърличев на собствената му поема? Който иска, да отиде да види. За широката публика, тук бихме навлезли в прекалено детайлна механика, с твърде много обяснения кое е добро и кое не и защо това е интересно, или би трябвало да бъде, за поетите, най-вече младите.

    И все пак един-два бисера из описанията на боя:

    Во едно же ока мъгновенйа
    напред гледа и назад внимава
    и обраща своя сабя димишкия,
    где опасност и велика нужда…

    и застана пред Кузмана силнаг’ –
    челом хмурен и видом ужасен,
    в обе ръце арми огнедишни
    силно стиска, во уста же сабя…

    Борец Якуб, мъж широкогръдний
    кой бори се с Хусом исполином,
    похвати го за пъпък десницом
    и далеко метна како камен,
    и чрева му посипа на земя.

    Иляз бързий, что как ластовица
    прохождал е поприще пространно,
    нито траги оставял над праха

    Ruskin Collection - Peacock feather sm

    Джон Ръскин, чиято рисунка на дива ягода (първата по-горе) породи цялата върволица просъници в това есе, разказва следното (“Fors clavigera: писма до работниците на Великобритания”, 1871):

    “От музея “Кенсингтън” отидох на следобеден чай в един дом, където винаги можех да разчитам на приятна компания. И сред първите, с които се заговорих, беше стара моя приятелка, която ходила да слуша лекции по ботаника в музея “Кенсингтън”; беше във възторг от тях. Тя е от онзи тип хора, които във всичко виждат добро и с право беше във възторг; освен това, както ми разказа, лекциите били наистина интересни и изнесени по увлекателен начин. Тя си мислела, че ботаниката сигурно ще е нещо скучно, но се оказало, че не било така – “толкова много научих”. Когато чух това, аз естествено я попитах какво е научила; тъй като, доколкото я познавах, тя сигурно знаеше повече за ботаниката преди лекциите, отколкото след тях. И така тя ми каза, че първо научила, че “има седем вида листа”. Сега, винаги съм изпитвал голямо подозрение към числото Седем; защото когато пишех “Седемте лампи на архитектурата”, трябваше да впрегна цялата изобретателност, на която съм способен, за да предотвратя броят им да стане Осем, или дори Девет. Затова си помислих, че би било прекрасно да има само седем вида листа; но вероятно, ако човек прерови внимателно шубраците и горите на целия свят, може и да открие, че има цели осем вида; и тогава какво ще стане с ботаническите познания на моята приятелка? Затова ѝ казах:

    – Много хубаво; но какво още научи?

    Тогава моята приятелка ми каза, че допреди не знаела, че венчелистчетата са листа. При което, си помислих, че никак нямаше да е по-зле за нея да беше останала със старото си впечатление, че венчелистчетата са венчелистчета. Но казах:

    – Много хубаво и това; а какво още?

    Тогава моята приятелка ми сподели, че лекторът казал следното: ако успеел да убеди слушателите си, че такова нещо като цветето не съществува, то целта на неговите лекции щяла да бъде напълно удовлетворена. Е, в това изречение се съдържа в най-съвършен и възхитителен резюмиран вид общата нагласа и цели на модерната наука. Тя изнася лекции по Ботаника, чиято цел е да покаже, че такова нещо като Цветето не съществува; по Хуманитаристика, за да покаже, че такова нещо като Човека не съществува; и по Теология, за да покаже, че такова нещо като Бог не съществува. Няма Човек, има само Механизъм; няма Бог, а само поредица от сили. Двете вярвания са в същността си едно; ако сам себе си чувстваш като машина, конструирана, за да изпълнява функциите на Регулатор на по-малки машини, ще положиш статуята на своята наука на “Холбърн виадукт” [железопътен мост в Лондон] и щеш не щеш, ще признаеш, че само някаква по-голяма машина регулира теб.

    Трябва все пак да обясня истинското значение на казаното от лектора по Ботаника, защото има връзка с много неща. Преди около петдесет години поетът Гьоте открил, че всички части на растенията са от едно естество и непрестанно преминават от едно в друго. Това е истинско, забележително откритие; и можете да видите, че всъщност всички растения се състоят принципно от две части – листо и корен – едното обича светлината, другото тъмнината; едното обича да е чисто, другото да е мръсно; едното обича да расте най-вече нагоре, другото най-вече надолу; и всяко има свои способности и цели. Но чистата част, която обича светлината, има за цел, най-напред, да се ожени за друго листо и да създаде листа-деца, и деца на децата-листа, за да прави земята винаги по-хубава. А когато листата се бракосъчетават, те обличат сватбените си премени и стават по-прелестни от Соломон в цялото му великолепие, и се веселят, и  угощават с мед, и ние ги наричаме “Цветя”.

    Тъй че, както виждате, в някакъв смисъл лекторът е прав. Няма такова нещо като Цветя – има само – развеселени Листа. И още повече, може би има достойнство в не чак толкова радостното, но неувяхващо листо, което е, един вид, по-хубаво от краткотрайната лилия на неговия разцвет;  което големите поети винаги са знаели, – е, поне Чосър, преди Гьоте; както и авторът на първи Псалм, преди Чосър. Лекторът е бил прав в смисъл по-дълбок, отколкото е осъзнавал.

    Но в най-дълбокия от всички смисли, лекторът греши и не би могъл да греши повече; защото листото и коренът, и плодът – всичките – съществуват, за да има цветя. Той е пренебрегнал живота и страстта на растението, които са неговата същност. Ако ги беше потърсил, щеше да си даде сметка, че в мисълта на самата Природа  в растението има, само и единствено, цветя.

    Именно в същия смисъл, в който модерната Наука заявява, че няма такова нещо като Цвете, тя заявява и, че няма такова нещо като Човек, а само преходна форма на асцидии и маймуни. Може да е вярно, а може и да не е – няма абсолютно никакво значение. Същественият факт е, че, видяно правилно с човешки очи, няма нищо друго, освен човека; че всички животни и всички същества около него са създадени, за да се преобразят в човек; че светът наистина съществува само в присъствието на Човека, че действа само в страстта на Човека. Същината на светлината е в неговите очи, центърът на Силата  –  в неговата душа , движението принадлежи на неговите дела.

    А истинската наука – по повод на която моят пътеводител от Савоя ми се присмя, казвайки ми, че не я познавам  – единствената истинска наука е “savoir vivre” [“да знаеш как да живееш”]. Но цялата ваша модерна наука е точно обратното. Тя е “savoir mourir”.”

     

    Надявам се, че няма нужда да поясняваме  за читателя разликата между “наука” и “Наука” или “псевдо-наука”, както я нарича Ричард Файнман, и че той може сам да сравни идеите на политически тъй сладко некоректния Ръскин с тези на квантовия физик или на математика Гротендик.

    Както и сам да се замисли, дали конкретно нашето литературознание, барабар със западното, от което безсъвестно изглежда черпи, не се е превърнало в нещо като Ботаниката на гореспоменатия лектор.

    А онзи чувствителен селянин от Савоя, пътеводителят, споменат  от Ръскин, който едвам можел да чете и още по-малко да пише, в същата онази 1859г. или там някъде, който не знаел езици и науки, освен нужното земеделие, бил, по думите на Ръскин “един от най-щастливите хора” и “един от най-добрите”, които познавал.

    “И след обяд, след като беше пийнал редовната си половин бутилка савойско вино, докато вървяхме из някоя тиха долина в следобедното слънце, той ми изнасяше своята лекция по философия; а след като го бях уморил и предизвикал достатъчно с по-черните си възгледи за света, той се обръщаше към следващия ме прислужник, и се утешаваше, повдигайки рамене и прошепвайки “Le pauvre enfant, il ne sait pas vivre!” – “Горкото дете, не знае как да живее!””

    WA_RS_RUD_111-a-L
    Архитектурна песен (сонет): Палацо Дарио, Венеция. Рисунка, Джон Ръскин.
    Рисунката на пауновото перо по-горе е от колекцията на Ръскин,
    събрана с цел да предлага модели за подражание на учещите се да рисуват. 

     

    Прочети “8 (ученическа балада от 70-те години)” на Ани Илков.

    Прочети “Какво е науката?” на Ричард Файнман.

    Обратно към съдържанието.