• Близнаците

    Оливър Сакс

    Свали rtf.

    “Наистина е много странно, че всички ние в някаква степен имаме музика в главите си.”

    oliver-sacks2

    Настоящият текст е глава 23-та от “Човекът, който помисли жена си за шапка” (1985г.). Превод от английски Олга Николова.

     

    Когато се запознах с близнаците Джон и Майкъл, през 1966г. в една държавна болница, те вече бяха известни. Появяваха се по радиото и телевизията, и бяха предмет на подробни научни изследвания и популярни статии. Подозирам, че бяха станали известни даже и в научната фантастика, „поукрасени” като литературни герои, но в общи линии, обрисувани така, както ги представяха из разните публикации.

    Близнаците, тогава на 26 години, от седемгодишни бяха прекарали живота си по разни институции,  с диагнози като аутизъм, психоза или тежка умствена изостаналост. Повечето доклади по случая заключаваха, че като idiots savants [идиоти мъдреци] те не представляват „особен интерес” – с изключение на забележителната им „документална” памет за най-дребни визуални детайли от случващото се, както и това, че използвали несъзнателен календарен алгоритъм, чрез който могат на минутата да изчислят какъв ден от седмицата се пада дадена дата в далечното минало или бъдеще. Това е и становището на Стивън Смит в неговата изчерпателна и находчива книга „The Great Mental Calculators” (1983г.). Доколкото ми е известно, няма други изследвания на близнаците от средата на 60-те насам – краткотрайният интерес към тях сякаш се уталожи с привидното „решение” на загадките, които представя техният случай.

    Но подобно виждане според мен е погрешно; то може да е естествено, предвид стереотипния подход, установения списък от въпроси и тестове, обичайното съсредоточаване върху тази или онази „задача”, с която първоначалните изследователи са подходили към близнаците, свеждайки ги – свеждайки психиката, методите, живота им – до едно нищо.

    Действителността е много по-странна, много по-сложна, в много по-малка степен обяснима, отколкото предполагат тези изследвания, а агресивните формални „тестове” или 60-минутните интервюта като тези по телевизията, не ни дават дори и най-бегла представа за нея.

    Не че тези изследвания и телевизионни предавания са „погрешни”. Те всъщност са доста  разумни, често – информативни, доколкото го позволява самият им жанр, но се ограничават  до очевидната и податлива на тестове „повърхност”, и не навлизат в дълбочина въобще – в тях няма и намек, че под повърхността могат да се открият някакви дълбини.

    И наистина дълбочината би си останала неподозирана, ако близнаците не престанат да бъдат подлагани на тестове и принуждавани да играят ролята на „пациенти”. Нужно е човек да потисне импулса си за налагане на ограничения и тестове, и да се опита да ги опознае – да ги наблюдава открито, ненатрапчиво, без предразсъдъци, с пълна отзивчивост и феноменологична откритост, докато те живеят,  мислят и спокойно общуват помежду си,  докато спонтанно живеят живота си по своя си уникален начин. Тогава човек би открил, че има нещо изключително загадъчно в тях, че се разкриват способности и дълбини, които може би са фундаментални и които, за 18-те години откакто ги познавам, аз самият не съм успял да „разреша”.

    Действително, те не са особено обаятелни при първо запознанство – гротескна версия на Туидълдум и Туидълди, неразличими един от друг огледални образи, еднакви лица, еднакви жестове, темперамент и ум, еднакви също така видими белези на мозъчни и тъканни увреждания. Двамата са недоразвити, с неугледни диспропорции на главата и ръцете, с високо небце и висок свод на стъпалата, имат монотонни пискливи гласове, многобройни тикове и маниерности, както и много силно дегенеративно късогледство, което изисква да носят толкова дебели очила, че очите им изглеждат криви, придавайки им вида на абсурдни професорчета, които се взират и сочат разни неща с непонятна, маниакална, абсурдна съсредоточеност. И това впечатление се засилва още повече, когато човек ги попита нещо – или им позволи спонтанно да изнесат, като кукли в пантомима, някой от своите „номера”.

    the twins

    Това е картината, която се представя в публикациите, а и която човек вижда на сцената – те „участват” в ежегодните спектакли в болницата, в която работя – и при нередките им, доста смущаващи появявания по телевизията.

    „Фактите” при тези ситуации са сведени до рутина. Близнаците казват „Дайте ни дата – която и да е дата през последните 40 000 или следващите 40 000 години”. Давате им дата и почти мигновено те ви казват какъв ден на седмицата се пада. „Друга дата!” – и представлението се повтаря. Могат също да ви кажат датата на Великден за същия период от 80 000 години. Макар и това да не се споменава в изследванията, ако човек се загледа, ще забележи, че те движат и спират очите си по особен начин, докато търсят датата – сякаш разгръщат или се взират в някакъв вътрешен пейзаж, някакъв календар наум. Изглежда сякаш те „виждат”, сякаш си представят нещо с голяма съсредоточеност, въпреки че според обичайните заключения става дума просто за изчисления.

    Паметта им за цифри е забележителна и вероятно неограничена. Могат да повторят число с три, с тридесет или с триста цифри с еднаква лекота. Стандартното обяснение отново е, че става дума за някакъв „метод”.

    Но когато човек провери способността им да извършват изчисления – в което обикновено е силата на гениални аритметици и „човешки изчислителни машини” – резултатите им са невероятно лоши, толкова лоши, колкото би се очаквало от хора с IQ от 60 точки. Те не са способни да събират и изваждат с каквато и да било точност, и не могат дори да схванат какво е умножение и деление. Какви са тези „изчислителни машини”, които не могат да изчисляват и не владеят дори елементарна аритметика?

    И все пак се смята, че близнаците имат феноменална способност „да пресмятат” календарни дати – и е прието, без почти никакви реални основания, че става дума не за памет, а за някакъв несъзнателен алгоритъм за изчисление. Ако си припомним, че дори за Карл Фридрих Гаус, един от най-големите математици и най-добрите аритметици, е било неимоверно трудно да развие алгоритъм за изчисляването на Великден, то изглежда почти нелепо да твърдим, че тези близнаци, неспособни да овладеят най-прости аритметични методи, са могли да открият, да развият и да използват такъв алгоритъм. Много аритметици действително разполагат с голям репертоар от методи и алгоритми, които са изработили сами за себе си, и може би именно този факт е накарал У. A. Хоруиц да заключи, че такъв е и случаят на близнаците. Стивън Смит, който не се усъмнява в правдивостта на по-ранните изследвания, отбелязва по този повод:

    „Нещо мистериозно, макар и ежедневно срещано има тук – това е загадъчната способност на човека да изгражда несъзнателни алгоритми на базата на примери.”

    Ако това беше всичко, би ставало дума наистина за нещо ежедневно, в което няма никаква мистерия – защото изчисляването на алгоритми, което може да бъде извършено от машина, е в същността си механично действие и принадлежи на сферата на „проблемите”, а не на „мистериите”.

    А все пак, дори и в представленията, в „триковете” на близнаците, има нещо, което озадачава. Те могат да ви кажат какво е било времето и какво се е случило във всеки един ден от техния живот – всеки отделен ден от, горе-долу, четвъртата им година насам. Начинът, по който говорят – сполучливо предаден от Робърт Силвърбърг чрез персонажа Меланджо [в романа „Тръни”] – е детински, подробен и лишен от емоция. Дайте им дата и те завъртат очи за момент, а после се втренчват, и започват с равен, монотонен глас да ви разказват за времето, за политическите събития, за които са могли да чуят навремето, и за събитията от собствения им живот – като тези житейски преживявания често включват болезните и горчиви терзания на детството, с презрението, подигравките и обидите, на които са били подлагани, но те ги разказват с равен, непроменлив тон, без капчица лично отношение или чувство. Тук явно имаме спомени, които са сякаш „документални”, които не отпращат към личното –  не са свързани с личността и нямат личностно ядро.

    Би могло да се каже дори, че личното отношение, чувството е било премахнато от тези спомени с цел самосъхранение, както се наблюдава при обсесивните и шизоидни типове (близнаците несъмнено проявяват обсесивни и шизоидни черти). Но би могло също така да се каже, и то би било по-правдоподобно, че тези спомени никога не са имали личен характер, защото това е най-ярката характеристика на този вид фотографска (ейдетична) памет.

    Това, което трябва да изтъкнем – а то, макар и очевидно за всеки непредубеден слушател, способен да се удивлява, не се отбелязва с достатъчно внимание от изследователите – е самата необятност на тяхната памет, нейната (макар и детинска, всекидневна) безграничност, а заедно с нея и начина, по който спомените се предизвикват в съзнанието. Ако ги попитате как успяват да задържат в паметта си толкова огромни неща – число от триста цифри или трилионите събития на четири десетилетия – те отговарят просто „Виждаме ги”. И „виждането” – „визуализирането” – с такава изключителна яркост, с такъв неограничен обхват и съвършена точност изглежда е ключът към тази памет. Изглежда, че става дума за една физиологична способност на техните умове да си спомнят нещата по начин, сходен с този на известния пациент на Александър Лурия в „Умът на един мнемонист”, който също „вижда” спомените; макар че близнаците вероятно не притежават ярката синестезия и съзнателната организация на спомените на мнемониста. Но няма съмнение, поне за мен, че близнаците разполагат с огромна панорама, един вид пейзаж или физиономия, на всичко, което някога са чули, видели, помислили или извършили, и че мигновено, с едно кратко завъртане на очите и втренчване, те могат (чрез своето „умствено зрение”) да намерят  и „видят” почти всеки детайл от този пейзаж.

    Такава изключителна памет е много рядка, но не е уникална. Не знаем как и защо близнаците или други хора я притежават. Има ли нещо, заслужаващо нашия по-задълбочен интерес, както досега се опитвах да намекна? Мисля, че има.

    Записана е една случка със Сър Хърбърт Оукли, известният учител по музика от Единбург от миналия век, който на посещение в една ферма, чул прасе да квичи и веднага извикал „Сол диез!” Някой изтичал до пианото – и наистина се оказало, че прасето квичи в Сол диез. Когато за пръв път зърнах „естествените” способности и „естествения” метод на близнаците, то стана по същия спонтанен и неудържимо комичен начин.

    Кутийка кибрит падна от масата и съдържанието ѝ се разпиля по пода: „111” –  едновременно извикаха двамата; след което Джон измърмори: „37”. Майкъл повтори числото, Джон го потрети и замълча. Преброих клечките – отне ми доста време – бяха 111.

    – Как преброихте клечките толкова бързо? – попитах аз.

    – Не ги преброихме – отвърнаха ми. – Видяхме 111.

    Подобни неща разказват за Закариас Дейз, магьосник на числата, който веднага извиквал „183” или „79”, когато някой изсипвал зрънца грах пред него, и обяснявал, доколкото могъл – той също бил умствено изостанал – че не броял грахчетата, а просто „виждал” колко са, наведнъж, мигновено.

    – А защо измърмори „37” и после го повторихте? – запитах отново близнаците.

    Те пак отвърнаха в един глас:

    – 37, 37, 37, 111.

    Това ми се стори още по-озадачаващо, ако имаше накъде. Че виждат 111 – същността на 111, „да си 111” – в един единствен миг, това беше нещо изключително, но може би не по-изненадващо от Сол диеза на Оукли – един вид абсолютен „основен тон”, но по отношение на числата. Обаче след това близнаците бяха „разложили” числото 111 – без никакъв метод, без дори да „знаят” (в обикновения смисъл на думата) какво е „разлагане” и „множители”. Та нали сам бях видял, че те не са способни да извършат и най-прости изчисления и не „разбираха” (видимо поне) какво е умножение и деление? А ето че съвсем спонтанно, те бяха разделили съставно число на три равни части!

    – Как го направихте? – попитах ги доста развълнувано. Те ми дадоха да разбера, доколкото можаха, с неясни и непълни думи – но може би няма думи, които съответстват на тези неща – че не са го „направили”, а просто са го „видели”, моментално. Джон направи жест с ръка, вдигайки два пръста и палеца си, с който изглежда искаше да каже, че те спонтанно са „разтретили” числото или че то от само себе си се е „разделило” на тези три равни части чрез нещо като спонтанно „делене” на числата. Бяха изненадани от моята изненада – сякаш аз нещо недовиждам; а жестът на Джон подсказваше, че става дума за непосредествено почувствана, изживяна реалност. Възможно ли е, казах си аз, те да „виждат” качествата на нещата не като абстрактни понятия, а като качества, които усещат със своята чувствителност по един конкретен, непосредствен начин? И то не просто изолирани качества – като например това „да си 111” – но качествата в някаква взаимосвързаност? Може би по същия начин, по който Сър Хърбърт Оукли би възкликнал „третина” или „петина”.

    Вече усещах, благодарение на тяхното „виждане” за събития и дати, че могат да задържат в ума си, и те действително държаха в ума си, огромно мнемонично пано, обширен (може би дори безкраен) пейзаж, в който всичко можеше да бъде видяно, само по себе си или във връзката си с други неща. Най-вече сами по себе си, а не усетени в тяхната взаимосвързаност, се очертаваха нещата, когато близнаците разгръщаха неумолимата си, случайно нахвърляна „документална” картина.

    Но не предполагаше ли тази чудна способност да визуализират – способност в същността си конкретна и съвсем различна от способността за концептуализация – не предполагаше ли тя, че те биха могли да виждат взаимосвързаността на нещата, формалните връзки между тях, връзките чрез форми, случайни или закономерни? Ако те мигновено съзираха „качеството 111” (ако съзираха цяло „съзвездие” от числа), не биха ли могли също да „виждат” – мигновено да съзират, да свързват и да сравняват чрез усещания, а не чрез разума – невероятно сложни формирования и съзвездия от числа? Една абсурдна, дори осакатяваща способност. Сетих се за „Фунес” на Борхес.

    Без да се замисляме, ние мигновено възприемаме три чаши на масата като три; Фунес така вижда всички листа и филизи на лозата… Кръг, нарисуван на дъската, прав ъгъл, ромб – това са форми, които ние схващаме интуитивно; Иренео е способен така да възприема бурната грива на пони, стадо крави пръснати по хълма… Не зная колко звезди е виждал на небето.

    Възможно ли е близнаците, които явно притежават страст и особено схващане за числата – възможно ли е тези близнаци, които бяха видели „111” в един миг, да виждат в ума си един вид цифрова лозница, с всичките ѝ числа-листа, числа-филизи, числа-плодове? Каква странна, абсурдна, дори невъзможна идея – но онова, на което бях свидетел, беше толкова странно, че надхвърляше всичките ми представи. А и, кой знае, може би беше само малка част от това, на което те бяха способни.

    Мислих много по въпроса, но не зная доколко този въпрос въобще се поддаваше на обмисляне. После забравих за цялата работа. Забравих, докато пред мен спонтанно не се откри една нова, магическа сцена, на която станах свидетел, изцяло по една случайност.

    Този път двамата седяха в ъгъла заедно, на лицата им бе изписана загадъчна, потайна усмивка –  усмивка, която виждах за първи път; те се наслаждаваха на някакво тяхно си странно удоволствие и омиротвореност.  Приближих се тихичко, за да не ги обезпокоя. Те изглеждаха вглъбени в уникално, изцяло числово общуване. Джон казваше число – шестцифрено число. Майкъл улавяше числото, кимваше, усмихваше се и му се наслаждаваше. После той на свой ред казваше шестцифрено число, и този път Джон го приемаше и му се радваше дълбоко. Заприличаха ми двама познавачи на вино, които споделят редки на вкус глътки, редки усещания. Седнах така, че да не ме виждат, и останах да ги наблюдавам неподвижен, омагьосан, удивен.

    Какво правеха? Какво, за Бога, се случваше тук? Не можех въобще да проумея. Беше може би някаква игра, но тя се играеше с тържественост и съсредоточеност, с една ведра, съзерцателна и сякаш свещена страст, която не бях виждал досега при обикновени игри, и която със сигурност не бях виждал у обичайно възбудените и разсеяни близнаци. Позволих си само да запиша числата, които произнасяха – числа, които явно им доставяха някаква неимоверна радост, и които те „съзерцаваха”, наслаждавайки им се, и споделяйки ги помежду си.

    Имаха ли някакво скрито значение тези числа, питах се на път към вкъщи този ден, имаха ли „реално” или универсално значение, или значеха нещо (дали?) само за тях двамата, като в онези тайни и глуповати „езици”, които братята и сестрите понякога си измислят помежду си? И докато карах към вкъщи, се сетих за близнаците на Лурия – Льоша и Юра – еднояйчни близнаци с мозъчни увреждания и с увреждания на езиковия апарат, които си играели, и си бърборели на някакъв примитивен техен си език (Лурия и Юдович, 1970). Джон и Майкъл дори не употребяваха думи или полу-думи – само числа. Какви бяха те – Борхесовски или Фунесови числа, числови лозници, гриви на понита или съзвездия, тайни числови форми – един вид таен говор чрез числа – който владееха единствено те?

    Веднага щом се прибрах, измъкнах таблици с множители, степени, логаритми и прости числа – сувенири и реликви от един особен, самотен период в моето собствено детство, когато и аз се бях превърнал в нещо като съзерцател на числа, число-видец, и бях изучавал страстно числата. Вече имах едно предусещане и то се потвърди. Всичките числа, всичките шестцифрени числа, които близнаците си бяха разменили, бяха прости числа – т.е. числа, които имат само два естествени делителя: себе си и 1. Дали някога бяха притежавали или виждали книга като моята – или пък, по някакъв невъобразим начин, те „виждаха” простите числа, така както бяха видели „111” или „три пъти 37”? Със сигурност не ги пресмятаха – те въобще не можеха да смятат.

    На следващия ден се върнах в отделението със скъпоценната си книга с прости числа. Намерих ги отново седнали в ъгъла, вглъбени в своето тайно общуване. Този път, без да кажа нищо, седнах при тях. Те се смутиха, но след като видяха, че не ги прекъсвам, отново подеха „играта” с шестцифрените прости числа. След няколко минути реших да се включа и аз; обадих се – с осемцифрено просто число. И двамата се обърнаха към мен, после внезапно застинаха, а по лицата им се изписа задълбочено усилие и може би почуда. Последва дълга пауза – най-дългата, на която бях ставал свидетел, може би повече от 30 секунди – след което внезапно и едновременно двамата се усмихнаха.

    След някакъв невъобразим вътрешен процес на проверка, те внезапно бяха видели моето осемчифрено число като просто число – и това очевидно беше повод за голяма радост, двойна радост за тях; от една страна защото бях въвел прекрасен нов елемент в играта, просто число от порядък, който досега не бяха срещали; и второ, защото явно някой беше разбрал какво правят и го беше харесал, беше се възхитил и се присъединяваше към тях.

    Те се отдръпнаха леко, за да ми направят място – новият играч, третият на света. После Джон, който винаги водеше, се замисли за много дълго време – изминаха поне пет минути, въпреки че не смеех да мръдна, затаил дъх – и произнесе деветцифрено число; след още толкова време близнакът Майкъл отвърна също с деветцифрено число. После и аз, след като скришом погледнах в книгата си, дадох своя, макар и леко нечестен, принос – десетцифрено просто число, което взех от таблицата в книгата.

    Последва още по-дълго чудене и неподвижно мълчание; и след някакво изумително вътрешно съзерцание, Джон намери дванадесетцифрено число. Нямаше начин да проверя дали е просто число, нито пък да отвърна със същото, защото книгата ми – която, доколкото ми е известно, е единствена по рода си – се ограничаваше до десетцифрени прости числа. Но Майкъл отвърна на предизвикателството, въпреки че му отне още пет минути – и час по-късно двамата братя си разменяха двадесетцифрови прости числа, или поне предполагам, че бяха прости числа, тъй като нямаше как да проверя. По онова време, 1966г., нямаше лесен начин да се провери такова нещо, освен ако човек не разполагаше с мощен компютър. Но дори и с компютър щеше да е трудно, тъй като независимо дали се използва решето на Ерастостен или някакъв друг алгоритъм, лесен метод за намиране на прости числа няма. Лесен метод за намиране на прости числа от този порядък не съществува, а ето че близнаците ги намираха. […]

    Отново се сетих за Дейз, за когото бях чел преди години в чудесната книга на Ф. У. Х. Майърс “Human Personality” (1903г.).

    Знаем, че Дейз (вероятно най-успешният такъв тип гений) е нямал и понятие от математика… И все пак за дванадесет години е създал таблици с множители и прости числа за всички числа до осем и почти изцяло до девет милиона – нещо, което малцина биха могли да сторят без помощта на машини, и то за цял един живот.

    Затова можем да кажем, заключава Майърс, че Дейз е „единственият човек, който е послужил на Математиката, без да може да премине дори Евклидовия магарешки мост (pons asinorum).”

    При Майърс обаче не става ясно, а може би и не е било ясно, дали Дейз използва някакъв метод за таблиците, които създава, или, както подсказват простите експерименти на Майърс за „виждане на числа”, подобно на близнаците, Дейз ги е „виждал”.

    Докато ги наблюдавах незабелязано – беше лесно, тъй като кабинетът ми гледаше към отделението, където бяха настанени – ги видях да играят на всякакви игри с числа и да си общуват чрез числа, по начини, които не можех нито да проверя, нито да разгадая.

    Но изглежда вероятно или дори сигурно, че те си служеха с „реални” качества или особености, защото случайно подхвърлени числа не им доставяха никакво или почти никакво удоволствие. Ясно беше, че за тях числата трябва да имат „смисъл” – както може би за един музикант в звуците трябва да има хармония. И наистина, мислейки си, често ги сравнявам с музиканти – или с Мартин (виж 22-ра глава), също умствено недоразвит, който намира в спокойната и величествена архитектоника на Бах осезателното проявление на върховната хармония и подредба на света, която не му е понятна по друг, разумен начин, поради умствените му ограничения.

    „Онзи, който е устроен хармонично,” пише Сър Томас Браун, „се радва на хармонията… и на дълбокото съзерцание на Първия Композитор. В нея има Божественост, надхвърляща онова, което ухото открива; тя е Йероглифно писмо и таен Урок за целостта на Света… осезаема за сетивата хармония, която звучи, чрез разума, в ушите на Бога… Душата… е хармонична, и е в най-близко съгласие с Музиката.”

    Ричард Уолхайм в „The Thread of Life” (1984г.) прави абсолютно разграничение между изчисленията и онова, което той нарича „образни” („иконични”) състояния на ума, като предвижда възможните възражения срещу това разграничение.

    „Някой може да възрази срещу факта, че изчисленията не са образни, като посочи, че докато пресмята, понякога визуализира изчислението, изписано на лист хартия. Но този пример не е състоятелен. Защото онова, което се изобразява в такива случаи, не е самото изчисление, а неговата репрезентация; пресмятат се числа, а се визуализират цифрови знаци, които означават числата.”

    Лайбниц от друга страна пък предлага една примамлива аналогия между числата и музиката: „Удоволствието, което изпитваме от музиката, идва от броенето, но то е несъзнателно броене. Музиката не е нищо друго, освен несъзнателна аритметика.”

    Как стои положението – доколкото можем да преценим – с близнаците, а и може би с други като тях? Ернст Тох, композиторът – разказа ми неговият внук Лорънс Вешлер, – можел с лекота да запомни много дълга поредица числа, след като я е чул само веднъж; това той успявал да стори като „превръщал” поредицата числа в мелодия (мелодия, която сам композирал в „съответствие” с числата). Джедидиа Бъкстън, един от най-тежките и упорити математици-чудо на всички времена, човек с истинска, дори патологична страст към смятането и броенето („опиянявал се с броене”, както сам споделя), „превръщал” музиката и театъра в числа. „По време на танц”, казва негов съвременник през 1754г., „той концентрира цялото си внимание върху броя стъпки; след едно изящно изпълнение на музика заяви, че безбройните звуци го объркали до нямай къде; и дори отиде да види изпълнение на Г-н Гарик, само за да преброи думите, които актьорът ще произнесе, в което начинание, твърди, че успял напълно.”

    Ето ни двойка хубави, макар и крайни примери – музикант, който превръща числата в музика и обратното, човек, който превръща музиката в числа. Едва ли можем да си представим други два типа ум, които да са толкова противоположни или да работят по толкова противоположен начин.

    Вярвам, че близнаците, които имат необикновено „усещане” за числата, без да могат да смятат въобще, приличат по-скоро на Тох, отколкото нa Бъкстън. Само че – а това ние обикновените хора трудно можем да си представим дори – те не „превръщат” числата в музика, а всъщност ги чувстват, сами по себе си, като „форми” или като „тонове”, като многочислените форми, които съставят самата природа. Те нямат феноменална способност да смятат, тяхната способност е „образна”. Те извикват в ума си, те обитават, странни пейзажи от числа; разхождат се свободно из тях; създават, като едни истински драматурзи, цял свят от числа. Вярвам, че те притежават уникално въображение – и една от най-отличителните черти на това въображение е, че то си представя само числа. Близнаците не извършват действия с числа без да ги изобразяват, както правят феноменалните аритметици; те ги „виждат” директно, непосредствено, като една необятна природна шир.

    И ако някой попита дали има аналогии на този вид „изобразителност”, тя може да се намери, мисля, при някои учени. Дмитрий Менделеев например носел със себе си, записани на хартийки, числовите характеристики на елементите, докато те не му станели напълно „близки” – докато не ги опознавал дотам, че те му се стрували вече не агрегати на качества, а (както сам казва)  „познати лица”. Той започнал да вижда елементите образно, като физиономии, като „лица” – лица, които са свързани помежду си, както лицата на членовете на едно семейство, и които образуват, in toto, подредени периодично, лицето на вселената. Подобен научен ум е в същността си „образен” и той „вижда” цялата природа като лица и пейзажи, може би и като музика. Този вид визия, вътрешно виждане, носи връзката си с физическото, и връщайки се обратно от психичното към физическото, то представлява вторичната, външна, работа на ума – науката. („Философът иска да чуе в себе си ехото на световната симфония”, пише Ницше, „и да я пресъздаде във формата на понятия.”) Близнаците, макар и слабоумни, чуват световната симфония – това е моето предположение – но я чуват изцяло във формата на числа.

    Душата е „хармонична”, каквото и да е нечие IQ, и за някои хора, например физици и математици, усетът за хармония принадлежи предимно на разума. Но не мога да се сетя за нищо, произхождащо от разума, което да не е по някакъв начин също въпрос на усещане. […]

    Вярвам, че близнаците не само притежават странна „способност” – но имат също чувствителност, усет за хармония, вероятно свързан с музиката. Бихме могли да я наречем съвсем естествено „Питагорейска” чувствителност – и странното е не че тя съществува, а че е толкова рядко срещана. Душата е „хармонична”, независимо от IQ-то на човека, и може би нуждата да намерим или да почувстваме някаква висша хармония или подредба е универсален стремеж на човешкия ум, независимо в каква форма и независимо от неговите способности. Математиката е наричана „царица на науките” и математиците винаги са чувствали, че има в числата някаква велика мистерия, че светът е организиран по мистериозен начин по силата на числата. Тази мисъл намира прекрасен израз в началото на автобиографията на Бъртранд Ръсел.

    „С все същата страст търсих знанието. Исках да разгадая сърцата на хората. Исках да зная защо звездите светят. И се опитах да проумея Питагорейската власт, която числата упражняват над вечното движение.”

    Странно е да сравняваме тези двама слабоумни близнаци с такъв интелект, такъв дух като Бъртранд Ръсел. Но все пак не мисля, че сравнението е толкова пресилено. Близнаците живеят изцяло в мисловен свят, съставен от числа. Те не се интересуват от светенето на звездите или от сърцата на хората. Но числата за тях са, според мен, не „просто” числа, а означения, знаци, чиито означаеми представляват самият свят.

    Те нямат лековато отношение към числата, за разлика от повечето хора с феноменални способности да смятат наум. Те не се и интересуват от смятането – нямат капацитета да го разберат. Те по-скоро съзерцават числата – подхождат към тях с благоговение и страхопочитание. Числата за тях са свещени, изпълнени със значение. Това е техният начин – точно както е за Мартин музиката – да съзерцават Първия Композитор.

    Но числата са не само предмет на страхопочитание, те са и техните приятели – може би единствените приятели, които имат в изолирания си, аутистки живот. Това чувство се среща често при хората с дарба с числата – и независимо, че „методът” е най-важен за него, Стивън Смит дава множество прекрасни примери: Джордж Паркър Бидър написва следното за своето детство: „Опознах напълно числата до 100; станаха ми, така да се каже, приятели и познавах роднините им и техните познати”; а съвременникът ни Шиам Марате от Индия: „Когато казвам, че числата са ми приятели, имам предвид, че за известно време в миналото съм се занимавал с дадено число по най-различни начини и в много случаи съм откривал нови и невероятни качества, скрити в него… Тъй че, когато по време на някакво изчисление попадна на познато число, се изпълвам с радост като при среща с приятел.”

    Говорейки за начина, по който възприемаме музиката, Херман фон Хелмхолц казва, че макар и съставните тонове да могат да се анализират и да се разлагат на съставните им части, ние обикновено ги чуваме като качество, уникалното качество на тона –  едно неделимо цяло. Тук той говори за „синтетично възприятие”, което е отвъд анализа и представлява неподатливата на анализ същност на всяко музикално усещане. Той сравнява тоновете с лица и казва, че може би разпознаваме тоновете по същия съкровено личен начин. С други думи, той подсказва идеята, че музикалните тонове, и със сигурност мелодиите, в действителност за ухото са  именно „лица” и ние ги разпознаваме, усещаме, чувстваме непосредствено като „личности” („personeities”), което изисква топлина, емоция, лично отношение.

    Същото изглежда се случва с хората, които обичат числата. Числата стават за тях разпознаваеми като такива – интуитивно те извикват „Познавам те!” (Възприятието и разпознаването на лица поражда изключително интересни и фундаментални въпроси – тъй като имаме достатъчно свидетелства, че ние разпознаваме лицата (поне познатите ни лица) непосредствено – без това да изисква процес на анализиране и сумиране на разпознати елементи един по един. Това, както видяхме по-рано, по много драматичен начин става явно при „прозопагносията”, при която в следствие увреждане в десните тилни корови дялове, пациентите стават неспособни да разпознават лица и се принуждават да използват сложна, абсурдна процедура, чрез която анализират парче по парче отделни черти (виж първа глава).) Математикът Вим Клайн го казва чудесно: „Числата са ми приятели, малко или много. За вас не е така, нали, например 3844? За вас е просто три и осем и две четворки. Но за мен е: Здравей, 62 на квадрат!”

    Вярвам, че близнаците, които привидно живеят много изолирано, всъщност живеят в свят, пълен с приятели, че имат милиони, милярди числа, на които те казват „Здравей!” и които, убеден съм, им отвръщат по същия начин. Но нито едно от тези числа не е случайно – точно както 62 на квадрат – нито пък (и тук е мистерията!) са стигнали до него чрез някой обичаен метод, или какъвто и да е метод, доколкото можем да преценим. Близнаците притежават непосредствено знание – като ангелите. Те виждат вселената и рая на числата непосредствено. И това, колкото и да е необикновено, колкото и да е странно – а какво право имаме да го наричаме „патологично”? – прави живота им себедостатъчен и ведър, дотам, че би могло да се окаже трагична грешка да се намесим в него или да го променим.

    Това спокойствие и ведрина всъщност бяха нарушени десет години по-късно, когато бе решено, че близнаците трябва да бъдат разделени – „за тяхно добро”, за да се прекъсне нездравословното общуване помежду им и за да могат „да се изправят лице в лице със света… по един порядъчен, социално приемлив начин” (както социологическият и медицински език се изразяват). Разделиха ги през 1977г., а резултатът от това решение е – според гледната точка – или задоволителен, или потресаващ. И двамата бяха преместени в заведения с по-лек режим, където се занимават с ръчен труд срещу мизерно заплащане и са под строго наблюдение. Могат да пътуват с градския транспорт, ако им се дадат внимателни инструкции и им се връчат билетчета, и могат да се поддържат сами в относително представителен и чист външен вид, въпреки че умствената им изостаналост,и психотичният им характер се разпознават веднага.

    Това е положителната страна – но има и негативна (която не се споменава в болничните им картони, защото се отнася до непризнати по начало неща). Лишени от „общуването” си чрез числа, както и от време и възможност въобще за „съзерцание” и „общуване” – непрекъснато бидейки експедитирани от една работа на друга – те изглежда са загубили странната си способност да виждат числата, а заедно с нея и най-голямата радост и смисълът на техния живот. Но това несъмнено се смята за незначителна цена, която те трябва да платят, за да станат полу-самостоятелни и „социално приемливи”.

    Техният случай напомня на лечението, наложено на Надя – дете с аутизъм,но с феноменална способност да рисува (виж по-долу, стр. 219). Надя също бе подложена на лечебен режим, за да намери начини „да осъществи потенциала си в други посоки”. Като цяло резултатът може да се обобщи така – тя започна да говори и престана да рисува. По този повод Найджъл Денис пише: „Сега имаме един гений, чийто гений е бил премахнат, оставяйки ни само общите дефекти. Как се очаква от нас да оценим този тип лечение?”

    Трябва да добавя – на това се спира Майърс, който започва главата си върху „Гения” с множество случаи на хора с феноменални възприятия за числата – че способността е „странна” и може да изчезне спонтанно, въпреки че често тя е за цял живот. В случая на близнаците, разбира се, не ставаше дума просто за „способност”, а за съкровения, емоционален център на техния живот. И сега те са разделени, и способността им е изчезнала, и в живота им няма смисъл или център. (От друга страна, за да не изглежда тази бележка от моя страна прекалено ексцентрична и извратена, важно е да отбележа, че в случая на близнаците, изследвани от Лурия, тяхното разделяне е било важно за развитието им; то е премахнало „веригите” на едно безсмислено, стерилно бръщолевене и им е позволило да се развият като здрави, творчески надарени хора.)

    Abū Maʿshar, Jaʿfar ibn Muḥammad al-Balkhī3

     

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Прочети “Общи принципи на обучението по естествознание” на Луи Агаси.

    Към съдържанието на броя.