• Пролет наесен и по всяко време

    Олга Николова

    Клод Моне, Чай 1872

    Мнозина несъмнено все още си правят кафе в джезве и са се научили да преценяват дали кафето е достатъчно гъсто по усещането, което лъжичката създава в пръстите, докато го разбъркват в джезвето. Други забъркват коктейли и могат да усетят консистенцията на течността по това как тя се люшка. Трети така преценяват дали тестото за палачинките е готово.

    И по-подобен начин човек се научава да различава по-къс от по-дълъг тон в ритъма на танца, и да усеща (проприоцепция се нарича) колко високо или ниско да вдигне стъпало, да свие коляно или да се оттласне нагоре на пръсти. Неслучайно органът на равновесието е в ухото.

    Така, когато баскетболистът хвърля топката, той има усет за параболата очертана от ръката му и мислено може да я продължи и насочи към целта; а когато шивачката забожда иглата, тя има усет за правата линия на конеца и за съотношението на големината на един бод с друг; и когато чувствителният наблюдател се изправи пред една сграда, той усеща взаимостоенето на формите и относителните им величини, тоест – има усет за пропорциите и те могат да му носят радост. „Красотата мога да обичам в името на Радостта”, пише Данте в един сонет.

    Всички тези възприятия са естетически възприятия.

    Бихме могли да продължим с примерите и да се опитаме да обходим елементите на нашето съществуване в материалния свят, който именно чрез такива – по-фини или по-груби – възприятия се превръща във вътрешно светоусещане.

    Анри Картие Бресон, Армения СССР 1972

    Естетиката не е теория, както школската догма ни убеждава, и изкуството не е картини, статуи и книги, достъпни срещу билетче или друга някаква хартийка с важни означения по нея, а богатство на възприятията и формите, на нашия опит с околния свят.

    Колкото и пари да имате, ако сте неспособни да поемете този опит, най-голямото ви удоволствие ще се състои просто в комфорта, в това, нищо да не ви убива в момента; и един добър баничар (има такъв на главната в Асеновград), който познава радостта от въртенето на корите и радостта на хората, които храни, ще бъде неизмеримо по-богат. (Нима не е кулинарното изкуство въобще най-висшият пърформънс арт, когато е израз на майсторство, добросъвестност и любов?)

    Изкуството, с други думи, не е нещо отделно от живота, което се съхранява в разни институции, за да се продава на парче. То е един вид живот в по-висша, по-фино градирана степен. Никоя институция не може да ви научи как да живеете. Но Данте може, и песните и шевиците на прабаба ви могат, и Беленският мост на Кольо Фичето.

    Разбира се, ако сами сте готови да положите известни усилия. Тъй като никой срещу никаква сума няма да усети вместо вас връзката между кривата на арката и течението на реката; нито може да ви научи да долавяте взаимоотношенията между дължина и височина, и качество на звука в поезията, ако сами не се загледате и заслушате – за да разберете как и защо, например според Данте, има „космати” и „сресани” думи, и „лъскави” и „наежени”; или как различаваме сред „тържествените” думи кои са действително величествени и кои просто „димна завеса”; или пък как тези думи могат да се съчетаят в мелодия – и то такава, както би казал Лонгин, че умът ви да не може да се откъсне от нея.

    Подобна идея стои зад изказването на Езра Паунд, че музиката атрофира, когато твърде се отдалечи от танца и че поезията атрофира, когато твърде се отдалечи от музиката. Паунд не казва, че в поезията просто трябва да има напевност и ритъм, а че в основата си тези изкуства са едно – един фино градиран процес.

    byzantine-arches-ruskin

    Византийските арки на Фондако деи Турки (13-ти век), Венеция, рисунка на Джон Ръскин (“Камъните на Венеция”). Интервали а – 4 фута и 5 инча, интервал b – 7 ф. 6 1/2, интервал c – 7 ф. 11, интервали d, e, f – 8 ф. 11. 

    ruskin3

    „Дайте ми парче кал от пътя – пише Джон Ръскин, – малко охра от някой изкоп, нещо за избелване и малко въглищен прах, и ще ви нарисувам искряща картина, стига да ми дадете и достатъчно време за да градирам калта, и да омекотя въглищния прах. Но дори и да разполагате с червеното на рубина, със синьото на тинтявата, със сняг за светлина и с кехлибар за злато, не бихте могли да нарисувате искряща картина, ако оставите чисти цветовете и не ги разбиете на различни по дълбочина отсенки”.

    „Когато окото ви се научи достатъчно добре да различава, ще започнете да виждате, че в природата има само градации.”

    Това важи не само за зрението, а за всичките ни сетива – дори и тези, за които нямаме име, като възприятието за пропорция, за число, за относителна скорост и пр. Степента на развитие на една култура, градивността ѝ, си личи по записа на нейните възприятия. Колкото по-фини са градациите и разграниченията, толкова по-богата е тя. Тъй като богатството е в естеството на чувството, а не в количеството и бройката на каквото и да било. Нашето съвремие, което често е неспособно да различи дори двата края на спектъра, е повече от сиромашко.

    Каква култура е записана в тази песен?

    Зора ми се зазорила.
    Ни е зора, ни видело,
    а ми е свети Георги:
    с очи трепка – бял ден чини,
    с юзди треска – огън светка,
    с душа диша – мъгла вдига.

    Усещала ли е прабабата, която я е пяла, връзката между думи, мелодия и танц?

    Знаела ли е тя какво е пролетта (която символизира Св. Георги) и какво общо имат растението, спираловидното въртене на сезоните и човешкият живот?

    Тези от вас, които малко или много са запознати със старата поезия, вероятно са забелязали, че идването на пролетта заема особено място във всички европейски традиции. Защо ли? Елементарното обяснение, което ще намерите в учебниците, гласи, че диваците в миналото са се радвали на затоплянето на времето след тежката зима. Питам се обаче, дали не е по-голяма диващина човек да не се радва на идването на пролетта, защото не я вижда вече (бетонът не цъфти), а и не я чува (сред шума на коли и телефони), нито пък има понятие какво означава тя за неговото физическо съществувание, при положение, че храната идва предимно от магазина. И каква дивотия наистина – да следиш откъде изгрява и залязва слънцето спрямо точката на равноденствието и съзвездията по небосклона! Че и песни да пееш, защото светът постоянно се обновява (най-буквално) и ти си част от тази мистерия! Нечувана изостаналост.

    Петер Апиан, Книга на космоса, 16-ти век

    Ако мислите, че преувеличавам, отворете който и да е учебник. Зачетете се внимателно и ще видите, че такъв е подтекстът на всеки урок, занимаващ се с древна поезия, а дори и не само поезия, и не само древна.

    Ето какво пише в един албум с рисунки на Леонардо да Винчи от 1980г. (Български художник, автор Петър Чуховски).

    И днес, пет века след като младият, красив и силен Леонардо напуска дюкяна на своя учител Верокио, за да отвори свой… пет века, след като същият този Верокио, един от колосите на Ренесанса, захвърля четките като вижда на картината си изписания от неговия ученик ангел, днес, когато се предполага, че всеки среден интелект знае повече отколкото и най-превъзходния ум на онази необикновена епоха…

    И тъй нататък.

    Обърнете внимание и ще видите, че този тип превземка, това фалшиво себеласкателство и самовъздигане на съвременния човек присъства навсякъде. Съвременният човек живее с някаква патологична увереност, че той е стъпил на върха – в политическо отношение с демокрацията, в научно отношение с физиката, в литературно отношение със свободния стих – въпреки че, дори един бегъл поглед назад във времето показва, че историята нито върви по права линия и нагоре (нагоре спрямо какво?), нито може да спре.

    Но как иначе да се възпитават хора, които са доволни да живеят в кутийки от по няколко квадратни метра сред хиляди други такива кутийки, подредени в редички и колонки – сред една пустош, в която „природата” се изразява в няколко дръвчета и оредяла поизсъхнала трева, и най-важното, сред една пустош на възприятията? Освен ако не бъдат убедени някакси, че това е върхът на цивилизацията. Място за мистерия в тази цивилизация няма – тя се основава на „факти”:

    Наблюдавайте внимателно нещо и запишете какво виждате: ето ви Факт. Куче, на което 18 унции вода са напомпани в гръдния кош, страда от задух. Запишете друг факт: куче, на което се инжектира опиум, бренди и вода, умира. Още: зарче, погълнато от куче, бе изхвърлено след 24 часа със запазени маркировки и форма, но със смалено наполовина тегло. Всички тези неща са отбелязани от Философското дружество в Дъблин през осмото десетилетие на 17-ти век … Помагат ли ни те да разберем какво е куче? Може би донякъде кучето се определя като животно, което изпитва даден вид неразположение, когато има вода в гръдния кош, и друг вид неразположение, когато му се инжектира опиум във врата, и което има способността да намалява наполовина теглото на зарчета. … (Хю Кенър)

    Много от „науката”, която е в обращение из съвременните медии, е подкована именно с такива факти.

    Но иронията настрана, ненужно ли ни е вече онова чувство, което човек изпитва, когато проглежда в непознатото, когато залитва на ръба, така да се каже, на един нов – по новому видян, като в първа пролет, раждащ се – свят? Има ли място за тази движеща сила на търсещия човек, без която няма нито наука, нито поезия?

    Богове витаят из синевата,
    Ведри богове, от преди роса за пръв път да е паднала.
    Светли: като ранна утрин, преди роса за пръв път да е заросила.

    (Паунд, Песен III)

    Зора ми се зазорила.
    Ни е зора, ни видело,
    а ми е свети Георги:
    с очи трепка – бял ден чини,
    с юзди треска – огън светка,
    с душа диша – мъгла вдига.

    Или това са дивашки врели-некипели?

    Може ли Свети Георги сред блоковете да препуска?

     

    ruskin

    В „Книга на песните” на Пенчо Славейков е записана една друга песен, която започва така:

    Що ми е мило и драго,
    че са е пролетъ пукнала!
    Сé е излезло на трева ;
    и стока, маре, и мака…

    Същият възторг е записан от един от най-големите учени на 19-ти век, Луи Агаси:

    Какво по-голямо чудо от това, което е пред очите ни всеки ден – кравата пасе трева и превръща тревата в мозък, мускули и кости!

    Точно както растението пред очите ни всеки ден превръща земята и слънцето в ствол, листа и цвят…

    Или просто краси терасите ни и се явява предимно под формата на мушкато.

    Дали ни хрумва, че това „чудо”, възпято в песните и предизвикващо възторга на зоолога, дори описано до последната елементарна частица, завинаги остава чудо?

    Фриц Горо

    Артемидор разказва как посетил веднъж Аркадия и влязъл в родната пещера на Хермес (стария земеделски Хермес). Там, за своя най-голяма изненада, той видял, че статуята на бога „не е нищо друго, освен един гол член”!

    И ние така гледаме света, а той ни се явява като нищо друго, освен…

    Колкото и да го украсяваме с разни пантифлюшки и да измисляме теории за значението им, и колкото и да го снимаме от всеки възможен ъгъл, пак не успяваме да видим в него божественото, та превръщайки го в светоусещане, да избухнем спонтанно – както някой твърдеше, че правели праисторическите хора – в песни и танци.  А пък после, събудили се внезапно за собствените си сетива, току-виж сме почнали да градим такива форми на духа и мисълта – с думи, закони, звуци, жестове и камък – които да си струва да се пазят и помнят.

     

    ruskin leaf

     

     

     

    Прочети “Инфра-тънкото” на Марсел Дюшан.

    Прочети “Има ли доказателства за съществуването на човека?” на Красимира Зафирова. 

    Прочети “Театърът на марионетките” на Хайнрих фон Клайст.

    Към съдържанието на броя.