• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Мислехме да отминем без коментар публикувания през юли „манифест” на шестима преподаватели от СУ („Литературен вестник”, отскоро и уеб сайт), тъй като не бяхме сигурни, че той има връзка с литературата, или с каквото и да било друго всъщност. Но (уви!) не можем да не се отзовем на молбата на нашите читатели, които споделиха с нас, че никога досега не са се сблъсквали с такъв език, а умират от любопитство да разберат върху какво умуват хората в тази стара и достолепна българска институция на висшето знание – Софийски университет.

    dagoty2

    Тъй като този език наистина вирее само при много специфични парникови условия и отнема години на съвестно изкореняване на всякакъв здрав разум и въображение от градината на интелекта, ние ще си позволим да преведем тук няколко пасажа в полза на широката аудитория, като, разбира се, стриктно се придържаме към буквалния смисъл, където това е възможно.

    И тъй, ето как започва манифестът:

    Литературата била умряла. Но езикът, словесността и книжнината останаха. Езикът е по-мощен от литературата. Словесността и словообразуването са по-мощни от литературата. Това всъщност е първичен проблем, ето защо заявяваме и призоваваме Χάος.

    Превеждаме.

    Някой е пратил хабер на манифестиралата се шесторка, че литература вече няма. Те се огледали и установили, че хората все още говорят, тоест, ползват език, и това им се сторило голям проблем – затова те призовават да започнем да пишем с гръцки букви. Не е ясно защо са избрали точно гръцки букви, но най-вероятно за да накарат хората да млъкнат.

    Продължаваме:

    И така: непрекъснато нещо умира, непрекъснато траур, непрестанно сълзи, оплаквания, тъги, помени, жито. И т.н. Толкова много трупове. Аман. Умряла Утопията, умряла Литературата, умряло Просвещението, умрели Авангардът и Постмодернизмът, умряла Европа, умряла Историята, умрял, разбира се, Логосът с неговия центризъм, умрял накрая и Човекът. Всичко се дезорганизира и разлага: ентропия на телесността. Това е термодинамичен и необратим процес. Ще потретим обаче още веднъж (2000, 2002, 2012): мъртвото е добра почва.

    Тук следва един по-фин аргумент, който в действителност може да се изплъзне на неподготвения читател. Шестимата изброяват кой още бил умрял, според хабера, който получили (откъде продължава да бъде загадка) – това са (Мара) „Утопията”, (Цецка) „Литературата” (спомената вече), (Божо) „Просвещението”, (Митьо) „Авангарда” и още петима. Още в първия параграф у нас се беше зародило подозрението, че „Литературата” е всъщност нечий прякор, каквито са – тук вече съвсем ясно личи, надяваме се, ще се съгласите – и всички тези прозвища, изписани с главни букви – това са все покойници от плът и кръв. Ето защо след това се говори за „телесността” им, която се разлага и за термодинамичния процес (има се предвид – червеите), чрез който се осъществява разложението. Всичките тези покойници шесторката е заровила в някаква градина (виж по-горе), с надеждата да подобри почвата там. Не се казва какво ще отглеждат в нея.

    След заравянето на покойниците, шесторката, явно разстроена или уморена от копането, е измъдрила “нещо”, плод на дългогодишни изследвания из рафтовете на библиотеките: „Почвата е материална, а почването е абстрактно”. Всеки, който си е мръднал задника, ще ме простите, за да сложи началото на каквото и да било, би ви посъветвал да избягвате хората, които почват нещо „абстрактно”, защото това значи просто „наужким”.

    И за да не стане прекалено отегчително, ще обобщим само, че нататък манифестът на шесторката продължава именно „наужким” и се резюмира съвършено в изречението „Нещо се дели, нещо се анализира” – уж. Какво? – Никой не го интересува.

    Е, освен Миглена Николчина, която е написала пространен коментар във в. „Култура”. От този коментар си струва да изтъкнем следните две изречения, предизвикващи у нас, екзактно казано, сидерасион (за невежите – ще рече, изумление с фин френски привкус):

    И така, баща ще има, но либето ще е мъжко, преди да стане машина – ето я приложена моята собствена теоретична площадка от майцеубийството в езика до робота. Само че не като, макар и анонимна, препратка, което е също в потвърждение на кахърните й предвиждания, а като несъзнавана екземплификация на нейната прогностична сила на литературно-историческа Касандра.

    Още в миналия брой обърнахме внимание на употребата на подобен изказ за параван, тук вече истинска преграда с шипове, целяща да отдели обитателите на университета и литературните среди (двете общо взето съвпадат) от обикновените хора, като им внуши, че нещо върховно сложно и важно се върши там под формата на „семинари и конференции”. Истината е, както се вижда, че там се разиграват едни доста скучни и пошли игри: кой кого и как е (в най-добрия случай) цитирал. Има и други глаголи, които могат да изразят същината на играта. Когато авторката възкликва „ето я приложена моята собствена теоретична площадка”, тя се оплаква, че не са я припознали като собственик на имота. И ето, нещо се опасявала тази наша пророчица, че ще се случи с нейната „площадка”, детска, да напомним очевидното, и то взело, че се случило. Други деца дошли да си играят на научни работници. А тя толкова горчиво го преживява, че нищо друго не ѝ остава, освен да заговори за „екземплификация” (доброто възпитание ни възпира да поясним този термин).

    В началото на същия този вик на „кахърност”, който Николчина се е опитала да замаскира с евиденциално дубитативни лингвистични екземплификации на съпрайзълси и миративи с половин уста, тя изразява опасението, че нашето списание е „one woman show” – тоест, че се списва от една жена. За съжаление не можем да разсеем опасенията ѝ, тъй като дори и това не е сигурно. В самата ни редакция, въпреки ежемесечните „семинари” на тема пол, род и число, още не сме разгадали енигмата на собствения си произход и същност.

    The skating Minister. Reverend Robert Walker (1755 - 1808) skating on Duddingston Loch *oil on canvas *76.2 x 63.5 cm *circa 1795

    Но екземплификациите настрана, драги читатели, ако нашата университетска кухня се състои от подобни каши с пренебрежими количества мисъл в тях… с прискърбие си даваме сметка, че се очертават десетилетия образователен глад. Можем още сега да сложим шутовски шапчици на главите на двамата основопожници и дарители пред царския вход на университета, както и на статуята на Климент Охридски в градинката срещу него, за да си напомняме в какво се превръщат добрите дела в ръцете на суетата и алчността за изява.

    tiepolo

     

    Ще отбележим и още няколко новини от литературния свят.

    Напълно заслужилият вече Барабалски венец Калин Терзийски, автор на одата за Жельо Желев и диванчето, е споделил на Фейсбук страницата си (04.09), че от някакво телевизионно предаване са му предложили пари, за да участва и че тези пари били равнозначни на три години писане. Терзийски е изразил притеснение, че ако участва в шоуто, няма да може да пише, защото на снимачната площадка (Николчина?) нямало химикалки. Фейсбук статусът му всъщност е един вид апел за събиране на средства. Не, не за химикалки, а за да не му се наложи да се откъсне от любимото си занимание, което, въпреки че му е любимо, е “смазващо от умора” и което той нарича “писане”, каквото и да означава това. Не става ясно обаче на каква надница пише Терзийски, дали тези три години включват годишни неплатени отпуски, дали сумата се изчислява преди или след данъци и осигуровки, както и колко химикалки общо биха били нужни. Въобще Терзийски е пропуснал важна информация и е оставил българите (както той нарича своите „читатели”) в неведение, тъй че те дори и да искаха (не ни се вярва) да организират благотворителна кампания, за да засвидетелстват вярата си в благоразположението на музите и папата към него, не биха могли. Затова ние препоръчваме на г-н Терзийски да прави каквото ще, но да престане да пише, което би решило проблема с липсата на читатели и химикалки, и въобще би предизвикало всеобщо доволство сред другите българи.

    zanni

     

    Това лято попаднахме също на нещо, наречено Manu propria, което само себе си описва така:

    Проект, в който творби на съвременни поети и писатели са в съчетание с произведения на художници и фотографи, под формата на онлайн книга.

    Въпреки думата “проект”, която кара чиновникът във всеки поет да трепне обнадеждено, и въпреки тромавия изказ, страниците от тази “онлайн книга” изглеждаха обещаващо. Уви, предимно отдалече.

    Идеята ни се струва добра и графичното оформление е на ниво. Много от илюстрациите са интересни, но редакцията на това онлайн издание страда от същия недостатък, от който страдат и “Но поезия”, и “Литературен клуб,” и “Кръстопът”, и “Литературен вестник”, и въобще почти всички литературни издания в момента: публикува се всичко, дори и глупости, които са толкова абсурдни, че не се нуждаят от никакъв коментар, за да бъдат сами на себе си пародия. Ето например как се представя една от “рисуващите” (в момента на заглавната страница на сайта на Manu Propria):

    Запознайте се с Дора Манкова Василева. Тя къса цветята от подредените градини и ги слага в очите на хората.

    (Ах, Дора Василева!)

    Хвърля мидички, докато върви и повечето хора биха си помислили, че е малка и чувствителна…

    За съжаление редакторът не е сметнал за необходимо да попита “къде?” Дора Василева хвърля мидичките и “защо, за Бога?”

    Нужно ли е наистина след шоколадовата торта със сладолед и замразени плодове, да ни се сервира купичка пудра захар?

    Francesco Scavullo3

    След блога (из който трудно се навигира), ние отидохме да хвърлим едно око (със забито цвете) на Фейсбук страницата на списанието и там се зачетохме в следното стихотворение:

    Какво ми каза тази нощ на тръгване:
    Сънят река е с много брегове
    И остри камъни, въртопи, речни ями.
    Ще те докосна и ще се събудиш…

    Чакайте, чакайте, мило момиче – внезапно изпитахме желание да се обърнем към авторката, предполагайки, че това е невинно момиче, което не е излизало много от вкъщи и е чело прекалено много лоша поезия или обича естрадни песни от 80-те) – може ли, малка забележка относно този първи стих за съня, който бил “река с много брегове”: вижте, или не е река или има само два бряга. Поетическа волност, да, разбира се, но все пак, читателят иска да си представя това, което описвате, и рискувате той да се запрепъва из многото брегове и да се изгуби в собствените си мисли.

    И така и се случи, драги читатели. Защото може би е възможно все пак, но дали и как и в кой свят? Както и да е, представете си изненадата ни, когато открихме, че авторката е “автор на осем книги с поезия” и “нейни стихове са превеждани на руски, френски и сръбски…”

    (Въздишка с елементи на отчаяние.)

    Ако авторите на този “проект” искат той да просъществува и да окаже благотворно влияние на българската култура, може би трябва да се завъртят три пъти и да плюят три пъти, след което да ударят един танц и да престанат да публикуват глупости. Или пък да продължат все така и да останат част от безмислието, което ни залива отвсякъде.

    fritz-goro2

    Редно е да обърнем внимание и на конкурсите и наградите, обявени от предишния ни брой насам.

    София Поетики тази година е спечелил Стефан Икога със стихотворението “Лесни за мразене”. Честно казано не ни се занимава с това посредствено стихотворение, чийто проблем въобще не е в приликите с монолога от филма “25-тия час”, както кандидат поетът скромно предполага. Стихотворението можеше още повече да е издържано в духа на монолога и да бъде хубаво, ако Стефан И. беше разбрал за какъв дух иде реч. Въпросният филмов монолог улавя едно специфично състояние на себеомерзение, което се превръща в омраза и гняв към целия свят. Всяко отпъждане на група хора (на социални типове хора) в този монолог изхожда от морална позиция – срещу мързела, срещу алчността, срещу самомнението и т.н. А “Лесни за мразене” изхожда от една единствена позиция и тя е “обичам хората”, въпреки че явно не знам нищо за тях, освен всеизвестните стереотипи и не мога да ги опиша по друг начин, освен чрез клишета. С други думи, казвам, че “обичам хората”, защото така са ми казали, че е правилно, а аз съм добро момче. И рапър. Силвия Чолева ме харесва.

    Като стана дума за Силвия Чолева… тя е написала нещо като апология на Стефан Икога, издържана в махленския тон, който явно е на мода (виж предишната Ламцадрица) в литературните ни среди, защото грубият изказ и леката или не чак толкова лека несвързаност са признаци, че пишещият е истински бунтар.

    В тази апология Чолева е възмутена, че “напред са буквално изтикани автори, тунинговани я от издател, я от жури, я от най-древното средство за въздействие.” Това, действително, е съвсем точно описание на драмата на съвременната ни литература, която обаче включва, и то като главно действащо лице, самата Чолева. Не вярваме самолюбието на Чолева да има такива магически способности да преобразява реалността, че тя да вижда в своето “О ужасе” (или както там беше заглавието) поезия, достойна за някаква друга награда, освен за най-голяма глупост, обявена за сериозно литературно произведение от жури от тиквеници.

    А с тазгодишното си издание Славейковата награда окончателно затвърди статута си на истински иноватор в областта на тъпотията, за което президентът на републиката, под чийто патронаж се провежда конкурсът, би следвало да им даде орден „Изкуфяла глава” за заслуги в развитието и укрепването на хвърчането на птичките. Стихотворението, което е спечелило „голямата награда”, е такъв буламач от псевдо-поетични баналности, каквито се пишат в несметни количества, че журито – няма никакво съмнение – го е избрало чрез лотария! Този метод на избиране на печелившо стихотворение всъщност ни се струва изключително удачен. Той би премахнал всички междуличностни проблеми, както и проблемите между разните групировки, съюзи, сдружения и пр., а също така би премахнал необходимостта да се търсят „критерии” за добра литература и въобще да се мисли, което напълно отговаря на заявените чрез тези резултати цели на конкурса.

    Ще се възползваме от случая да изразим надежда, че в името на общото благо методът на лотарията ще се наложи и в други конкурси из цялата страна и най-накрая ще се сдобием с Български поетически тотализатор! И за да изразим признателността си към откривателите на този метод, разбира се, ще го наречем на Петко и Пенчо Славейкови, чието име ще продължава да краси великоумните постижения на духа на нашето време.

    9790287186_417e2cc6c7_o

     

    Прочети “Общи принципи на обучението по естествознание” на Луи Агаси. 

    Прочети “Пролет наесен и по всяко време” на Олга Николова.

    Прочети “Има ли доказателства за съществуването на човека?” на Красимира Зафирова.

    Към съдържанието на броя.