• из “Майсторите на симулатори”

    Хю Кенър

    Свали txt.

    Бележките на преводача са вмъкнати в текста и означени с квадратни скоби.

     

    Човекът като механично възпроизводимо животно

     

    Сатирикът развива до временен завършек дадено определение за човека, което сме смятали за правдоподобно, и в което все още влагаме остатъчна вяра – макар че, именно доколкото все още вярваме в него, сатирата ще ни подразни. Римският човек е градски човек, човек надарен, човек, способен да се възполва от възможностите на цивилизацията: това е човекът, той е способно животно. Да – казва Ювенал. Просветеният човек е състрадателен и съвестен чистотник. Той не вдига много шум, нещата трябва да се вършат по пестелив и здравомислещ начин. Това е човекът, той е здравомислещо животно. Да – казва памфлетистът, а ето и едно „Скромно предложение” [в „Скромно предложение” (1729г.) Джонатан Суифт предлага бедните да продават децата си за храна на богатите] . Методичният човек си води бележки, инвентаризира положението, ни един факт не му убягва, ни една предпоставка не остава без последствие. Той внимателно наблюдава природните сили, а най-вече тежкия труд на немите зверове, и знае много добре, че неговото място е над тях, защото е надарен с език и разум. Това е човекът, той е разумно животно. Точно така – казва пенсионираният моряк от околностите на Нотингам, пък, ако ми позволите, ще ви заведа при едни много сладкодумни коне.

    Те наричат себе си хоинъми. Приличат досущ на коне и говорят като Бъртранд Ръсел. Нямат съдебна система и трябва да им се обясни с какво се занимава един адвокат, както и какво означава „да просиш, да грабиш, да крадеш, да мамиш, да сводничиш, да лъжесвидетелстваш, да ласкаеш, да подстрекаваш, да фалшифицираш, да погаждаш номера, да лъжеш, да раболепничиш, да тормозиш, да гласуваш, да драскаш, да гадаеш по звездите, да тровиш, да развратничиш, да лицемерничиш, да клеветиш, да разпространяваш ереси и други такива занимания: като всяка от тези думи доста се мъчих да им обясня така, че да ме разберат”. Не са ли те по-човечни от човека?

    Или пък, да вземем този кандидат за човечност. Прилича на разпределително табло и е същински ангел в изчисленията. Само за микросекунди може да пресметне n-поредната функция от ред на Фурие и да умножи резултата по първото число, което му хрумне. Дали мисли като нас? Или по-добре от нас? Какво ли е чувството да трепкаш и да светкаш така? Дали има чувства? Дали има душа? Да кажем, че няма – смятал един велик логик, – би означавало да се усъмним във всемогъществото на Бог, който със сигурност е „свободен да надари с душа дори и слон, ако това му се стори подобаващо”, а ако не му се стори подобаващо, Той несъмнено би се ръководил в това си решение от недостатъчния разум на слона. Но „когато се опитваме да създадем такива машини, ние не бива да си присвояваме Неговата власт да създава души, точно както не бива да правим това при създаването на деца; ние сме по-скоро инструменти на Неговата воля, които предоставят подслон на душите, създадени от Него.” [Алън Тюринг, „Мисъл и машинен интелект” – бел. ав.]

    The Pilot ACE computer, designed by Turing, at the National Physical Laboratory2

    Този логик (Алън М. Тюринг, Спиноза на компютрите) се оказва, според нашия критерий, голям сатирик. Той докарва до временен завършек идеята, че душа, или нещо, което върши същата работа, може да има само там, където има достатъчно разум; а по повод въпроса, дали човекоподобната форма предполага достатъчно разум, той споменава, че е „общоприета любезност да се казва, че всеки може да мисли.” По-късно отново ще се срещнем с Тюринг, яхнал дефектното си колело, сякаш за да въплъти образа на човека с лош късмет, попаднал в клопката на механизма.

    [Веригата на колелото на Тюринг непрекъснато се откачала. Тюринг се опитал да изчисли при какъв интервал от завъртания на педалите веригата пада, така че да може да измисли маневра, с която да го предотврати. За целта в математическото уравнение влизали броя спици, броя брънки на веригата и зъбци на дерайльора. Тюринг установил, че веригата падала при определена конфигурация на веригата, дерайльора и педалите, когато повредена брънка опирала в изкривена спица. Изправил спицата и разрешил проблема. Отнело му месеци.]

    Междувременно би било уместно да попитаме: Робинзон Крузо има ли душа? Има много мисли несъмнено, и практически разум. Разполага с културно наследство (сандъче с инструменти) и достатъчно ум, за да го използва (един рак, например, не би могъл, нито пък един конгоанец, какво остава за някой компютър). И благочестивостта му расте с всеки ден, тъй като всеки ден той осъразмерява чувствата си с тези, одобрени от неговия Създател. Написал е и книга, което и най-мъдрият хоинъм не е направил. Не може да няма душа? Но ето че най-вещите богослови твърдят, че няма. Казват, че не съществува. Книгата била фалшификация.

    На днешно време (1966г. сл. н.е.) има един математик на име Бурбаки, за когото свидетелстват множество статии в математически издания. Но и той не съществува. Той също (нали?) няма душа. Бурбаки е псевдонимът на постоянно обновяващ се до оптимална средна възраст синдикат, който се събира всяка година на френската ривиера, за да обмисля стратегията си.

    fur02-back2

    Ами душата на Бети Крокър? Няма такова нещо като душата на Бети Крокър, макар че жени със същото име притежават неоспорими души. [Бети Крокър е персонаж, лице и име на марка хранителни продукти в САЩ, създадена между двете световни войни. Макар и да не съществува, Бети Крокър води готварско радиопредаване и има готварска книга, която може да се купи в чисто ново издание и днес.]

    През 1956г. в Колежа по патафизика разгледали случая на писателя Жан Полан (който се усъмнил, че някой си Д-р Сандомир съществува), като разпространили картички, на които било гравирано:

    ЖАН ПОЛАН НЕ СЪЩЕСТВУВА

    2612

    При все това, Жан Полан има (днес, 1966г.) душа. Редактор е на “Nouvelle revue française”, ако това може да се приеме за доказателство. Написал е ( през 1962г.) „Предговор” към „Историята на О” на Полин Реаж, за която има консенсус, че не съществува, макар че все някой трябва да е написал книгата (Да не би да е Жан Полан? Не може да бъде?).

    [Основателят на Колежа по патафизика, известен под гражданския си псевдоним Емануел Пейе, винаги е отричал да се е явявал под имената П. Лие, Латис, Ан дьо Латис, Жан-Юг Сенмон, Д-р Сандомир, Мелани льо Плюме, Октав Вотка, Елм льо Пал, Мютан и др.]

    А през 1964г. авторът на тези страници (който заявява тук, че съществува) подписа името си в книга за посетители – в Париж – под подписите на Жан Полан и Хорхе Луис Борхес. Борхес пък няколко години преди това, имал подозрението, че го следва негово алтер его на име Борхес. И един от двамата имал душа, и също така един от двамата (същият?) разказвал как някои томове на Енциклопедия Британика били подправени с цел да се включат в нея отпратки към страна на име Тльон, където имало „прозрачни тигри и кули от кръв”: тази страна (при все че вече ни се вие свят, нека да го заявим) „не съществува”.

    Ние сме заобиколени от подправени неща и отдавна по принуда сме се отказали от всякакви явни критерии за това кое е „истинско”. (Подправената банкнота е истинска все пак.) И толкова дълбоко сме затънали в тази несигурност, че най-изящната ни сатира може да се открие в техническите ни издания, които просто описват нещата каквито са. (А най-покъртителната книга на най-големия ни комик [Бекет] се нарича „Както е”[…]) Така, в протоколите на третия лондонски симпозиум по теория на информацията (1956г.) намираме описани чиновническите дейности, с които се занимава вероятно една трета от сборния ум на Запада, резюмирани в следното: „местене на неща според означенията по тях” – задача, изпълнявана от „съчетани за целта двойни устройства за наблюдение и обработка, тоест, „чиновници”. Научаваме, че „консумацията на енергия се увеличава със скоростта на изпълнение на чиновническите операции, умножена на куб” и че „пишещата машина е чиновнически инструмент, в който означени и подходящи за означаване неща се обработват спрямо дадено правило”. Освен това, чиновниците „имат ограничена решителна способност”, което звучи почти като каламбур за всеки, който е виждал млад касиер, обзет от нерешителност. Именно по този начин Гъливър обяснява на господаря си хоинъм какво е адвокат, какво е войник, какво е съдия, какво е доктор. Комитетът на лилипутите именно по този начин описва нещата, които намира в джобовете на Човека планина (часовникът му, който издава „непрестатен Звук като Мелница”, явно е „Богът, на който той се прекланя”, защото нищо не прави без да се е консултирал с него). Мъдреците от Бробдингнаг именно по този начин описват Гъливър: е, не съвсем като двойно устройство за наблюдение и обработка, защото така и не го виждат да върши чиновническа работа, а като месоядно животно, непригодно за тичане, катерене по дървета и копаене на дупки в земята. Това са опити да се даде определение на нещо – чиновник, часовник, човек – според дадена функция или според пригодността за изпълнение на дадена функция – защото не можем да разберем „какво е това нещо” по обичайния за нас начин, или защото смятаме подобно знание за неприложимо, или пък защото целенасочено сме изменили начина, по който го наблюдаваме, така че сега то ни изглежда съвсем различно.

    34

    Мъдреците от Бробдингнам са измислени от мъдрец от Дъблин, който си е дал сметка, че телескопът и микроскопът могат да навредят на човешките способности, превръщайки например миниатюрен портрет от слонова кост в безобразна цапаница. Дали тези инструменти не са като играчки, с които си играем безразсъдно? Или пък лицето на портрета е просто функция на несъвършените ни сетива, за които е по-добре да не се заблуждаваме повече? Една жена ни се струва красива просто защото недовиждаме? За окото на Гъливър гигантското туловище на придворната дама, точно както кръглата луна под оптическото стъкло на Галилео, се превръща в отделни груби детайли: кожата е грапава, „с брадавици тук-там, огромни като паници, по които растат косми, дебели като конопени въжета.” Да оставим настрана несъвършенствата по тази кожа, не е ли всяко познато ни и приятно нещо просто обвивката на видимото? „Миналата седмица видях как одират жена” – пише един от дейните персонажи на Суифт – „не е за вярване колко по-зле изглеждаше след това”. Видимото, привидното: а светът е може би една неразбория от несъвършено видяни привидности? (Дейвид Хюм това ще твърди.) Наблюдавайте внимателно нещо и запишете какво виждате: ето ви Факт. Куче, на което 18 унции вода са напомпани в гръдния кош, страда от задух. Запишете друг факт: куче, на което се инжектира опиум, бренди и вода, умира. Още: зарче, погълнато от куче, бе изхвърлено след 24 часа със запазени маркировки и форма, но със смалено наполовина тегло. Всички тези неща са отбелязани от Философското дружество в Дъблин през осмото десетилетие на 17-ти век – когато Суифт е студент там. Помагат ли ни те да разберем какво е куче? Може би донякъде кучето се определя като животно, което изпитва даден вид неразположение, когато има вода в гръдния кош, и друг вид неразположение, когато му се инжектира опиум във врата, и което има способността да намалява наполовина теглото на зарчета. Или нека да приемем, че тези условия (които никой преди това не се е сетил да подложи на наблюдение) не са достатъчни, за да се дефинира кучето, но тогава кои условия биха били? Има ли такова нещо като същност на кучето, като куче, или просто триангулираме подвижни точки? Кучешка, конска, човешка природа: caninitas, equinitas, humanitas: на тези латински термини, преполагащи устойчиви същности, хората от 17-ти век се учели да гледат с все по-голямо недоверие като на празна школска терминология.

    „Старите”, наред с „младите”, не одобрявали тези дълги думи, завършващи на –tas, защото те не съответстват на класическия начин на мислене. Тези думи се превръщат в технически термини в онзи промеждутък от време, който просветените по-късно ще нарекат „готически”, а много от тях не се срещат у класическите автори въобще. Прочутата equinitas, конска същност, конщина, в която Суифт открил такова богатство от скрити значения, явно била измислена от латинския преводач на Авицена към края на 12-ти век и пусната в обращение от Дънс Скот, архитипният глупак за писателите на класическия век на английската литература [Книгите на Дънс Скот се използвали за учебници в университетите до 16-ти век, когато се превърнали в предмет на подигравка и унищожителна сатира. От името на Скот произлиза английската дума “dunce”, означаваща глупав, тъп, упорит ученик.].

    Тези новоизковани думи, когато били още новоизковани, обозначавали нов тип значение, което предоставяло за самостоятелно наблюдение същността, превръщаща нещо в нещото, което то е. Класическите отвлечени съществителни, по чийто модел са създадени – humilitas, facilitas, gravitas – просто дават съществителното, производно на дадено прилагателно, и означават качества, които се възприемали в същността си като прилагателни: да си смирен, да си лесен, да си сериозен. Тези качества могат да се появяват и да изчезват, могат да са налице повече или по-малко, или никак. Но конщината, equinitas, или е налице, или я няма. Както при другите школски термини, в нея няма остатък от прилагателното. Такива съществителни обозначават (както подобава на съществителните) устойчиви и същностни обекти за изследване: именно това качество (equinitas) на съществуването като кон, благодарение на чието притежание конете, и единствено конете, се различават от всички други същества, способни да ходят, тичат и умират.

    Нещо подобно се случило и с школския термин humanitas. Не може да я нямаш и не може да я имаш повече от някой друг. Но съществува ли? Епохата на Суифт започнала силно да се съмнява. Преди чрез анализ да разкрием как часовникът показва колко е часът, часовникът е загадъчен; може би човекът е бил загадъчен единствено по този начин. Наблюдавайте поведението му според правилата на най-добрите емпирични дисциплини, точно както бихте наблюдавали поведението на часовник; и когато го разгледате напълно, вие ще знаете всичко за човека. Обърнете внимание например на ритуалите му на ухажване:

    Разглеждайки обичайната Процедура на съвременното Ухажване, ние установяваме, че тя се състои от благоговейно Обръщане на Очите, наречено Умилкване; изкуствена форма на Хленчене и Мрънкане, които се изпълняват по предварително заучени правила, на Интервали, и поради липса на друго Съдържание, състоящи се от Тръсване или Изсумтяване, Въздишка или Стон; Стил, богат на безсъдържателни Думи, Противоречия и Повторения. Тези според мен са най-изисканите Правила за Обръщение към Любимата; а кой ги изпълнява по-умело от самите Светци?

    Тук Суифт очертава съпоставка между въодушевени поклонници на религията и любовта. Горното е също така инструкция за програмиране на машина Ухажор, която само с малко промяна в настройките би се превърнала в машина Мрънкало; тогава би било невъзможно да различим машината от човек-ухажор или мрънкало, особено като се има предвид, че няма нужда да се симулира смислена реч и така се избягва въпросът дали машината разбира какво казва.

    Суифт е ясен:

    Мрънкане и Нареждане в Езика на Духа заменят Ум и Разум в Езика на Човека: Защото при Духовните Словоизлияния, Подредбата на Думите, според Изкуството на Граматиката, не носи никаква Полза, а Умението и Влиянието зависят единствено от Избора и Напевността на Сричките…

    Всяко специализирано човешко занимание, разгледано пълноценно и подробно, може да бъде механично възпроизведено, а когато човекът се превърне в своето специализирано занимание, то той (Пуританът на Суифт или Любовникът, например) става механично възпроизводим; трактатът, от който цитирах току-що се нарича „Беседа относно механичните Действия на Духа.”

    202473799_11821353f2

    Механичните Действия на Тялото могат да бъдат симулирани много по-лесно, както подсказва цикличното функциониране на редица телесни явления, като започнем от кръвообръщението (оповестено от Харви през 1628г.), и стигнем до повтарящите се двойни разкрачи на ходещи крака. Когато кралят на Бробдингнам видял как ходи Гъливър, той го помислил за „часовников механизъм (каквито в тази страна има усъвършенствани до най-висока степен), изобретен от някой изкусен художник”. Чак когато чул куклата да говори бробдингнански, кралят осъзнал заблудата си. Поне до 20-ти век речта е най-голямото предизвикателство за майстора на симулации; самият Декарт, коджа механик сред механиците, според когото човешкото тяло може „да се разглежда като един вид машина от кости, нерви, мускули, вени, кръв и кожа, така устроена, че дори и да бе лишена от ум, пак щеше да изпълнява същите движения като понастоящем”, смятал, че подобна машина, изработена от занаятчия, щяла да се издаде още при първия опит за разговор с нея – „защото лесно можем да си представим машина, която е конструирана така, че да издава членоразделни звуци… но не и такава машина, която може да ги подреди правилно, за да отговори на нещо, казано в нейно присъствие, а това дори и хората с най-нисък интелект са способни да сторят.”

    Суифт не е съвсем убеден. Той колекционирал Любезни Разговори, с цел да покаже, че готови за употреба глупости се разменят из цяла Англия от говорещи кукли. Също така, както е всеизвестно, той накарал конете да проговорят и да научат Гъливър на своя език, като настоявал, че езикът на конете и техните чувства, произтичат от безпрепятственото единение на тези разумни същества с един подреден свят. Следователно, или речта е чисто поведение и дори папагал може да я симулира, или е чист, верижно изграден разум и една фина машина може я симулира: може би фина машина с формата на кон, състояща се от кости, нерви, мускули, вени, кръв и кожа.

    Сатирата се ражда именно от такива твърди дефиниции. Така се ражда и механизмът; епохата на Суифт си проправя път към добре познат нам принцип: може да се каже, че разбираме напълно един процес, ако знаем как да създадем машина, способна да го възпроизведе. („Да разбираш означава да конструираш” – казва да Винчи.) Според този принцип и едно друго твърдение придобива сила: ние разбираме какво е даден организъм до степента, в която можем да симулираме дейността му.

    Защото, ако се върнем към нашето опитно куче – подуто от вода, умъртвено от бренди, затруднено от погълнато зарче – вероятно бихме могли да изобретим механизъм, който да бъде забавен с вода, спрян с бренди и през който зарче би минало, изгубвайки половината си обем; и ако това са необходими и достатъчни спецификации за куче, то ние, които вече не вярваме в някаква неуловима caninitas, ще трябва да се съгласим, че тази машина е куче. Моля, никой да не възразява, че това са безумни спецификации: експериментът показва, че обикновените кучета изпълняват тези условия, значи условията трябва да бъдат изпълнени. Да, вярно, макар и необходими, те не са достатъчни. Опитът подсказва, че трябва и лай: е, ще го добавим; трябва и махане на опашка: няма нищо по-просто. Можем да изброим още много критерии и пак да не се сетим за нито един, който да не може да бъде симулиран от някой конструктор; и още през 1738г. Жак дьо Вокансон (1709 – 1782) показал в Париж механична патица, която шляпала и цопала, размахвала във въздуха детайлно оперени криле, клатела глава, крякала, кълвяла зрънца, поглъщала ги с нужните движения и накрая отделяла изпражнения: за чието осъществяване било „нужно в много малко пространство да се конструира химическа лаборатория, където да се разграждат основните съставки [на зрънцата] и откъдето да се изхвърлят на воля”. Всяко крило съдържало четиристотин движещи се елементи. Дали Андерсен е знаел за тази чудна птица, когато е съчинявал приказката за Славея на Императора – същият славей, който Йейтс премества във Византия, „чудо, птичка или изделие от злато”, провиждайки в „тържеството на вечния метал” апотеоза на смъртния поет? Тази машинарийка изпълнявала толкова много от спецификациите за патещина (ananitas? патица е anas), че можем спокойно да си представим още и още, които да ни се прииска да бъдат изпълнени. Подобренията не се забавили: през 1847г. швейцарец на име Рехщайнер конструирал нова версия, която имала стомашно разстройство и симулирала присвивания на корема, придружени от зловонни изпражнения. „Истината е” – докладва един свидетел – „че миризмата, която се разнася из стаята е почти непоносима. Бихме искали да уверим художника изобретател, че неговата демонстрация ни достави огромно удоволствие.” Явно граничният случай би бил изкуствена патица, толкова съвършена, че да не изпълва само едно единствено условие – да бъде не изработена, а излюпена от яйце.

    Automaton-102

    Това, което се симулира, бихме могли да кажем – това, в което искат да повярваме – е не самата патица, а излюпването на патицата; ако се положат достатъчно усилия по отношение на пляскането, крякането, изпражненията и перата, ще бъдем убедени, че тя произлиза от непроизводимото яйце. Това е важен общ закон: истинската цел на конструктора е да заличи съществуванието си – точно като автора при Флобер, – за да можем да стигнем сами до заключението относно произхода на неговото творение, до което той иска да стигнем. Затова е трудно да възразим срещу фалшифицирана картина на Вермеер – освен че не Вермеер я е нарисувал; срещу фалшива банкнота – освен че не банка я е напечатала; срещу „Дневник на чумавата година” – освен че не е дневникът, за който се представя, а измислица; или срещу разказа на Крузо – освен че Крузо никога не е съществувал. Нито пък можем лесно да преценим дали човекът, създал банкнотата е държавен служител, фалшификатор или поп арт художник, ако нямаме доказателства за това как е искал банкнотата да бъде възприемана. През 40-те години на 20-ти век бе издигната идеята за литературна критика, която разглежда само творбата, без да търси каквито и да било доказателства за намеренията на твореца. Трудно е да видим в това начинание нещо повече от временна полза, при положение, че скришом тези критици винаги поглеждат заглавната страница, за да видят кой е написал „Робинзон Крузо”, докато иначе се интересуват само творбата. Това, че знаем, че „Робинзон Крузо” е художествена измислица, а не мемоар, променя „Робинзон Крузо” изцяло, както ясно показва Хорхе Луис Борхес…

     

    Превод от английски Олга Николова.

    Прочети “Театърът на марионетките” на Хайнрих фон Клайст.

    Прочети “Близнаците” на Оливър Сакс.

    Към съдържанието на броя.