• Обущарят

    Дани Радичков

    a-pair-of-shoes-1887(1).jpg!Large

    Чук-чук-чук – почука се на малката дървена врата на оная улица в Стария град, дето бяха всичките занаятчии. Пък около тях се бяха наредили и няколко малки галерии и студия на художници. Те художниците и занаятчиите бяха по-стари и от сградите, спомняха си времената, дето всичко на улицата правеха и улицата им беше и студио и дом и ресторант, ама сега по-добре ли са се наредили, по-лошо ли, никой не мисли за тая работа, а всеки си гледа неговата работа и  е напълно погълнат от нея.

    – Влез, бе, кой си? – чува се дрезгавия глас на стария обущар, който вдига очи от обувките.

    – Коко съм. – Влиза висок и слаб мъж с кръгли диоптрични очила и дълго черно палто и се усмихва така, че очите му блесват и тоя приветлив пламък на неговите очи озарява малката обущарница. Прах се вдига и преминава през тая светлина и мъжът усеща приятната миризма на кожа и обувки.

    – О, Коко, как си, бе, мой човек? – радва се обущарят и става от малкото трикрако столче, на което стои. Вижда се колко по-нисък е обущaрят от влезналия мъж, ама се изправя в цялата си работническа прелест. Зaкичил се е с оная кафява престилка, дето отпред има един голям джоб, да можеш вътре да сложиш клещи, или метър или чукчето, дето го използваш, а зад ухото му стои един малък, подострян хиляди пъти, молив.

    Косите му са като бели и сребристи вълни, леко разчорлени, не твърде дълги, но красиви за един възрастен мъж. Сякаш цяло море носи на главата си обущарят, цяло море, дето колкото и обувки да направи, никога няма да може да стъпи върху него, ами ще потъне, той да не е от някоя библейска притча герой, че по водата да ходи? Ами не е. Него му е дадено по земята да крачи със собствените си обуща, пък занаятът му го е научил да оправя и нашите обувки, с които и ние да крачим по земята, дето се е ширнала пред погледа ни и може би не ни е дадено никога да я обиколим цялата.

    Ама поне път има, пътища много, и малки пътища, и прашни пътища, и улички като тая, и големи царски пътища, и песъчливи, и такива с камъчета и с павета и други. И по всички тия пътища като вървим, все по някоя прашинка ще се отрони от тях, за да се закрепи на подметките ни. И може би обущарят, като ни поправя обущата, изследва и прашинките и знае откъде сме минали, къде сме ходили и какво сме видяли, та и той я вижда тая работа и може да се удивлява, може да ни поздравява, може и да ни псува и да ни се кара, ако види, че на лошо място сме ходили. А може и нищо да не вижда. Всеки случай това си е негова работа.

    – Абе, минавам от тука, отивам при оня, дето рисува, иска с някаква картина да ми се хвали. Нали ги знаеш, художници?

    – Знам ги, всичките ги знам. Като ми донесат едни изпоцапани с бои обуща, разправят айде почисти ги, пък аз нови им правя, ама същите като старите, те не се усещат, викат, много хубаво си ги изчистил.

    – Добре си го измислил. Та викам да те поздравя, да те видя върви ли твоята работа, пък после при художника, той е с оная артистката, нали я знаеш?

    – Оная с очите ли?

    – С очите, точно.

    – Абе тя голяма работа ще стане.

    – Бе, тя вече е голяма работа.

    – Голяма, верно е, има нещо в очите оная, дето я прави много по-различна и забележима от останалите. И нейните обувки съм поправял. Едни такива малки, фини, като нея самата. И тя е фина. Жена, бе, не е някой мъжки крак, да кажеш огромен.

    – Не е, вярно е. Аз после пак ще намина да те видя как си.

    – Е, мини, аз съм тука. Знаеш, работа има, обувки има, ако искаш ела като светна лампата и две малки ще изпия, после – у дома.

    – Не обещавам, щото нали ги знаеш, художници?

    – Бе, знам ги, бе! Как да не ги знам. Ама тебе не те питах, как са твоите работи.

    – Еми вървят и те. Всеки ден им се карам, там те нещо се въртят на сцената, не знаят ли, не могат ли да го разберат тоя текст, не знам. И им се карам, те се мръщят, реват, ама като видят, че за добро им го казвам, абе получава се криво-ляво. Сега съм седнал над една нова работа ще работя.

    – Тя за какво се разправя.

    – Абе един интересен човек я писа тая пиеса. Неговият герой, Лазар се казва.

    – Така.

    – И Лазар, значи, взима си кучето, нещо умряла чучулига ли е изяло или с бясна лисица се е драло, мътен му е станал погледът на кучето, пяна от устата му тече, взима го и го води Лазар, да го върже за едно дърво и да го разстреля.

    – Така.

    – И връзва кучето, чуди се къде да застане, решава да се качи на дървото, прицелва се, бам! – казва пушката и Лазар гръмва.

    – И свърши пиесата! – смее се обущарят.

    – Не! Точно тука е работата. Че не свършва. Ами Лазар лошо се прицелва и вместо кучето синджира удря.

    – А така!

    – И сега кучето вече е свободно, лае Лазар отдолу, разбрало е какво му е наумил стопанинът и не ще да го пусне. А Лазар го е страх и му е ясно, че слезне ли, кучето ще го разкъса.

    – И вие куче сега ще пуснете в театъра, така ли?

    – Не куче, ами човек ще играе кучето. И Лазар ще стои горе на дървото, четири сезона ще прекара там!

    – Ай, да му се не види, майка му стара на кучето, на луд го направи наш Лазар!

    Смеят се двамата мъже, поздравяват се, тупат се по гърбовете, прах излиза от прашните им дрехи, усмихват се и Коко отива при оная с очите и художника. Пък те, нали знаеш, художници, не се знае кога пак ще се видят Коко и обущарят.

    Сяда пак обущарят и с чукчето чук-чук-чук оправя всички тия обувки на всички тия познати и непознати хора. Гледа им обувките, разбира това и онова за техните животи, пък ги оправя обувките, за чудо и приказ стават.

    Колко години вече стои тоя обущар тука, оправя ни обувките на всички нас, дето неведнъж сме го подминавали тоя човек, за него се сещаме само когато нещо започне да ни убива на ходилата. Пък ходиме ние на длъж и на шир и пет пари не даваме за тоя човек, че на него му е дадено само тука да стои, все нашите обувки да гледа и никога да не види големия свят.

    Пък той може да го вижда, да го опознава чрез нашите обувки и да се запознава и с нашите животи. Тука има работнически обувки, те всичките си приличат, всичките са износени няколко поколения са ги носили тия обувки и все тука идват да се закърпят, да се оправят. Те са като животите на работниците – износени, стари, невзрачни. Ама на хората работа им вършат и няма да се скъсат.

    И много детски обувки има. Леле, колко детски обувки, те децата като се юрнат да тичат, късат ги, какво ли ги не правят тия обувки. Пък и техните майки, своите официални обувки ги носят я за почистване, я някой детайл се отлепил, да се лъснат, та да привличат мъжкото око тия обувки. Ама, мене ми се струва ние рядко обръщаме внимание на дамските обувки. Те повече дамите си ги гледат една на друга и сравняват. Ние може би лицето и усмивката на една жена гледаме, очите й, за обувките много не ни е еня.

    Обущарят все така чука с чукчето и неуморно работи, по цял ден работи, всеки ден и оправя нашите обувки да можем да вървим и да мерим улиците и може би от време на време да го споменаваме, като някой ни се оплаче, че са му се скапали обувките и трябва да ги води на обущар. Той обущарят е като лекаря. При него ходим нещо като не е наред. И само тогава се сещаме за него. И интересно е, както и лекарят, така и обущарят от един малък детайл страшно много разбират за нашия живот и как се е стигнало до тоя проблем, че ние нещо да се оплакваме.

    Айде, колко чифта обувки вече минаха през ръцете ти, обущарю, оставяй чукчето, сваляй престилката и отдъхни малко. Отваря вратата обущарят и гледа вечер е надвиснала над Стария град. Запалили са лампите по улиците, малко нещо е валяло през деня и сега на електрическата светлина пътят свети с особено красив блясък, паветата са някак лъскави, внимавайте, мадам, по-леко ходете, че иначе ще се хлъзнете!

    И млади мъже и жени минават, ученици тичат на някъде, възрастни хора бавно кретат по мокрите улици, а обущарят стои и ги гледа тия хора с усмивка, ама нещо тъжно се прокрадва в усмивката му, пък той си пуши цигарата и оставя цялата вечер да премине през погледа му, да се огледа в тоя красив народ и там да намери нещо лично за себе си. Дали ще е жест, дали ще е дума, той човекът си знае. Нали си носи морето на главата, морето може би то го навигира, вместо той да навигира някоя огромна обувка в морето, с която някой ден ще излезе и ще обиколи океаните и всичките индии и азиатски острови ще види.

    Може да дойде тоя ден, ама още е вечер. И обущарят, верен на традицията, вади едно шише, сипва си малко в една чаша, отпива и пак гледа на улицата. Пуши цигара, чашата се изпразва, хоп, втора чаша си налива и морето като живо става, започва леко и тихо, с оная упойваща мелодия на вълните да се клатушка леко, съвсем леко, че да не се разлее от главата на обущаря. И потичат мислите му, сред вълните, правят си лодки и плуват към хоризонта, към далечни страни плуват и разнасят мълвата за стария обущар.

    Айде, стига сме пили толкова, не бива никога да прекаляваме, само малко, колкото да съживим и днес морето и то да се отпусне върху главата ти, обущарю. С равни стъпки започва да върви към дома си, гледа около себе си, вече всички са се или прибрали или са на ресторант или театър, жив човек няма на улицата. Само обущарят с неговото море в косите ходи, поглежда нагоре към небето, то съвсем леко ръми, приятно и освежаващо, и гледайки нагоре, обущарят съвсем тихо казва – Кой съм аз? Кой съм аз? – пита се сам себе си, няма кой да му отговори и така сам продължава до дома си, където ляга и цял живот все с тоя въпрос си е лягал. Пък морето, то все по-малко бушува, успокоява се и мислите на обущаря потъват на неговото дъно да се наспят и те. На следващия ден пак ще станат, пак ще направят от обувки своите лодки и ще ходят и ще разпитват по света кой е обущарят и ако някой знае да казва, а не да си мълчи, да казва, пък в замяна цял живот обущарят обувките ще му ги прави, като чисто нови ще му ги прави! Пък може би единственото място, дето мислите на обущаря трябва да акостират в своите обувки-лодки, за да намерят отговора на тоя въпрос е пред самия него. И той като погледне собствените си мисли, да им се усмихне, да прозре нещо, което само той ще прозре и сам да си отговори на тоя труден, труден въпрос. А може и нищо да не си отговори. Всеки случай това си е негова работа.

     

    after-the-storm-1872.jpg!Large

     

    Прочети “Две кратки прози” на Светозар Георгиев – ghostdog.

    Обратно към съдържанието на броя.