• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Тази година журито за наградата “Иван Николов” излезе с оригинално прес съобщение, в което с по половин изречение журиращите ни разкриват защо са избрали всяка от седемте (седем е чудесно число!) номинирани стихосбирки.

    Аксиния Михайлова „Смяна на огледалата“, ИК „Жанет 45“: За аристократичността на поетическото звучене, превръщащо думите в същинско дълбочинно откровение.
    Валери Валериев „Факти“, ИК „Литературен вестник“: За директното и смело поетическо вглеждане в най-скритите и опасни кътчета на човешкото съществуване….

    Тук журиращите са сметнали за необходимо да подчертаят, че Валери Валериев “директно” – без лупа, без очила може би – се е вгледал в битието човешко, за да открие неговите “опасни кътчета”. Метафората, която журиращите са измислили, е изключително удачна – човешкото съществуване е изобразено или като хралупа, в чиито тъмни ъгли се крият острите зъби на хищник, или като свивките на черво, където се размножават “опасни” за здравето (за какво иначе?) бактерии. Как ще изтълкувате този образ, сиреч живота, е несъмнено въпрос на темперамент!

    comedy-tragedy-masks

     

    В случая на Аксиния Михайлова обаче изпитахме известно озадачение. Какво е това аристократично поетическо звучене? След доста главоблъскане стигнахме до предположението, че става дума за магическо пренасяне на качествата на едно клише върху друго: Франция е аристократична (Версай!), Аксиния Михайлова е получила награда във Франция, следователно – звучи аристократично. Още когато се разнесе мълвата за френската награда “Аполинер”, ние прочетохме някои от стихотворенията на Михайлова. Обаче – уви! – вместо да решим, че тя е велик поет и заслужава да бъде четена наред с Вийон и Превер, ние се запитахме дали във Франция само кухи глави вече се занимават с поезия.

    Имахме намерение да отминем новата стихосбирка на Михайлова, въпреки наградата “Иван Николов”, но ето че попаднахме на следната рецензия за нея, която ни закова пред екрана!

    Рецензията, разбира се, започва с кратка справка за наградата “Аполинер” (звучи аристократично), а после следва вълнуващ разказ за срещата на младата критичка (Емилия Найденова) с вълшебството на литературата:

    Очаквах „Смяна на огледалата“ с трепет. Защото от „Разкопчаване на тялото“ у мен се създаде едно особено чувство към думите на Аксиния. Понякога, когато гледам птиците, стихотворенията й кънтят в ушите ми сякаш някой много, много пъти ги е чел пред мен.

    Може да ви се стори някак смешно и преувеличено критик да очаква някоя стихосбирка “с трепет”, но уверяваме ви, че няма нищо по-вълнуващо от това най-после да държиш в дланите си дългоочаквано съкровище, дошло по пощата в плик (как учестено бие сърцето!) или купено в хартиена торбичка от близкия “Хеликон” (как забързва крачка човек, за да се пъхне в леглото час по-скоро и да отвори книгата с пръсти!). Този трепет може да се сравни единствено с онези моменти в холивудските филми, когато двамата влюбени най-накрая тичат един към друг на летището, а отстрани хората викат и им ръкопляскат, и по екрана прехвърча звезден прах.

    После, несъмнено някои читатели се питат каква е ситуацията с птиците в гореописаното преживяване, но тук става дума за тайни кодове на критиката, които ние нямаме право да разкрием. Ще споменем само, че “кънтенето” в ушите се получава при изпадане в транс (умопомрачение се нарича в по-старата литература) и само посветените в най-вътрешния кръг на обществото на критиците владеят техниките за постигането му. Същото се отнася и до споменатото присядане на “облак” и “болезненото докосване на тялото там, където някога са били крилете”, за което се изискват и гъвкави стави и дълги ръце, абсолютно задължителни за всеки истински критик.

    Поезията на Аксиния е лично преживяване. Да приседнеш на някой облак и да помълчиш с думите; болезнено да докосваш тялото си, там където някога са били крилете ти; увита в шал да прелистваш непознат град като книга.

    lifeisbeautiful

    След тази страстна препоръка, и ние разгърнахме “с трепет” стихосбирката на Аксиния Михайлова:

    На третата седмица
    монтира кръгло огледало на тавана в хола
    [Иван Ланджев покрай мансардите може би ще има интересен поглед върху това интериорно решение?]
    остави Тукидид да лежи с часове
    по корем на масата,
    [поне е само за няколко часа, а не за постоянно като Жельо Желев в Одата на Калин Терзийски]
    мълча бавно и накрая рече:
    искам и ние като тях
    да обърнем вратите на градовете в нас
    към едно и също съзвездие,
    така ще ни държи заедно една светлина,
    така ще поискаш да тръгнеш с мен,
    когато ме застигне тъмната вода …

    ливада със невинни детелини…

    Тук, срам – не срам, ще си признаем, че се унесохме в дрямка, от която се събудихме чак на края:

    Милост,
    милост,
    за обсадения в огледалото град.

    !!!
    Къде? Как? Обсада? Не идваше ли потоп? Не трябваше ли да се сменяват огледала някакви? Последно къде сме? Още ли седим в хола и си извиваме вратовете, докато Тукидид се е проснал по корем, Ланджев гледа замечтано в пешка, а Терзийски лежи на канапето със слънчеви очила до фототапет с невинни детелини? Какъв кошмар!

    Дълбоко се съмняваме, че самата Аксиния Михайлова знае какво точно е описала, дори и да става дума за някакво смътно чувство. Подозираме даже, че тази бъркотия от уж недоизказани неща има за цел именно да изкриви клишетата, за да не се вижда, ако може, че са клишета – огледала, бавно мълчание (няма да е бързо, я), град, потоп и пр., навързани безразборно с толкова кух патос, че чак да му стане неудобно на човек. Ако подобни пресилени и несвързани глупости с елементи на битова драма звучат аристократично и представляват най-високото постижение на нашата поезия напоследък, че и на френската! – то не ни остава друго, освен да си посипем главите с пепел и да се откажем от поезията въобще и завинаги.

    Keaton

    По-внимателните читатели неминуемо са се сетили за “о ужасе” на Силвия Чолева, четейки горните редове. Двете стихотворения принадлежат на един и същ широко разпространен поетичен вид, който може да се резюмира така:

    1. Авторът не дава никакъв признак да знае какво изпитва, сиреч, какъв е поводът да пише въобще.

    2. Незнаейки защо пише, авторът не знае и защо трябва да го четем – въображаемият читател, чиято роля в идеалния случай истинският читател ще поеме, е отишъл за зелен хайвер.

    3. Въпреки че не знае какво точно иска да изрази, авторът знае, че е “хубаво” стихотворението да има възвишенко звучене – за тази цел клишета (готови образи, възклицания, библейски отпратки и т.н.) има в изобилие. Все пак поезията съществува от хилядолетия!

    4. Не на последно място, въпреки че авторът иска да постигне някаква драматичност, в чийто център да седи диван чапраз в цялото си великолепие на поет, на него всъщност не му стиска да говори искрено за себе си, тъй че към първоначалната гъста мъгла на замисъла той прибавя дим от абстракции. Затова в подобни стихотворения няма нито случки, нито определени места, нито различими герои, камо ли характери и камо ли пък ярки, нито времеви рамки, нито откроен лирически глас, нито ясно описание на каквито и да било реалии. Думите висят като смог над едно голямо нищо, пред което – отвсякъде ни натякват – ние трябвало да се поклоним. Друг е въпросът, че поклонът в случая е не знак за почит, а за принадлежност. Добре дошли в клуба – на глупците!

    Jean_GeorgesVibert_ThePreeningPeacock_

    За съжаление на подобни мисли ни наведоха почти всички стихосбирки, които редакторите в последните два месеца оставиха на бюрото ни.

    Илиян Любомиров се е сдобил например с допелгангер на име Рене Карабаш, също номинирана за “Иван Николов” (“Хълбоци и пеперуди”: “За свежестта и безпокойството на поетическия език”!).

    когато ме обича
    от очите ѝ потича зехтин
    леглото ми прелива
    запушва всички шахти
    размеква в мен асфалта
    по улиците плуват италианци…

    Този страхотно зловещ образ на очите, от които тече зехтин (докато се пресова мозъка-маслини), според нас обаче би се вписал по-добре в една всеобща метафора не на въображаем град, а на шопска салата, или в краен случай – гръцка, за да може до италианците да заплуват и снажни гъркини с краставичи коси.

    53373248

    Докато Любомиров се ограничава в темите си най-вече до евтини свалки, с които, както сам тръбял наляво-надясно, искал да печели кинти (подчертано намигване тук в стил “знаеш кво искам да кажа, първият аксесоар на поета е яхтата” – препоръчваме му да започне да се умилква на Съюза на българските писатели, чиито представители печелят по някоя и друга стотачка от Планета Пайнер), то Карабаш се опитва да се специализира в съвършено банални псевдо-сентенции, които биха могли да звучат убедително единствено за преселници от друга планета:

    трудно се преглъща без вода

    *

    гилотината винаги
    е с две страни

    *

    гравитацията е еднаква
    за паяка
    и за човека

    *

    рибите
    отгледани в буркан
    не могат да плуват в море

    свободата
    не се мери
    в капки

    И прочие тъпотии, разделени по дума-две на ред, та за някой, който не може да чете, да изглежда като поезия.

    Излязла е и нова стихосбирка (“Когато заспят”) на Надежда Радулова, която а-ха! тъкмо да ни заинтригува с приказката в началото, но нещо не се получи. Колкото повече стихотворения четяхме, толкова повече у нас настъпваше пълно безразличие. Трябва да отбележим все пак, че става дума за ниво на писане с цял бой по-високо от масата псевдо-поезия. Техничното умение обаче, което е и неравномерно – ту го има, ту го няма, – и което често наподобява по ритъм, и дори тон и структура някои пасажи на Елиът и въобще поезията на модернизма, не компенсира липсата на истински живот в стиховете. Темите и сюжетите на по-дългите стихове са заимствани от литературната теория и са останали на ниво интелектуални играчки за сглобяване. В по-късите стихотворения Радулова се нарежда достойно в категорията “написала нещо, казала нищо”:

    Загуба на чувствителност

    Да бяха големи,
    не би имало загуба
    никаква.

    Все по-дребни зърна роса
    в лявата част на везната.

    Дясното рамо не трепти –
    накуцва.

    Явно някой тук ходи на рамене, но кой ли и защо? И да не знаем, “не би имало загуба никаква” – което обобщава въобще за нас този опит на Радулова.

    В редакцията често получаваме писма, в които ни молят, макар и не в прав текст, да не пишем за еди-кой-си, защото бил болен или животът му бил труден, или – най-често – защото бил “много мил човек”. Бихме искали да заявим публично, че милите хора ние с всички сили бихме поощрявали в онези неща, в които ги бива и чрез които биха могли да превръщат добротата си, ако наистина я притежават, в добро за себе си и за другите. Но ако се опитват да пробутват бездарни бръщолевения за чисто поетическо злато, вредата за нашата литература и цялостното умствено състояние на нацията ни се струва толкова голяма, че бихме ги гонили с камшик, за болните и изстрадалите – развалени яйца, от “Перото” та чак до гарата, откъдето да си хванат бързия влак за Вечна забрава. За псевдо-всякаквия Стефан Иванов бихме наели и такси, че предвид дребния му духовен ръст, би му отнело доста време да се дотътри до гишето за билети! (Повече подробности тук.)

    R56

    И за последно, бихме искали да поздравим читателите с този проблясък на поетическото вдъхновение в новата стихосбирка на Силвия Чолева:

    стихотворението е лукс
    да
    лукс е стихотворението
    лукс който не всеки
    заслужава

    Тук, може би, има печатна грешка всъщност – вероятно оформителят на книжката в последния момент е добавил едно “С”, понеже не е разбрал тънката Чолева мисъл:

    стихотворението е лук
    да
    лук е стихотворението
    лук който не всеки
    заслужава – в боба!

    Наистина, с какво заслужихме тази най-висша тъпотия?

    Дерзайте, поети, за които думата доблест е пълна мистерия, дерзайте и в новата година! O tempora.