• Театърът на марионетките

    Хайнрих фон Клайст

     

    Една вечер през зимата на 1801 г. в гр. М., където бях отседнал, случайно срещнах в  градския парк г-н К. Той отскоро бе назначен за главен солист на местната опера и се радваше на изключителен успех сред публиката.

    Споменах му колко съм бил изненадан да го видя  неколкократно в кукления театър, грубо скалъпен на пазара, където простолюдието се забавляваше с изпъстрени с песни и танци кратки драматични бурлески.

    Г-н К. ме увери, че пантомимата на тези марионетки му доставяла голямо удоволствие. Съвсем ясно било, че танцьор, който иска да се усъвършенства, би могъл да научи много от тях.

    Стори ми се, че зад изказването му се крие повече от моментна приумица, тъй че реших да седна при него и да го поразпитам за доводите, с които би могъл да подкрепи това свое толкова странно твърдение.

    Той ме попита дали не съм на мнение, че наистина някои от движенията на марионетките, най-вече тези на по-малките, са доста грациозни по време на танц.

    Не можех да отрека, особено като си припомних как една четворка марионетки с облик на селяни се бяха вихрили в такова прекрасно рондо, каквото и Тениерс не би могъл да нарисува.

    kirmes_tanz_vor_wirtshaus
    Давид Тениерс Младия, “Панагир”, 17-ти век.

     

    Поинтересувах се какъв е механизмът на тези фигурки и как, без да има нужда от безбройни конци по пръстите на куклувода, е възможно да се направляват отделните им части и точки така, както изисква ритъмът на движенията или танцът.

    Той ми отговори, че не бива да си представям, че в различните моменти на танца кукловодът наглася и подръпва всяка една част поотделно, сякаш е независима от останалите.

    – Всяко движение –  продължи той  –  има свой собствен център на тежестта. Достатъчно е този център да бъде задействан във вътрешността на куклата и ето нà – частите ѝ, които не са нищо друго, освен едни махала, се задвижват от само себе си по механичен път, без повече външна намеса.

    Задействането на куклата било много просто.  Всеки път, когато центърът на тежестта се понесе по права линия, частите рисуват криви подир него и често, при съвсем случайно поклащане, цялата фигура започва да се движи ритмично, наподобявайки танц – додаде той.

    Тази забележка сякаш обясняваше донякъде удоволствието, което той твърдеше, че намира в театъра на марионетките. Но в този момент не можех дори и да предположа до какви изводи щеше да стигне впоследствие.

    Попитах го  дали мисли, че и самият кукловод, който движи марионетките, трябва непременно да е танцьор или, най-малкото, да има усет за красивото в танца.

    Той отвърна, че дори един занаят да е лесен от механична гледна точка, от това не следвало, че може да се върши съвсем без никакъв усет.

    Центърът на тежестта в действителност описвал една много проста, в повечето случаи права линия. А дори и когато била крива, уравненията на кривата били или от първа или, най-много, от втора степен, но и в този краен случай кривата можела да бъде единствено елиптична, каквато е поначало линията на движение на крайниците на човешкото тяло, обусловена от ставите му. Тъй че от кукловода не се изисквало кой знае колко голямо умение, за да я пресъздаде.

    – От друга гледна точка обаче, – добави той, – тази линия е същинско тайнство, защото тя е не друго, а Пътят на душата на танцьора. Съмнявам се, че тази линия вьобще би могла да бьде постигната, ако кукловодът не се постави сам в центъра на тежестта на марионетката, с други думи – ако сам не танцува.

    Отвърнах му, че винаги съм си представял работата на кукловода като нещо, в което той не влага особено мислене, подобно на въртенето на ръчка на латерна.

    – В никакъв случай!  –  отвърна той. Напротив, имало много особена връзка между движенията на пръстите и тези на привързаните към тях кукли, подобна на връзката между числата и техните логаритми, или между хиперболата и асимптотата.

    Вече си мислел обаче, че дори и този последен проблясък  на човешкото съзнание би могъл да изчезне, така че танцът на марионетките да премине изцяло в царството на механичните сили, задействан, например – както и аз бях предположил— просто от една ръчка.

    Не скрих почудата си, че на това забавление за простолюдието той отделяше внимание, достойно за изящното изкуство. Не само, че откриваше в него потенциал за по-възвишено развитие, но и изглежда, самият той искаше да се занимае с това.

    Той се усмихна. Смеел да заяви, каза, че ако има механик, който да сглоби кукла според неговите изисквания, с нея би изпълнил такъв танц, какъвто нито той, нито който и да е от най-умелите танцьори на нашето време, дори и самата Вестрис, не би бил в състояние да надмине.

    – Чували  ли сте  –  попита ме той, забелязвайки, че съм вперил мълчалив поглед в земята – за онези механични крайници, които английските майстори изработват за клетниците с ампутирани крака?

    Отвърнах му, че никога не бях виждал подобно нещо.

    Early-Prosthetics-Gear-Patrol-2

    – Жалко, –  отбеляза той,  – защото ако Ви кажа, че хората с такива протези действително танцуват с тях, опасявам се, че няма да ми повярвате. Какво говоря? – не просто танцуват. Репертоарът им от движения е ограничен, но стъпките, които им се удават, те изпълняват с такова спокойствие, лекота и прелест, че не биха могли да не предизвикат възхищението на всяко мислещо същество.

    Отвърнах му шеговито, че  най-сетне явно е намерил своя човек. Несъмнено майсторът, способен да изработи един от тези чудни крайници, би могъл да направи и кукла, отговаряща на изискванията му.

    – Какви са изискванията – попитах го аз, докато той, малко притеснен, на свой ред бе свел поглед в земята, – които бихте задали на такъв майстор?

    Нищо, което да не можело да се открие и в обикновените кукли – отвърна той – съразмерност, подвижност, лекота, само че от по-висока степен и най-вече, с по-естествено разпределение на центровете на тежестта.

    – А какви предимства биха имали тези кукли пред хората танцьори?

    – Предимства? На първо място едно негативно, скъпи ми приятелю, а именно, че те никога не биха могли да се преструват. Преструвката е видна, както знаете, когато душата, или т.нар. vis motrix* се намира в точка различна от центъра на тежестта на съответното движение. Тъй като кукловодът може да владее с телта или конеца единствено тази точка, всички останали части са такива, каквито и трябва да бъдат – мъртвила, най-обикновени махала, изцяло подчинени на закона на земното притегляне. Това е превъзходно свойство, което напразно бихме се мъчили да открием в повечето наши танцьори.

    Вземете например П. – продължи той. – Когато играе Дафне, и преследвана от Аполон, се извръща назад, душата й се намира в прешлените на кръста. И точно тогава тя се навежда, сякаш готова да се скърши, като наяда от школата на Бернини. Вижте и младия Ф., когато в ролята Парис застава между трите богини и протяга ръка, за да даде ябълката на Венера. Душата му се намира – ужасна гледка! – не къде да е, а в лакътя.

    daphne bernini

    – Подобни грешки – поде той след кратка пауза – са неизбежни. Вече сме вкусили от Дървото на познанието и тъй като портата към Рая е заключена за нас и зад гърба ни херувимът стои на стража, ние сме принудени да обиколим света, търсейки заден вход, през който да се вмъкнем обратно.

    Това ме разсмя. В крайна сметка, духът не може да греши, ако го няма. Но забелязах, че той има още нещо наум и го помолих да продължи.

    – При това – каза той, – предимството на тези кукли е, че те не са подчинени на гравитацията. Те не познават инертността на материята – това свойство тъй противодействащо на танца – защото силата, която ги издига във въздуха, е по-голяма от тази, която ги приковава към земята. Какво ли не би дала милата ни Г. да е с двадесет и пет килограма по-лека или пък да разполага със същата тежест в противовес, докато изпълнява своите антраша́ и пируети**? Куклите се нуждаят от пода единствено за да го докоснат леко, като елфи, и да превърнат  тази моментна пречка в нов подем. Ние се нуждаем от пода за да намерим покой, да се съвземем от напрежението на танца; един момент, който очевидно не е част от танца и с който нищо не можем да направим, освен да се опитаме веднага да го преодолеем.

    Отговорих му, че независимо колко изкусно излага парадоксите си, не може да ме убеди, че в една проста механична кукла има повече грация, отколкото в устройството на цялостното човешко тяло.

    Той възрази, че напротив, човекът въобще не можел да се сравнява с механичните кукли по грация. Единствено божество би могло да се сравни в това отношение с неодушевената материя и тук била точката, в която двата края на кръгообразния свят се срещали.

    Все повече се учудвах и не знаех как да отвърна на тези странни твърдения.

    – Изглежда –  каза той, вземайки си щипка енфие – не сте прочели внимателно глава трета от Първа книга Моисеева, а с човек, който не познава този начален период на човешкото развитие, не би могло да се дискутира както трябва за по-нататъшните периоди, още по-малко пък – за последния.

    Отвърнах, че много добре зная как съзнанието може да помрачи естествената грация на човека.

    – Навремето – продължих аз, – един мой млад познат, заради нищо и никаква забележка, буквално пред очите ми изгуби своята невинност, и така и не откри обратния път към Рая, въпреки всевъзможните усилия, които положи. Но какви изводи бихте могли да извлечете от това?

    Той ме попита, за какъв случай става въпрос.

    – Преди около три години – започнах да разказвам – бях на баня в компанията на един младеж, чиято осанка се отличаваше по това време със забележителна изящност и непосредственост. Беше на около шестнадесет години и първите, все още едвам доловими, признаци на суета, резултат от вниманието на женския пол към него, вече си личаха. Случи се така, че малко по-рано двамата бяхме видели в Париж статуята на момчето, което вади трън от стъпалото си. Отливката на тази статуя е добре известна и може да се намери в повечето немски колекции. Моят приятел тъкмо бе качил стъпалото си на една табуретка, за да го изсуши, когато забеляза отражението си в огледалото и то му напомни този образ. Засмя се и ми сподели какво е открил. Действително, подобна мисъл ме бе осенила в почти същия момент. Но било за да изпитам вродената му грация, било за да го поизцеря малко от суетата му, се засмях на свой ред и му отговорих, че сигурно е било привидение. Той се изчерви и повдигна стъпалото си за втори път, за да ми покаже, но опитът му, както можеше да се предвиди, се оказа несполучлив. Объркан, той продължаваше да повдига крака си за трети, четвърти, дори десети път – все напразно! Не можеше да възпроизведе същото движение. Какво говоря? Не само, че не можеше, а в опитите му да го повтори имаше нещо толкова комично, че едвам сдържах смеха си.

    От този момент нататък, в това момче настъпи някаква необяснима промяна. Започна да се застоява пред огледалото по цели дни. Една след друга всичките му прелести го напускаха. Някаква невидима и необяснима сила като стоманена мрежа впримчваше свободната игра на жестовете му. След година вече нямаше и следа от хубостта, която преди така радваше околните хора. Има все още жив свидетел, който може, дума по дума, да потвърди тази странна и злощастна случка, която Ви разказвам.

    boy with thorn

    – В такъв случай – каза г-н К. приятелски, – трябва да Ви разкажа една друга история, чиято връзка с нашия разговор ще схванете лесно.

    Бях се спрял на път за Русия в имението на г-н Г., ливонски благородник, чиито синове по това време усърдно се занимаваха с фехтовка – особено по-големият от тях, който току-що се бе върнал от университета и си даваше вид на голям майстор. Една сутрин, докато бях в стаята му, той ми връчи една от рапирите си. Приех предизвикателството, но по време на боя се оказа, че аз го превъзхождам. Той се ядосваше и гневът му го объркваше още повече, тъй че почти всеки мой удар попадаше в целта. Накрая рапирата му излетя в ъгъла. Отивайки да си я вземе, той полушеговито, полуядовито измърмори, че най-накрая си е намерил майстора, но че това се случвало на всекиго рано или късно и затова, сега на свой ред, щял да ме заведе да намеря своя. Братята му се разсмяха бурно и започнаха да викат: „Напред! Напред! Към плевника!“ – след което ме хванаха за ръка и ме заведоха при една мечка, която г-н Г., техният баща, отглеждаше в имението си.

    За мое удивление, мечката стоеше изправена на задните си лапи, облегната на стълба, към който беше привързана. Дясната ѝ лапа висеше във въздуха в бойна готовност. Гледаше ме право в очите. Това бе нейната поза за фехтовка. Помислих си, че сънувам. Никога не се бях изправял срещу подобен противник. „Хайде, нападайте! Напред!“ – провикна се г-н Г. – „Опитайте се да ѝ нанесете удар!“ Съвземайки се от изумлението си, настъпих срещу мечката. Когато посегнах с рапирата , тя помръдна лапата си и с лекота парира удара. Опитах се да я надхитря с финт, но тя дори не трепна. Нападнах я отново, впрягайки цялата ловкост, на която бях способен. Удар като този би уцелил безпогрешно всяка човешка гръд, но мечката отново с лекота парира удара, едвам помръдвайки лапата си. Ето че се намирах в почти същото положение, в което се намираше преди малко младият г-н Г. Непоклатимостта на мечката ме караше да губя самообладание. Удари и финтове се редуваха един след друг, докато не потънах целият в пот – напразно! Мечката не просто парираше всичките ми удари, както биха ги парирали най-добрите фехтовачи на света – но когато се опитвах да се престоря, че ще атакувам, тя дори не трепваше, което не би се удало на никой фехтовач. Гледайки ме право в очите, сякаш можеше да чете мислите ми там, тя стоеше с вдигната лапа и когато движенията ми имаха за цел просто да я заблудят, тя въобще не реагираше.

    Вярвате ли на това, което Ви разказвам?

    – Напълно! – възторжено потвърдих. – Историята звучи толкова правдоподобно, че бих повярвал на всеки непознат, а какво остава за Вас!

    – Ето че, скъпи ми приятелю, – поде отново г-н К.,  – Вие вече разполагате с всичко необходимо, за да проследите мисълта ми. Виждате как в  органичния свят, колкото повече отслабва и мъжделее съзнателната мисъл, толкова по-ярко се проявява благодатта на естествената грация. Точно както две пресичащи се прави се раздалечават от едната страна на пресечната си точка и минавайки през безкрайността, отново се появяват от другата, или пък както отражението във вдлъбнато огледало, след като е изчезнало, смалявайки се  в безкрайността, отново се появява, така и грацията се завръща при нас, едва след като познанието, така да се каже, е преминало през безкрайността. Тази благодат се проявява в най-чистата си форма в онова човешко тяло, което или няма съзнание, или има безкрайно съзнание, ще рече – или в марионетката, или в божеството.

    – Значи ли това, – попитах аз, малко объркан, – че хората трябва повторно да вкусят от Дървото на познанието, за да си възвърнат невинността?

    – Естествено –  отговори той. – Това е последната глава от историята на света.

    knot2

     


    * vis motrix (лат.) – „Движещата сила на центростремително тяло е естествената тенденция на едно тяло към центъра му, която произтича от тенденцията на всичките части и е пропорционална на движението, което генерира в даден момент; … последователите на Лайбниц използват vis motrix, за да означат силата на едно движещо се тяло, по същия начин, по който последователите на Нютън използват термина vis inertiae; vis inertiae тези същите смятат за присъща на тялото единствено в покой, докато vis motrix смятат за присъща на същото тяло единствено когато се движи; тази сила всъщност го движи от едно място на друго, като му въздейства еднакво във всяка физическа точка по линията, която то очертава” (Чарлз Хътън „Философски и математически речник”, 1815г.).

    ** антраша́ (от фр. entrechat) – балетна стъпка с неколкократно удряне на краката в скок.

    Превод от немски Любомира Георгиева. Редактор Галена Хашхожева.

     

    Прочети откъс от “Майсторите на симулатори” на Хю Кенър.

    Прочети “Близнаците” на Оливър Сакс.

    Към съдържанието на броя.