• Има ли доказателства за съществуването на човека?

    Красимира Зафирова

     

    Нищо повече от въртоп на атоми,
    поставена в кожен калъф хармоника;
    нищо повече от устройство за четене
    и чатене, хлабаво скрепен модел
    на експериментално същество
    с ларинкс и фаринкс, с диафрагма
    и диетични увлечения,
    натъпкано с грешки, наместо с дреп;
    нищо повече от пазаруващ
    на дребно и едро клиент,
    пристрастен към скъпа технология
    и евтина музика; нищо повече
    от рециклирани възприятия
    и подложени на вулканизация илюзии,
    притиснат между две дати,
    като листа в хербарий,
    ендемичен по същество – расте
    в точно определен страничен ръкав
    на Млечните пътища,
    поддържани с известна меланхолия
    от свещените крави – просто човек,
    даже прост, като ехо на самия себе си
    (говорът му не се разбира
    и Вавилон е само оправдание
    за нарушената хармония със думите) –
    ако Бог го срещне, няма да го познае
    и ще остане тъжен.

    butterfly

     

    КРАСИВИТЕ ДУМИ

    Гледаме филм с майка –
    спокоен и даже муден наратив,
    в който средно мрачна жена
    се опитва да излезе наглава
    с обикновени престъпници.
    Трудна работа.
    Подкрепям се с круша
    и си мисля за Херодотовите меланхлайни.
    Защо чернодрешковци
    и защо гети, гепиди и савромати в едно ?
    Но мама се вълнува
    от тъпия живот на кльощавата жена от филма,
    слизаща все по-ниско в ъндърграунда.
    По време на рекламите излизам на балкона
    и запалвам цигара.
    Венера отдавна е отплавала отвъд хоризонта
    и небето ръкомаха в различни посоки.
    За всеки случай държа под око Уитман
    и други ориентири,
    но явно вече са свършили всички успокоителни,
    всички женски, хитри похвати,
    мъжествено представяни през 20 минути.
    Връщам се точно навреме –
    действието все така едва крета,
    направо се спотура от невъзможност
    да надскочи образцовата скука.
    По някое време лошият избълва
    тържествена злостна тирада.
    „Какви грозни думи!“ – каза мама
    и отиде да си сипе мляко.
    С чиста съвест се качвам в таванската си стая,
    все така разколебана между Херодот и Уитман
    и внезапно осъзнавам: думите, красивите думи,
    всичките са у мама.

    butterfly2-3

     

    ТЪЖНИЯТ ОРКЕСТЪР

    Лирическият ми герой е плюл на всяка дефиниция
    и хайдутува из последните дъбрави –
    езикът му от клек и клей направен, горчив е
    в дълбоката тъга на радостта ми.
    Преследван като в никой век,
    до Кордилерите прескача чак –
    да се спаси от евтините разпродажби,
    от наснованите със лекота
    и на метраж продавани по панаирите
    най-нови правила. Принуден е горкият
    ръст да мери с Марко Прилепчанин,
    с триглавата ламя,
    запряла девет кладенци
    и други девет пуснала
    в деретата на опустяващата памет.
    До скоро викаше със цяло гърло –
    плачът му в нощите кънтеше,
    като мълния.
    По улиците спираше случайни минувачи
    и към небето ги подхвърляше –
    да им напомни, че летежът е
    въпрос на мяра в скепсиса.
    Сега лирическият ми герой
    е стиснал устни, като флейта
    в опус 105-ти.
    А аз съм натъженият оркестър.

     

    Прочети откъс от “Майсторите на симулатори” на Хю Кенър.

    Прочети “Пролет наесен и по всяко време” на Олга Николова.

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Към съдържанието на броя.